THE PREACHER'S CAVE

Ефектът на комара

2010-03-28T18:09:00.000-07:00

(…или как в живота ти идва един момент,
в който някои неща не можеш да обясниш…)

“…Има два основни начина
да получиш своето място в живота –
или да заемеш твърда позиция
или да застанеш в неудобна поза…”
Уди Алън

08.03.1994, Международен ден на жената, Хоремаг “При Кака Мара Оправната”

...Още не бях успял да се обърна да затворя вратата след себе си, влизайки, когато ме лъхна оная миризма. Помня я смътно от детските си години. Тя никога не може да те излъже в която и да е асоциация. Кръчмата досадно насмръдваше на обор. По погледа на Кака Мара, някак неучтиво загърбила единствения си клиент на бара, почти бях сигурен, че съм познал – тя недолюбваше тая миризма не по-малко от мен, обаче климатикът тоя път наистина беше развален, а и навън, тъй да се рече, още си беше зима...
Неуверено пристъпих към моето си място, което всъщност беше заето от единствения клиент. Седнах до него и едва тогава успях деликатно да го огледам, но без особен резултат... не беше никой от редовните клиенти на заведението. Той не даде вид, че се впечатлява от присъствието ми, обаче Кака Мара не само ми обърна внимание, а направо грейна:
-О-о, чедо. Добро утро. Мога ли да те помоля за нещо... След като ти сваря кафето, разбира се...
-М-може – рекох. Явно любопитството ми е проличало достатъчно, щото получих немедлено и категорично обяснение:
-Да ме заместиш за едно известно време на тоя тук бар-плот, щото требва една спешна работа у складо да свръша, а и тука немам въздух веке, синко... Навит ли си? На обед ракията ти е от мене, барабар с пилешките дробчета...
-Разбира се, на твоите услуги... Знам ценоразписа наизуст...
-Сичко си знаеш ти... – рече и отсече. Толкоз бърже се шмугна през нейната си вратичка, през която само тя влизаше и излизаше, че аз не можех да направя нищо друго, освен да сменя местоположението си без коментар. Правил го бях и друг път, около два-три пъти, когато й се налагаше да отсъства покрай болестта на баща си, а барът трябваше да работи... Нейсе, този път ме изненада, но аз обичах да стоя зад този бар...
Така дойде мигът, в който се озовах очи в очи с единствения клиент за тая сутрин. Бях готов да отговарям на следващите му поръчки и да ... свърша всичко, което върши един барман, докато клиентът не реши да приключи, да плати и да си тръгне...
...Всъщност, погледът, който му дарих като покана, идеща да рече: „Искате ли нещо?” не биде срещнат от очите на негова милост... Огледах го за втори път, докато си гласех кафеварката за моето си кафе (...щото Кака обеща, но не изпълни!). Първото нещо, което ми направи впечатление бе, че пиеше нещо безцветно в ракиджийска чашка, главата му бе покрита в широкопола сламена шапка, ама толкоз широкопола, че изобщо не можеше да се отгатне дори накъде гледа наведената явно тъжна, умислена глава. Тъкмо реших, че не е задължително изобщо да го закачам, поне докато не си сваря и изпия кафето (и без това нямаше друг клиент), когато шапката внезапно мръдна с рязък жест и откри брадатото лице на Драган Челебията. Разбира се, че първият ми неуспешен опит да позная кой стои до мен нямаше как да се удостои с успех. Не бях виждал това лице от години, ако не владеех, предвид обстоятелствата и позицията си, предимството да стоя този път срещу него, никога нямаше дори да предположа, че това е възможно. Драган Челебията не се славеше с нищо в околността, освен с едно нещо – той никога в живота си не е употребил капка алкохол и логично от това, никога не бе влизал в кръчма. Миризмата на обор идваше от него. Той беше скотовъд, фермер, кравар, така безрезервно свикнал с миризмата на добитък по себе си, че ... тя за него не беше пречка да седи невъзмутим и спокоен на място, на което миризмите (които той не познаваше) са малко по-различни от неговата... В един особен момент някак и аз започнах да свиквам с нея, докато се опитвах да избягам от натрапливия му мълчалив поглед. Човекът около половин минута ме гледа без да мигне, след което отвори уста и... не ги затвори, дълго след това...
-Имам пет лева, момче. Решил съм да ги изпия.
-Добре – рекох – какво да бъде? От същото ли?
-Тая ракия е от онова шише – и той ми показа с поглед голямата бутилка гроздова с надпис „Частно” (от колекцията на Табиетлията).
-Колко?
-Първата беше голяма... – завъртя някак колебливо чашката около пръстите си и пак наведе козирката... – втората... пак голяма ми я сипи... А третата... тя сама ще си дойде... – Гаврътна последната глътка на екс и плъзна с отработен жест празната чаша към мен, което ме очуди, но не се издадох.
Когато втората пълна беше между същите тия пръсти, Челебията отново вдигна козирката си и ми рече:
-Момче, знаеш ли кое е най-жестокото животно на земята?
Не очаквах точно така да ме заговори, предумислих, че ще следва някой философски мохабет и дежурно си лепнах загрижената физиономия:
-В кой точно смисъл... най-жестокото? Интелектуално или физически?
-Във всичкия смисъл, момче, във всичкия... (първа тъжна глътка от втората ракия)
-Лъвът е най-силното сухоземно животно – физически. Царят на животните и така нататък – започнах да разсъждавам аз.
-Не. Маани го това. Просто голема котка.
-Човекът... – облакътих се по-близо до него – е най-големият хищник... Научно е доказано... Ако и да не е яростен като лъва, свиреп колкото акулата в морето и подъл колкото крокодила у реката. Защото и лъва и акулата и крокодила – когато не са гладни, не нападат нищо, даже и най-малките твари, а човекът дори и да не е гладен – напада всичко, даже и себеподобните си – е те така – не от глад, за оцеляване, а от злобици, за удоволствие...
Тогава се дръпнах назад (почти доволен от себе си), а човекът, който ме беше изслушал търпеливо просто пусна една крива усмивка и пак наведе козирката:
-Да. Обаче не е по-умен от комара.
-От кой?
-От комара.
-Насекоми, значи... Не съвсем безпочвена ми се е струвала винаги теорията за ефекта на пеперудата... Едно пърхане на пеперуда в ливада в Хаваите предизвиква цунами в Японско море... Пеперудата не е хищник, но ефектът е хищнически...
-Пеперудата вода да му носи на комара, мойто момче. Аз не знам къде е Японско море и защо се е разбунтувало от китките на ... там как го рече... дека имало ливада... Ама, комарът... Комарът е най-ефектното животно у природата.
-Понеже не те разбрах явно...
-Понеже не ме разбра, нека ти обясня... ама ми сипи третата ракия, че втората я харизахме по пеперуди и география...
Сипах третата ракия и тъкмо се замислях – Що ли се заговорих на глупава тема, (престараването не ми е от полза) и мисълта ми бе изгонена от най-логичния разказ, който сдобих честта да чуя...
-Некои неща у тоя живот, мойто момче, не можеш да ги обясниш. Аз съм кравар. Дедо ми е гледал крави, ама толкоз млогу, че като умрел, оставил на баща ми... Неговите се наплодили и не можа всичките да отгледа, остави и на мене... След мене... Не знам. Некои неща е по-добре да ги не знаеш. Обаче други – винаги е било по-добре да си ги знаял от по-преди и за по-после. Като например – що е то комарът и какво прави той на гърба на една крава, примерно. Комарът е просто насекомо, мъничко едно такова, не го виждаш, не го чуваш, освен ако не ти дойде млогу близо до ушето, не ти пречи кога си лети наоколо и не каца по тебе или добитъкът ти...
-Какво общо има комарът с нещата, които не можеш да обясниш? Божия твар...
-Божия, казваш... Ама и гяволска малко, викам яз...
-Гяволът никоя не е създал, ама сичките може да ги е изкушил...
-М-даа. Та... Влизам онази сутрин аз в обора. Моят обор. При моята крава – най-млекодайната. Да я издоя за мен е цел ритуал. За нея – също. С нея от толкоз време се познаваме, че направо не можем да замръкнем без тоз ритуал... Обаче онази вечер... Тъкмо пълнех котлето пак... Некои неща не можеш да ги обясниш... Кравата изведнъж вдигна левия крак и го ритна... Разля почти всичко... Не го беше правила до сега... Тя е рядко спокойно животно... Нали ти казвам, с нея от години се познаваме... Позачудих се. Обаче разбрах, един комар я беше подразнил и я облиташе... Разгоних го и за всеки случай, взех, че свалих едно въже от гредата, завързах го за нея, а другия край – за крака на кравата. Викам си – ще те отвържа, ама да не ритнеш пак котлето докато те доиздоя... Тъкмо бях издоил около литър, кравата ритна пак котлето, тоя път с десния крак, щото той й беше свободен... Комарът нахално профуча зад лявото ми ухо... Брях, викам си, тия двамата за мезе са ме взели... Тоз – малкият не мога да го обуздая, обаче на таз голямата ще й покажа кой е чобанинът... Имам яз още едно въже, на другата греда. Взех го и завързах десната нога на кравата за срещуположната греда. Огледах я, попристегнах и двете въжета и си рекох – сега и да те хапе, мискининът, докато не те издоя... няма как да ми мърдаш... И пак приседнах над котлето... Обаче, не било то тъй... Ех, некои неща, момче, не мож ги обясни и туй то...
Старецът за малко млъкна и сякаш отново го налегна оная първата тъга, която видях при първата ракия. Не исках да го прекъсвам, само му прибутах леко шишето:
-Сипи си още една – от мен. За сметка на заведението. Обаче искам да чуя по-нататък...
Сипа си той... Усмихна се пак криво и продължи:
-За трети път клекнах над котлето. Тъкмо понапълних около половин литър, чух оня досаден звук покрай дясното си ухо и в следващия миг кравата ме перна с опашка през муцуната, стреснах се и сам ритнах котлето, та го разлях...
Неволно се засмях, а Челебията ме погледна някак злобничко, но не ми рече нищо в упрек, а продължи:
-Рекох – е, те сега вече ми писна... И опашката ще ти вържа. Ти нема начин да си по-гявол от мене... Обаче като се огледах, то в моя обор май само две въжета съм бил имал и нищо друго, така сгодно за връзване, даже и сезал немам наоколо... Бая се замислих и тогай ми дойде тая идея... Ама не мож да се сетиш коя...
-Не, мога.
-Свалих си колана.
-Кой колан?
-На работния панталон. Извадих го от ремичките и го връзах с единио край за левата греда, а у катарамата заклещих на кравата връо на опашката...
-Гениално.
-Гениално...
Тогава пак млъкна, а аз, понеже не издържах, попитах нервно:
-И кво стана?
-Кво стана... В тоя момент ми паднаха гащите...
-Е, кво толкова, като си без колан, нормално е...
-...Баш тогава у обора влезе жена ми... Ти ... сигур не я знаеш... Ама яз я знам от кажи-речи четиресет и кусур години...
-Ега ти съвпадението.
-Ти го наричаш съвпадение. Аз не го наричам така. Чух звук от комар когато се обърнах да я погледна, за да срещна ония нейни очи... Некои неща не можеш да обясниш, синко... Още по-малко, когато немаш време за това...
-Какво стана като влезе жена ти?
-Нищо.
-Нищо?
-Тя тогава нищо не каза... Излезе си... Така и не се разбра за какво беше дошла... Но когато сетне излязох и аз от обора, тя млъкна.
-Как така млъкна? Не ти говори ли?
-Вече трети месец мълчи, синко, и не ми говори. Заклах кравата. Комара не убих, защото така и не го улових. Обаче жената не мога да убия, мисълта й не мога да уловя. Ефектът на комара е безотказен. Жена ми явно никога няма да повярва на нещо друго, по-различно от онова, което тогава са видели очите й – аз по без гащи зад разкрачената крава, която като никога е вързана и за двата крака с две въжета, даже с колан... Женската логика не се нуждае от обяснения, опровергаващи толкоз категорична картина... Пред така съставени изводи от такава логика си безсилен...
-И всичко туй, казваш, зарад един комар...
-Вчера се прибрах от работа и нея я нямаше...
-Жена ти ли?
-Гардеробите й празни, обувките й ги няма...
-Напуснала те е.
-Не знам. Някои неща не можеш да ги обясниш.
-Какво ще правиш сега?
Челебията извади цяла банкнота от пет лева, плъзна я към мен по плота и повдигна с палец козирката си, ставайки от стола:
-Сега ще отида в библиотеката. Дъщеря ми работи там. Намерила ми е една енциклопедия за насекомите. Искам да прочета това книжле от корица до корица и да изуча... всичко за комара. Защото някои неща не можеш да обясниш, ама понявгаш, то е защото си пропуснал да научиш причините за тях навреме...
Челебията кротко си излезе. Остави миризмата си и ... мен в някакво странно настроение... Допих кафето си, измих чашите, отворих вратата и най-големия прозорец и седнах на първата маса в средата на кръчмата в очакване на... някой, който да ми отговори (може би) на въпроса, който ме нападна внезапно: Кое, аджеба, е най-жестокото животно на земята?

Р. Донкин-1994

Цикъл

2010-03-28T14:20:00.000-07:00

На Валентина

1.
Надеждата е остров сред море
от дива самота, която
ще населява твоето сърце,
когато щастието е блато.

А любовта е бриз от север,
наситен с аромати всякакви
на всякакви илюзии и доверия
за онова, което си дочакал.

И вярата е албатрос с пречупени
от урагана на скръбта криле,
умиращ бавно върху дюната
на плажа, мокър от надежди.

2.
Сега съм празен като ъгъл
на стая, пълна с пустота.
Сивея бавно и безмълвно
сред многоликата тълпа.

А ти си тук. Наблизо. Чувам
да приближават топлите ти стъпки.
Очаквам те – и нощем буден
и денем сит от тая тръпка.

Обичам те. Но пуст и и празен
без теб съм днес. Ела и ме вземи.
Сред прахоляка от омраза
и безразличие след нея ти си
единствената глътка свежест.
Ела, накарай ме
да бъда нежен...

Р. Донкин, 2003

THE PRITCHER'S CAVE: Match Not Found

2010-03-23T10:04:00.000-07:00

THE PRITCHER'S CAVE: Match Not Found

Чар на водопади

2009-11-04T10:10:00.000-08:00

О, колко подла злоба е стаена
в дълбокото на моята усмивка,
с която те дарявам, щом ме гледаш,
тъй сякаш ще ми кажеш всичко.

Не знаеш, че те мразя страстно
и цял в копнеж съм да те смачкам
(макар и с дума или с жест).
Не знаеш колко е свирепа
тъй скритата ненавист в мен.
Не знаеш. Вече си пленена
от моя чар на водопади.
Обичаш ме. А аз съм Адът.

Р.Донкин – 11.02.2002

Обич

2009-10-11T01:51:00.001-07:00

Нямам илюзията, че истината е в нещата,
които очаквахме някога
да се променят днес,
да се превърнат в нечии неща
или да се слеят в невъобразимото нищо;
нямам нищо в своето време,
когато, загубил последната гордост,
не мисля къде е безумието;
нямам слава, от върха на която
да мога да видя света
на милионите истини,
сред които единствената,
която си спомням
е погледът на гордостта;
нямам илюзията, че той съществува,
запазил нещото в себе си;
нямам грях, че не вярвям
в яростта си, опорочена от бедност;
не мога да искам доверие;
не мога да имам приятел,
който да ми покаже славата
в очите ми,
защото такива неща са безумия;
нямам свян да престана
да се взирам в проклетата нежност
на твоята гордост!
Обичам те!

Р.Донкин, 26.07.1993

Малко история не вреди

2009-10-10T00:13:00.000-07:00

Предисловие:
По-долу наисаното е едно шеговито намигване към един мой приятел – историк, който отгоре на всичко ми е роднина.

Седемнайсет мига от Човешката история (България)

Миг първи:
681 г. Сл.Хр.: Предпоследният син на хана на Велика България, повел народа си на юг от бащините земи, пресича голямата река Дунав, сключва договор с няколкото славянски племена, обитаващи равнината и основава своя държава. Нарича я България.
Миг втори:
864 г. Сл.Хр.: 183 години след основаването на Българската държава един от най-успешните български князе – Борис Първи приема християнството. Първо – лично, сетне го налага като официална религия в държавата, която управлява.
Миг трети:
893 г. Сл.Хр.: След двадесет и девет години християнство в България се поставя началото на прословутия „Златен век на българската писменост и култура” по времето на царуването на по-малкия син на Княз Борис – Цар Симеон Първи, наречен заради неповторимата си слава Симеон Велики.
Миг четвърти:
1218 г. Сл.Хр.: 325 години след началото на „Златния век” започва царуването на един друг, не по-малко успешен и прославен български владетел – Цар Иван Асен Втори, при чието царуване държавата България има най-голямото териториално разширение в своята история.
Миг пети:
1762 г. Сл.Хр.: Над половин хилядолетие по-късно един български монах, наречен Паисий Хилендарски написва своята „История славянобългарска”, с което се поставя началото на Българското Възраждане.
Миг шести:
1824 г. Сл.Хр.: Шестдесет и две години след написването на „История славянобългарска” е издадена следващата важна книга в историята на Родината: „Рибният буквар” на д-р Петър Берон.
Миг седми:
1868 г. Сл.Хр.: Четиридесет и пет години след издаването на „Рибния буквар” започва Великото дело на Апостола на българската свобода Васил Иванов Кунчев, наречен Левски, който в промеждутъка от две години (казано иначе от февруари 1868 г. до декември 1869 г.) прави две пълни обиколки на територията на страната с цел прокламация на идеите на бъдещото Априлско въстание.
Миг осми:
1870 г. Сл.Хр. (февруари): Провъзгласена е Българската екзархия – първата официална религиозно – христианска институция в България. Първият управител на тази институция (наречен екзарх) е Антим Първи, който приема програмните документи на БРЦК – организацията, към която работи Левски.
Миг девети:
1876 г. Сл.Хр. (април 20-ти): Поставя се началото на най-голямото и най-значимото въстание на поробен народ срещу Османската власт на най-голямата империя в Източна Европа. Остава в историята под наименованието „Априлското въстание”. Като време е едно от най-кратките въстания от всички по рода си. Потушено е за не по-малко от година. Но е едно от най-значимите, защото е недвусмисленият повод за една от най-възловите войни в края на този век – Руско-турската война, започнала в началото на 1876 г. и приключила в края на 1878 г. Българите я наричат завинаги „освободителна”.
Миг десети:
1878 г. Сл.Хр. (март 3-ти): Краят на Руско-турската (освободителна) война. В никому дотогава неизвестното гръцко селце Сан Стефано е подписан един от най-историческите за България договори – т.нар.: Сан-Стефански мирен договор, по силата на който Тази държава вече е независима от Империята.
Миг единадесети:
1879 г. Сл.Хр. (април 16-ти): Новата държава има свой парламент, който избира своя първи основен закон – Конституцията. Събитието се случва в град Велико Търново, поради което документът остава за историята с наименованието „Търновска конституция”.
Миг дванадесети:
1885 г. Сл.Хр. (септември 6-ти): Изконните територии на юг от Стара планина, населени с българи, но останали в турски граници след Сан-Стефанския мирен договор се обединяват със северните територии, наричани до тогава Княжество България и се учредява една нова държава, наречена до днес България. Тогава тя е княжество, сиреч, монархия.
Миг тринадесети:
1903 г. Сл.Хр. (август 2-ри): Избухва въстанието на българите, живеещи в западните покрайнини на България (по-късно самоопределили се като македонци) срещу османското подтисничество. Понеже по календар въстанието избухва по Илинден, наречено е Илинденско.
Миг четиринадесети:
1908 г. Сл.Хр. (септември 22-ри): Къде другаде освен във Велико Търново е обявена Независимостта на България. Скрепено е с така нареченият Манифест.
Миг петнадесети:
1920 г. Сл.Хр. (декември 16-ти): Младата България става член на Обществото на народите (по-късно ООН – Организация на обединените нации).
Миг шестнадесети:
1940 г. Сл.Хр (септември 7-ми): Подписана е Крайовската спогодба с Румъния, по силата на която България си връща Южна Добруджа.
Миг седемнадесети:
1944 г. Сл.Хр. (септември 9-ти): Случва се ... един прост политически преврат, който извършва една определена социална прослойка, състояща се от инакомислещи (почти сигурни, че разбират Карл Маркс) срещу упадъчната (предвид войната - финансово обедняла) класа, приближена на и поддържаща крехката монархия. Простият преврат фактически дава власт на набързо (но изключително успешно) сформираната партия Отечествен фронт. Лидерът й Кимон Георгиев (недоказал се политик от времето на Мушанов, Кьосеиванов и Малинов) се превръща в маша на набиращата скорост, самочувствие и власт-жажда Българска Комунистическа Партия, която фактически „превзема” властта в България за един удобно дълъг период от около 45 години...
Следва продължение...

Лед Цепелин – 1 (1969) - Превод

2009-10-04T05:27:00.000-07:00

Напускам те.

Скъпа, напускам те точно сега.
Исках да го сторя в края на лятото,
когато всичко между нас
ще си е отишло с него.
По дяволите,
ще бъде трудно,
непоносимо трудно!
Тъй както ти, о, тъй и аз
ще сме тъй съсипани,
съсипани от бягството.
И ехото на твоя плач,
отекващо ще тича в мрака
като ранена твар презряна.
На пейка в парка,
приседнал сам,
завинаги ще искам да очаквам,
което съм напуснал днес.
О, скъпа моя,
не ща да знам,
не ща да знам,
не ща да знам къде си днес.

Невъзможни отношения

Момиче, престани с това,
което правиш днес, сега.
Съсипваш ме.
О, не разбирам как успяваш
да ме задържаш толкоз близо
до себе си, момиче.
О, полудял ли съм от чара ти
или съм отвратен в безсилието
да продължавам да обичам?
О, продължавай,
момиче, продължавай.
Не спирай да ме любиш цяла нощ...

Замаян и объркан

Невероятно замаян и завинаги объркан,
копнял бих онази, с която да свържа
живота си.
Макар да зная, макар да съм знаел:
женската душа в грях е създадена.
Жената наранява,
о, тя злоупотребява,
о, тя хипнотизира,
о, тя те шантажира.
И кара те да полудяваш.
Ти никога не знаеш
къде е краят на това,
което, о, което
любов нарича тя.
Всяка вечер донасяш у дома
с толкова труд спечеленото днес.
Очакваш обич или поне признание.
Но тя те отблъсква. Сякаш вече няма
нужда от теб или пък е свършило
нейното време за теб.
Невероятно замаян и завинаги объркан,
копнял бих онази, с която да свържа
времето си.
Което бих,
което бих
платил с живота си.

Добри и лоши времена

В дните на моята забързана младост,
когато мъжът растеше бавно в мен,
опитах да сторя всичките неща,
които, независимо от времето
и начините, трябваше да сторя.
Добри ли бяха времената
или пък лоши бяха?
Те бяха мои.
О, беше моят дял това.
И моя бе оназ съдба,
според която ти внезапно
заради очите му – невероятни,
напусна мен –
с когото бе живяла.
А бяхме влюбени одавна.
О, аз на седемнайсет бях,
ти също
бе страшно красива и млада.
И страшно клетвата коварна
звучала бе от твоите уста:
Ще бъда вярна аз, ще бъда вярна
и ще обичам те до края.
Днес аз зная какво е самота.
Просто искам да остана у дома.
Ще слушам единствено
на сърцето си ритъма
до последния удар, който
ще чуя като клетва.

Колко време още?

Колко време още ще чакам да свърши това?
Колко време остава до края на тази любов?
Дал бих ти всичко – пръстени, перли, елмази
и всички тези бижута – само да дойде скоро
краят, о, краят, госпожо!
Бях твърде млад на времето и трудно устоявах
на изкушения като теб.
Животът ми предложи теб и аз така и не успях
да те отмина. О, сърцето ми
с една целувка ти плени
и няколко божествени усмивки.
Ах, колко време от тогава мина..., знаеш ли?
Днес десет са децата ми от теб
и зная как ще станат единайсет.
Защото съм пленен навеки,
о, мое невръстно момиче.
Аз съм твоят ловец,
ти не преставаш да тичаш
няколко дири пред мен,
вечно си нейде напред.
О, колко време остава до края,
в който, уморена ще спреш?
За да приключи тази любов
един път завинаги!

