(…или как в живота ти идва един момент,
в който някои неща не можеш да обясниш…)
“…Има два основни начина
да получиш своето място в живота –
или да заемеш твърда позиция
или да застанеш в неудобна поза…”
Уди Алън
08.03.1994, Международен ден на жената, Хоремаг “При Кака Мара Оправната”
...Още не бях успял да се обърна да затворя вратата след себе си, влизайки, когато ме лъхна оная миризма. Помня я смътно от детските си години. Тя никога не може да те излъже в която и да е асоциация. Кръчмата досадно насмръдваше на обор. По погледа на Кака Мара, някак неучтиво загърбила единствения си клиент на бара, почти бях сигурен, че съм познал – тя недолюбваше тая миризма не по-малко от мен, обаче климатикът тоя път наистина беше развален, а и навън, тъй да се рече, още си беше зима...
Неуверено пристъпих към моето си място, което всъщност беше заето от единствения клиент. Седнах до него и едва тогава успях деликатно да го огледам, но без особен резултат... не беше никой от редовните клиенти на заведението. Той не даде вид, че се впечатлява от присъствието ми, обаче Кака Мара не само ми обърна внимание, а направо грейна:
-О-о, чедо. Добро утро. Мога ли да те помоля за нещо... След като ти сваря кафето, разбира се...
-М-може – рекох. Явно любопитството ми е проличало достатъчно, щото получих немедлено и категорично обяснение:
-Да ме заместиш за едно известно време на тоя тук бар-плот, щото требва една спешна работа у складо да свръша, а и тука немам въздух веке, синко... Навит ли си? На обед ракията ти е от мене, барабар с пилешките дробчета...
-Разбира се, на твоите услуги... Знам ценоразписа наизуст...
-Сичко си знаеш ти... – рече и отсече. Толкоз бърже се шмугна през нейната си вратичка, през която само тя влизаше и излизаше, че аз не можех да направя нищо друго, освен да сменя местоположението си без коментар. Правил го бях и друг път, около два-три пъти, когато й се налагаше да отсъства покрай болестта на баща си, а барът трябваше да работи... Нейсе, този път ме изненада, но аз обичах да стоя зад този бар...
Така дойде мигът, в който се озовах очи в очи с единствения клиент за тая сутрин. Бях готов да отговарям на следващите му поръчки и да ... свърша всичко, което върши един барман, докато клиентът не реши да приключи, да плати и да си тръгне...
...Всъщност, погледът, който му дарих като покана, идеща да рече: „Искате ли нещо?” не биде срещнат от очите на негова милост... Огледах го за втори път, докато си гласех кафеварката за моето си кафе (...щото Кака обеща, но не изпълни!). Първото нещо, което ми направи впечатление бе, че пиеше нещо безцветно в ракиджийска чашка, главата му бе покрита в широкопола сламена шапка, ама толкоз широкопола, че изобщо не можеше да се отгатне дори накъде гледа наведената явно тъжна, умислена глава. Тъкмо реших, че не е задължително изобщо да го закачам, поне докато не си сваря и изпия кафето (и без това нямаше друг клиент), когато шапката внезапно мръдна с рязък жест и откри брадатото лице на Драган Челебията. Разбира се, че първият ми неуспешен опит да позная кой стои до мен нямаше как да се удостои с успех. Не бях виждал това лице от години, ако не владеех, предвид обстоятелствата и позицията си, предимството да стоя този път срещу него, никога нямаше дори да предположа, че това е възможно. Драган Челебията не се славеше с нищо в околността, освен с едно нещо – той никога в живота си не е употребил капка алкохол и логично от това, никога не бе влизал в кръчма. Миризмата на обор идваше от него. Той беше скотовъд, фермер, кравар, така безрезервно свикнал с миризмата на добитък по себе си, че ... тя за него не беше пречка да седи невъзмутим и спокоен на място, на което миризмите (които той не познаваше) са малко по-различни от неговата... В един особен момент някак и аз започнах да свиквам с нея, докато се опитвах да избягам от натрапливия му мълчалив поглед. Човекът около половин минута ме гледа без да мигне, след което отвори уста и... не ги затвори, дълго след това...
-Имам пет лева, момче. Решил съм да ги изпия.
-Добре – рекох – какво да бъде? От същото ли?
-Тая ракия е от онова шише – и той ми показа с поглед голямата бутилка гроздова с надпис „Частно” (от колекцията на Табиетлията).
-Колко?