Не мога да приключа с теб.

Не мога да приключа с теб.
Изглежда заедно ще бъдем
известно време още
в общия ни дом, където
убила си детето ни.
Защо продължавам да те обичам,
след като си сторила това?
Защо все още плача и се вричам,
когато просто трябва да умра?
Не мога да приключа с теб.
Не мога да се спра да го крещя.

Шокираш ме

Шокираш ме, скъпа,
о, не спираш да ме шокираш,
през цялата тази толкоз дълга нощ.
Къде си, къде си, скъпа?
Не зная къде се намираш.
Аз търсих те цялата нощ!
Безмълвно птиче, което не пее,
о, глас брилянтен, който се рее
нейде далече, далече от мен,
къде си?
Върни се у дома при мен.
Шокираш ме, скъпа,
о, не спираш да ме шокираш,
през цялата тази толкоз дълга нощ.

Твоето време идва

Изглежда всичко, което върша
е лъжа, която наранява всички.
Правилата някак са малко тъжни
и всеки следващ не е обичан.
Бавно съсипва ме тази игра,
води ме сякаш към нова беда,
а, времето свършва все някога, трябва,
о, длъжен съм някому нещо да кажа:
Човече, в оковите свои не вярвай.
Човече, надеждата не изоставяй.
Мой ред е да плача,
твой ред е да чуеш.
Поемам вината,
че всичко е всуе.
Дупка в сърцето е всяко докосване
до тъжната истина, че толкоз е просто:
Душата е мръсна, когато, обичана,
е хвърлена в огън от страсти измислени.
Мой ред е да плача,
твой ред е да чуеш.
Моето и твоето
време е днес.

Лед Цепелин-1969
Текст: Пейдж / Плант
Превод: Р.Донкин

Последните времена на Оловния балон

2009-10-04T02:51:00.000-07:00

...След почти две години творческа пауза през емблематичната за много групи 1973 година „Лед Цепелин” произвеждат своя пети албум с вече различното заглавие „Houses Of The Holy” („Сакрални домове”). Най-общо това е един своеобразен експеримент, съдържащ в себе си композиции, характерни ... най-вече със своята по-пространствена продължителност. Използването на синтезатори и електронно пиано е един различен похват в звученето на групата. В стилово изражение също има новости, които отличават. Парчето „D’er Mak’er” придава известен колорит на албума със своето реге звучене.
Заглавието на парчето е, меко казано необичайно. Произношението би трябвало да е приблизително като на израза „jer maker”, на пръв поглед той е съкращение на “Did you make her?” (в превод: „Ти свърши ли (я)? „). Лежерното произношение на израза обаче звучи като „Ямайка”.
След излизането на албума на американския пазар следва изключително успешно турне във Флорида. Концертът в Тампа събира над 58 000 зрители, което чупи рекорда на „Бийтълс” (концертът им през 1965 г., събрал 55 000 зрители).
Три от напълно разпродадените концерти на „Лед Цепелин” през 1973 г. на Стадион „Медисън Скуеър Гардън” в Ню Йорк са филмирани.
През следващата 1974 г. „Лед Цепелин” създават свое звукозаписно студио, наречено Swan Song, което всъщност е заглавието на една от петте невключени в албуми песни на групата.
Освен, че издава свои албуми в собственото студио, групата сключва договори за издаване на чужди албуми с групи като „Bad Company”, “Pretty Things”, “Maggie Bell”, “Detective” и други.
Първият двоен диск на „Лед Цепелин” излиза през 1975 г. под заглавието „Physical Graffiti” (непретенциозен превод: „Истински графити”). В него са включени парчета, създадени в минали периоди, не намерили място в албумите от 1970 г. и 1973 г.
Безспорно, хитът на албума е „Kashmir”, силно напомнящ „Stairway To Heaven”, но и доста различен. Като цяло в албума се преплитат различни стилови насоки, има дори американско кънтри („Down By The Seaside” – „Долу на брега”). Типичният динамичен саунд на „Лед Цепелин” се забелязва в първия диск на албума, докато вторият диск е почти експериментално различен – преобладават хаотични и по-акустични моменти с малка доза рокендрол. Счита се, че този втори диск е почти изцяло авторски на Джон Пол Джонс.
След издаването на „Physical Graffiti” групата предприема турнета из Европа. До 1976 г. не издава студиен албум.
Преди турнето в Гърция, Робърт Плант претърпява тежка автомобилна катастрофа на път за остров Родос и счупва глезен. Това нещастно събитие променя графика, турнето е отменено.
През 1976 г. на пазара се появява седмият албум на групата „Presence” („Присъствие”), записан за 3 седмици. Той се сдобива с платинен статус по продажби, но отбелязва промяна в звученето на „Лед Цепелин”. Китарата заема по-централно място, а цялостното звучене е по-разпуснато и небрежно. Като цяло албумът се приема със смесени чувства от фенове и критици. Дори е определян от някои като най-слабият им албум. От друга страна Джими Пейдж го нарича своя любим албум, отчасти поради факта, че е записан бързо и във време на несигурност за групата. Следва мащабно турне в САЩ, което отново чупи рекорди за приходи и посещаемост.
В края на 1977 г. ново нещастие сполетява Робърт Плант — малкият му син Карак умира от остра белодробна инфекция. Оставащите дати от турнето в САЩ са отменени и Плант се прибира в Англия. Следват тежки месеци за вокалиста. Той не възнамерява да се върне в амплоато си на световна рок звезда. Прекарва по-голяма част от времето си в местния пъб в близост до къщата си в Уелс.
След дълги увещавания от другите членове на групата и най-вече от добрия му приятел Бонъм, Плант се съгласява да се върне към музиката. Последният студиен запис на „Лед Цепелин” е осъществен в Швеция, в звукозаписното студиото на местната легендарна поп група ABBA, и е озаглавен „In Through the Out Door” („От другата страна на вратата”). И този албум изобилства от синезатори по настояване на Джон Пол Джоунс, а в класациите на Англия и Америка достига до номер едно, както неговите предшественици. Съчетани са различни стилове, като се прокрадват дори мотиви от станалите модерни по това време диско, пънк и ню уейв, умело вплетени в типичния стил на „Лед Цепелин”. Поради тежките проблеми на Джими Пейдж с хероиновата му зависимост, този албум е доминиран повече от Джоунс и Плант.
През 1980 г. „Лед Цепелин” изнася няколко концерта в Европа като подготовка за голямо турне в САЩ, но плановете пропадат, след като на 25.09.1980 г. в къщата на Джими Пейдж, където групата репетира, барабанистът Джон Бонъм е намерен мъртъв в леглото си. Причината е свръхдоза алкохол. Останалите членове са потресени от случилото се и единодушно решават да сложат край на групата.
Две години след смъртта на Бонъм, групата издава компилацията „Coda”, която съдържа неиздавани песни от сесиите по записите на всички студийни албуми. Преплетени са различни стилови насоки от типичния рокендрол на 50-те години до свободна интерпретация на пънка. През 1983 г. албумът заема пето място в класацията за поп албуми на Billboard.
Това са последните времена на Оловния балон. Няколко години по-късно групата окончателно се разпада.

Водачът

2009-10-03T06:20:00.000-07:00

Интро:
Една от най-влиятелните групи в историята на рок музиката след „Бийтълс” е създадена през 1966 г. от Джеймз Албърт Пейдж, роден в Англия, Хестън, Мидълсекс.
Първоначалните тълкувания от критиците около името на групата („Led Zeppelin”), (чийто буквален превод от английски на български е практически невъзможен) водят началото си от съмненията за често използвания през шейсетте години на миналия век в хипи – средите жаргонен израз „led” (вероятно от „leed” – водя, съответно „водач”). Но тези тълкувания са твърде свободни.
Основната критична нишка относно цялостния облик на звученето на групата е водещия отглас, че нейната музика е първият ярък намек за един нов смесен стил, наречен „дисторшън”, като цяло направил първите препратки към бъдещите „хард рок” и „хеви метъл”.
С появата на „Лед Цепелин” на световната рок сцена се свързва и новата представа за специфичен звук и различна конструкция на музикалните изпълнения. За разлика от мелодичността, характерна за стила на „Бийтълс”, „Лед Цепелин” предлагат един съвременно нов поглед, през който бас китарата и барабаните са изведени в твърде висок диапазон на съпровода, а вокалът е характерно „недостижим” във високите тонове.
Не закъсняват критични реакции, според които всъщност по-точното наименование на стила на тази наистина различна група е „хеви блус рок”, което твърдение не е лишено от своята доза правдоподобност. Разбира се, субективното тълкувание е неизбежно, когато обектът на изкуството е изтъкан от противоречия и контрасти.

История:
Всъщност „Led Zeppelin” е сформирана от Пейдж от останките на току що разпадналата се също британска група „The Yardbirds”, в която Джими Пейдж се включва малко преди разпадането на мястото на водещия китарист Ерик Клептън. Първоначално в новия проект за самостоятелна група на Пейдж се включва Джон Пол Джоунс, с когото Джими е работил известно време в „Ярдбърдс”. Постепенно във вече утвърждаващата се група са привлечени още членове, като Кийт Ралф и Джеймз Макарти. С този свой състав групата просъществува до 1968 г., когато Ралф и Макарти внезапно напускат. Пейдж повежда съдебни дела за запазване правата за името на групата и трескаво търси заместници в името на нейното бъдеще. На своеобразния кастинг за вокалист един ден през вратата на студиото влиза още никому неизвестният до тогава Робърт Холдридж Плант, който, междувпрочем, не издържа на първото прослушване. Поради липса на голям избор, двамата с Пол канят Плант на второ прослушване. Кандидатът е одобрен с известни задръжки. Голямата амбиция на Джими е да привлече Тери Райт от „Procol Harum” – западаща група, но последният получава предложение от Джеф Бек и отказва на Пейдж. Басистът Крис Дреха, който принципно участва в групата с черезвичайни включвания също обявява своето напускане през ноември 1968 г. и това налага не по-малко официалното обявяване на Плант за вокалист на „Лед Цепелин”. Само няколко месеца по -късно, не кой да е, а самият Робърт Плант препоръчва на фронтмена свой колега от бившата си група „The Band Of Joy” Джон Джойсън Бонъм – обещаващ барабанист с нестандартни подходи към чинелите. Пейдж се съгласява и офертата е отправена към Бонъм, но той отказва. Временно групата записва инструментални парчета без барабани, които не издава. По-късно приема поканата и известната четворка за пръв път се събира през август 1968 г. Поради тежки дела за правата над името „Led Zeppelin” с бившите участници, новосформиралата се група временно се подвизава на сцената под непретенциозното име „New Yardbirds”.
През октомври 1968 г. малко след приключване на фактически първото (в историята на легендарната четворка) турне, след спечелване правата за името в съда, групата официално се преименува на „Led Zeppelin”.
Голата истина за историята на името на групата е следната:
Самият израз “Led Zeppelin” за пръв път е употребен от барабаниста на “The Who” Кейт Муун, в едно негово изказване относно проекта на „Ню Ярдбърдс” в известна медия, което звучало приблизително така: „С този състав ще се сгромолясате като оловен балон.”. Отвръщайки на иронията с ирония, Пейдж решава да нарече групата си именно „Leed Zepelin” (в едно друго свое значение английската дума „leed” означава „олово”. Идеята за „цепелина” му идва от логиката, че „това, което ще се срине няма да е просто балон, а по -голямо, същински цепелин като онези съоръжения, измислени от нацистите, които през военните години не са имали равни на себе си в небето...). При самата регистрация обаче Пейдж взема решение първата част на името категорично да бъде изписана „led”, защото така произнесена тя означава именно „оловен”. Двойното „P” във втората част на името също е с цел да се постигне известна оригиналност, възбуждаща въпроси при прочит и „бодяща” окото с размисли за „неграмотност”.

Дискография:
Същия месец групата успява да запише само за по – малко от две денонощия своя първи дебютен едноименен албум „Led Zeppelin-1”, който е издаден от „Атлантик Рекърдс” в края на 1969 г. сещу рекордния за времето си хонорар от 200 000 долара. Албумът е своеобразна смесица от блус и рок с доминиращо китарно звучене и непреодолим, почти уморяващ вокал. Албумът достига небивал успех, но не на родна земя, а в САЩ, където продажбите достигат рекордите на „Бийтълс”, изравняват ги и конкурират тези на самия крал на рокендрола Елвис Пресли – и то само за една година. Най-щекотливата атракция в този дебютен албум на групата е композицията „You Shook Me” (буквално: „”Шокираш ме”), която е интерпретация на парчето на У. Диксън и Дж. Леноар от 1967 г., при това изключително добра интерпретация, която недвусмислено измества по слава оригинала.
Малко известен е един случай, постфактум превърнал се в легенда, от живота на Елвис Пресли. На своя последен концерт в Мемфис през 1970 г. след една кратка пауза, той се обръща към публиката с думите: „Сега ще ви изпълня нещо, което никога не съм пял на живо и много ми се иска да чуя от своите уста.”. Успял да разсмее първите редове от публиката, той се обръща към оркестъра си и продължава: „Момчета, трябва да внимаваме да не се изложим. В залата са „Лед Цепелин””. Парчето, което следва е „You Shook Me”. Действително присъстващите в залата Джими Пейдж и Джон Пол Джонс едва ли са могли да очакват такава внезапна реклама.
През 2003 г. списание „Ролинг Стоун” класира албума „Лед Цепелин 1” на 29-то място в своята класация „500-те най-велики албуми на всички времена”.
През октомври 1969 г. излиза и вторият албум на групата, озаглавен „Led Zeppelin II”. Записан е по време на общо шестте турнета на групата в Англия и САЩ. И този албум постига огромни успехи, като не слиза от първото място в американските класации цели седем седмици. Стилът в него е подобен на този в първия албум, но е характерен с повече динамика, по-тежки китарни рифове, изнесени на преден план (нетипично за рок музиката до тогава) и множество сола. В по-голямата си част албумът е повече рок ориентиран в сравнение с първия, но и тук се срещат не малко песни, повлияни от ранните творби на американския блус изпълнител Уили Диксън. Парчето „Whole Lotta Love“ (буквално „Цялата любов”) предизвиква голям интерес със своите иновативни рифове и ритъм секция, и се превръща в първата им популярна песен, обиколила класациите по целия свят.
Третият албум, озаглавен „Led Zeppelin III”, е записан в студио „Уелс” и показва определено израстване на групата в композиторски аспект. Наситен е с британски фолклорни влияния и келтски фолк елементи, а звученето на целия албум е доста по -акустично от предните два. През ноември 1970 г. на музикалния пазар се появява първият сингъл на групата — откриващото парче от албума „Immigrant Song“ („Имигрантска”), както и един от малкото им бисайдове „Hey Hey What Can I Do“ („Какво бих могъл да сторя?”), издаден от Atlantic Records без изричното съгласие на членовете на Led Zeppelin, с което компанията си навлича гнева на четиримата музиканти.
Четвъртият албум, озаглавен логично „Led Zeppelin IV”, се определя от много критици като върхова точка в творчеството на групата, както и като един от най-важните и влиятелни рок албуми на всички времена. В него са комбинирани всевъзможни стилови и тематични насоки — от суров хард рок, изпълнен с множество рифове и динамика (Black Dog) („Черното куче”), през осъвременени рокендрол мотиви (Rock and Roll) и блус (When the Levee Breaks) („Когато чашата прелее”), до чисто фолклорни композиции (The Battle of Evermore) („Вечната битка”). Песента, превърнала се в тотален хит, „Stairway to Heaven” („Стълба към небето”), съчетава двата полюса (хард рок и фолклор) и разкрива в най -пълна степен творческата сила и майсторство на групата. Тази песен е „майката“ на много други подобно структурирани песни с плавно преливащи се една в друга части (започвайки бавно и меланхолично с акомпанимент само на една акустична китара, но постепенно усилвайки темпото, завършвайки с твърди рифове и сола и мощни барабани). Това е и най-популярната им песен, считана от мнозина за най-доброто хард рок изпълнение за всички времена. „Stairway to Heaven“ е може би единствената песен, превърнала се в мегахит без да бъде издавана като сингъл. В някои песни са прибавени допълнителни музикални инструменти като хармоника, изпълнена от Плант и мандолина и клавири, в изпълнение на басиста Джон Пол Джоунс.
Следва продължение...

Двайсет цента*

2009-09-14T14:38:00.000-07:00

Някога всичко бе непринудено –
честно и просто като здрависване.
Някога хората бяха сътрудници
един към другиму...
...но ти забрави!...

...Че някога някъде е имало вяра,
че туй, което не се гаси
ще бъде тъй лесно и пошло прокудено
за жълти стотинки.
Не се пали!

Няма да стигнеш до никъде, друже,
с тая жарава в ръцете и устните.
Свали си топката ниско и слушай:

Някога всичко бе непринудено.
Честно и просто като „Здравей!”.
Хората мразеха малко и трудно,
защото нямаше толкоз злодеи,
защото нямаше мутри и данъчни,
„администрации” и Здравна каса
и хората знаеха какво си плащат –
кому и къде. А днес се плашат
дори от сянката, която е чужда.
Защото Страхът вече казва така.

Защото колко, ах, колко е нужно?
Изстрел един. Двайсет цента.
и край.

Р.Донкин – Септември 2004
*20 цента е цената на един куршум за „Макаров”

Утре е минало

2009-09-14T14:09:00.000-07:00

Мъка. Тревога. Намек за лудост.
Писъци нощни. Отчаян копнеж.
Искрена злоба. Спомен за ужас.
Мъртва душа. И сърце на парчета.

Влюбване. Нежност. Съчувствие. Сълзи.
Нечии зелени очи. Детска песен.
Обич. Разбиране. Признание пълно.
(Подъл ли бях? Или пък човечен?)

Лед по обувките. Лед по перваза.
Бягащи погледи. И тишина.
Скрий се далече. Някой те мрази...
...Че непростима е тази вина...

Вечери тъжни. Нощи безсънни.
Тежки утра. И сивеещи дни.
Няма изплуване от адското дъно.
Утре е минало. Днес предстои.

Р.Донкин-11.02.2002

Match Not Found

2009-09-13T10:29:00.000-07:00

„...И на седмия ден, като свърши Бог делата,
които беше създал,
на седмия ден си почина от всичките си дела,
които беше създал...”
Битие, 2:2

Из „Дневник на Твореца”
(приблизително 18 256 789 записа от Деня на започване на сътворението на Всичко до Деня, в който Всичко се прецака)

Предисловие...
(от Твореца, естествено)
...Мдаа. То хубаво е казано от Летописеца, че на седмия ден съм седнал да си почина. Хубаво е казано, ама не стана хубаво. Що ми е трябвало да се кротвам като за последно, след като явно не съм бил свършил цялата работа... или, по-скоро не съм я свършил докрай...
Всъщност, постфактум погледнато, проблемът си е само мой. Щото преди мен нямаше нищо, а аз бидейки Мислещ, нямаше върху какво да мисля и ми беше отвратително скучно сред безлюдната вселена, взех, че измислих да сътворя Нещото. Върху него, рекох си, ще падне мислене. И няма да ми е скучно. Е, създадох Нещото. Ама то се оказа едно такова ... почти като Нищото. Рекох си – едно нещо си е нищо, трябва да създам още едно нещо, за да осмисля начинанието. Нали съм мислещ, за какво ми е иначе да съм мислещ. И запретнах ръкави. И като се отпочна едно създаване на неща... Докато се поуморих. Създадох и последното нещо и рекох: Е, това ще му е. Това трябва да е всичко...
...И като се сетя колко труд му хвърлих през тия шест дена... Кой ти е знаел, че на осмия ще се прецака всичко...? Ама нейсе, хак ми е!... Сега с много мъка отварям този дневник на първите му страници и с носталгия поглеждам към първите записи в него...

Дневник (на Сътворението)

Ден първи:
Избирам си едно що-годе прилично изглеждащо скалисто кълбо в една не много претенциозно скалъпена звездна система в една абсолютно безформена, ама пък лесна за наблюдение галактика. Решавам, че това клъбце, ще се превърне в света, в който ще хакна всичките нещица, дето, за да избягам от скуката, взех че насътворих. Обаче, трябва да се подреди всичко. Аз, бидейки мислещ, трябва да съм подреден. Иначе, залудо ще ми е убиването на скуката, тъй да се рече трудът.
И в тоз първи ден, започнах отпървом ... разбира се, със светлината. Създадох най-напред светлината. Щото... кой работи на тъмно? На тъмно можеш качествено да се наспиш, но качествена работа няма да свършиш. А и излишното напрягане на всички сетива е несериозно начинание. Та, създадох светлината и я отделих от тъмнината – да се знае кое кое е и да не стават после грешки. Рекох на светлината Ден, а на тъмнината Нощ. И ми хареса. Отвори ми се хъс, така да се каже. И както бях набрал скорост да разделям, взех, че разделих земята, демек, сушата от водата, получи се един простор, а над него – пак нищо. Викам си – не може да е нищо от горе - и му сложих още един простор, който нарекох небе – та да се знае кое е отгоре и кое е от долу, щото бях създал вече гравитацията, която щеше да дърпа всичко надолу. Е, поуморих се, поседнах и се замислих (нали съм мислещ): Днес поработих, надвих над скуката. Все що е време е пред мен. То и утре е ден. И приключих.

Ден втори:
Поогледах сътвореното от предния ден и си рекох: Абе, земя – земя, добре, под небето е – и това добре, ама нещо й липсва, нещо сивичко ми идва сякаш. И рекох – ето що ще свърша днеска – ще понашаря малко, та да става поне за гледане. И понашарих – засях тревички, буренчета, цветенца, де що се сетих растенийца, дето можеха да никнат. Ама те всичките – нисички такива ми се видяха, взех, та посях и храстчета и дръвчета – и по-нисички и по-височки, по-разнообразничко стана. Хареса ми. И пак ме полази оня хъс от предния ден. И пак набрах скорост и като се почна една сеитба – цял ден. И пак се поуморих, пак приседнах и пак си рекох: Айде стига за днес. И утре е ден.

Ден трети:
На третия ден, взе, че ме споходи някаква тревога лека. Рекох си: аз хубаво сътворих деня и нощта, ама как ще се оправям занапред с тая светлина и това тъмно? Как ще знам кога е денем и кога нощем? Пък и тия треволяци – и те няма да знаят кога да се разлистват и кога да им капят листата. И се сетих (то аз ли няма да се сетя – нали съм мислещ!): Ще поставя някакви знаци – да показват кое е ден и кое – нощ. Е, какви да са тия знаци? И пак се сетих – светила – едното да свети през деня, а другото през нощта. Естествено, поставих ги на небето, щото то беше отгоре – та да се виждат от земята – от всичко, надиплено по нея, щото тя беше отдолу. Отрих ръчички и си рекох: Това добре, ама тия светила не могат да се наричат ден и нощ, тъпо е да се повтарям, нови имена трябва да измисля. И измислих (иначе за какво ми е да съм мислещ): Нарекох светилата – Слънце – за деня и Луна – за нощта... Мдаа, хареса ми. Сега вече всичките треволяци по земята нямат проблем. Ама, вместо като предишните дни да ме нападне хъс да сътворявам това-онова, и вместо да продължа да кича небето с още светила, се сепнах и се съсредоточих. В какво ли? В новата тревога, която ме обзе внезапно. Ами, нали тия светила, като почнат да светят и утре, сетне – вдругиден, ще станат много дни и нощи, трябва това светене да се отмерва, сметка някаква да се води. Така се наложи да измисля и въведа летоброенето. Щото то – ден по ден, много дни, многото дни правят година. Ама не спират, следва втора година, трета. Редът беше неизбежен и аз го сътворих в третия ден от своето начинание. Обаче пак се уморих и оставих довършителните работи за утрешния ден. Рекох си – е, няма начин, и четвърти ден ще се работи...