-Първата беше голяма... – завъртя някак колебливо чашката около пръстите си и пак наведе козирката... – втората... пак голяма ми я сипи... А третата... тя сама ще си дойде... – Гаврътна последната глътка на екс и плъзна с отработен жест празната чаша към мен, което ме очуди, но не се издадох.
Когато втората пълна беше между същите тия пръсти, Челебията отново вдигна козирката си и ми рече:
-Момче, знаеш ли кое е най-жестокото животно на земята?
Не очаквах точно така да ме заговори, предумислих, че ще следва някой философски мохабет и дежурно си лепнах загрижената физиономия:
-В кой точно смисъл... най-жестокото? Интелектуално или физически?
-Във всичкия смисъл, момче, във всичкия... (първа тъжна глътка от втората ракия)
-Лъвът е най-силното сухоземно животно – физически. Царят на животните и така нататък – започнах да разсъждавам аз.
-Не. Маани го това. Просто голема котка.
-Човекът... – облакътих се по-близо до него – е най-големият хищник... Научно е доказано... Ако и да не е яростен като лъва, свиреп колкото акулата в морето и подъл колкото крокодила у реката. Защото и лъва и акулата и крокодила – когато не са гладни, не нападат нищо, даже и най-малките твари, а човекът дори и да не е гладен – напада всичко, даже и себеподобните си – е те така – не от глад, за оцеляване, а от злобици, за удоволствие...
Тогава се дръпнах назад (почти доволен от себе си), а човекът, който ме беше изслушал търпеливо просто пусна една крива усмивка и пак наведе козирката:
-Да. Обаче не е по-умен от комара.
-От кой?
-От комара.
-Насекоми, значи... Не съвсем безпочвена ми се е струвала винаги теорията за ефекта на пеперудата... Едно пърхане на пеперуда в ливада в Хаваите предизвиква цунами в Японско море... Пеперудата не е хищник, но ефектът е хищнически...
-Пеперудата вода да му носи на комара, мойто момче. Аз не знам къде е Японско море и защо се е разбунтувало от китките на ... там как го рече... дека имало ливада... Ама, комарът... Комарът е най-ефектното животно у природата.
-Понеже не те разбрах явно...
-Понеже не ме разбра, нека ти обясня... ама ми сипи третата ракия, че втората я харизахме по пеперуди и география...
Сипах третата ракия и тъкмо се замислях – Що ли се заговорих на глупава тема, (престараването не ми е от полза) и мисълта ми бе изгонена от най-логичния разказ, който сдобих честта да чуя...
-Некои неща у тоя живот, мойто момче, не можеш да ги обясниш. Аз съм кравар. Дедо ми е гледал крави, ама толкоз млогу, че като умрел, оставил на баща ми... Неговите се наплодили и не можа всичките да отгледа, остави и на мене... След мене... Не знам. Некои неща е по-добре да ги не знаеш. Обаче други – винаги е било по-добре да си ги знаял от по-преди и за по-после. Като например – що е то комарът и какво прави той на гърба на една крава, примерно. Комарът е просто насекомо, мъничко едно такова, не го виждаш, не го чуваш, освен ако не ти дойде млогу близо до ушето, не ти пречи кога си лети наоколо и не каца по тебе или добитъкът ти...
-Какво общо има комарът с нещата, които не можеш да обясниш? Божия твар...
-Божия, казваш... Ама и гяволска малко, викам яз...
-Гяволът никоя не е създал, ама сичките може да ги е изкушил...
-М-даа. Та... Влизам онази сутрин аз в обора. Моят обор. При моята крава – най-млекодайната. Да я издоя за мен е цел ритуал. За нея – също. С нея от толкоз време се познаваме, че направо не можем да замръкнем без тоз ритуал... Обаче онази вечер... Тъкмо пълнех котлето пак... Некои неща не можеш да ги обясниш... Кравата изведнъж вдигна левия крак и го ритна... Разля почти всичко... Не го беше правила до сега... Тя е рядко спокойно животно... Нали ти казвам, с нея от години се познаваме... Позачудих се. Обаче разбрах, един комар я беше подразнил и я облиташе... Разгоних го и за всеки случай, взех, че свалих едно въже от гредата, завързах го за нея, а другия край – за крака на кравата. Викам си – ще те отвържа, ама да не ритнеш пак котлето докато те доиздоя... Тъкмо бях издоил около литър, кравата ритна пак котлето, тоя път с десния крак, щото той й беше свободен... Комарът нахално профуча зад лявото ми ухо... Брях, викам си, тия двамата за мезе са ме взели... Тоз – малкият не мога да го обуздая, обаче на таз голямата ще й покажа кой е чобанинът... Имам яз още едно въже, на другата греда. Взех го и завързах десната нога на кравата за срещуположната греда. Огледах я, попристегнах и двете въжета и си рекох – сега и да те хапе, мискининът, докато не те издоя... няма как да ми мърдаш... И пак приседнах над котлето... Обаче, не било то тъй... Ех, некои неща, момче, не мож ги обясни и туй то...