Ден четвърти:
На четвъртия ден пак се огледах. Едно такова шаренко, кичесто, светличко... Красота и изящество! Ама ме бодна някъде отляво веднага пустата му тишина. Напомни ми на космоса – там вечно е тихо. Рекох си – в моя свят пък няма да е тихо. Ама – ето ти беля. Как да накарам всички тия тревки и цветчета, нежели дръвчета, да почнат да вдигат шум? Хрумна ми друго тутакси (ще ми хрумне, разбира се, на кой друг да му хрумне?): Ще създам животинки, добитък, сиреч. Едно ще мучи, друго ще блее, трето ще цвърка. Рекох и отсекох. Тая мислица такъв хъс ми отвори, че до обяд наръсих по земята всякакви твари – мучащи, блеещи, ревящи, една какафония стана... И навсякъде хакнах от тях доволно – и по долините, и по низините и равнините, че и по планините. Изпълних земята. Моретата и океаните, обаче пак пусти останаха. Рекох си – както си почнал, айде преди да е станало икиндия, изпълни и водата, че няма баланс иначе. А балансът е като реда – неизбежен и необходим. Е, водните твари нямаше как да са като земните, те бяха риби, раци и подобни тям, щото да могат да живеят всеки според средата си. Нейсе, напълних и водата и поприседнах да отморя заслужено.

Ден пети:
На петия ден сутринта, тъкмо да се отдам на самовъзхита, пак ме начоголиха мисли. Рекох си: Ти хубаво ги нацвъка дето трябва и дето не трябва всичките тия сухоземни и водни твари, ама и при тях ред трябва да създадеш. Първо на първо – всяко от тях трябва нещо да яде. Добрее. Ами нали има растения. Те (ако не всички, то поне повечето) няма да се кипрят само за красота под слънцето, ами и за ядене ще стават. И сторих някои от растенията ядливи – и по земята и във водата, за да няма глад сред добитъка. Обаче, изглеждаше, че наполовина съм решил задачата, щото – хайде, някои растения станаха ядливи, ама... за някои от животните. Щото тъй ги бях нацвъкал – от всякакъв вид, че на някои от животинките не им беше нито по сърце, нито по мярка китки да ядат. Тогава направих тия от тях, дето нямаше да пасат, с други гадинки да се хранят. Това не ми се видя много добро, ама си рекох: Е, то доста вече идилия стана, трябваше и малко интрига да се вкара. Че току виж, пак ме нападнала скуката. Такаа. Обаче се появи друго. Тия всичките, дето нямаше да ядат трева, а други гадини (нарекох ги хищници), като почнат да ядат и да се плодят, ще вземат да доминират и – майната му на баланса. Наложително стана да направя така, че и едните и другите да се плодят, за да не свършат, направих и растенията да се плодят, че и запасът за тревопасните да не свършва. Остана само да създам реда – кой кого ще яде, колко и докога. Така сътворих едно от най-важните неща за тия пет дена – хранителната верига. И се започнаха едни популации, едни изтребвания, едно ядене, убиване заради ядене... Ама се оказа, че бая полза има – де що свършваше, друго го компенсираше. Кръговратът се получи като тоя в космоса. И изобщо и завинаги изчезна тишината. Седнах най-сетне да почивам, че привечер стана и си рекох: Е, разгеле и тоя ден отметнах. Ама утре си е за утре...

Ден шести:
На този ден шести (ох, този ден шести...) създадох нещо съвсем различно от всичко, което вече го имаше в моя свят. Нещо толкова различно, че се открои съвсем ясно на пейзажа и така трябваше да се окаже всъщност. Венецът на всичката ми работа... и явно най-последната ми грешка...
...Изпълнен със задоволство, гордост и тщеславие в началото на този ден огледах Всичко, което бях сътворил и зачаках да ми стане онова хубаво на същността, заради което, може би (а не толкова заради скуката), в края на краищата, бях хвърлил всичкия този труд, но, видиш ли, някак не се получи изобщо. Загнети ме някаква тъга. Всичките тия, дето вдигаха шум, всъщност ... бяха скучни. Жестокостта, която сам наложих в света си като интрига пред идилията ... не ми се понрави. Разбрах, че това, което още му липсва на моя свят... съм самият Аз в него. Нямаше мисъл в тоя свят. А единственият наоколо, който (можеше да) мисли, бях Аз. Обаче, Аз не можех да бъда част от нещо, което съм направил. Нелепо щеше да е. И реших да създам същество, което да е мое подобие и да населява света, редом с другите твари в него. Разбира се, това създание, това последно творение, щеше да е различно от всички тях, различно от всичко до днес създадено, ще прилича единствено на Мен. Така. Намерих малко глина (поддава се на действията на ръцете), изваях си от нея една скулптура – тъкмо по Мой образ и подобие, отместих се встрани и я огледах. Приличахме си, но... То не мърдаше, явно и не мислеше. Тогаз му вдъхнах от моя дъх (в него има всичко, което съм Аз всъщност) и ... това, което целях се получи. Създанието се раздвижи, още повече заприлича на мен и ... ме позна, което идеше да рече, че мисли. И име му дадох, като на всичко друго. Но неговото име беше най-единствено. Той ми беше син...
...Синът си настаних в най-хубавото място – с най-отбраните екземпляри от всички неща, които бях създал, нарекох мястото – градина и седнах уж да почивам. Рекох си – това ще му е краят, сега вече в моя свят има и мисъл. Създанието толкова много приличаше на мен, че не след дълго започна също като мен да се отегчава. От всичко, което го заобикаляше. Реших за себе си – аз против скуката толкова неща направих за себе си, защо синът ми да страда от скука – трябва да сторя и за него нещо против неговата скука. Но, понеже ми беше трудно да узная сам кое би го разсеяло най-добре, попитах го. Отговори ми честно (бях го сътворил чист, неопетнен и откровен) – искал същото нещо, което е и той. Разбира се, разбрах – иска другар. Домиля ми, аз никога не съм имал другар, но в неговия случай това защо да е невъзможно...? Понеже той беше уникален и не бях съвсем уверен в себе си, че ще успея да сглася достойния му другар от същата глина, реших да сторя друго. Докато спеше блажено в градината, реших от някоя негова част, която да му отнема, да взема закваска за второто същество. Подвоумих се от коя точно част – от крак, ръка или друго стърчащо не се връзваше... Щях да разваля хармонията, нямаше да продължава да прилича на Мен. Съгледах, че ребрата му са достатъчно много и... лиших сина си от едно такова. Закваската си струваше...
...Така създадох другото същество, другарчето на моя син. Предвид презумпцията, че синът ми ще трябва да се плоди както всички други твари под слънцето, второто същество, създадох женско и го нарекох логически Жена. Поставих я до спящото му тяло и се оттеглих доволен...
...Последващите събития са наситени с действия, с които тия двамата достатъчно ме накърниха, за да имам сили да пиша за тях в тоя дневник...

Ден седми:
На седмия ден, който нарекох Събота, седнах да си почина. Ама още от сутринта седнах и рекох, че цял ден ще почивам и от сега нататък все така ще е, във всеки седми ден ще почивам. Повелих и завещах го и на създанията си. За себе си сътворих като за последно една машинка – просто копие на мозък, който да съхранява всичко, което съм създал и да го контролира вместо мен. Включих екрана на машинката, на който имаше Всичко и се оттеглих.

Ден... осми
...Когато отворих очи след почивка... всичко, което видяха очите ми бе един огромен и категорично черен екран. Инстинктивно (почти непривично за мен) скочих от драгоценната си постеля и отворих гърло:
-Какво трябва да значи това???
Машинката, сякаш одавна чакаше тоя момент и отвърна веднага:
-Не е ли ясно? Match Not Found.
-Как така МАЧ НОТ ФАУНД??? Кой тука казва МАЧ НОТ ФАУНД?? Аз тука казвам МАЧ НОТ ФАУНД! Какво значи „Нищо не е намерено”? Къде е всичко, което Създадох? Е, сега вече се ядосах!
-Ами то Всичко си беше на мястото, обаче, ти, Творец такъв, докато спеше, в един момент Всичко изчезна и вече няма нищо. Тоест, има само нищо. Тоест, Всичкото може и да е някъде там, но НЕ ЗНАМ къде. Всичко е черно. Няма дори сигнал от живот... някакъв.
-Не е възможно да няма сигнал. Започвай да търсиш сигнал, да не ти дръпна щепсела, Машинке. Знаеш, че когата правя нещо, го правя завинаги.
Машинката не отвърна, а забръмча. Започна да търси. Не след дълго каза:
-Всъщност отвъд цялата тая чернилка, май засякох сигнал.
-От къде?
-От кълбото, което ти наричаш „светът”, разбира се.
-Но не се разбира от къде ПО-ТОЧНО. Продължавай да търсиш.
Не след дълго Машинката каза:
-Северното полукълбо.
-По-точно, по-точно. Северното полукълбо е половината свят.
...
-Континентът Европа.
-Продължавай.
...
-Балканският полуостров.
-Продължавай.
...
-Държавата България.
-Знаех си, че Хомо Сапиенс е най-издръжлив там. Все пак, не можеш ли по-точно?
...
-Южна България, град Пловдив, квартал „Столипиново”, блок 232, вход „Ж”, мазето на Мето Кирилов Найденов. Сигналът вече се разчита. Да го възпроизведа ли?
-Разбира се, че ще го възпроизведеш, тъпанар такъв, за какво ти беше иначе да търсиш толкова? Цял съм в слух.
След кратко пращене пространството около мен се изпълни със следното:
„А, бе, брато, що ни требваше да ги палиме сичките тея млогу гуми за кило и двеста мед, бе? Глей къ се осмърдехме и некак стана млогу тихо и сичко поцърне...”
В тоя момент Моята машинка изпука внезапно, зловещо, даже малко тъжно, екранът сякаш стана още по-черен... От някъде замириса на изгоряла гума... Остана само надпис в долния ляв ъгъл:
Match Not Found.
В следващият половин миг и надписът се скри...

...Последният 18 256 789-ти запис, който правя в злополучния си дневник е следният:
„Аз Творецът, казвам последно: Що ли ми трябваше да създавам тоя вид Хомо Сапиенс, след като от него е оцеляла само расата на крадливите и алчни препитаващи се от продажба на медни жици? Не зная. И не искам да зная. Оттеглям се. Вече наистина съм уморен. В следващите няколкостотин милиона години няма да подхващам да създавам нищо. КРАЙ.”

Обичай Темерута!*

2009-09-11T13:46:00.000-07:00

Аз съм мъж. От оная категория мъже, които от около петдесетина години неизменно и непроменимо се вписват в категорията „средностатистически български съпруг”. С която квалификация не съм до тая степен чак пък толкоз съгласен. Моето „определение” за това, което съм би звучало някак иначе. Нещо като: „Един (от много други) наивник на средна възраст”... На средна... възраст... щото има – няма след около година ще го „чукна” оня лазарник, който, математически изписан, зачева с четворка в цифрата на десетиците...
Та, моето определение е инакво, ама никой не ме пита. Не само не съм питан, ами и не съм удостоен с правото да се защитя, когато...
...когато внезапно реших да напиша следното писмо – отговор до Нея:
„Скъпа Жено,
Майко на онези, които обичам повече от теб, независимо дали го искам или не,
снаха на онези, които, доколкото знам, са ме създали, без да ме питат искам ли точно това,
приятелко (защото то други за приятелство не останаха),
съпруго (защото бракът ни е най-истинския факт в битието ми),
спътнице в живота (аз още съм на мнение, че това е живот),
мила!
Пиша ти следното. То е моят отговор на всички твои въпроси през всичките твои години (щото аз мои нямам), вик след всичкото мълчание, което ти толкоз умело употреби през периода на брака като удобен безплатен мотив да докажеш, че си половината същност на най-класическия темерут.
Да!
Първо:
Когато питаш: „Ау, май надебелявам, ти какво мислиш?” - Най-вероятно е така (вярно е!). Не ме питай повече (никога!), аз ще откажа да взема отношение.
Второ:
Когато искаш нещо от мен, знаеш ли, напълно достатъчно е просто да ПОМОЛИШ. Пояснил бих: Ние, мъжете, сме семпли твари, инак казано - просто устроени. Трудно ни е (направо болезнено) да разбираме подтекстови индиректни въпроси. Индиректните въпроси не работят, простите индиректни въпроси - още по-малко.
Трето:
Когато питаш за нещо без да очакваш отговор, не се учудвай, че ще последва отговор, който не искаш да чуеш.
Четвърто:
Когато те помоля да ми подадеш бутилка бира от хладилника, аз наистина нямам предвид нищо повече от това. То не е подмятане, че тя вече не е пред мен на масата. Няма нито скрити загатвания, нито намеци. Може да съм темерут, но съм семпъл.
Пето:
Няма никакъв смисъл да ме питаш за какво мисля. През 97,7 % от времето, което Господ ми е отредил за днес, мисля за секс. Не, аз не съм зависим (или ... твоята думичка – „обсебен”), просто това е, което най-много ми отива на имиджа. Аз имам имидж. Крайно време е да го забележиш.
Шесто:
Понеже съм семпъл, понякога не си мисля за теб. Това не е лошо. Свикни с това, моля те. И престани да се чудиш коя е причината да мълча докато гледаш сериала в 8,30 часа. Ако веднъж поне изключиш гадния канал, ще си готова да разговаряш за политика, икономика, философия, футбол, пиянски истории, цици, задници или коли.
Седмо:
Петъкът е МОЯТ ден (най-вече следобедът). Не ми го отнемай, не го оспорвай като времева територия. Не бъди нагла – само някакви си 12 часа са (от понеделник до четвъртък са 96! – без да смятам събота и неделя, щото, може да съм темерут, и то семпъл, но съм ларж). Съботата е регламентираната от Работодателя почивка. Кой е тоя ли? Ами, тоя ни храни, най-образно казано. Неделята... хм... ами Кодексът на труда я предвижда и нея – Законодателят е другият, който не бива да забравяме.
Осмо:
Пазаруването не е никакво удоволствие и аз, аз никога няма да го намеря за такова!
Девето:
Когато излизаме някъде, който и тоалет да наденеш връз телесата си, все ще ти седи добре! Честно! Направо ще ти тича.
Десето:
Ти имаш достатъчно дрехи и достатъчно обувки. Сцените, мътните очи и едрите сълзи не са нищо друго, освен изнудване. Да банкрутирам сам себе си не е никакво доказателство, че те обичам повече от себе си.
Единадесето:
Повечето мъже имат най-много три чифта обувки. Понеже съм семпъл, имам два чифта. Как стигна до идеята, че имам дори най-малка представа, кои от твоите 30 чифта обувки най-добре пасват за гостито у колежката, която празнува шестото „Беемве” на четвъртия си любовник?
Дванадесето:
Простите отговори като „Да, скъпа.” и „Не, съкровище!” са напълно достатъчни, все едно как звучи въпросът.
Тринадесето:
Когато имаш проблем, просто ме ПОМОЛИ за това, да ти помогна да го разрешиш. Не ме моли да страдам заедно с теб, както го правят твоите приятелки, посъветвани от ... как му викахте на оня гуру...?
Четиринадесето:
Главоболие, което продължава две седмици, не е никакво главоболие! Аз също гледам „Нешънъл джиографик” и „Дискавъри Хелт”! Отиди на лекар!
Петнадесето:
Когато кажа нещо, което може да се разбира по два начина и единият от тях те обезпокоява или те прави нещастна, мисли си, че е другият!
Шестнадесето:
Мъжът е сътворен така, че да вижда всичко на всичко шестнадесет цвята. Творецът е преценил, че са практически достатъчни и аз съм съгласен с него. Праскова (прасковено) е плод и не е никакъв цвят!
Седемнадесето:
...И що за цвят е „Априк(о)” и как, ... по дяволите ..., се пише това?
Осемнадесето:
Обичам бирата точно така и точно толкова, както и колкото ти обичаш дамските чанти и обувките. Аз не те разбирам. Ти – мен също. Но този факт трябва ли да ни разваля всеки неделен следобед? НЕ!
Деветнадесето:
Когато те попитам: "Какво има, скъпа?" и ти кажеш "Нищо.", ще ти повярвам и ще се държа така, сякаш всичко си е съвсем наред! Защото изборът понякога е глътка въздух в тунела на съпричастието.
Двадесето:
Не ме питай: „Харесваш ли ме?”. Бъди сигурна, че нямаше да съм до теб, ако случаят не беше такъв!
Двадесет и първо:
Крайно време е да забележиш, че имам красиви очи, в които се крие неизговореното мое Основно правило, което винаги можеш да спазваш в случай и на най-малко двоумение, независимо за какво се отнася: Избери най-простото! НИЕ, МЪЖЕТЕ, НАИСТИНА СМЕ СЕМПЛИ! Аз съм от тая категория.... макар и темерут.
Послеслов:
Обичам те... семпло.
*Темерутът е човек, който знае какво иска, но никога не пита дали другите знаят това.

Утрин

2009-09-09T13:55:00.001-07:00

(ескиз от хронологията на една връзка)

...Гореща страст и мъка по длани.
Алюзия за скръб. И бедност.
Червива вярност. Обич по създание.
И луда ревност,
ревност,
ревност!
Безсилна нежност (сред) в легло от нрави,
обречени на мъст. Горчива длан.
Разкъсана прелюдия. И вяра,
пропита с кръв – любима рана.
Дълбоко подчертана мисъл – бледа болка.
Тъга по червей – огън от безумия.
Война и писък. Адски много стъпкани
крещящи мисли. Или думи.
Обичан дявол. Дяволска усмивка –
небрежен дълг. И глад по зима.
Лютив мотив. Предадена горчилка.
И звън на паяжина. Вятър и вълни.
Луна и кръгла нощ.
Смут и разкош.
Илюзия...
Р.Донкин – 04.06.1989

Сърцето ми е буца пръст

2009-09-09T10:36:00.000-07:00

1.
Сърцето ми е буца пръст.
О, не бих се заблуждавал, че не е истина
всичко, което остана на пътя
и онова, което още не е минало.

Защото самотата е дълга и права нишка,
чийто край следваш или вървиш към него.
Но никога не знаеш. Защото едва ли си мислил
откъде идваш и накъде отиваш.

И, без да се стреснеш
или от нещо почти да заплачеш,
отиваш на среща,
поднасяш цветя,
а после съсипваш сърцето й.
Напускаш завинаги. А в някоя вечер
убиваш и сетния спомен.
И, може би, защото корените
са впити дълбоко в стените му,
а пътят..., уви, сякаш никога, никога...
...сякаш никога не е имал начало.

Не би останало нищо. Не би могъл никой да спре
жестоките мисли, нахлули с потоци
към твето адско бездъние...

2.
...Сърцето ми е буца пръст,
разяждана от корени и ... път.
А аз съм само туй сърце –
отхвърляно, презряно, ненавиждано...
...Но днес те моля – ти подай ръце
на моите. Омръзна ми да скитам
така нелепо сам сред всички,
когато ти си тук.
О, колко те обичам!
Както преди – подай ми свойта длан,
аз няма да измамя с притча
очите ти, защото сам
сега съм тъй измамен...
Р.Донкин - 1989

Сякаш

2009-09-08T11:07:00.000-07:00

Отрязък мрак увисна тежко в рамка.
Сякаш някой нещо загуби.
Пустота зазвъня след слова премълчани.
Сякаш си вярвал, че са потулени
мръсна чест, бедност или страдание,
радост и мъка? Или любов?
Сякаш си искал да се предаваш.
Нещо увисна – като добро,
непредвидимо и чуждо подхвърлено,
и пропиляно без капчица жажда.
Като човек – още в детството блъснат
по онази зла плоскост, дето все се накланя.
Нещо увисна. Сякаш животът
по-сложен стана и загрубя.
Всъщност, ненужна е лошата пошлост.
Сякаш си чакал да се надяваш.
Р.Донкин – 20.11.1989

Махни с ръка и забрави.

2009-09-06T02:52:00.000-07:00

За раздяла (опус първи)
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш. До себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Не копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус втори)
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно вече няма в мен!
Далеч иди. Избягай. Не се връщай:
към спомена, че бил съм твой любим.
И забрави ме (ако не е късно).
Не ми прощавай. Аз съм непростим.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус трети)
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере,
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така?!...
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус четвърти)
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там..., о, там е пълно с демони.
Махни се. Не се влюбвай. Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус пети)
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста искрена вина
към времето,
в което сме се лъгали,
че в себе си
били сме адски тъжни?
Р.Донкин-16.08.2000

Отивам си (епилог)
Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко. Право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай. За мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират в твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя.
Тъй защото нищо не чувствам
вече.
Тръгвам си.
Сбогом.
Р.Донкин-16.08.2000

За Природата

2009-09-02T12:58:00.000-07:00

(…Из “Дневникът на един самотник”)

…Тишината винаги е била тук. И преди, когато не е било толкова пусто, и сега, когато е по-пусто от всякога. Планината винаги оцелява; успява да опази чара си по свой начин, шансът й може би е в това, че никой от враговете й не е успял и не може да успее да разбере простия цинизъм на този чар, неговата екзистенц логика, чието начало винаги е в тишината и може би свършва с нея.
Анализът на онази красота, която не е плод на твоето въображение е невъзможна тръпка. Ако изобщо я изпиташ, тя ще те осакати и извратеното ти от непосилната болка съзнание ще роди една утопично грозна, но велика мисъл: “Красотата не съществува”.
Животът се е скрил някъде. В очакване на пролетта? О, не. Самата природа сякаш одавна е престанала да вярва в своите преходи. Планината е оцеляла, но е болна. Може би от естествена старост. Или преждевременна умора. Природата на нещата, които никога не биха те приели като свой е мълчалива…

Р.Донкин, 20.03.2000, Костенец

За Човещината

2009-09-02T12:56:00.000-07:00

“…Злият човек няма семейство.
Добрият има разбито семейство…”
Симеон Владимиров

Из “Дневникът на един самотник”

Човещината.
…Тя е подсъзнателният импулс за вината, че си си позволил да си твар, която диша въздуха на друга твар. Самотата, която ти напомня за Смъртта, когато въздухът не ти достига, те стяга в стоманено – ледените капани на Страха и, обладан (най-често спонтанно от кошмарното Предчувствие за тоя страх) ти лишаваш вече съзнателно себе си от нещо, което е твое в полза на ближния си – когато неговата самота е нарисувала грозните си картини по лицето му; когато неговият страх те плаши…, почуквайки нагло по вратата на твоя страх…
…Лишавайки се от най-необходимото, когато и защото да мислиш за Спомена или да си спомняш за всичко, което все не си успял да измислиш, е извикало у теб дори чувството, че обичаш. Обичаш Себе си, а после Него – който може да те напусне преди ти да си напуснал него.
Това е.
Алтруизмът не е човещина. Алтруизмът е изкупване на вината за недостатъчна човещина.

Р.Донкин-21.03.2000

Осем долара*

2009-09-02T12:51:00.000-07:00

(Декември-1999)

Осем долара

Флойдер, приятелю, нямам усещането,
че те разбирам, че зная защо
сам така дръзко разлаял си псетата,
защо да побегнеш готов си отново?!...

Нима си забравил онази безлунна,
кошмарно безкрайна нощ на преследване,
когато наръфан, кървящ и с безумен
страх в очите се върна?
Съсипан приседна
и ме помоли:
“Не ми позволявай
никога повече
да искам това!”
Нима си забравил?
Нима си забравил, че адската болка
е всъщност преследване…

…Че жертвата винаги е нужна дотолкова,
доколкото жаждата (колко естествено!)
е неутолена?
Страхът от Смъртта (и всичко след нея…)
не ти бе достатъчен, а?

Не искай от мене никаква помощ
никога повече!
Твоето Второ Аз.
31.12.1999; 21:30; София

Водка

Предчувствал си, приятелю, познавайки
тъй другото си Аз, което аз съм,
че тая тук бутилка е безкрайната,
единствена ми нужда в тоя час.

Отваряйки я с трепет, почти нежно,
егоистично да постъпя няма
и твоя дар навременен да седнем
и заедно да усмъртим, те каня…

…Та, Cheers!, приятелю среднощен, смея
да вдигна първи тост за психологията
и тез, които са на “ти” с нея.
Да пием, пък ще бистрим сетне кой,
кога и как и колко е виновен
за разровичкването в спомена.

Ти казваш – любовта не съществува,
защото всичко е една гонитба шеметна,
едно преследване на страсти с вкус на
порязан показалец. Че във времето
между единствените две докосвания
(на същия този показалец в спусъка
и сетне ласката, с която той ще склопи
очите на убитата си жертва) няма
абсурдно нищо друго – по-различно,
освен едно:
Чудовищната тръпка:
Аз обичам…
…да дебна онова, което тича,
за да настигна някъде по пътя
остатъците му.
Това е всичко…
31.12.1999; 21:40; София

Втора водка

…Съгласен съм, приятелю, за тръпката
по жертвата и всичките подробности.
Пред таз оловна логика отстъпвам
и дума в опозиция (отронвайки
тъй само – глупаво да споря) няма
да чуеш тая вечер.
Защото искам друго.
Друго.
31.12.1999; 21:50; София

Душата в две слова

1.
Мълчанието е мура в Пиринеите.
Гласът е полъх от пасат на юг.
Светкавици в морето на пигмеите
са всички изкушения към спусъка
в очите.
Аз съм зъл и сприхав
и доста опитен бегач,
когато скитам.

2.
Душата ми е дъно на река –
подвижно дъно, плитко, но измамно.
Сърцето ми е ръбеста скала –
скала – убиец за галери, хванали
течението заради самото течение.
Душата ми е
черна,
черна,
черна.
31.12.1999; 22:00; София

Моля те.

Коварно скрити помисли,
обслужващи копнежите
на двойната ми същност са въпросите
на моя поглед.
Аз съм адски злобен,
когато защищавам се небрежно
дори.
Но истински изпукат ли ми костите,
съм пироман
и жупел непремерена
посявам над водите на реката…

…И, който не е виждал джунгла,
запалена среднощ от гръмотевица,
той никога не би изпитал чудото
да ме познава.
Казах себе си
в тез нежни стихоплетства току-що.
Наливай си, приятелю. Пий, но мълчи.
Не те заплашвам. Даже ти се моля.
Животът някак вече ми тежи.
31.12.1999; 22:10; София

Жар и водорасли

…А, който не е виждал джунглата,
запалена среднощ от гръмотевица,
той никога не ще изпита чудото
да тлееш бавно в кладата от нерви,
да дишаш смрад от пърлена поезия
и да танцуваш
в нестинарска скръб с ръжени,
забити в хълбоците…
31.12.1999; 22:20; София

Адът

Адът всъщност е синьо-зелената
безконечна тъга без посока,
без молитви и без споделения,
без съчувствия и без жал.
Той е мокър.
Мокър пясък, нахвърлян от някого
върху нечия жарава след снощния
до безумство без милост запален
грозно-дивен пожар. Аз съм пошло,
но досадно до смърт доказателство,
че животът без огън е някъде –
тъй далеч от света.
Мразя ласките
на измамния Рай. Просто чаках
да достигна деня, в който всичко
ще гори от ръката ми. Тичах
твърде дълго с искрата в душата си.
Днес съм тъжен. Адът е щастието,
че си никой и всички те мразят.
31.12.1999; 22:30; София

Сласт

Тя ме искаше. Искаше тялото,
а душата презря. И прокле я.
Страх скова я. Но все пак ме сваляше,
за да чука се. Беше пленена
от движенията на пръстите, езика,
от целувките на топлите ми длани,
от ужасния чар на реликвите,
които й дарявах,
от баладите,
които съчиняваха очите ми,
безмерно нежни, любопитни.
Но тя презря душата ми.
Захвърли я.
Уплаши се и я нарече “груба”.
Не й изтри сълзите. Не се върна
след сетния оргазъм.
И загуби.
31.12.1999; 22:40; София

Нямаше откат…

…Защото дъното преставаше да мърда,
а бе готово да целува глезена…
Защото ръбовете ми се ронеха до сълзи
от нейния изгрев…
Не посмя да влезе
и да изкъпе се в реката.
Не я намразих. Нямаше откат…
31.12.1999; 22:50; София

Яд

Аз не искам да правя това.
Аз не искам да галя опашката
на стоящия до мен Сатана:

Не, защото сега ми е страшно;
не защото животът ми свиден е;
не защото не ми позволява…
А защото съм горко обиден:
ТЪПОТО КОПЕЛЕ МЕ ПОДЦЕНЯВА!
31.12.1999; 23:00; София

Научи ме.

Тая бездна ми е вече позната.
Мразя някой да ми се повтаря.
Научи ме да плача и страдам
от любов, умиление и вяра.
Научи ме да искам живота си;
да мечтая за дребни неща;
да умея да имам… И още:
Да не търся покои в нощта.
31.12.1999; 23:10; София

За сбогом

Убиваш без желание и страст
поредния порив – да ми споделиш,
че всъщност искаш само секс и ласки
след него. Млъкваш без въздишка
дори. Макар усмивката, в която трябва
да вярвам, иска да ми каже,
че всъщност ме обичаш. Ти си права
да искаш само туй да зная…

…Но скоро ще си кажем сбогом,
защото любовта е неплатима стока,
чиято дребничка цена заложихме
на рядка карта. Мизата висока е
за най-коравото сърце дори…
…Защото, всъщност, сексът е пари.
31.12.1999; 23:20; София

На дъното

На дъното нещата са нелепи.
А цялата нелепост е в страстта.
На дъното животът ти е пречка
за всекиго наоколо.
Смъртта
единствена готова е да слуша
как плачове сподавяш след боязън,
че нямаш право даже сушата
да споделиш без злобата да грабне
в капана си душата ти.
Смъртта
без много шум се гаври с твойта низост.

Но, дъното е всъщност суета,
в която плуваш без посока.
Изходът
е някъде отляво на сърцето.
31.12.1999; 23:30; София

Смъртта на бурята

Животът е море.
Потъналите острови
на твоите години, пълни с жертви
са грозно дъно.
Тъжно е да просиш
обжалване, когато с времето
отишла си е и надеждата.

Сега си на брега.
Умиращи вълни
с последните си ласки те даряват.
И сякаш повече от нежност
звучи в далекото на тези изблици
на морска мъдрост: О, надявай се,
че някога Смъртта настига даже
най-истински свирепия тайфун.

Брегът е залез. Бряг е залезът.
Дори тогава няма капка чудо
в живота.
Който е море.
31.12.1999; 23:40; София

Очите на змията

Очите на змията са зелени.
Зелени са очите на змията.
Когато те убиват, са свещени,
когато искат да те пощадят, са златни.
Защото кървавото в тях остава жълто
под блясъка на пълнолунието вчера.

А утре…
Утре пак ще доживееш същото,
защото истинската смърт е бавно бреме –
досадно като женското достойнство;
пленително красива като девственост,
която пазиш, без да знаеш колко
и, Боже мой, кому е нужно времето
за тая глупава сантименталност.
Оттам нататък – вдругиден те няма.
Вече.
Това е!
31.12.1999; 23:50; София

*8 долара е цената на последния куршум в пистолета на Страхливеца Робърт Фрост, убил Джеси Джеймз на 31.12.1888 г. в хотелската стая на втория етаж в Тахалъса, Тексас…

В осмата нощ на Януари

2009-09-02T12:38:00.000-07:00

…Когато Сатаната ми беше на гости…

(Януари-2000)

“…Това е единственият ти избор:
Да разбереш, че нямаш избор.
Това е пътят – твоят единствен
и последният:
The Devil In His Own!”
Led Zeppelin-1977
/”Presence” –
“Achilles Last Stand”/

Недей!

Някъде в мрака бушува река,
твоята лодка е на ръба
на водопада от вопли,
горещи и подли!
Недей!

Някъде в мрака ти чуваш глас:
Може би имаш още един шанс,
който всъщност е втори
или трети,
или четвърти!
Недей!

Ето, аз ти подавам ръка,
просто ме погледни:
Аз съм честен с теб.
Недей!
Не умирай, не се предавай, не скачай
в адската бездна завинаги.
Лошото минало, лошото здраве, вината
са просто преход за живите.
Ти си жив, имаш сили,
аз ти вярвам.
Недей!
Другото ти Аз
08.01.2000; 21:30; София

Сега

Не ме очакваш, но ще дойда аз,
ще вляза тихо и ще бъда там –
от дясната страна на твоите страсти,
тъй близо до градящия се храм,
окъпан в отвратително болезнени
проблясъци на обич от печал.
Ще ме усетиш и повикаш, стенейки
в молби горещи – да те отърва
от светлината; очите ти да скрия
от гнусната – сълзлива и ревнива,
хитрееща и странно боязлива
човещина.
Ще искаш мен.
А аз съм Сатана…
08.01.2000; 21:40; София

Утре

…Ще искаш с истинското вино да опиеш
погалените сетива! Любимият градус!
О, знам, ще се нуждаеш адски
от нашата взаимна злобна похот.
Защото ме обичаш и ме чакаш.
Защото ти си мой. А аз съм Грохот.
А аз съм Сатаната – твой приятел!
08.01.2000; 21:50; София

Жената

Жената е безмилостно красива.
Жената е трезор, затвор и грях.
Реки от похот и поезия преливат
в един огромен водопад
от смъртен страх.
Желания и жажда се разстилат
като жарава върху свежа плът.
И истинският ужас е безсилен
да претвори в Смъртта и пътя
към всичко след Смъртта това,
което е Жената…
08.01.2000; 22:00; София

Вчера

Огънят. След него вятърът. Дъждът.
Кръвта по скулите, гърдите и ръцете.
Луната в полунощ. И пак студът.
И пак отровата. Кошмарите. Сърцето…
Не искаш да си спомняш, но не можеш.
Животът е смъртно опасен.
И грешен. И страстен.
Жени!
Фаталната нощ… в сърцето на огъня.
Безумното тичане; асфалтови клаксони.
Смешни и влажни следи.
08.01.2000; 22:10; София

Тя (Жената, която те обича)

1.
Обвинения и оправдания.
Престъпления и наказания.
Сласт и похот.
Чар
и “Лед Цепелин”.
Всичко е лудост. И грохот след грохот
от дъното, мрака и сенките.

2.
Тя е красива. Студена. Но жива.
Тя е смъртно опасна и чакаща.
Тя е на хълма – събира, попива
всяко движение, трепет
и слага
патрони в оръжието.
Тя е красива,
когато прицелва се, когато очите й
пълни със скръб и жестокост преливат
в сълзи за теб,
когато убит ще си.

3.
Тя е красива, изящна и строга
към своя контрол и търпение подло.
Тя свенливо-ревнива и злобна.
Тя е велика и тъжно безбожна.
08.01.2000; 22:20; София

Ти (Който обичаш една жена)

1.
Ти си животно – гладно и жадно.
Ти си изпълнен със страх от съблазните.
Ти си готов да се скриеш обратно –
винаги след, но не и пред спазмите.

2.
Ти си унила, почти уморена,
злобна от стресове и накърнена,
но силна, убийствено адски устойчива
и издръжлива машина за бой.

3.
Ти си задръстен от логика, пълен
с вечния хаос на всички усещания.
Дребен, но бърз, промъкващ, изплъзващ
всяка частица от себе си вещо
и с педантичност пресметнат кураж.
Ти си машина за грях и за бягство
от смъртния грях,
от смъртта
и страха.
08.01.2000; 22:30; София

Очите ти

Очите ти тъй все ще ме пленяват
като онзи първи път през август.
Не съм лирик, разнежен в самотата си,
но музите ревнуват ме от славата
да те обичам.
Просто ми повярвай,
ако още искаш…
08.01.2000; 22:40; София

За Веригата…

1.
Животът е низ от неволи и трепети,
животът е път през оскъдното време,
в което неволите следват утехите,
които предхождат всяко следващо бреме.
И почваш да питаш – незнайно кого –
какво ще остане, какво предстои,
когато се скъса връвта и без сбогом
напуснат те всички… И отговор плитък
намираш си сам: Животът е скитане.
А мисълта е фитилът на всяко изригване,
което руши, а после създава:
болка и низост, кошмари и мигове
на тежка тъга, лудост, скръб и поквара.
И, сляпа, надеждата, че изходи има,
но няма родени да ги заслужат,
клечи на паважа и проси стотинки.
Съдбата е нещо, което е нужно…

2.
…Мъгла от покварени погледи – низост.
Шепот на хули, интриги – безбожие.
Мирис на похот и сласт – двете ризи,
двете ризи на Бог са заложени
при лихваря до края на месеца.
Но, преди да крещиш, брой до десет
със затворени плътно очи;
не мисли дали ще е честно
и почтено да мислиш дори.
Няма вяра, ни свян, нито някъде
ще усетиш проблясък на съвест;
няма страх от греха, ни понятие
затова, че е ад безразсъдството.
А мъглата се стеле над шепота,
който бавно превръща се в крясъци,
разпиляни сред дим от изпечени
живи голи тела, чиито ризи
са изкупени скъпо от някого…
Не отваряй очи и не виждай
невдяното никога.
Страшно е.
08.01.2000; 22:50; София

Мъглата

Мъглата е съсипала очите ми.
Студена, плътна, розова мъгла.
Не виждам себе си, дори следите ми
изчезват подир мен внезапно
тъй сякаш никога не съм оставял диря;
тъй сякаш никога и никъде
не съм вървял и пътят ми се крие;
тъй сякаш времето със своя ритъм
ме е изоставило веднъж завинаги.

И дните си, одавна посивели,
като един приличащи се вече,
не различавам, не броя недели
и понеделници, заспивам вечер,
а сутрин будя се, за да работя
за сивия си мрачен ден и тъй
отнова да заспя… Защото
ми предстои пак да осъмна.

Кошмарно мрачни есени, унили, пълни
с носталгия по нещо там забравено,
тъй кратки пролети, досадно дълги
лета с измислената им забава,
която някой друг прекарва…

Година, две и пет дори,
един ден даже ще са повече.
Тъй времето минава…
СПРИ!
О, време, спри за миг! Ще мога ли
да уловя мига, обаче?
А ще ми се, ох, страшно ми се иска
да мога просто да заплача.
Но, не, дори това съм свикнал
да не допускам, сякаш грешка
е да признаеш, че си никой,
че даже някаква си пешка
не си, защото сам си тикал
тъй себе си към таз съдба…
…Веригата, мъглата, любовта,
обидената ми “поезия”
и всичките забравени неща,
които може би не са изчезнали,
не са погубени напълно, просто
прашлясват в някое старо шкафче.
Нима съм закъснял, о, Господи,
за собствените си богатства?!
08.01.2000; 23:00; София

The Morning In Your Eyes

The morning in your eyes is a cold red apple,
as wishes are surprised then I should be scareful,
but the sunshine is a kiss,
my lips never felt,
and the feeling is like this
as I rise abouve the smelt.

Your shoulder’s real, your hands are here,
your breathe’s so near by my hot tears
and I feel rich and I feel loved;
and I thnk it is your domain.
You don’t say it. Let it be most.
Just don’t stop do it.
There is no pain.
08.01.2000; 23:10; София

Късно

Не си тръгвай, когато е пусто.
Тази мъка в душата от обич е.
Всички тези усмивки са лустро.
Но сърцето се къса. Злокобна е
всяка мъничка наша раздяла,
тъй защото сгодени от Дявола,
но пред Господ сме ние, любима,
тъй обречени като един
да бъдем двама. Затуй те моля:
Не си тръгвай, защото е пусто
и болезнено тъжно без твоя
свят наоколо… Но да моля е късно…?
08.01.2000; 23:20; София

Трудно

Да живееш до утре е трудно,
непосилно дори, но нали
всяка сутрин, когато се будиш,
си доволен, че още си жив…
08.01.2000; 23:30; София

На Нея…

1.
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш до себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Н копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.

2.
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно няма вече в мен.
Далеч иди. Избягай. Не се връщай
към спомена, че бил ъсм твой любим.
И забрави ме. Ако не е късно.
Не ми прощавай. Аз съм непростим.

3.
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така…!?

4.
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там…, о, там е пълно с демони.
Махни се! Не се влюбвай! Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.

5.
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста истинска вина
към времето, в което сме се лъгали,
че в себе си били сме адски тъжни?
08.01.2000; 23:40; София

Отивам си

Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко, право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай, за мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират от твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя,
тъй защото нищо не чувствам.
Вече.
Умирам.
Сбогом.
08.01.2000; 23:50; София

Последно

Когато мъгли пак се спуснат отвсякъде,
а някъде в сърцето заболи,
о, не унивай, скъпи мой приятелю,
най-лошото тепърва предстои.

Когато грешките натрупани са толкова,
че не човешки те, а божии грехове са,
знай: истината е, че няма болка
по-нечовешка от живот без чест.

Защото вярата ти чужда за света е.
И този свят е чужд за твойта чест.
Но ти не трогвай се – че всичко суета е
и грях след грях, когато си човек.

Защото смисълът се губи с времето,
в което губиш правото на обич.
И всичко, за което ще живееш
от този ден нататък е безсилна злоба…
08.01.2000; 23:59; София

Постскриптум:

Ужасът (2)
Посветено на шестгодишния Йован от Босна,
с когото се запознах през Декември 1990 г.
при едни много странни обстоятелства…

Две кървави петна отляво.
И тишина, ограбена от ритъм.
Угаснал писък. Алена жарава
в очите на дете. След писъка.

Мълчание в две ръце – окови.
Очи, които виждат вятър.
И мръсен здрач, тежащ като олово
над тишината. Мъртво и безкрайно.
Споменът:

Стомана с мирис на жестокост.
Безсмислено безочие след гавра.
Дула, опряни в слепоочия.
И тежка песен някъде под залеза…
Някога през март-1994

На … Някого

2009-09-02T12:29:00.000-07:00

Не плачеш ли понякога, Приятелю?
Не ти ли писва просто?...
(…Животът, стегнал в евтина халка,
тъй всичко – от “мълчанието” до “Договора”…)
Не би ли искал да се махнеш тайно
някъде? Далече или не?
…От жаждата и свяна да избягаш,
от грубия им флирт със себе си?
Не търсиш ли отърсване от думите?
От мръсните копнежи на сърцето си?
От болката по нечие безумие
да се запази всичко в тайна?...

…Защото бих се пръснал просто
от толкова безочие навсякъде.
Защото бих избягал от въпросите
На толкова очи, Приятелю!
Защото нямам смелост даже да заплача –
одавна губя всяка сетна ласка.
Защото се тревожа… Знаеш ли…
Защото ме е страх.

Обичам нещо. Нещичко обичам.
Заложих себе си на него.
Но нямам нищо днес и днес съм никой.
Приятелю, залогът ми е грешност.
По дяволите миналото! Скитам
около нечия душа… И, знаеш ли…?
Студено е навън…

Р.Донкин - София, 1994

Свещ за двайсет стотинки

2009-09-02T12:21:00.000-07:00

…Някъде в края на тоя етап…

Спомен за мъка, презряна от скръб,
трепет по зима, напомняща себе си.
Празни шишета в голия ъгъл,
жал по сентенция,
подчертана дебело:

…Някъде в края на тоя етап
догарят последните двайсет стотинки.
Дните са скъпи, а в целия град
тъмно е, сякаш са свършили дните
на тоя до болка презрян кръговрат;
на тая до смърт пропиляна надежда
за нещо добро…
Но ние сме тук!
…Които не смогнахме да си отгледаме
дори грам кураж да избягаме вкупом –
без капчица срам, без капчица скрупули…

…Аз съм самотник в тая страна.
Аз съм бедняк на гъза на Европа.
Аз съм зает до гъза на деня
за мизерни стотинки, от които да кльопам
по късни доби мизерна храна
и ще се радвам, че още съм гладен
за една шепа свидна, неузряла надежда,
че някъде в края на тоя етап
няма да пукна за двайсет стотинки…

Някога през август-2004-та.

Презумпции и предразсъдъци

2009-09-02T12:16:00.001-07:00

Презираш огъня, защото пълен с тайни е.
Гориш от обич към сива луна.
До смърт те боли, че сърцето е заек.
Сивееш жестоко и тежко в съня си.

Преследваш идеи без почва и покрив.
Ревнуваш илюзии, красиви до злоба.
Обичаш, а нямаш душа да се молиш
за пошлата грешност на своята обич.

Живееш от мисъл и мислиш за себе си.
А мразиш слепите тайни.
Умираш красиво, защото си бесен,
когато сърцето е заек.

Р.Донкин, Януари-1988

Понякога

2009-09-02T12:11:00.000-07:00

Понякога си тежък като камък
на дъното на океан от вопли.
Понякога си част от песента,
недоизпята като нежен ропот:
“…Който търси, намира,
но Смъртта го зове.
Който бърза, умира
като малък човек…”
А понякога просто чакаш да ти отворят.
Тропаш им по вратите –
ден след ден, тъй с години.
И тежиш като камък на ръба на умората.
Искаш да се намериш – да дадеш, за да имаш.
Но си малък човек и Смъртта те зове.
Океанът от вопли е заключен завинаги
зад вратата на времето…
Хей, човече,
Просто луд си. Разбираш ли?
И тежиш като минало.

Р.Донкин, Юли-1993

Следобедът на един пиян стихоплетец

2009-09-02T12:02:00.000-07:00

(Какафония от буквички и цветове)

Първа част: Алфабетика (ранен следобед)

1.“Ж”

С “Ж” започва думичката “жега”.
Ах, как обичам плажове и бира!
И как обичам да се скитам из Несебър,
Когато залезът е тръгнал да умира.

С “Ж” започва думичката “жертва”.
Ах, впрочем, колко мразя тази дума!
Напомня ми за грешката Лаертова
пред Хамлет и за всички скрупули.

С “Ж” започва думичката “жажда”.
Напомня ми пустинята в очите
На изнасилена и с нож нарязана
почти до смърт жена. И за сълзите й.

С “Ж” започва думичката “жестове”.
Но тя е празна дума. Нямам спомен
Да съм разбирал някога и нещо
тъй по-различно от “платима стойност”.

С “Ж” започва думата “жена”.
А тя е пълна, необятно дълга,
безбрежна като пъкъл и незнайно
защо посредствена, когато лъган си.

Живот, жестокост, жал и жартиери,
жарава, жиголо, жасмин, жена,
Жаклин Бисе, Жерар Филип, Жербер,
и Жан Габен. Жалузи, жлъч, желания.

Жестоки скрупули: жал по парясници,
жумене срещу слънцето по обед.
Жажда за смърт: Животът бе прекрасен,
но адски дълъг. Жегата е кобна.

Желая да те имам, но за жалост,
жестикулираш, че съм жалък жест
към сетното приятелство и малко е
да те обичам. Пък и нямам чест.
Жалко!

2.”М”

С “М” започва думичката “мачкам”.
Мошениците май ми бяха в повече.
Мечтаех някога да имам свое бачкане,
с което да си плащам,
че трогвам се от музите.

С “М” започва думата “мълчание”.
Обичам тая дума. Тя говори:
Мрази, но не мълчи! Маскани,
Мерилин Монро, Марлене Дитрих, Мойра.
Макакът в клетката, морето на Италия,
и музиката на Шопен. Малиция.

Миражите на майка ми. Мустанги
там някъде в Мисури. Мона Лиза.
Морени, мостове, мъгли и малц,
мензис и мъка. Минало. Мрежи.

Моцарт и Менделсон. Мъничко кал
по мокасините в утро наежено.
Мамка му! Моля те! Mistress For Christmas.
Марихуана. Морисън. Милтън.

Малага, но много. И мъничко уиски.
Мраз и монети – за малко пречистване
в менче на просяк.
Милост за онзи,
който е момък.
Monsters.

С “М” започва думата “мираж”.
Музиката всъщност ме убива.
Бавно, но сигурно, взема ми даже
чистата логика.
Всичко е минало.

С “М” започва думата “мастика”.
Мразех да пия до пълнолуние някога.
Днес пия всичко, което е “свикване”,
всичко, което е просто откат.

Моята мистика, моята мъка,
мойта отворена, мръсна душа –
малка бутилка без дух. Много пъкъл
и мъничко рай – когато сгреша.

Малкълм Макдауъл. Моника Вити.
Мрак. И мастило по мушамата
на малката маса в моменти на мистика.
Мартин Скорсезе. Мата Космата.

Мюриъл Спарк. Монтевидео.
Мелбърн. Москва. Матадори. Мадрид.
Мемоари и множества. Мерници.
Мухъл. Мухи. Мухльовци. Миди.

Марули, масури. Мандела. Монако.
Мало Конаре. Монтана и мляко.
Молец до молец в пуловер от мохер.
Мис Свят и мечтания. Мотиви, митове.
Моля се.

3.“Р”

С “Р” започва… много реч, разбираш ли…
Радвах се, колчем разбивах мечтите им.
Радост от рози. Рози за ребром
забити въпроси. Разкази. Прози.

Руша и руини събирам, а рано е
да им се радвам. А да рисувам
е толкова късно… Че рамо до рамо
редили сме толкова, толкова руси
мадами в леглата си… Мръсно е.