Старецът за малко млъкна и сякаш отново го налегна оная първата тъга, която видях при първата ракия. Не исках да го прекъсвам, само му прибутах леко шишето:
-Сипи си още една – от мен. За сметка на заведението. Обаче искам да чуя по-нататък...
Сипа си той... Усмихна се пак криво и продължи:
-За трети път клекнах над котлето. Тъкмо понапълних около половин литър, чух оня досаден звук покрай дясното си ухо и в следващия миг кравата ме перна с опашка през муцуната, стреснах се и сам ритнах котлето, та го разлях...
Неволно се засмях, а Челебията ме погледна някак злобничко, но не ми рече нищо в упрек, а продължи:
-Рекох – е, те сега вече ми писна... И опашката ще ти вържа. Ти нема начин да си по-гявол от мене... Обаче като се огледах, то в моя обор май само две въжета съм бил имал и нищо друго, така сгодно за връзване, даже и сезал немам наоколо... Бая се замислих и тогай ми дойде тая идея... Ама не мож да се сетиш коя...
-Не, мога.
-Свалих си колана.
-Кой колан?
-На работния панталон. Извадих го от ремичките и го връзах с единио край за левата греда, а у катарамата заклещих на кравата връо на опашката...
-Гениално.
-Гениално...
Тогава пак млъкна, а аз, понеже не издържах, попитах нервно:
-И кво стана?
-Кво стана... В тоя момент ми паднаха гащите...
-Е, кво толкова, като си без колан, нормално е...
-...Баш тогава у обора влезе жена ми... Ти ... сигур не я знаеш... Ама яз я знам от кажи-речи четиресет и кусур години...
-Ега ти съвпадението.
-Ти го наричаш съвпадение. Аз не го наричам така. Чух звук от комар когато се обърнах да я погледна, за да срещна ония нейни очи... Некои неща не можеш да обясниш, синко... Още по-малко, когато немаш време за това...
-Какво стана като влезе жена ти?
-Нищо.
-Нищо?
-Тя тогава нищо не каза... Излезе си... Така и не се разбра за какво беше дошла... Но когато сетне излязох и аз от обора, тя млъкна.
-Как така млъкна? Не ти говори ли?
-Вече трети месец мълчи, синко, и не ми говори. Заклах кравата. Комара не убих, защото така и не го улових. Обаче жената не мога да убия, мисълта й не мога да уловя. Ефектът на комара е безотказен. Жена ми явно никога няма да повярва на нещо друго, по-различно от онова, което тогава са видели очите й – аз по без гащи зад разкрачената крава, която като никога е вързана и за двата крака с две въжета, даже с колан... Женската логика не се нуждае от обяснения, опровергаващи толкоз категорична картина... Пред така съставени изводи от такава логика си безсилен...
-И всичко туй, казваш, зарад един комар...
-Вчера се прибрах от работа и нея я нямаше...
-Жена ти ли?
-Гардеробите й празни, обувките й ги няма...
-Напуснала те е.
-Не знам. Някои неща не можеш да ги обясниш.
-Какво ще правиш сега?
Челебията извади цяла банкнота от пет лева, плъзна я към мен по плота и повдигна с палец козирката си, ставайки от стола:
-Сега ще отида в библиотеката. Дъщеря ми работи там. Намерила ми е една енциклопедия за насекомите. Искам да прочета това книжле от корица до корица и да изуча... всичко за комара. Защото някои неща не можеш да обясниш, ама понявгаш, то е защото си пропуснал да научиш причините за тях навреме...
Челебията кротко си излезе. Остави миризмата си и ... мен в някакво странно настроение... Допих кафето си, измих чашите, отворих вратата и най-големия прозорец и седнах на първата маса в средата на кръчмата в очакване на... някой, който да ми отговори (може би) на въпроса, който ме нападна внезапно: Кое, аджеба, е най-жестокото животно на земята?