Рандъл Макмърфи и Рупърт Мърдок.
Робърт Де Ниро и Рамзес Втори.
Ребека Ди Морни… и работа (мързел).
Рискови коти. Риби. И ровове.

Рози и рани. Ридове. Рейсове.
Ребра адамови – рано раними.
Радост и оди за нея. И песни
от липса на оди и рими.

Рокфелер, Ричард и Руди Джордаш.
Рон Силвър, Роки и Робърт Редфорд.
Разни реликви. Разсипани гордости .
И ритнати столчета в осем без четвърт.

Руски романси с водка от рибя кост.
Ранчо в пустинята. Радо Радара.
(Радо попийваше, ама пък има защо
да си го помним с добро, пък и с вяра…)

Ропот. Роботи. Ръст рентабилност.
Райски ябълки. И Риголето.
Румяна мома с менци и дивност.
И за последно един пистолет…

4.”А” (като “Асоциация”)

Алчност. Амбиции. Аристокрация.
Ангели в Ада. Април. Аризона.
Аз съм в аквариум – асоциация
за алени арки и алт под амвона.

5.”Б” (като “Бог е любов”)

Бог е любов. Бъди ми бълдъза.
Бедрата ти бяха безскрупулно бели.
Баща ми бленува. Боата е бърза.
Бива ли бавно да бързаме с бебето?

6.”В” (като “Великодушие”)

Вяра. Въжета. Въшки и ветрища.
Восък и влага. Великодушие.
Вълчи въздишки. Вулкани и вещици.
Вагнер и Верди под един спусък.

7.”Г” (като “Горска легенда”)

Гарвани. Гъсти гори и гайтани.
Грях. Голословие. Гейзер от грижи.
Господ от глупост. Гнилоч и гадости.
Гнусната гавра. Говори! Говори ми.

8.”Д” (като “Долу”)

Дракони. Дънери. Достопочтеност.
Дрязги и думи от дъното. Дом.
Дарби, дарения, дистанции и демони.
Да не достигаме заедно долу…

9.”Е” (като “Естествено”)

Есен. Елегия. Екзистенц-елегантност.
Еякулации и епилепсия.
Елена, Елизабет, Енрико, Ернани.
Е, на това му се вика “естествено”!

10. …И пак “Ж” (като “Жестоко”)

Жестомимикрия. Жаби и жерави.
Желъди, жлъчки и женски желания.
Жупел и жар. Жажда по Мерилин.
Живият Бог е жестоко жигосан.

11. “З” (като “Завидно грехопадение”)

Знаеш ли защо змията е знаела?
(Схващаш какво жената е яла?!)
Зорбас и Зоро. Злоба и зависти.
Зима и звън от злато. Захария.

12.”И” (като “Истина”)

Истина. Имам и искам. Илюзия.
Искам да имам. Инерция. Идоли.
Имагинерност. Изкуствен сатурнов кръг.
Искам наистина. И да изплача го, иде ми.

13.”К” (като “Картина”)

Кръв по картина. Крясъци. Карма.
Каменни клетки и клетви от корист.
Кой ми го каза ли? Който е казал:
“Кръвта е корупция в сърцето на Гордия”.

14.”Л” (като “Ласка след утрешна злоба”)

Ласка и ласо за ласки. Любови
по ланшни ликувания. Лондон и Лом.
Лесно пленена утрешна злоба.
Ханибал Лектър. Лелеяни спомени.

15. …И пак “М” (като “Море от алкохолни депресии”)

Мъка по Марлон. Майка ми плачеше.
Моята малка ръка е тъй грозна.
Морето от малц е дълбоко страшно.
Но аз не мога да го прескоча.

16.”Н” (като “Носталгия”)

Нямаше “нощем”. Даже го нямаше
нашето “някога”. Ех, Нона Йотова…
Нарцис и Неро. Нерон и Налбантина.
Невена Коканова и … тоя народ!

17.”О” (като “Отвратителна тъга по Моцарт”)

Опус на Моцарт. Опиянение. Остров.
Олигофрени. И още мъгла.
Оскар Бентън, Овидий и острите
ножове дълги на оная тъга.

18.”П” (като “Палави признания”)

Пратчет. Петрарка. И пусти пътеки.
Палави пръсти. Почест. И похот.
Плачеш ли просто? Ах, как ще пекне
слънцето утре? Но днес е покой.

Втора част: Колоретика (късен следобед)

19. Сиво и синьо

Аз съм тъй нежен, когато обичан съм.
А съм тъй тъжен, когато обичам.
Сантименталност без капка себичност
или суров егоизъм с безличност е?

20. Бяло и жълто

Белите рими са чучулиги,
скрити в тревата. И страх от смъртта
кръжи наоколо. Кой ли ще вдигне
последния мерник в часа на греха?

21. Кафяво и черно

Вятър, тих и нежен, мил
пак повя сърцето ми.
Аз разбрах, че той е бил
истински кошмар проклет.

22. Зелено и пурпурно

Гребен пенлив на красива вълна,
с трясък умираща в камъка,
стряска насън не една тишина,
люлееща свежия детски остатък.

23. Мръсно оранжево и Охра

Дири на глутница в гъста гора –
една безконечна пунктирана линия
върху проекцията на планината
от пъклени скрупули –
жалка картина!

24. Черно и бяло

Елегия на пътуването към тъгата
е всяко ново приключение с жена.
Защото грешно е да ги обичаш до една:
Обиждаш Господ и гневиш Сатаната.

25. Прозрачно

Жените са бутилки, пълни с градус.
Когато пиеш, брой поне капачките.
И чашата строши, когато сетна радост
разплаче те.
Защото жените не могат да плачат.

26. Цвят на нощ

Защото жените са скъп алкохол,
ухаещ на нежност, но с вкус на ерекция.
Последната чаша тъй често е гола
и зъзнеща в мрака фалшива Лукреция.

27. Червено и синьо

Имагинерност и интуиция.
Каква недостижима комбинация
от чувство за вина към “жриците”
и страхова невроза от “близнаци”!

28. Небесно синьо и розово

Красотата на очите й е пролет
след зимата на алкохолен маратон.
Душата ми отново се разголва.
Защото е разгонена.
Свенлива, но доволна.

29. Зелено

Ликуваха зелените проблясъци
след болката, която причиниха ми.
И как се изкушавах, в крясъци
избухнал, да я смажа! Но простих й.

30. Шоколадово

Отело е глупак! Ах, как го мразя!
Прокълнат егоист с цвят шоколаден!
Жестоко сляп за истинската кауза е
тъй всеки рогоносец. Колко гадно!

31. Винено червено

Пореден тост за малките жени!
Момиченцата с женските амбиции!
За някой те са просто новини.
За другиго са спомен за убийство!

32. Черно

Ръмжиш ми, вълко, но пак не си прав.
Нали сме от една порода уж?
Страхувай се от мен, но не показвай
колко си глупав. Че надушвам.

33. Розово

Славей реди ми пак лакърдийка
тихо, ле, тихо на морно уше.
Слушам, въздишам, па току викам си:
Кой ли те слуша, бе, аман от мъжлета…

34. Синьо

Тост за стрелеца! Който уцели
капачка от водка върху челото ми,
без да усетя даже сърбежа,
който изпитваш, когато си в нокти.

35. Мръсно кърваво

Укорите пак се сипят, сякаш
порой от споделения се оттича
в отходната канавка на скръбта
по някого, когото си обичал.

36. Крещящо маково

Флиртът с Рогатия ме уморява.
Господ мълчи си (той още се сърди…).
Крия пак с длани очите си палави
и виждам море от кървави сълзи.

37. Пепеляво

Хендрикс пак спретнал е някаква оргия
с оная китара, която проплаква
като девица пред първия мъж.
Блусът е тежък грях. О, Боже мой, скоро
всички ще паднем уморени в краката ти,
крака на Спасител в изгорялата ръж.

38. Цайтнот

Цайтнот! Понеже водката свърши.
Тази нощ пихме за нашата чест.
Утре ще купим отново от същото.
Не ми опонирай. Защото съм бесен…

39. След оргията

Чаша със столче без столче (защото
от изстрел е счупено точно в дванайсет…)
ме гледа унило от пода със своята
възмълчалива предсмъртна потайност.

40. Съдбата е нещо, което ми пречи

Алени капки по белия мрамор.
Няколко гилзи на педя от тях.
Празна бутилка до карето от дами.
И тишината. Аз застрелях смъртта…

Постскриптум:
Ако четеш постскриптума (може би) си оня, който все пак е успял да изчете (изтърпи) всички тези ОТКРОВЕНИ ГЛУПОСТИ докрай…, за което ти благодаря!

Р.Донкин-2000

(Почти) Безглаголно

2009-09-02T11:59:00.000-07:00

Посветено на Валентина,
Приятелката, Гаджето,
Съпругата, Майката,
Единствената

24*

Детство. Родители. Осми клас. Диплома.
Техникум. Нов град. И самота.
(Първа и истински тежка, но искана…)
Учене. Слава. Реноме. И тъга.

Първата обич. Пубертет и забави…
Кратките вечери. Режим. Първи стихове.
Комсомолските грижи. (О, кой ще забрави?)
Първа цигара. И първият риск.

Беглите погледи в час по финанси.
Чужди домашни, написани с обич.
Първо признание. Жадувани танци
на дискотеката вечер. (О, кой ще си спомни?)

Първа ч---я в кенефа след десет.
(В петнайстият ден на първия месец)
Екскурзии. Снимки. Любимата песен
след полунощ. (Кому беше лесно?)

Първа целувка. Първата близост.
Бръкване в гащите. Страхът от греха.
Някой бе казал, че туй ще е низост.
Но ти бе щастлив. И избра да е тя.

Дни колебание. Огън в сърцето.
Първото влюбване. Първият свян.
Кратка раздяла на мъжа с детето.
И окончателно свято признание.

Години любов. Странен секс и привличане,
вечно и истинско, но много лишено
от цялата обич – достатъчна, искана,
но ненамерена. (О, кой ще простене?)

Ревност и много следене по тъмното.
Мотиви за глупава детска мъжественост.
Копнеж за бягство и мислене в бъдното.
(О, кой предполагал е тая несретност?)

Писване в дните. Пошла досада.
Тръпка за ново докосване в мрака.
Мотив за премерено зла изневяра.
И удар в сърцето. Първият грях.

Второто влюбване. Целене в нищото.
Студенина. И опипване в мрака,
който бе чужд и враждебен от искане
да се превърнеш в нещо обратно…

Фалшива поезия. Мълчание в дните.
Ревност и много болка по тъмно.
Опит за вникване в нечии истини.
Стена. И горчиви срещи по съмнало.

Страх и безверие. Гузната съвест
към вярната обич ядат те отвътре.
Искаш да скъсаш с всичкото лъжене.
Но късно е вече. (О, кой ще отвърне?)

Краят на лятото. Краят на всичко.
Бърза раздяла. И окончателна.
Светлото бъдеще срещу нечие нищо.
(И нищо не значещо без теб след раздялата.)

Отчаяно търсене. Писма. Бегли опити
за някаква връзка, за скромен контакт.
Бегъл успех, раздяла, погром.
Мъка и болка. (О, кой ще заплаче?)

…

Стара любов, ръжда не хванала
търси, намира и идва при теб.
Тя е напреднала. А ти изостанал.
Влюбваш се пак. И всичко е в ред.
Но!
Ти си виновен. А тя е щастлива.
Ти нямаш нищо, а тя – надеждата,
че има теб и това би й стигнало
да те превърне в това, което
е искала винаги,
винаги!

*24 е броят на годините, през които познавам Валентина и тя мен.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, СКЪПА!

2009-09-02T11:56:00.000-07:00

Красотата
На Валентина

О, не търси в очите ми съмнение
към крехката си обич. Просто болка е.
Не се плаши от сляпо откровение
и не унивай заради едното трогване.
Не мога да говоря днес.
Душата ми смутена е.
Но не за дълго ще остана сляп.
Ще те прегърна нежно, лицето ти ще взема
в горещи длани и ще ти го кажа…
Обичам те.

19.05.2009

Крепост

2009-09-02T11:49:00.000-07:00

НА ДЪЩЕРЯ МИ*

Затвори вратата след себе си.
Заключи я и скрий се добре.
Не поглеждай навън, вън е адски студено,
вълци вият и яростно стене
вятър тъжен и хладно жесток.
Ако, тихо проникваща, зла и дълбока,
самотата ти стегне деня,
просто скрий се далеч, тъй далеч, че от себе си
не излизай дори. Стой сама.

Колко страшни следи там в снега се белеят.
Зад вратата е тихо и топло.
Вълци вият навън, мракът храни със злоба
техния устрем и техните сили
бавно чезнат след тях,
тъй умиращи грозно.
Всички твои мечти
ще напуснат душата ти плаха.
Зад стените на оня неподвижен триптих
ще угаснеш и ти сред кошмара.

Не отваряй вратата, не излизай на вятъра,
опази се от думи и викове.
Не мечтай, не плачи и не чакай да чака
някой близо до твоята крепост.
Не отваряй дори, ако слепите писъци
в миг проникнат стените ти с болка.
Не отваряй! Лъжи!
…че е топло отвътре. И дори и нелепост
да са твоите лъжи,
не се трогвай!
О, недей да отстъпваш.

*ПЪРВАТА Й СНИМКА

Nobody’s Fault But Mine*

2009-09-02T11:46:00.000-07:00

…Съсипани нерви. Смут и страдания.
Грубо нахълтване в нечий покой.
Сляпо потъпкване на всички мълчания.
О, ТАЗИ ВИНА Е ЕДИНСТВЕНО МОЯ.

Огън в очите. И куп лицемерия.
Стряскащи сълзи от тежка умора.
Тайна любов зад прикрити доверия.
О, ТАЗИ ВИНА Е ЕДИНСТВЕНО МОЯ.

Болни илюзии в очакващи погледи.
Приятелски думи… и “Боже мой!”.
Всичко е минало. Всичко е спомени
И ТАЗИ ВИНА Е ЕДИНСТВЕНО МОЯ.

Р.Донкин – 11.02.2002.

*Написано е случайно но съвсем не случайно е посветено на, както следва:
1. Румяна Руменова;
2. Симеон Владимиров;
3. Людмила Владимирова;
4. Михаела Веселинова;
5. Валентина Любенова;
6. Дъстин Хофман;
7. Ребека Ди Морни;
8. Джак Никълсън;
9. Робърт Де Ниро и
10. Румен Донкин…

Залагай на черно

2009-09-02T11:43:00.000-07:00

Животът бавно си отива.
Сред дните му се губиш ти.
Тъй неизбежно се откриваш
пред пропастта на своя мит.

Но всяка воля е изчерпана
пред избора последен днес.
Една едничка нужда сетна
останала е – капка чест
за времето, в което всичко
е толкова различно в теб;
в което даже няма смисъл
да се променя нищо вече.

И нетърпима адска ярост
изпълва те и те руши –
до приближаващия край
на времето ти. Да грешиш
не можеш вече. Не си този,
ти който бил си. И днес си никой.
И твърде късно е да молиш
спасение. Не се опитвай.

Когато утре превърне се в днес,
а днес ще бъде досадното вчера,
ще бъдеш в прегръдките топли на тези,
които те чакат пред светлите двери…

Постскриптум:
Когато чуеш камбаните в мрака,
недей да мислиш за днес и за вчера.
Знай – бият за теб.
Там нейде си чакан.
Рискувай, човече.
Залагай на черно.

Р.Донкин – 13.02.2002

Резон (кратка поема в четири части)

2009-09-02T11:32:00.000-07:00

Първа част

…Предчувстваш ли съсирека на времето?
Солта на бунта, бунта на страха?
Усещаш ли дълбоко в себе си
последните импулси на греха?
В жарава – нощи виждаш ли Смъртта
с красиво пуснати назад коси,
с лице от камък, с тръпнещи обятия
от черна жар
и с лед – очи?
Предчувстваш ли беди и адски писъци,
посрещани с печал без дъно?
През сива пепел чувстваш ли сълзи
от мръсна гавра?
Чуваш ли безмълвието?
Жените?
Злобата им?
Виното им в жилите си?
Куражът?
Евтините страсти?
Тази леност
от любовта?
Любов ли? – Низост!
Четки и картини.
Опозорени ласки и палитри в черно.
Разкош и глад. Фалш и безчестие.
Ревност от сноби. Нечия скръб?
Кошмар и плът. И куп червени белези.
Очи.
И спомен за луна.
И смърт.
Обичах те.
Предчувствах го…

Втора част

…Предчувстваш ли съсирека на времето,
солта на бунта, бунта на гнева?
Разбираш ли, макар и бегло,
греха на разума? Сега
и повече от всякога не мислиш ли,
че ноември е лудия месец;
че грехът е нищожество, а надеждите – писък;
че животът одавна не е песен?
Предвкусваш ли жертвата
и чуваш ли маските
как престанаха да се хилят?
И усети ли стадото, сполетяло в доверието –
неосъждано и непомилвано?
Не сънуваш ли скъсани лозунги
за мечтата, предписана в точки
и прежалена (гузно пропусната
в тъй баналните бягства от пошлата
и “нелепа” вина)? Проумяваш ли
къде се крие тя? С кого е уплашена правдата?
Не мълчиш ли?
Прощавай, не зная
кой е буден и кой се събужда от вярата…

Трета част

…Ще простиш ли, че сън не лови те
от тревоги, неволи и хъсове;
че, търпимо от някого “литваш”
към ищах, нелишен от оскъдица…
…и пропадаш нелепо пред…

…бели сгради с обширни дворове
и болезнено пусти етажи,
излишно претъпкани с мебели голи;
и чиновници, и пейзажи
от обратната чест на логизма,
впита нервно в съзнания
и открадната с чувства?

Ще простиш ли продажното минало,
пред което ще те изправят?
И, изпълвайки с болка очите си,
пъплещ в болката, тънещ в сълзи,
ще си спомниш ли – сън не лови те
от мълчанието…?

Четвърта част

…Усещаш ли в красиви светли дни
ужилването по забързаните улици?
И онзи изрод в детските очи,
създаден в мрак? Сънуваш ли
в кошмарни нощи собствения ад
пред бунта? Чувстваш ли
съсирека на времето в мечтите си?
Или в душата си? Или в пропуканото
от вяла, тъжна нежност, скрито
добро сърце?
Солта на бунта? Бунтът за убитото,
за търсеното, ненамерено!
Предчувстваш ли, предвкусваш ли одавна
съсипани очаквания и глад по свежа пролет?
Не чуваш ли молитвите за свят
и по-добър, по-силен от живота?
Не виждаш ли?
По дяволите!

Р.Донкин, 09.03.1990

На Приятеля…*

2009-09-02T11:29:00.000-07:00

…Аз съм тук. Ти си тук.
Но не вярвай в това.
О, не вярвай дори, че е сън.
Няма сънища. Никога
не е имало сънища.
И не вярвай, че още съм тъжен.
Тази блудкава приказка,
неразбрана от никого
не е истина просто. Това е.
Няма приказки стари.
Нови никой не знае.
(…че мъглата в очите ми пари…)
Разпиляни илюзии
под лъчите от щастие
чакат само да срутиш
тежкия камък в душата си
и за полет да блеснеш над лятото
на безцелното време.
О, не вярвай!
Не вярвай, че някой е чакал
да те зърне в небето
и да плаче след теб като влюбен.
Няма милост отатък,
нито тръпката сетна
ще разпали я. Всичко е лудост!
Аз съм луд. Ти си луд.
Всички знаят това,
но не вярвай, че някой ще плаче.
Няма прошка за грях,
няма коледен страх.
Няма песен за сън,
няма спомен за песен
или спомен за честен
порив нещо да бъде възпято.
Няма смисъл от теб, няма смисъл от мен,
няма искреност в нечии мисли.
Още един лицемер
ще умре в този ден
и не вярвай, че някой ще чисти
туй петно подир мен,
или мнимата мъка
в твоите детски очи,
че някой някога ще си спомни.
Не ми вярвай сега,
за преди не ми вярвай.
Нямам сили да моля за прошка.
Нечия груба тъга
ще замести словата
и мъглата ще падне жестоко
над мълчанието.
О, не вярвай в дъгата,
свила в спектър акордите
на нелепата музика тук.
О, не вярвай в приятелите,
нито в тяхната обич,
не търси тази глупава нужда.
И не вярвай в очите,
които молят за прошка,
нито в детския писък
след пробуждане лошо,
нито в майчина строгост,
упрекваща с нежност –
няма нищо по-тромаво
от очаквана смелост
да разбиеш живота на семейство и род.
О, не вярвай в лъжите
на красивия порив
да се кърпят молитви
против грях и безбожие.
Не, не вярвай на смелите,
нито на гордите,
нито на пеещите
за светската мъка.
Не, не вярвай в носталгията
по отминали вечери
на първи доверия
и стари мотиви да девство.
Не вярвай на девствениците,
не вярвай на честните,
не вярвай на адвокатите,
не вярвай в парите им,
не вярвай на пиратите,
на търговците и на мечтите им,
не вярвай на мълчаливите,
не вярвай на себе си,
не вярвай на свенливите,
не вярвай на съседите,
не вярвай в очакването,
не вярвай на сълзи.
Не вярвай в лятото,
в надеждите и в миналото.
Не вярвай в прераждането
и в Господ не вярвай!
Не вярвай на обещания,
не вярвай, че е варварство
да не вярваш, че ще вярваш.
Не вярвай, че си нищо,
не вярвай в егоизма,
не вярвай в самотата,
не вярвай на скептиците,
не вярвай в красотата,
не вярвай на сърцето си,
не вярвай, че убивал си,
не вярвай, че си подъл,
не вярвай, че ще вярваш
в нечия религия.
Не вярвай на очите си,
не вярвай, че умираш…
Не вярвай в нищо, в нищо!
…защото всичко е лудост!

…Мъглата бавно
убива взора ми.
Но ти не вярвай, че ще се трогнеш.

Р.Донкин, 10.10.1994

*…Написано в един есенен ден преди около петнайсет години, настоящето публикувам в един юлски ден след петнайсет години като своеобразно посвещение – послание към онзи, който внезапно реши, че притежава силата да тресне на масата доказателствата на своето свръхдостойнство, че може да управлява душата ми политически. Приятелю, не ти вярвам. Затуй не ми вярвай и ти. Честито преброяване и сбогом от мен!

Пурпурно зелено

2009-09-02T11:08:00.000-07:00

Луната тлее в своя леден пурпур,
запалил тая нощ. Не ме очаквай тук –
сред ритъма на бляскавата лудост
да дойда някога
или да си отида вече.
Не ме обичай! Черно тлее в мен –
душата ми е стъпкано огнище;
не го разравяй – мъка ще те дебне
зад ъглите на всякоя усмивка,
през сълзите, които сякаш никой
и никога не би изплакал с теб;
или в пречаканата ласка след безличност
от думи, думи… О, недей!
Не ме обичай! Лудост е да смееш.
Животът ми е дъно на река –
отпушен бент, повлякъл в себе си
ужасните илюзии на греха,
наречен минало… -
Не го докосвай – адски ще се сринат
любимите ти истини, високите стремежи
да вникнеш там, където пълно с тайни е.

Не ме очаквай тук. Луната страшно бяла е.
Сърцето ми е крясък след безсъние.
Ще си отида, сякаш съм те мразил.
(…или обичал…, но безмълвно…)

П.С.: Пурпурно зеленото е цвят, чиито нюанси се преливат на слитъци в насълзените очи на онзи, който никога не си искал да те обича.

Р.Донкин, Някога през Януари-1988

Biding My Time*

2009-08-29T09:29:00.000-07:00

(…за поезията, оцеляването, времето, секса и музиката…)

“…Мълчанието е робство и бездомие.
Мълчанието е грозна тишина.
Разбиеш ли оковите, свободен си
Да скочиш в бездната на друга самота…”

“Музиката, алкохолът и цигарите”
Р.Донкин-1993

Из “Дневникът на един самотник”

За поезията:

…Поезията е бреме. Понякога си напълно съгласен със себе си, че е невъзможно да се отървеш от него, след като никога не си успял да проумееш къде и от какво се трупа то. Но друг път почти надспорваш себе си и тогава се чувстваш повече доволен – след като и когато си успял да я превърнеш в уродлив водопад от цинизъм, псевдоеротика и безсмислие в чисти дози – едно към едно. Всъщност, те е страх да си признаеш, че те боли. От нея и от всичко, което тя успява да извади от дъното ти. Боли от неудачите да бъдеш прозаик. Да бъдеш по-малко откровен и повече интересен, по-“художествен” и, в крайна сметка, обикновен…
…Белите рими са чудовища с жълти очи и зелени блясъци в тях и обратно. Правите четиристишия са отломъци от плесенясалите скали на планината, в която никой няма да те посети. Тишината сред мурите е сериозна и твърде жестока за онова съзнание, в което романтиката е неизживяна…

За оцеляването:

…Защото голата истина за оцеляването е в непосилния страх от смъртта. Този, комуто се е удало да надвие поне веднъж тоя страх, започва подсъзнателно да се убеждава, че е способен, дори достоен, в крайна сметка да го победи. Илюзията го храни със злоба, която произвежда болка и се храни с болка. А болката изпълва целия смисъл във времето, необходимо и достатъчно за физическото съществуване. Разбира се, злобата не е достатъчна за оцеляването. Тя трябва да бъде балансирана от антиподи в душата, така както душата сама си избира кои да са те. Най-сигурният от тях не винаги е любов…

За времето:

…Времето е формата на избраната от някого посока. Същият този някой е избрал и формата, макар, че самонадеяният разсъдък, който винаги се плаши да мисли абстрактно, не признава това и си приписва всичко сътворено, дори сътворението на Бог. Истината е, че времето не зависи от разсъдъка, още по-малко, когато той е твърде напреднал в болестта да измерва всичко в границите на собственото съществуване. Времето измерва само себе си, погледнато през моите очи, но погледнато през твоите – то измерва само твоя живот и този на онова нещо, в което ще се превърнеш, ако наистина си религиозен. Както вярваш, че бидейки религиозни, и предците ти са мислели така. Ти ги включваш в своето време и си горд, че твоето е продължение на тяхното. Вярваш в сивата традиция, проповядваща идеята за минало, настояще и бъдеще и умираш щастлив…

За секса:

…Обичам тоя спорт и, струва ми се, ще го обичам докато имам достатъчните физически сили и мозъчни импулси на еротичното си въображение, които ме правят способен да го практикувам. Когато силите ми отслабнат, а мозъкът ми започне да мисли преди всичко за ползата от удоволствието повече, отколкото за удоволствието от ползата, ще започна да старея. Старостта ще дойде внезапно, тъй както внезапно дойде зрелостта. Когато остарея достатъчно, за да започна да се съмнявам във всяка полза, а удоволствията ще ме плашат дори в спомените за тях, ще намразя спорта. И ще започна да страня от жените. В алкохолната депресия състоянието е същото, с тая разлика, че един старец никога не би могъл да разбере какво е опиянение от каквото и да било. Защото вече е достатъчно оглупял дори пред себе си. Предпочитам младата смърт…

За музиката:

…Музиката е нагон, от който се боиш. Творейки музика, ти всъщност се стремиш да изгониш от себе си демоничните стонове от пъкленото дъно на душата си, да се отървеш от тях. Слушайки, попивайки, съзнавайки, анализирайки и разбирайки музика, ти пиеш с пълни шепи от кървавата локва, събрана или събирана от кошмарите на оня, който твърди, че те обича, а всъщност обича само тръпката, че е в състояние да ти причини болка, от която можеш да умреш, или оня, който си признава тоя мотив, а ти си го изтълкувал, че те мрази погрешно, тъй като, от вечните неуспехи пред себе си да те убие пред очите си, е започнал да се самосъжалява и да те издига в очите си като по-безсмъртен от самия него и по-достоен за музиката от самия Господ и е започнал да те обича, т.е. да се заблуждава, че това е любов…

Постскриптум:

Изгонена, истината тъжно напусна
дома ми. Лъжата остана на прага.
Раздялата беше лишена от чувство.
Раздялата всъщност оказа се гавра.

Не мисля, че бих тъй хукнал по дирите
на нещо, което е бягало винаги
от мен и дома ми. Не бих съжалявал
за никого вече – тъй както сатирите
не биха потърсили прошка от нимфите
за своите подлости… или състрадания.

Кажи ми какво бих опазил след всичко,
което загубих не само на думи?
Защо да очаквам рефрен след безличните
пошли куплети на нечия грубост?

“Нечия грубост” – Р.Донкин-13.02.2002

*Biding My Time (в превод: “В очакване на мига”)
–Заглавието е заимствано от “Пинк Флойд”

Скачай без да се оглеждаш!

2009-08-28T12:04:00.000-07:00

“Преди да попиташ държавата
какво е направила за теб,
попитай себе си какво си
направил ти за нея!”
Джон Кенеди

Из “…И гледам как тече реката… ” (Румен Донкин – Август-1988):

Седемнадесети септември, 1988-ма
“…Има неща, които човек никога не може да бъде сигурен, че съществуват, ако не са свързани с него, защото не може да си представи живота без тях, просъществували като бели, сиви или черни мигове в оня откъс от време, наречен Аз и защото именно в това се крие невинното Му заблуждение.
Само, че аз никога нямаше да се съглася, че е невинно. И все пак, доколкото простъпката е едно от тези неща, аз никога не успях да избягам от двойната игра на невинността. Може би съвестта е просто свършека, от който смятаме, че си струва да се пазим, доколкото все още мислим дяволски ограничено. Харесваше ми тази дума „дяволски”. Бях прочел някъде нещо подобно, съпроводено с още нещо в израз, подхождащ твърде много на последен куплет на блус. Харесваше ми, защото ми харесваше прямотата на Дилън; може би там Дяволът в мен объркваше правите пътища на алтернативата на боязънта ми от... „Скачай без да се оглеждаш!”. Харесваше ми да заставам на пясъчния бряг привечер и да слушам вълните. Никога не съм имал своя китара, но никога не пропусках да се възползвам от случаите, когато можех да заемам от някъде този божествен инструмент и да го занеса на брега на Реката. Колко малка е цената на това да се оставиш онова, което изтръгва той от себе си да те отнася отатък Реката... Обичах Дилън и свирех музиката му. Обичах нощта, когато Луната се съблича и ляга на вълните да слуша шепота им, толкова странно неузнаваем – като пресичаща тишината молба...
...Обичах...”

Постскриптум от автора към 2009 г.:

…Финалният отрязък…
(“Пинк Флойд”-1983)

01. Следвоенни сънища
Кажи ми истината, кажи ми защо
бе разпнат Исус?
За да умре или за да възкръсне?
Кому бе нужно? На мен или на теб?
Гледал ли съм нещо такова по телевизията?
Нима това беше укорен намек за очите ти?
Някакво подсещане за рязването?
За да стане някой по-добър
или за да останат дворовете
все тъй открити към облаците?
Макар че това не би им било достатъчно,
докато не изгрее слънцето
със своите спомени
за самоубиващите се деца.
Какво сме й сторили, Меги,
какво сме й сторили на Англия?
Истина ли беше, че стреляхме,
а после крещяхме?
Какво са следвоенни сънища,
знаеш ли, Меги?
Какво сме ти сторили
на теб...?

02. Какво можеше да направиш?
Твоите възможни шансове
остават да кръжат
някъде зад теб,
обречени и луди,
изплашени и изгубени.
А за някой все още предупреждението е заповед –
да се запазят възможните шансове.

А някъде в отвъдокеанската земя,
сред маковите поля,
ти още лежиш до убития добитък.
И времето лежи до теб.
Помниш ли ме?
Аз те ценях. Ти мен също.
Мислиш ли, че щях да спра някога?
Мислиш ли, че ще спра сега?

Тя стои на прага, усмихваща се като фея,
лицето й сияе като светлина от хотелска лампа.
Студените й очи
съзират мъжете сред маковете,
тяхното злато в чантите,
ножовете в гърбовете им.
Един от тях, стъпвайки смело,
подава ръката си и казва:
„Аз бях дете тогава.
Сега съм един мъртъв мъж и само това.
Помниш ли ме?
Аз те ценях. Ти мен също.
Мислиш ли, че ще спра някога?”

От студа и опиянението
ние сме сграбчили в ръцете си
това как да се чувстваме добре
и да казваме, че е лошо.
С вързани езици и ужасени очи
ние се научихме да играем играта така,
че сега нравите ни са вдълбочени до бягство
и вледенени като остриета.
И се изнизаха с миналото ни
шумните призиви и знамената
на нашите възможни шансове,
окъсани като парцали.

03. Един от тълпата
Когато си един от тълпата
в страната на своите корени,
какво ще направиш,
за да свържеш двата края?
Научи се:
Направи ги луди, направи ги тъжни,
съчетай ги двама по двама,
направи го за себе си,
направи го за мен,
направи го по тяхна и по своя воля.
Направи ги лесни и плачливи.
Принуди ги да легнат и да мрат.

04. Завръщането на героя
Боже, какво е всичко това,
заради което всеки си спестява
признанията?
Когато дойдох отново,
вече бях започнал да старея
и, влизайки там, светлините мигом
излетяха.
Времето беше заобиколило битието ми.
И дори да няма начин да летя отново,
все пак няма никой при мен –
дори такъв, който да сподели
моя сарказъм към носталгията.

Сърдечен мой приятелю,
ти си побързал да заспиш.
Добре.
Сега е дошло времето, когато мога
наистина да ти говоря.
Защото има нещо – там – в спомените,
което виждам толкова ясно.
То е за теб.
А споменът е опиянен от мъка.
Цялата светлина на деня не е достатъчна
да го разбули.
Когато се върнахме от войната,
видяхме изгрева на победата:
Всяка врата блестеше със закачено на нея знаме.
Ние танцувахме и пеехме по улиците,
църковните камбани биеха.
Но пожарът на войната
остана да тлее в сърцата.
И протестът от всичко това
се превърна в нечути думи –
думи на побъркан войник.

05. Сънят на войника
Сякаш спускайки се ниско от облаците,
спомените се втурват в рояк,
но някъде в пространството наоколо,
в самия ъгъл на далечното непознато
поле
аз имах мечта,
аз имах мечта.
Сбогом, Макс!
Сбогом, Мамо!
(Това беше преди последната проверка.)
И среброто в косите й
сега така болезнено блести
на ноемврийското слънце.
Чуваш биещите камбани,
докосващи слуха ти като коприна
и сълзите ти тлеят в болящите зеници.
Вземаш премръзналата й ръка
и я въвеждаш в съня:
Спират на стан, защото обяд е.
Някои дори се опитват да почиват.
На теб ти се струва, че тук и сега
единствено можеш да говориш, но тихо
за твоите съмнения и страх,
макар да съзнаваш, че е лудост да очакваш:
Онова, което никога не би постигнал
сам.
Всъщност никога няма да чуеш
как се постига желания резултат.

Ритайки вратата с крак,
завинаги ще оставиш следа
върху нея,
макар, че е безсмислено
да оставиш дупка някъде,
където няма капка самоконтрол,
където ничие сърце няма да отблъсне
гадната тръпка –
да не се убиват деца повече,
да не се убиват деца повече!

Нощ след нощ,
кошмарът не напуска мозъка ми,
влачи умореното ми съзнание
до най-затънтените кътчета
на чуждите полета.
А войникът спи сега.
И каквото било, било е.
Ние никога няма да успеем
да закрием тази сцена,
а тя би трябвало да е последна.
Абстрахирай се от кошмара.
Освободи се от него.

06. Параноични очи
Затвори си устата и не им позволявай
да сгрешат.
Затисни здраво раната и не й позволявай
да изтича.
И ако те се опитват
да пречупят твоята дискретност
с въпросите си,
ти можеш да се скриеш,
да се скриеш
зад параноични очи.
Придай на лицето си измамния вид
и рискувай да ги дразниш.
Фиксираш собствения си присмех
и уж случайно
се облягаш на облегалката.
И продължаваш да се смееш
над целия свят.
Сред момчетата в тълпата
можеш да се скриеш,
да се скриеш
зад параноични очи.
Ти вярваше в техните притчи
за щастие, богатство и слава.
А сега си потънал в забравата истинска
на алкохола, с който преживяваш
твоя дял от от всичко това,
което е време в пространството.
Толкова далеч и толкова високо.
И ти се криеш, укриваш се
зад кафяви благи очи.

07. Махни си мръсните ръце от пустотата ми!
Брежнев взе Афганистан,
Бегин взе Бейрут,
Галтиери развя флага на съюза.
А Меги в един тъжен следобед
кръстоса света с крайцер,
с всички усилия да се домогне
до старите приятели –
очевидно, за да ги върне.

08. Флетчър Мемориъл
Махни надалеч всички вдетинени възрасти
и им построй дом
в малкото пространство на тяхното битие.
Назови го „Къща на спомените – Флетчър Мемориъл”
(Дом за побъркани тирани и крале).

Там те ще могат по всяко време
да се появяват по телевизионните си канали,
затворени в тях като в клетки.
Ще могат да бъдат сигурни,
че там са истински,
което всъщност винаги е било
най-забележителното усещане,
което някога са имали.

„Дами и господа,
простете,
добре дошли!
Да ви представя всички гости:
Господин Рейгън и съпругата му;
Мистър Бегин със своя млад приятел;
Мисис Тачър с делегацията си;
Мистър Брежнев с партията си;
Духът на Мак Карти;
Спомените на Никсън...

А сега да обявим играта по цветове:
Всички от латинската група
ще се срещнат с американците.
Всички ще бъдат обсипани в блясък
и всички ще бъдат заедно.

Дали са очаквали, че ще се отнесем с тях така?
Дали са подозирали, че ще ги подредим така?
Внушаващи респект от себе си,
те всички си броят медалите
и тренират усмивките си
заедно.
Всъщност са като група деца,
които играят най-мръсната игра:
Бум-бум,
лягай,
защото си убит.
Прикривайки ужасените си погледи
зад студените стъклени очи,
със своите любими играчки,
те ще бъдат добри момчета и момичета
във „Флетчър Мемориъл” –
дом за колониални маниаци,
изоставени от собствения си дял в живота.
Всички ли са тук?
Имате ли хубаво време?
Сега последният поздрав е за вас!

09. Пристанище Саутхемптън
Те се завърнаха преди четиридесет и пет години.
Никой не проговори и никой не се усмихна,
защото имаше много празни места
в редиците им.
Събраха се около паметника – гробница
и всички се съгласиха с ръка на сърцето
да приберат ножовете на войната.
Но сега:
Тя стои на пристанището в Саутхемптън
с кърпичка в ръце
и лятна рокля, прилепнала
по мокрото й от дъжда тяло
и с побелели кокалчета на премръзналите ръце,
с тихо отчаяние,
тя смело маха на момчетата...
...Все още тъмното петно кръв
се увеличава на гърба му –
ням свидетел на маковете и гробовете.
Когато битката свърши,
ние ще изконсумираме това,
което те са постигнали.
Но в дъното на нашите сърца,
ще усетим последното рязване.

10. Последното рязване (финалният отрязък)
През изкривения поглед на насълзените очи
трудно мога да определя
формата на сегашния момент.
О, съвсем не летя на високо
в чистото синьо небе,
а спираловидно падам надолу
в дупката, в земята, където
се скривам.
Ако преминеш успешно през минираното поле,
ако успееш да се промъкнеш покрай изстрелите,
ако набереш в срок цифровата комбинация
и влезеш в тайника,
ще стигнеш там, където съм аз.
И ако съм вътре, ще ти разкажа
какво има зад стената.
Имаше едно момче, което получаваше халюцинации,
тайно се влюбваше в момичетата от списанията,
знаейки, че не са истински.
Можеше ли някой да го обича?
Или това е само мъртъв сън?
И ако аз ти покажа своята тъмна страна
дали ще ме прегръщаш още довечера?
И ако аз ти разкрия сърцето си
и ти покажа своите слабости,
какво ще направиш?
Ще продадеш ли историята
от всички тия впечатления
срещу пари на „Ролинг Стоун”?
Ще ме оставиш ли сам?
Усмихвайки се тъй окуражаващо,
ще ме накараш ли всъщност
да започна да си събирам багажа
или ще ми забраниш да излизам от къщи?

Мислех, че трябва да сваля завесата,
държа острието с треперещи ръце,
готов да го направя.
Но точно тогава звъни телефонът.
И не ми достига куража да направя
последното рязване.

11. Не сега, Джон!
По дяволите всичко, което
сме имали с тях!
По дяволите сделката с японците!
Там има толкова много горящи къщи
и толкова много изсечени дървета!
По дяволите всичко, което
сме направили за тях!
Не можем да престанем да губим.
Разгневеният разсъдък
до болка осъзнава това.
Но вече не му пука за новата бомба,
която се задейства само веднъж,
с едно натискане на бутона.
Направи последното „натискане” –
превърни всичко в плазма.
Накарай всички да плачат
и да се смеят едновременно!
Накарай ги да танцуват в ритъма
на изстрелите в краката им.
Накарай ги да скачат и да тичат
след куршумите.
Ще се почувстваш ужасно добре.
Направи го.
Но не точно сега, Джон,
не точно сега!
Защото още не сме показали филма.
Холивуд чака.
В самия край на дъгата сме.
Но кой се интересува още от това
какво показва филмът?
Всичко това внезапно
може да отиде на майната си.
Не сега, Джони, по дяволите!
Ние имаме да показваме много!
Изчакай, Джони!
Трябва сам да се запознаеш с това.
О, ти още не знаеш какво е?
Но, ако всъщност стане така,
че краят не си дойде на мястото,
ние сами ще отидем при него.
Но не сега, Джони!
Аз трябва да се запозная с това.
Дори не зная още какво е.
Но, ако краят не си дойде на мястото...
...Спри, по дяволите!...

Мисля, че това никак не е лошо.
Бих го използвал, четейки книгите си.
Това би било новост
или може би злоупотреба –
мръсна консумация на безразсъдство
или просто би могло да бъде
негативно проявление на нещата.
По дяволите всичко, което
трябва да свършим за тях!
По дяволите далаверата
с лукавите японци!
По дяволите тревогата
за виетнамците!

Накарай руската мечка да падне на колене!
Ако не са русите, нека бъдат шведите.
Ние показахме на Аржентина
как се брани собственост.
Показахме им едно забележително шоу!
Нека почувстваме грубостта
преди Меги да е подходила
отново с милозливостта си.
Ха-ха!
Защото гълъбът може би не е толкова бял.
Ох, къде е, всъщност, шибаният гълъб, Джон?

12. Две слънца в залеза
В моя загадъчен взор
слънцето вече залязва,
пръскайки последните лъчи
над мостовете и пътищата.
Мисля за всички хубави неща,
оставени, уви, недовършени.
И тъжа преждевременно,
овладян от грешни подозрения,
че каузата всъщност бе гадна...
...Че всъщност жиците ръждясват
и не отнасят звуците до света.
И гневът заглъхва, скрит някъде
сред мъртвите полета.
Слънцето е още на изток,
дори денят вече да е превалял.
И има две слънца в залеза.
Ще избягат ли хората от това?

Когато дойде мигът
да се разбият всички ключалки,
ти ще се плъзнеш
към своето голямо ново убежище.
Ще опънеш застиналите струни на страха си
и никога вече няма да чуеш
гласовете им.
И никога няма да видиш лицата им.

Трябва да се върнеш назад.
Все някога ще го сториш, нали?
Предпазливи сякаш, моите сълзи
не са потекли още, но ще се стопят,
оставяйки мрачни ивици
от грима.

И накрая разбирам,
че, бидейки един от тълпата,
съм всъщност точно там,
където ми е мястото.
И съм просто само един
от всички тях, които
бяхме там – сред пепел и диаманти,
сред врагове и приятели,
където бяхме равни –
от самото начало
до самия край.

“Пинк Флойд” - 1983
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин

Не закривай сцената!

2009-08-28T09:05:00.000-07:00

“Ако прощаваш вечно на хората,
ставаш зависим от тях.”
Уилям Хилтън

“Ако искаш да накараш някого
да разбере колко го обичаш,
не му спестявай нищо!”
Същия

Из “…И гледам как тече реката… ” (Румен Донкин – Август-1988):

Седемнадесети септември, 1988-ма
“…Сърцето е птица, която трябва да получи внушението, че клетката е неин свят, неин дом, неабстрахиран от свободата? Сърцето е всичко, което имаш, за да го загубиш. То е, всъщност, всичко, което имаш да губиш. За това: По дяволите! Ти имаш криле да летиш! Скоро! Скоро!
Но това беше одавна. Добре знаеш, че не сънуваш, защото не можеш да заспиш, защото същността, наречена живот, е впила ужасните си корени във внушението, че “сънят е брат на смъртта”. Умри, но не заспивай… Всъщност…
…Нямаш очи да погледнеш утрото, което е скъпо със светлината си, безочлив от (с) грешките в младостта си; нямаш вяра в целта на илюзиите, защото те са време толкова, колкото времето е сянка; нямаш страст, защото си изгубил това усещане като честно, когато си спрял за пръв път допира си до извращението; нямаш влечение, защото чисто и просто си го изгубил заедно със страстта; нямаш илюзия за това, защото си осъзнал, че времето тъпче всичко по неизмеримия си път; нямаш доверие в него, защото не е нужно за потока, в който се губиш; нямаш доверие към себе си, когато вече си успял да излъжеш любовта на амбициозните да ти се доверят; нямаш любов, защото си я скрил някъде в сапунените си блянове; нямаш вина, която да не си разбрал, изпитал, изтърпял – нямаш вина за това; нямаш обич, защото кървиш – когато те гледат, че кървиш – с очи, незабравящи злото, което си сторил; нямаш обич, защото не си научен да посягаш на всичко чуждо, освен на нечий чужд живот; нямаш власт да пречиш на низкото да свива нагли гнезденца в убежденията на силата ти да приемаш откровения; нямаш съзнание да си спомниш нищо по-страшно от това:
И Луната залезе. Като при Стайнбек – в една такава луда нощ на препускащи облаци с цвят на кобалт и нечия груба тайнственост, влачеща се след тях като копеле. Или може би пак съм несправедлив – че всъщност тя е сребърен диск, блестящ или не, на паузи – като обич, разкъс(в)ана от спомени. О, не, илюзията ще се изсмее брутално и ще обърне гръб на всички с думите, отправени към теб: “Не закривай сцената!”

Постскриптум от автора към 2009 г.:

…Стената…
(“Пинк Флойд”-1979)

01. Самия себе си
Така. Точно така!
Значи искаш да отидеш на шоуто?
Да почувстваш горещия гъдел на споделението?
Така. Добре.
Сега този кадет ще те закара точно там.
Кажи ми:
Това ли те кара да бягаш от слънцето?
И това ли е, което наистина искаш да видиш?
Ако искаш да знаеш какво се крие
Зад ледено студените очи,
Просто поеми пътя към “Дискейс”!

02. Тънък лед
Мама обича своето дете.
Татко го обича също.
Морето ще ти изглежда топло, мое дете,
а небето – толкова синьо.
Но, мое дете, мое тъжно дете, о, дете,
пързаляйки се по тънкия лед
на днешния живот,
влачейки се зад тихите укори
на милионите сълзи от изцапани очи,
не се изненадвай, когато
ледът се пропука под краката ти.
Вече ще си се подхлъзнал по наклонената плоскост
без дори да съзнаваш това.
И ще повлечеш всичко свое
след себе си,
когато сграбчиш счупения лед
от дупката.

03. Още една тухла в стената (първа част)
Татко замина отвъд океана,
остави само един спомен –
стара пожълтяла снимка
в семейния албум.
Татко, какво друго си оставил за мен?
Татко, какво друго си оставил след себе си?
Всичко на всичко, това беше само една
тухла в стената.
Всичко на всичко, това бяха само
тухли в стената.

04. Най-щастливите дни в живота ти
Когато растяхме и ходехме в училище,
виждахме учителите, които
биеха децата, когато могат.
И изливаха яда си върху нас,
върху нас – винаги и за всичко,
което бяхме сторили.
И бяхме изложени на опасност
винаги, когато не сме успели
добре да се скрием.
Но в града, така и така, всеки знаеше,
че когато настъпи нощта
дебелите жени – психопатки
пребиваха от бой децата
в най-хубавите дни от живота им.

05. Още една тухла в стената (втора част)
Ние не се нуждаем от възпитание!
Ние не се нуждаем от контрол върху мислите си!
Без черен сарказъм в класните стаи!
Учителю, остави децата на мира!
Хей, учителю, остави ни на мира!
Всичко на всичко, ти си само една
тухла в стената!
Всичко на всичко, това са само
тухли в стената.