Р. Донкин-1994
в който някои неща не можеш да обясниш…)
“…Има два основни начина
да получиш своето място в живота –
или да заемеш твърда позиция
или да застанеш в неудобна поза…”
Уди Алън
08.03.1994, Международен ден на жената, Хоремаг “При Кака Мара Оправната”
...Още не бях успял да се обърна да затворя вратата след себе си, влизайки, когато ме лъхна оная миризма. Помня я смътно от детските си години. Тя никога не може да те излъже в която и да е асоциация. Кръчмата досадно насмръдваше на обор. По погледа на Кака Мара, някак неучтиво загърбила единствения си клиент на бара, почти бях сигурен, че съм познал – тя недолюбваше тая миризма не по-малко от мен, обаче климатикът тоя път наистина беше развален, а и навън, тъй да се рече, още си беше зима...
Неуверено пристъпих към моето си място, което всъщност беше заето от единствения клиент. Седнах до него и едва тогава успях деликатно да го огледам, но без особен резултат... не беше никой от редовните клиенти на заведението. Той не даде вид, че се впечатлява от присъствието ми, обаче Кака Мара не само ми обърна внимание, а направо грейна:
-О-о, чедо. Добро утро. Мога ли да те помоля за нещо... След като ти сваря кафето, разбира се...
-М-може – рекох. Явно любопитството ми е проличало достатъчно, щото получих немедлено и категорично обяснение:
-Да ме заместиш за едно известно време на тоя тук бар-плот, щото требва една спешна работа у складо да свръша, а и тука немам въздух веке, синко... Навит ли си? На обед ракията ти е от мене, барабар с пилешките дробчета...
-Разбира се, на твоите услуги... Знам ценоразписа наизуст...
-Сичко си знаеш ти... – рече и отсече. Толкоз бърже се шмугна през нейната си вратичка, през която само тя влизаше и излизаше, че аз не можех да направя нищо друго, освен да сменя местоположението си без коментар. Правил го бях и друг път, около два-три пъти, когато й се налагаше да отсъства покрай болестта на баща си, а барът трябваше да работи... Нейсе, този път ме изненада, но аз обичах да стоя зад този бар...
Така дойде мигът, в който се озовах очи в очи с единствения клиент за тая сутрин. Бях готов да отговарям на следващите му поръчки и да ... свърша всичко, което върши един барман, докато клиентът не реши да приключи, да плати и да си тръгне...
...Всъщност, погледът, който му дарих като покана, идеща да рече: „Искате ли нещо?” не биде срещнат от очите на негова милост... Огледах го за втори път, докато си гласех кафеварката за моето си кафе (...щото Кака обеща, но не изпълни!). Първото нещо, което ми направи впечатление бе, че пиеше нещо безцветно в ракиджийска чашка, главата му бе покрита в широкопола сламена шапка, ама толкоз широкопола, че изобщо не можеше да се отгатне дори накъде гледа наведената явно тъжна, умислена глава. Тъкмо реших, че не е задължително изобщо да го закачам, поне докато не си сваря и изпия кафето (и без това нямаше друг клиент), когато шапката внезапно мръдна с рязък жест и откри брадатото лице на Драган Челебията. Разбира се, че първият ми неуспешен опит да позная кой стои до мен нямаше как да се удостои с успех. Не бях виждал това лице от години, ако не владеех, предвид обстоятелствата и позицията си, предимството да стоя този път срещу него, никога нямаше дори да предположа, че това е възможно. Драган Челебията не се славеше с нищо в околността, освен с едно нещо – той никога в живота си не е употребил капка алкохол и логично от това, никога не бе влизал в кръчма. Миризмата на обор идваше от него. Той беше скотовъд, фермер, кравар, така безрезервно свикнал с миризмата на добитък по себе си, че ... тя за него не беше пречка да седи невъзмутим и спокоен на място, на което миризмите (които той не познаваше) са малко по-различни от неговата... В един особен момент някак и аз започнах да свиквам с нея, докато се опитвах да избягам от натрапливия му мълчалив поглед. Човекът около половин минута ме гледа без да мигне, след което отвори уста и... не ги затвори, дълго след това...
-Имам пет лева, момче. Решил съм да ги изпия.
-Добре – рекох – какво да бъде? От същото ли?
-Тая ракия е от онова шише – и той ми показа с поглед голямата бутилка гроздова с надпис „Частно” (от колекцията на Табиетлията).
-Колко?