06. Майко
Майко, мислиш ли, че те ще пуснат бомбата?
Майко, мислиш ли, че ще харесат песните?
Майко, мислиш ли, че те ще се опитат
да счупят моите стъклени топчета?
О, Мамо!
Мамо, ще построя ли стената?

Мамо, трябва ли да се кандидатирам за президент?
Мамо, трябва ли да се доверя на правителството?
Мамо, ще ме изпратят ли на огневата линия?
О, Мамо, наистина ли ще преживея това?
Мамо, наистина ли ще умра?

Тихо, мое дете, не плачи.
Мама ще направи така,
че всичките ти мечти да се сбъднат.
Мама ще прогони от теб
всичките ти страхове.
Мама ще те пази под крилото си.
Мама няма да ти позволи да излетиш.
Но ще ти разреши да пееш.
Мама ще те пази на топло.
О, мое тъжно дете,
разбира се, че Мама ще ти помогне
да построиш стената.

Мамо, мислиш ли, че тя ми е достатъчна?
Мамо, мислиш ли, че тя е опасна за мен?
Мамо, ще ми направиш ли малък възел на връзката?
О, Мамо, ще ми разбие ли сърцето тя?

Тихо, мое дете, не плачи сега!
Мама ще те пази от лошите момичета.
Мама не ще позволи на нито една
да те докосва с мръсните си ръце.
Мама ще те дочака
докато се върнеш
и застанеш на прага.
Мама винаги ще те открива,
където и да си.
Мама ще те държи спретнат и чист.
Ти само бъди мое дете.

Мамо, нужно ли е
да бъда толкова високо?

07. Сбогом, тъжно небе!
Ти видя ли падащите бомби?
И войниците на огневата линия?
Нима не си се чудил никога
защо не успяхме да дотичаме
до скривалището?
Когато обещахме да превземем новия свят,
обещания храбър свят
вече се гърчеше
под чистото синьо небе.
Тогава ти видя ли
бойците на огневата линия?
Чу ли падащите бомби?
И пламъците видя ли –
толкова ослепително дълги?
А мъката се прокрадва…
Сбогом, синьо небе!
Мое тъжно небе,
сбогом!

08. Какво ще правим сега?
Какво ще използваме, за да запълним
празните пространства?
Където лавините от гладен смях
бушуват с мисълта ни?
Ще успеем ли да прекосим
морето от лица
в търсене на повече и повече средства?
За връщане назад?
Ще си купим ли нова китара?
Ще шофираме ли най-мощната кола?
Ще работим ли пак до среднощ?
Ще влезем ли отново в борбата?
Остави светлините!
Обиколи Изтока,
огледай пълните с болести поля
и погребани кости,
разрушените домове.
Изпрати някому цветя по телефона.
Вземи си пиене,
усамоти се някъде,
отдай се на пиянството
и, необичайно за теб,
заспи!
Но ще опазиш ли така
любимите някому кучета по влаковете
или расовите плъхове?
Напълни си догоре касата
с неизровимо съкровище.
Запълни си свободното време
и никога не се размеквай…
в спомена за всичко, което е било.

09. Празни пространства
Какво трябва да направим,
за да запълним празните пространства?
Тези, за които се опитвахме да говорим?
Как ще заемем последните места?
Как ще построим стената?

10. Млада страст
Аз съм само едно ново момче –
един чужденец в града.
Тук, казват, са всичките добрини на града.
Но кой ще ме разведе
да ми покаже?
О, имам нужда от мръсна жена!
Имам нужда от мръсно момиче.
Има ли такава в пустия град?
Да ми помогне да се почувствам мъж.
Вземете тоя рок – бежанец!
Ето го, ваш е!
Ваш съм, мръсници!
Нуждая се от една от вас!

11. Един от моите обрати
Ден след ден любовта посивява
като кожата на умиращ човек.
Нощ след нощ сякаш очакваме
в старостта да сме по-добре.
Вече остарявам, ти също охладняваш.
Няма нищо забавно или успокоително.
Предстои да усетя как настъпва
поредния ми обрат.
Чувствам студа, режещ като бръснач,
остър като турникет,
сух като звук от басов барабан.
Изтичай до спалнята –
там – в гардероба – на рафта
ще намериш най-сигурното острие.
Не гледай плахо.
Това е моментен изблик
или внезапна фаза.
Само един от моите лоши дни.
…
Искаш ли да погледаме малко телевизия?
Или да прегледаме заедно вестниците?
Или заедно да измием съдовете
в свободното време?
Или да хапнем малко?
Искаш ли да се научиш да летиш?
Или искаш да ме видиш
как сам опитвам?
О, не зная
дали не ти се иска всъщност
да извикаш ченгетата.
Мислиш ли, че точно сега
мога да спра?
Защо ли тичам, а?

12. Не ме изоставяй сега!
О, скъпа!
Не ме изоставяй сега!
Не казвай: Това е краят на пътя!
Спомни си цветята, които ти изпратих!
Нуждая се от теб, скъпа!
Помогни ми да се добера
сам до убежището!
Преди всички врагове и приятели!
О, скъпа!
Не ме изоставяй сега!
Как можа да си тръгнеш точно, когато
разбра всъщност колко си ми нужна?
Как можа да ми предложиш точно сега
този неудачен вариант
за прекарване на последната нощ?
Но ти все пак си тръгваш?
Напускаш ме?
Защо?

13. Още една тухла в стената (трета част)
Не се нуждая от ръце да ме докосват!
Не се нуждая от опиати да ме успокояват!
Видях написаното на стената.
Не мисля, че се нуждая от нещо изобщо!

Всичко на всичко, това беше още една тухла в стената.
Всичко на всичко, това бяха само
тухли в стената.

14. Сбогом, жесток свят!
Сбогом, жесток свят!
Отивам си от теб днес!
Сбогом, наистина, сбогом,
сбогом на всички вас, хора!
Нищо, което ще кажете
вече няма значение.
Нищо не би ме накарало
да си променя решението.
Сбогом!

15. Хей, Ти!
Хей, Ти,
който си отвън на студа под жиците,
изпадащ в самота, остаряващ от безсмислието,
че някога ще ме почувстваш!
Хей, Ти,
който одавна си заел своето място в редицата –
със сърбящи крака и бледа нищожна усмивка,
можеш ли да ме почувстваш?
Хей, Ти!
Не им позволявай, не им помагай
да закопаят лъчите!
Не се предавай в борбата!
Недей да губиш последната битка!
Хей, Ти,
който си извън себе си,
стърчащ гол до телефона,
можеш ли да ме докоснеш?
Хей, Ти,
надал уморен слух за нечий
отвъден последен зов,
би ли ме докоснал?
Хей, Ти,
би ли ми помогнал да разбия камъка?
Отвори сърцето си, връщам се обратно
у дома.
…
Но това беше една измислица!
Стената е толкова недостижимо висока!
Вече си убеден в това и всички
неща след него. Няма смисъл просто
дори да се опитваш да събориш
частица от самата нея.
А мозъкът е пълен с червеи…
Хей, Ти,
който си от другата страна
на пътя,
който правиш всичко, което си казал
отвъд,
можеш ли да ми помогнеш?
Хей, Ти,
който си от другата страна
на стената,
чупещ бутилки в хола,
можеш ли да ми помогнеш?
Хей, Ти,
не се опитвай да ми казваш,
че това са
празните надежди голи!
О, по-добре да ми помогнеш!

Вярвай, заедно ще разбием стената!
Ще застанем между нея и себе си!

16. Има ли някой отвъд?
Има ли някой отвъд?

17. Никой у дома
Имам малка черна книжка
с моите стихове вътре.
Имам чанта с четка и боички
и няколко платна, пресъхнали
от слънцето и времето. Понякога,
когато като кученце послушно
аз чантата и книжката не отварям,
великодушно някой ме потупва
по рамото.

Имам еластични връзки за обувки.
Имам двайсет нашумели блуса.
Имам тринайсет хитови канала,
които да избирам до забрава.

Имам огромна електрическа лампа.
Имам очи на гърба си.
Имам способност всичко да наблюдавам
и да го пазя в съня си.
…
Това, което знам
е, че когато поискам да говоря
и вдигна слушалката на телефона,
няма никой отвъд.

Имам прическата на Хендрикс.
Имам неизбежно убодено от карфица.
И риза с ярко леке
от лака на някоя хубавица.

Имам никотинови петна по пръстите си.
Имам сребърна лъжица.
Имам огромно, до безбожно лъскаво
пиано, на което съм свикнал
да свиря погребални маршове.
Имам очи – диви и святкащи
на лунна светлина.
Имам мощен заряд да летя,
но нямам посока за летене.

О, скъпа, когато вдигна слушалката
на моя стар телефон,
няма никой от другата страна.

Имам високи ботуши.
Но краката ми хващат корени.

18. Вира
Някой тук да помни Вира Лин?
О, спомня ли си някой как тя каза,
че някога във някой слънчев ден
ние ще се срещнем отново?
Вира! Вира!
Какво се случи с теб?
Някой тук чувства ли какво ми е?

19. Върнете момчетата у дома!
Върнете момчетата у дома!
Върнете момчетата обратно у дома!
Не оставяйте децата
на огневата линия!
Върнете момчетата у дома!

20. Удобно ням
Здравей!
Има ли някой отатък?
Само ако искаш да ме чуеш,
ще има някой там.
Ето, сега
чувам как се потискаш.
Мога да смекча мъката ти
и да дам път на стъпките ти.
Ще се нуждая да зная първо
някои основни неща.
Посочи ми например сега
къде точно чувстваш болката.
Това не е мъка.
Няма мъка.
Просто си отпаднал.
Някак малко уморен,
като отплаващ дим на параход
далеч отвъд хоризонта,
нечуващ дори вълните,
които те носят.
Устните ти мърдат,
но аз не долавям
нищичко от онова, което
се опитваш да ми кажеш
или отново да премълчиш.
…
Когато бях дете и имах треска,
чувствах слабите си ръце
като два огромни балона.
Сега, когато го чувствам отново,
вече не мога да го обясня
и ти не можеш да го разбереш.

Аз не съм това, което съм.
Вече съм удобно ням. Това е.
Само едно леко убождане
и вече си далеч по-добре.
Ще усетиш леката болка,
но няма да можеш да я последваш.
Вярвам, че добре ще направя,
ако те пусна на шоуто.
Хайде, време е да тръгваме!
Помни, няма мъка,
просто си отпаднал
като отплаващ дим на параход
далеч на хоризонта.
Вълните просто те носят.
Устните ти мърдат,
но аз продължавам да не успявам
да разбера какво говориш.
…
Когато бях дете, веднъж
хвърлих поглед зад ъгъла
на окото си.
Опитах се да гледам в синьото
пространство на собственото си зрение.
Но не успях.
Тогава мечтата си отиде,
а днес детето е порасло.
Вече съм удобно ням.
Това е.

21. Шоуто трябва да продължи!
О, майко, о, татко!
Шоуто трябва да продължи!
О, татко, заведи ме у дома!
О, мамо, позволи ми да си отида!

Трябва ли да остана, диво втренчен,
диво втренчен в светлината от лампата?
Трябва ли нещо да предприема?
Или се налага просто да избягам?

Ще бъде ли грешка, ако отдам
голямо значение на тези мисли?
О, махнете ме, махнете ме от там!
Позволете на душата ми да си иде.

Толкова съм остарял
и толкова съм закъснял,
мамо, татко,
няма го вече и чувството,
че вас ви е имало.

Дори песента няма да запомня,
но шоуто трябва да продължи.

22. Самия себе си
Така. Точно така.
Ти решаваш, че трябва
да отидеш на шоуто,
да почувстваш горещата тръпка
на споделението.
Този кадет ще те отведе право там.
Така.
Тук имам запечатан плик
с кратко съобщение за вас.
Отварям и зачитам: “Пинк”
няма да дойдат сега.”
Не се чувстват добре и останаха в хотела.
Изпратиха нас като заместваща група.
Сега ние трябва да запълним
тяхната липса.
Да видим първо кой е в залата?
Има ли съмнителни лица?
Я ги изправете до стената!
Нека прожекторите ги осветят!
Ето там – един, който ни гледа
не съвсем дружелюбно.
Изкарайте го до стената!
Там пък съзирам евреин,
през двамата от него – негър!
Но кой, по дяволите, е пуснал
всичката тая измет в залата?
…
Всички те пушат опиум,
скрити зад прожекторите.
Ако питате мен –
бих ги изпозастрелял до един!

23. Бягай до пръсване!
Лицето си сега ти по-добре скрий
в онази удобно няма маска.
Със специалния бутон затвори
сякаш завинаги устата си
и кръжащите слепи очи –
с празна усмивка.

А твоето гладно сърце
ще почувства онази жлъч,
бликаща от виновната ти съвест.
И твоите разкъсани нерви
или счупени, сякаш стъклени
били са винаги – изведнъж ще се спънат
в своя път стръмен - като предно колело
на водач на керван.

И чуковете блъскат убийствено!
Не затваряй вратата,
а по-добре бягай!
Бягай през целия ден и цялата нощ,
бягай до пръсване
и своите чувства, лишени от разкош,
направо мръсни
скрий някъде вътре
в сърцето гладно.
Ако успееш да намериш момиче
за една нощ,
паркирай в сянката бавно и без да приличаш
на онзи,
който си бил, заведи я
при себе си.
Спусни задната седалка и просни я
като кожа от животно, умърси я,
докато оставиш я без чест.

Ако тя се оплаче на майка ти,
никога вече не спирай да бягаш!

24. В очакване на червеите
О, не можеш да ме търсиш сега.
Не би се получило нищо
от жалкия ти опит.
О, сбогом, жесток свят!
Свършило е всичко,
отпътувало е. Сбогом!
Лежейки в ковчега, толкова близо
до стената и все пак още
зад страната, която се вижда,
очаквам червеите да пробият дървото
и да ме освободят…
…
Те ще ме освободят
и аз ще ги последвам:
да изчистим града заедно!

Ще нахлузя черната риза,
ще изтръгна недъзите,
ще разритам вратите,
ще разбия прозорците.

С последния забъркан разтвор
ще засиля напрежението,
ще запаля пещите
за кралиците и за негрите,
за червените и за евреите.
Ще последвам червеите!

Би ли искал да видиш Британия?
Завърти кормилото, приятелю!
Всичко, което трябва да направиш
е да последваш червеите. Ясно?

Би ли искал да посетиш
нашите цветни братовчеди?
Би ли искал да се върнеш в къщи?
Всичко, което се иска от теб
е да последваш червеите на връщане.

25. Спрете!
Спрете!
Искам да си отида у дома!
Махнете тази униформа от мен!
Напускам шоуто!
И чакам в килията,
защото трябва да знам
бях ли виновен за това,
което се случи?

26. Процесът
Добро утро, Ваша чест!
Короната открива истинското шоу
сега!
Подсъдимият, когото въвеждаме
бе хванат на един концерт,
отиващ да се почувства
почти човек!
Призовавам Учителя!
Твърдял съм винаги, о, Ваша чест,
че той не подлежи на подобрение.
Дори в самия край, о, Ваша чест,
ако имах възможност да действам,
щях да го вкарам в правия път.
Но ръцете ми бяха вързани
от скимтящите сърца и артистите!
Дано се провалят ведно с убиеца!
Оставете ми го да го скълцам!

Луд съм…
Играчките горе, горе на тавана…
Луд съм…
Трябва ли да мисля или да престана?
Луд съм…
Те ще ми отнемат пиринчените топчета!

Нима ти, жалка измет, подъл глупчо,
още съществуваш?
Аз ще им помогна да хвърлят ключа.
Защо хитруваше?
Защо никога не ми се довери?
Нямаше да стигнеш до тук.
Но сам си си виновен.
Сега продължавай да затъваш!

Ваша чест,
само пет минути насаме с него!

Дете,
загубил си дома си ли?
Ела, мама да те прегърне!
Никога не съм искала
да имаш неприятности.
Но ти ме изостави.
Защо?
Позволете ми да го отведа
у дома, Ваша чест!

Луд съм…
Тичащ под дъгата в полето.
Луд съм…
Хвърли се от прозореца!
Там долу някъде
може би има пролука в стената.
Там – зад къщата в двора.
Едно пробягване само.
Нищо повече не е нужно.

Съдия – изпълнителят:
В цялата си съдийска кариера
не съм срещал случай като този,
в който някой да престъпва закона
по толкова много параграфи.
Начинът, Подсъдими,
по който си довел
до толкова мъки и терзания
своите майка и съпруга,
ме кара да се чувствам ужасно.
Но, приятелю мой,
сега ти се налага
да превъзмогнеш всякакви задръжки
и да се разкриеш.
Умолявам те сега,
напрегни взора си и гледай.
Разбийте стената!

27. Отвъд стената
Самотно движещи се или по двойки,
тези, които те обичат наистина
се разхождат нагоре – надолу
отвъд стената.
Нечия ръка в ръка,
подадени за приятелство.
Събрани на групи,
кървящите сърца и артистите
остават някъде там.
И когато са ти давали всичко от себе си,
те са те предупредили,
че сценарият не е от най-добрите.
И сега не ти остава нищо друго,
освен да си разбиеш сърцето
в отвратителната стена.

“Пинк Флойд” - 1979
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин

Властта на дъното на празника

2009-08-28T05:16:00.000-07:00

“…Огрян от бледа светлина,
изкачвам бавно стръмнината,
достигам пясъчния бряг
и спирам нежно под луната.
А старата река се носи...
И гони вятърът вълна подир вълна.
В мълчанието на сто въпроса
Аз бих могъл тъй вечно да стоя
и, вперил поглед над света,
пиян от долината,
да гледам как,
да гледам как,
да гледам как тече реката…”
Боб Дилън

Из “…И гледам как тече реката… ” (Румен Донкин – Август-1988)*:
Девети септември, 1959-та
“…Знамена.
Винаги, когато ги има, те са нещо като тържество на символа за онова одавна загинало в съзнанието, което съзнанието виновно се опитва да върне, да възкреси. Винаги, когато са там. На пиедестала, върху колоните на нечия трибуна за незаслужилия сарказъм към невинността, нелепата наивност и мълчанието на множеството. (А мълчанието има толкова сиво лице!) Толкова задължително сиво, колкото неизбежно е очакването на лъжата, крепително удостояваща с нежната грубост на тихия звяр; звъняща в стрехите на селските къщи, също похлупени под маранята на късното утро на нелепия празник.
Те.
Нечия безочлива амбиция да изпъкнеш над сивото, непризнателно и потискащо; нечия болезнена точност, докосваща се до педантизма на най-смелите ИМ очаквания… е подредила всичко.
Подготовката.
Малките улички, блеснали с ненужното кокетство на фалша, неразрушим за тяхното “Браво, другари!”.
Площадът.
Окъпан от слънцето на спомена за Оня ден – същата дата преди петнайсет години. Какъвто е мечтан да бъде и какъвто не е бил никога.
Хората.
Обикновени и престорено доволни, но все пак признателни и… добри. Чисти. В съвестта си, в стремежите си да докоснат с внимание и да го получат; в илюзиите си и тайната болка от тях; в глупавата си радост; във възторга от появата на нещото, наречено тръпка. В навечерието…
Гостите.
Сякаш животът замира около гъдела да бъдат видяни, чути, разбрани. Онова нещо, което е върхът и неговата сянка на дъното е само на една трибуна разстояние от всички. Всички. Множеството.
Речта.
Лъжите.
Патосът.
Революцията – несъществувалата, нежадуваната и погълнатата.
Цветята на горчивия спомен.
Задушевния плач.
Грехът.
Грехът пред множеството. Животът около една хартийка, прочетена на глас, изслушана, неразбрана. Но аплодирана.
Времето.
Цветя.
Крехки детски ръчички; пъстрота и притеснение. Пъстрота в плахи усмивчици. Наглост в стари усмивки. Тренирани, пародийно сърдечни. Жестоко премерени. Усмивките.
Краят. Началото на празника. Народният. Върхът на предначертаното благоволение.
Някой слиза от трибуната. Никой не изпуска и миг от момента. Животът не смогва дори да се усмихне на безславната грубост на оттеглянето. Някой напуска всички и отива някъде.
Скъпите гости. “Скромната вечеря”. Площадът с музиката отвън. Някъде отвън. Специалните изненади, недостъпни за всекиго. Върхове след върхове на огромната фантазия, планирала изненадата. Очарование. Доволство. Обещаващи блясъци във верните очи. Очите на властта.
Властта на дъното на празника.
Препускаща, скъсяваща дистанцията от уважението на скромното домакинство до безогледния пир.
Вечерта. Площадът. Вятърът, навяващ пустотата. Последната гостенка на нечий празник, който продължава. Сърдечност, услуги, точност и… шеметния безспир на изненадите. Пирът, претрупан и върло грозен. Оргията на властта с народа…”
*”…И гледам как тече реката…” е роман, написан през август 1988 година, никога неиздаден, но посмъртно посветен на убиеца, който всъщност ми беше приятел.

Постскриптум от автора към юли 2009 година:

…Животни…
(“Пинк Флойд”-1977)

01. Крилати свине (първа част)
Ако не се интересуваше какво е станало с мен,
и ако аз не се интересувах от теб,
ние двамата щяхме
да криволичим в пътя си
през неволи и мъка,
убийствено прогизнали от дъжда,
потресени от невероятните обвинения
и взряни с мръсно отегчение
в крилатите свини по небето.
02. Кучета
1)
Ще полудееш и ще изгубиш представа
от какво друго си имал нужда,
освен от това – добре да си завързан
и да спиш на топло в своята колиба.
А когато ти се прииска да можеш
да излизаш навън по себе си,
леснината всъщност е в това
да държиш очите си затворени.
И навсякъде около теб тогава
ще е безумно спокойно и тихо.
Ще бъдеш недосегаем от лудия вятър,
ще бъдеш извън всяко подозрение,
ще можеш дори лесно да избягаш,
когато стане напечено.
И след това ще можеш всичко –
да работиш за стил в любимата си фирма,
да гледаш нагоре – спокоен, усмихнат
и без угризения.
Но трябва да бъдеш лоялен, доверен
на всички, които ти дават това.
Трябва да знаеш, че вече одавна
безпрекословно и мирно съгласен си
когато решат да отнемат ти всичко –
дори и безсмисления ти и жалък живот.
Ще си лежиш в колибата, даже
сам ще прекъснеш пътя си верен.
Трябвало е да запазиш едното си око,
с което ще гледаш през рамо.
Което ще виждаш е страшно и подло
и в края му вече си стар.
Накрая просто ще разпериш крила
и ще отлетиш някъде на юг,
където глава ще заровиш в пясъка
с надежда, че вече опасности няма.
Но тогава просто ще си един старец,
умиращ, забравен от всички.
2)
Когато загубиш контрол,
ще прокълнеш всичко,
което си постигнал и когато не си.
И както расте страхът,
така лошата кръв ще се лее по камъка.
Но ще е късно да губиш цената си,
когато не си се възползвал докрай
от всички възможности.
Сам и съсипан, ти падаш надолу,
тегнещ от себе си като камък в морето.
Аз ще пропусна без капчица подлост
мъничко жал в сърцето си нежно.
Защото всъщност приличам на теб.
А в края на краищата в някоя утрин
просто напускайки леговището си,
ще пропъдя тая пълзяща злоба
и ще се опитам да намеря пътя
на собственото бягство от хаоса.
Глух, ням и сляп,
днес просто пазиш своите претенции,
че всеки е способен да се отдава,
но не всеки има истински приятел.
И изглежда, че това, което правиш
е твърде далеч от победата.
И ти дълбоко в сърцето си вярваш,
че всеки в живота ти е убиец
и всяко твое начинание под слънцето
одавна е свършено.
3)
Кой беше роден в къща, пълна с мъка?
Кой беше далеч от всички земни блага?
Кой беше казал какво да се прави с човека?
Кой беше сломен в собствената си аскетичност?
Кой беше задържан и окован във вериги?
Кой беше оставен на произвола на съдбата?
Кой беше оставен сам в пътя към мира?
Кой беше вечния чужденец у дома си?
Кой беше съсипан в края на пиесата?
Кой беше намерен мъртъв до телефона?
Кой беше оставил кръвта си да тече
бавно надолу по камъка?