-Първата беше голяма... – завъртя някак колебливо чашката около пръстите си и пак наведе козирката... – втората... пак голяма ми я сипи... А третата... тя сама ще си дойде... – Гаврътна последната глътка на екс и плъзна с отработен жест празната чаша към мен, което ме очуди, но не се издадох.
Когато втората пълна беше между същите тия пръсти, Челебията отново вдигна козирката си и ми рече:
-Момче, знаеш ли кое е най-жестокото животно на земята?
Не очаквах точно така да ме заговори, предумислих, че ще следва някой философски мохабет и дежурно си лепнах загрижената физиономия:
-В кой точно смисъл... най-жестокото? Интелектуално или физически?
-Във всичкия смисъл, момче, във всичкия... (първа тъжна глътка от втората ракия)
-Лъвът е най-силното сухоземно животно – физически. Царят на животните и така нататък – започнах да разсъждавам аз.
-Не. Маани го това. Просто голема котка.
-Човекът... – облакътих се по-близо до него – е най-големият хищник... Научно е доказано... Ако и да не е яростен като лъва, свиреп колкото акулата в морето и подъл колкото крокодила у реката. Защото и лъва и акулата и крокодила – когато не са гладни, не нападат нищо, даже и най-малките твари, а човекът дори и да не е гладен – напада всичко, даже и себеподобните си – е те така – не от глад, за оцеляване, а от злобици, за удоволствие...
Тогава се дръпнах назад (почти доволен от себе си), а човекът, който ме беше изслушал търпеливо просто пусна една крива усмивка и пак наведе козирката:
-Да. Обаче не е по-умен от комара.
-От кой?
-От комара.
-Насекоми, значи... Не съвсем безпочвена ми се е струвала винаги теорията за ефекта на пеперудата... Едно пърхане на пеперуда в ливада в Хаваите предизвиква цунами в Японско море... Пеперудата не е хищник, но ефектът е хищнически...
-Пеперудата вода да му носи на комара, мойто момче. Аз не знам къде е Японско море и защо се е разбунтувало от китките на ... там как го рече... дека имало ливада... Ама, комарът... Комарът е най-ефектното животно у природата.
-Понеже не те разбрах явно...
-Понеже не ме разбра, нека ти обясня... ама ми сипи третата ракия, че втората я харизахме по пеперуди и география...
Сипах третата ракия и тъкмо се замислях – Що ли се заговорих на глупава тема, (престараването не ми е от полза) и мисълта ми бе изгонена от най-логичния разказ, който сдобих честта да чуя...
-Некои неща у тоя живот, мойто момче, не можеш да ги обясниш. Аз съм кравар. Дедо ми е гледал крави, ама толкоз млогу, че като умрел, оставил на баща ми... Неговите се наплодили и не можа всичките да отгледа, остави и на мене... След мене... Не знам. Некои неща е по-добре да ги не знаеш. Обаче други – винаги е било по-добре да си ги знаял от по-преди и за по-после. Като например – що е то комарът и какво прави той на гърба на една крава, примерно. Комарът е просто насекомо, мъничко едно такова, не го виждаш, не го чуваш, освен ако не ти дойде млогу близо до ушето, не ти пречи кога си лети наоколо и не каца по тебе или добитъкът ти...
-Какво общо има комарът с нещата, които не можеш да обясниш? Божия твар...
-Божия, казваш... Ама и гяволска малко, викам яз...
-Гяволът никоя не е създал, ама сичките може да ги е изкушил...
-М-даа. Та... Влизам онази сутрин аз в обора. Моят обор. При моята крава – най-млекодайната. Да я издоя за мен е цел ритуал. За нея – също. С нея от толкоз време се познаваме, че направо не можем да замръкнем без тоз ритуал... Обаче онази вечер... Тъкмо пълнех котлето пак... Некои неща не можеш да ги обясниш... Кравата изведнъж вдигна левия крак и го ритна... Разля почти всичко... Не го беше правила до сега... Тя е рядко спокойно животно... Нали ти казвам, с нея от години се познаваме... Позачудих се. Обаче разбрах, един комар я беше подразнил и я облиташе... Разгоних го и за всеки случай, взех, че свалих едно въже от гредата, завързах го за нея, а другия край – за крака на кравата. Викам си – ще те отвържа, ама да не ритнеш пак котлето докато те доиздоя... Тъкмо бях издоил около литър, кравата ритна пак котлето, тоя път с десния крак, щото той й беше свободен... Комарът нахално профуча зад лявото ми ухо... Брях, викам си, тия двамата за мезе са ме взели... Тоз – малкият не мога да го обуздая, обаче на таз голямата ще й покажа кой е чобанинът... Имам яз още едно въже, на другата греда. Взех го и завързах десната нога на кравата за срещуположната греда. Огледах я, попристегнах и двете въжета и си рекох – сега и да те хапе, мискининът, докато не те издоя... няма как да ми мърдаш... И пак приседнах над котлето... Обаче, не било то тъй... Ех, некои неща, момче, не мож ги обясни и туй то...
Старецът за малко млъкна и сякаш отново го налегна оная първата тъга, която видях при първата ракия. Не исках да го прекъсвам, само му прибутах леко шишето:
-Сипи си още една – от мен. За сметка на заведението. Обаче искам да чуя по-нататък...
Сипа си той... Усмихна се пак криво и продължи:
-За трети път клекнах над котлето. Тъкмо понапълних около половин литър, чух оня досаден звук покрай дясното си ухо и в следващия миг кравата ме перна с опашка през муцуната, стреснах се и сам ритнах котлето, та го разлях...
Неволно се засмях, а Челебията ме погледна някак злобничко, но не ми рече нищо в упрек, а продължи:
-Рекох – е, те сега вече ми писна... И опашката ще ти вържа. Ти нема начин да си по-гявол от мене... Обаче като се огледах, то в моя обор май само две въжета съм бил имал и нищо друго, така сгодно за връзване, даже и сезал немам наоколо... Бая се замислих и тогай ми дойде тая идея... Ама не мож да се сетиш коя...
-Не, мога.
-Свалих си колана.
-Кой колан?
-На работния панталон. Извадих го от ремичките и го връзах с единио край за левата греда, а у катарамата заклещих на кравата връо на опашката...
-Гениално.
-Гениално...
Тогава пак млъкна, а аз, понеже не издържах, попитах нервно:
-И кво стана?
-Кво стана... В тоя момент ми паднаха гащите...
-Е, кво толкова, като си без колан, нормално е...
-...Баш тогава у обора влезе жена ми... Ти ... сигур не я знаеш... Ама яз я знам от кажи-речи четиресет и кусур години...
-Ега ти съвпадението.
-Ти го наричаш съвпадение. Аз не го наричам така. Чух звук от комар когато се обърнах да я погледна, за да срещна ония нейни очи... Некои неща не можеш да обясниш, синко... Още по-малко, когато немаш време за това...
-Какво стана като влезе жена ти?
-Нищо.
-Нищо?
-Тя тогава нищо не каза... Излезе си... Така и не се разбра за какво беше дошла... Но когато сетне излязох и аз от обора, тя млъкна.
-Как така млъкна? Не ти говори ли?
-Вече трети месец мълчи, синко, и не ми говори. Заклах кравата. Комара не убих, защото така и не го улових. Обаче жената не мога да убия, мисълта й не мога да уловя. Ефектът на комара е безотказен. Жена ми явно никога няма да повярва на нещо друго, по-различно от онова, което тогава са видели очите й – аз по без гащи зад разкрачената крава, която като никога е вързана и за двата крака с две въжета, даже с колан... Женската логика не се нуждае от обяснения, опровергаващи толкоз категорична картина... Пред така съставени изводи от такава логика си безсилен...
-И всичко туй, казваш, зарад един комар...
-Вчера се прибрах от работа и нея я нямаше...
-Жена ти ли?
-Гардеробите й празни, обувките й ги няма...
-Напуснала те е.
-Не знам. Някои неща не можеш да ги обясниш.
-Какво ще правиш сега?
Челебията извади цяла банкнота от пет лева, плъзна я към мен по плота и повдигна с палец козирката си, ставайки от стола:
-Сега ще отида в библиотеката. Дъщеря ми работи там. Намерила ми е една енциклопедия за насекомите. Искам да прочета това книжле от корица до корица и да изуча... всичко за комара. Защото някои неща не можеш да обясниш, ама понявгаш, то е защото си пропуснал да научиш причините за тях навреме...
Челебията кротко си излезе. Остави миризмата си и ... мен в някакво странно настроение... Допих кафето си, измих чашите, отворих вратата и най-големия прозорец и седнах на първата маса в средата на кръчмата в очакване на... някой, който да ми отговори (може би) на въпроса, който ме нападна внезапно: Кое, аджеба, е най-жестокото животно на земята?
Р. Донкин-1994