03. Свине
1)
Голям човек, Свински човек,
ха-ха, домашен ли си ти?
С малки или големи копита,
ха-ха, домашен ли си ти?
Когато, с ръка на сърцето,
добродушно смеещ се,
почти на шега,
с наведена глава и риеща зурла,
казваш: “Пазете се от рова!”,
ти си само една дебела свиня.
Какво се надяваш да откриеш,
когато си там долу…
при своята истинска същност?
Ти си по-скоро смешен!
Не, не си дори смешен.
Ти си плачевен.
2)
Автобусна спирка. Плъх с чанта.
Ха-ха, домашен ли си ти?
Проклел си старата орисница.
Ха-ха, домашен ли си ти?
Спектралният студ е пропукал
очилата ти до рамките
и е счупил стъклата.
Ти си само добродушен смях.
Почти си заслужава да се замислиш
върху държанието си.
Ти се чувстваш като стомана студен
или горещ като болка
от убождане с карфица.
И добре би се забавлявал с пушка в ръка.
Макар че си само смешен
или по-скоро плачевен…
3)
Хей ти, Бял дом,
ха-ха, кочина ли си ти?
Или дълбока дупка за градските мишки?
Ха-ха, какво си ти?
Опитваш се да ни предпазиш
от влиянието на улицата,
но и ти не си истинско удоволствие.
Всички устни са стиснати
и всички крака – премръзнали.
Не се ли чувстваш обруган?
Ти трябва да задържиш дълбоко
изблика на лошите чувства
и да ги потиснеш някъде в себе си.
Мери, ти си едно добро удоволствие!
Мери, ти си плачевно хубава!

04. Овце
Невинно тъпчещ през времето си,
въвлечен в оня вечен
път през ливадата,
така неясно понесен
от голямата сигурност,
пореща въздуха,
ти по-добре се огледай –
там някъде може да има кучета…
…Аз се огледах над Йордан и видях:
Нещата не са такива, каквито изглеждат.
Какво изявяваш като своя претенция?
Тази опасност не е истинска.
Кротък и послушен, следваш водача си:
през безмълвните коридори на неизвестното
и познатото;
в далечината (долината) на познатата (студената)
стомана.
Каква изненада!
Шокът в очите ти блести обясним.
Нещата вече са такива, каквито изглеждат.
И това не е само лош сън.
Моят бог е моето стадо.
Преди да отида сам на заколение
през пасбището си той ще ме поведе
на водопой за последно.
С блестящо острие ще изтръгне душата ми,
после ще ме одере и закачи на куки.
Ще направи от агнетата ми котлети.
Той е господ и силата му е велика.
Когато дойде денят, ние ще сме тези,
които сме проявлението.
Макар че сме просто едно стадо.
През внезапни гърчове ние чувстваме
конвулсиите на ръцете му,
когато натиска с ножа.
Господи, ние ще възлетим,
но най-напред ще отидем до водата
всички заедно.

“Пинк Флойд” - 1977
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин

Бих искал да си тук

2009-08-28T05:00:00.000-07:00

“…Писмата са късче време, пълно с твоето истинско присъствие,което предлагаш на любимото четящо същество от цялата си душа.Всяко писмо е глава от любимия му роман, който преди всичко е твоятаединствена творба…”
Из “Дневникът на един самотник – За писмата”

Последната страница от “Дневникът на един самотник” (Писмо до себе си):
Самотата е най-страшното усещане. Душата е в мазе. Тъмно, влажно, тихо. Лежиш в мокрия ъгъл и се отвращаваш от себе си. Стремиш се да пренебрегнеш студа, но той пие на бавни, перверзно бавни глътки плътта ти и разрежда кръвта ти с опиянението на онази лудост, която подтиква мозъка да мисли само за едно: Господи, кога ли ще умра?Но Господ не е там. Той е далеч от теб. Ти никога не си го търсил и той няма да дойде. Истински сама душата ти е именно когато Него го няма. В мръсния ъгъл дланите ти докосват само прахта от твоите низки страсти, съградили пътя който някога си поел, за да стигнеш един ден до тук. След “тук” няма. По-далеч не можеш да отидеш. Пътят свършва с твоята самота, която е последното мазе в огромната мрачна сграда на безсмисленото ти битие; самотата ти всъщност е безконечен лабиринт от мазета, но ти се страхуваш дори да си го представиш, защото чудесно познаваш картината, която биха видяли разширените ти зеници: ти си в самия център от кутийки, свързани по между си с коридори – коридорите на мръснишките ти копнежи да унищожиш ближния си, да го окрадеш, да пожелаваш безспирно всичко негово, да го лъжеш и лъжеш за него, да го обичаш сякаш го мразиш…; коридорите на властта, която ще имаш – да унищожиш в крайна сметка себе си, губейки като начало свободата си, а сетне всичко, което тя е сътворила за теб. Защото никога не си обичал никого, освен себе си. И понеже самотата е последното право на съществуване, спираш на дъното му и се убеждаваш за последно, че гравитацията е карма. Това е. Сбогом.

Постскриптум:
Моята кратка молитва:
Господи,
следващият път, когато си ми отредил да ми се случи нещо подобно,бих искал да си тук.

…Бих искал да си тук…
(“Пинк Флойд”-1975)

01. Заблести, Луди диаманте!
Помниш ли когато беше млад?
Ти блестеше като слънцето!
Заблести и сега, Луди диаманте!
Сега очите ти виждат откъслеците
от онова време като черни дупки
в пространството.
Заблести сега, Луди диаманте!
Ти беше уловен в кръстосания огън
на детството и изгрева,
хвърлен в забързания бриз.
Хайде ти, който беше обект на присмех,
ти, страннико, станал легенда,
изгрей отново и заблести!
Ти, който търсеше тайната
толкова открито,
плачейки за луната,
изгрей отново и заблести!
Попаднал под заплахата на сенките,
забулили оная твоя нощ,
изложен сам на отблясъците преки,
оскъдни, подли – тъй безпомощен,
отново заблести,
Луди диаманте!
Висиш, самотен и велик
в пространството, изпълнено докрай
с блаженството на тези всички
случайности, прецизности на вярата,
че си отвлечен от забързания бриз.
О, ти, пророк, беснеещ, на видението,
художнико, писателю, затворнико,
изгрей и заблести!

02. Добре дошъл в машината!
Добре дошъл, сине мой!
Добре дошъл в машината!
Къде си бил, о, сине мой?
Тъй бих се радвал аз да зная!
О, да, ти бил си в края на редицата –
редицата на огневата линия,
запълващ времето си,
играещ с играчкитеот “Забавления за момчета”.
Китара си си купил –за да зарадваш мама,
защото, всъщност, мразиш училището.
Но това не е причинада се наричаш глупак.
Тогава – добре дошъл!
Добре дошъл, момчето ми,
в машината!
Колко е хубаво, че сега ще разкажеш
най-сетне своите сънища.
Макар, че аз ги зная вече.
О, да, аз зная, че мечтаеше
за оная огромна звезда,
в която щеше да се превърнеш,
когато всички чуят звуцитео
т твоята китара.
О, да, аз зная, че мечтаеше
за оня огромен “Ягуар”,
на предната седалка на който
отляво беше тя.
Вече одавна зная къде си бил.
О, сине мой, бил си в мечтите си.
Сега: Добре дошъл в машината!

03. Вземи си пура.
Влез тук, момчето ми,
вземи си пура от нашите.
Ще отидеш далеч,
ще полетиш нависоко,
никога няма да умреш
и може би ще си доволен,
че някой се опитва да те обича.
Аз винаги като теб съм обичал тайните
и съм ги посрещал с интерес.
Виж тук и сега:Г
рупата е просто фантастична, нали?
Това, което си мисля за теб е вярно, нали?
Това, което си мислиш за нас е вярно също.
Но кой от нас е Пинки?
О, не ти ли казахме имената си, скъпи?
О, не?!
Защо наричаме това място “погребания влак”?
Защото тук няма имена, нито лица.
Тук просто чукаш на вратата и влизаш.
Ние чухме кой те изпрати тук.
И знаем, че ще имаш нов албум.
Ти ще плениш публиката, а ниеще сме щастливи,
че сме те познавали.
Всеки, който идва тукотначало е просто новак.
А ти още не си видял списъка.
Това е старт като всеки друг –
блед и несигурен.
Но, в края на краищата,
Все още има какво да се сториза звяра в нас,
ако се съберем заедно
и обявим новите правилав това място,
наречено “Загубеният влак”,
пътуващ за никъде…

04. Бих искал да си тук
Така.
Значи, приятелю, още си мислиш,
че си способен да различишрая от ада,
мъката от синьото небе?
Зелените поля от ледените сиви релси?
Усмивката от прикритието?
Мислиш ли, че можеш всичко това да различиш?
А успя ли да се докоснешдо духовете на героите?
До пепелта на изгорелите дървета?
До ледения повей на сивеещия бриз?
До мрачното удобствона тежките окови?
И успя ли да се промениш?
Да тръгнеш някога пак на война
и да заемеш предната позиция?
(Нещо като главна роля в сага.)
О, как бих искал,
как бих искал,
как бих искал сега да си тук!
С теб сме само две самотни души,
плаващи безцелно по вълните на времето,
тичащи през преградите на старостта,
избягващи препятствията на цялото бреме,
наречено живот.
Но защо спряхме?!
Какво сторихме? -
Един огромен болезнен страх,
толкова стар, но толкова познат,
че чак не искаме да страдаме по него.
О, как бих искал,
о, как бих искал,
о, как бих искал да си до мен сега…

05. Заблести, Луди диаменте! (реприза)
Никой не знае къде си сега.
Близо ли ти си или надалеч.
О, заблести, Луди диаменте!
Бавно се трупат пласт след пласт.
И аз ще се радвам, ако още си тук.
О, заблести, Луди диаманте!
А ние ще се върнем отново в сянката
на нашия вчерашен пошъл триумф.
И, плавайки бавно в сивия бриз,
ще бъдем пак с теб неразделни души.
Ти заблести като луд диамант.
Търсачо на истини,
мразещ илюзиите,
заблести!

“Пинк Флойд” - 1975
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин

…Бягай, Зайче, бягай!…

2009-08-28T04:51:00.000-07:00

В края на зимата на 1973 година британската група “Пинк Флойд” създават своя седми поред в кариерата си и може би най-комерсиален в историята си албум с доста изненадващото си на пръв прочит заглавие “The Dark Side Of The Moon” («Тъмната страна на Луната»).
Независимо от несравнимата помпозност на създадения шест години по-късно “The Wall” («Стената»), този албум е възможно най-доходния за групата (от 1973 до 1984 е на 4-то място в 3 английски класации за музика).
Основното, с което този останал във вечните анали на музиката твърде претенциозен албум, впечатлява като цяло е структурата на композицията и по-скоро – подходът към нея, относително странното звучене в началото, недвусмислено градиращо в невероятно сложни, дълги и изпълнени с преплетени импровизации композиции. Впечатляващ е балансът между “тихите” и “шумните” моменти, както и достатъчно атрактивното за времето си смесване на стилове – рок и джаз.
Според някои критици албумът от 1973 година е своеобразна част от трилогията, започваща още с албума “Meddle” («Бъркотия») от 1971-ва като нейна втора част и завършваща със създадения по-късно – през 1974 “Wish You Were Here” (“Бих искал да си тук”). Обичайки, познавайки и най-вече слушайки внимателно трите албума последователно в хронология, слушателят действително би открил доста сходства не само в звученето, тематиката и стила, но и в текстовете, разглеждащи сякаш едни и същи теми и проблеми.
През 2003 г. списание “Ролинг Стоун” нарежда албума на доста престижното 43-то място в класацията на петстотинте най-стойностни албуми на всички времена. Интересна подробност е, че в покрайнините на Лондон през 1974 г. е създаден завод за производство на един единствен вид продукция – грамофонната плоча с албума. Продажбите на албума могат да се мерят единствено с продажбите на сингълите на Елвис Пресли. От 1973 г. до края на 2008 г. по груби данни от албума са продадени над 45 милиона копия. Парчето “Money” (”Пари”) е най-дълго задържалия се хит в класациите (185 седмици на 3-то място в най-престижната английска класация).
Интересна подробност е, че времето, за което е създаден албума е седем седмици, макар че цялостната работа по звукозаписите трае от юни 1972 г. до януари 1973 г. Продуценти на албума са самата група и небезизвестният Алън Парсънс. Революционни за времето си са някои нововъведения в звученето, които «Пинк Флойд» въвеждат – синтезаторен ефект и нестандартни звуци: асистент инженер, тичащ из студиото (“On The Run”); какафония от различни видове стенни часовници, биещи едновременно на кръгъл час (интродукцията на “Time”); специален бас-барабан, който звучи като сърцебиене (“Speak To Me” и “Eclipse”); ефектът с броячната машина за монети (“Money”).
Всичките осем текста са написани от Роджър Уотърс. Текстът към “Us And Them” (“Ние и Те”), както и записът към него са направени близо пет години по-рано, но групата все не е намирала начин да включи композицията някъде. Всъщност проблемът – къде да бъде включена тази с толкова труд създадена творба е родила идеята за новия албум. Идеята е на Уотърс – авторът на текста. Оригиналната идея за заглавие на албума е именно “Тъмната страна на Луната”. Но групата открива, че друга група (“Medicine Head”) вече са издали албум със същото заглавие.
Следващата идея за заглавие на албума е той да се нарича “Eclipse – A Piece For Assorted Lunatics” (“Затъмнение – Пиеса за объркания лунатик”).
Албумът на “Медисън Хед” се проваля и “Пинк Флойд” се връщат към първоначалната си идея.
Днес ти предлагам, Читателю, своя превод на текстовете на Уотърс от 1973 г.

Тъмната страна на Луната
(“Пинк Флойд”-1973)

01. Шепот
Шепот, шепот в пространството…
Не се страхувай да се вслушаш.
Напусни всекиго и всичко,
но не напускай мен.
Огледай се и си избери
свое място в пространството.
Побързай да си осигуриш
дълъг живот и свободен висок полет.
И усмивките ще се леят,
и сълзите ще напират.
А всичко, до което ще имаш допир,
всичко, което ще виждаш,
ще бъде твоят нов живот.

02. Бягай!
Бягай, зайче, бягай!
Изкопай си дупка, скрий се в нея
и забрави слънцето!
И когато ти се стори, че работата е свършила,
не сядай!
Време е да изкопаеш още една.
Побързай да имаш дълъг живот и висок полет.
Но само ако възседнеш прилива
и се задържиш върху гребена на вълната,
ти ще успееш да преминеш
отвъд жалкия си гроб.
Бягай, зайче, бягай –
далеч от този град, от този свят.
И всичко, което ще виждаш,
всичко, до което ще имаш допир,
ще бъде твоят нов живот.

03. Време
Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели
и чакаш някого, но идва ден,
когато по пътеки, осветени
от блясъка на слънце, озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени,
ще спреш за миг, внезапно покосен
от мисъл – младостта е изживяна.
И как ли ще признаеш, ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна?
И, истински все още не живял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
с трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
изгубеното, вече пропиляно?
На карта ще залагаш светъл бряг.
Ще търсиш… Но в тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш.

Изтича песента като вода.
Но времето остава нейна стража.
Тук нейде свършва моята следа,
а имах толкоз много да ти кажа…

04. Шепот (реприза)
У дома. У дома отново.
Искам да се прибера, когато мога.

(…Когато се прибираш, премръзнал и уморен,
толкова е хубаво да почувстваш
топлината, пронизваща
ледените ти крайници,
огъня…)

Чувам железния звън на камбаните,
пресичащ в далечината полето,
призоваващ вярващите
на колене да паднат
и да чуят отвъдните послания.

05. Пари
Пари!
Отиди надалеч!
Намери си добра работа,
високоплатена,
която да обезпечи всичко,
с което ще се чувстваш добре.
Пари!
О, те са химера, газ!
Разбий тази каса с мръсните си ръце!
Влей се в стачката!
Ще имаш нова кола,
хайвер от рядък магазин,
няколко дневно-нощни мечти.
Помисли!
С пари можеш да имаш цял футболен тим.
Пари!
Не ги губи!
Добре съм, Джак!
Но ти си махни мръсните ръце
от моята купчина.
Пари!
Те са върхът!
Не се опитвай да ме разубедиш!
Вече съм в първа класа.
Пътувам надалеч.
Мисля, че нямам нужда от нищо повече.
Пари!
Те са грях.
Подели ги правилно.
И не слагай ръка върху моя дял.
Защото те са
злободневното разковниче на злото.
Откажи се от моя дял
и махни се надалеч…

06. Ние и Те
(1. За обикалянето около безсмислието)
Ние и Те.
След всичко, което се е случило,
ние сме само редица мъже.
Аз и Ти.
Бог знае само, че това далеч не е
онова, което сме искали да изберем.
Макар, че отчаянието е безсмислено,
а фронтът е още далеч.
Генералът вече ни показа
мястото върху картата.
Мястото, където
ще тичаме срещу тях.
Черно и тъжно.
Бог знае само, че това далеч не е
онова, което искахме да се случи.
Нагоре и надолу.
В края на краищата това
е само пътуване някъде,
обикаляне около безсмислието.
Някога сме чували,
че войната на думи
е като капризен плач
пред болката от огъня.
Чуй ме, сине – кресна мъжът с пушката –
там вътре има помещение!
Слизай!
Но после излез!
Не може да те спаси
вече ничия съдба от пламтящата стая,
запалена от нас.
Но ти отиде, защото те горяха,
защото бяха струпани накуп
и плачещи…
…квичащи като истерични животни.
А имаше и деца.
Безсмислено и смислено.
И кой ще ме упрекне,
че влязох в огъня?
Извън пътя, погълнат от заетостта…
Но аз одавна съм извън това.
Искам да си пия чая, още горещ
и да не мисля, че старият войник
умря, но не в огъня.

(2. За възможните шансове)
Твоите възможни шансове
остават да кръжат някъде около теб –
обречени и луди, изплашени и изгубени.
А за някой все още предупреждението
е заповед:
Да се запазят възможните шансове!
От студа и опиянението
ние сме сграбчили в ръцете си
това как да се чувстваме добре
и да казваме, че е лошо.
С вързани езици и ужасени очи
ние се научихме да играем играта така,
че сега нравите ни са вдълбочени до бягство
и вледенени като остриета.
И се изнизаха с миналото
шумните призиви и знамената
на нашите възможни шансове,
окъсани като парцали.
И в края на краищата
това е само пътуване –
обикаляне на безсмислието.
Навярно си чувал,
че войната на думи
е като капризния плач
пред болката от огъня…

Бог знае само, че това все пак
не беше онова,
което сме искали да изберем.

07. Умопомрачение
Лунатикът е върху перваза.
Лунатикът все още е върху перваза.
Той още помни правилата
на старата игра,
в която винаги се пренебрегват
всички вечни обвързаности
с ехидния присмех към мрачния ден.
Ти просто забележи какви дири оставя той
и къде.

Лунатикът е в хола.
Лунатикът е в моя хол.
Картините с техните угризени лица
лежат унило на пода.
И всеки ден от гнилия живот
момчето ги тъпче с краката си.
Ако някой разбие веригите
на всичкото изминало време…
и ако там ги няма живите
голи, горящи тела, възпламенени
от предчувствията и поличбите,
които създал съм, за да страдам…,
може би някога ще успея да видя
тъмната страна на Луната.

Лунатикът е в главата ми.
Лунатикът е в моята глава.
Ти забиваш острието там
и внезапно променяш курса.
Нареждаш ме в тила, защото
съм послушен и разумен.
Шумно затваряш вратата,
заключваш я и хвърляш
единствения ключ твърде далеч.
Ако има някой в главата ми,
който все още ме търси,
то това съм аз и не съм вече.
И ако облаците се разпръснат
с ужасен гръм в ушите ти,
ти ще идваш, о, пак ще се връщаш
и ще стреляш наслуки по петите ми.
Ако любимата ти група е на върха
на своята отколешна слава,
ще съм щастлив да те видя сред тях –
как изчезваш красиво и бавно
в тъмната страна на Луната.

08. Затъмнение
Всичко, което докосваш,
всичко, което виждаш,
всичко, което вкусваш,
всичко, което чувстваш,
всичко, което обичаш,
всичко, което мразиш,
всичко, което рушиш,
всичко, което пазиш,
всичко, което даваш,
всичко, което предлагаш,
всичко, което купуваш,
всичко, което крадеш,
всичко, което създаваш,
всичко, което разместваш,
всичко, което вършиш,
всичко, което казваш,
всичко, което поглъщаш,
всичко, което срещаш,
всичко, което пренебрегваш,
всичко, с което се бориш,
всичко, което е сега,
всичко, което е било,
всичко, което ще бъде
и всичко останало под слънцето
е в синхрон.
Но Слънцето е затъмнило Луната.
А това там не е обратната й страна.

“Пинк Флойд” - 1973
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин

…Догорялата свещ на нечия надежда…

2009-08-28T04:49:00.000-07:00

…Заровените мостове от покрития с лава древен град Помпей, посетени от Групата в края на 1971 г. са дали основния тласък на един основополагащ мотив за пресъздаване в музика на небрежно нахвърляни в тефтерче стихове.
Групата е създала вече няколко албума (от които четири студиини и два концертни) и е в период на временна непринудена летаргия, далеч от себе си, някъде на юг, в лоното на Средиземноморието. Уотърс и Компания нямат никакво намерение да посещават Южна Италия, за да търсят вдъхновение. Но то намира тях. Музиката, която се ражда в логичен синхрон с почти нередактираните от оригинал строфи от тефтера намира своето място в дискографията под напълно спонтанно скалъпеното заглавие “Забулена от облаци”. Годината е 1972-ра. Не след дълго един от най-великите европейски режисьори я увековечава, включвайки я в своя пореден филм “Забриски пойнт”.
От тази музика, читателю, лъха болка, носталгия, древна мъдрост, цинизъм към строфата, лековерие, радост от мъката, кураж към старостта, любов от нищото, родено в тишината на онова, което завинаги е загубено, но твърде често търсиш.

Забулена от облаци
(Забриски пойнт)
(“Пинк Флойд”-1972)

01. Заровени мостове
Над някак красиво заровените мостове,
покрити със сенки, трептящи наоколо
стилните статуи плавно се носят
на нечии криле, обхванати в огън.
И се издигат все по-високо.

Древните светилища, одавна изпочупени
и дръзко изоставени тогава,
когато са спасявали и този свят от срутване
сега сънуват дните си забравени
през взора на новородени пламъчета,
легнал завинаги в очите им.
А прагът прашен, осеян с камъчета
някога все пак е стигал
високо над всичките изплашени погледи.

02. Златото вътре
Ела, приятелю, о, нека го направим
сега и завинаги заради тях –
високите хребети – те казват, че са златни,
а ние с теб двамата,
все търсещи тръпката,
можем да сложим ръка върху всичко.
Нали?!
Макар, че ти първи
можеш да сториш
това,
когато решиш, че аз съм излишен.

Така.
Вървиш по пътя си, а аз по своя.
Не се боя от времето, което все бърза.
Заложил съм всичко, което е мое,
а ти си заложил ответната дързост.

Никой не знае какво го очаква
на пътя, минаващ през гори и морета.
Но аз бих изкачвал планините през мрак
и дълго бих плавал по вълните, дордето
науча имената на всички неща,
които променят лицата на хората,
местата на мислите сред воя на чайките;
дордето най-сетне очите затворя,
за да не виждам думите, изписани
в черно на фона на сиво небе:
Престани да се луташ, защото излишно е.
Съкровище няма. Одавна отнето е.

03. Какво става?
Небесата покриват обетованата земя.
От моята страна изглежда прекрасно.
Защото съм външен, незнаещ кога
и защо да очаквам да мога да вляза.
Макар да съм пълен с надежди и очакване.

Покажи ми ключа.
Той някъде долу
добре е прикриван, нали,
от всичката вяра,
че коствал би много
усилия на всеки един?

Свали ме там долу –
на правата линия,
защото жестокото време лети.
А жаден е взорът ми,
студът е безмилостен.
Душата ми ти отведи!

Защото одавна знам, че остарявам.
Сам съм на масата с въртящата рулетка.
Червено без черно трудно се продава.
И все ме тегли към металните колелета…
…
Миля подир миля, камък след камък
изчезват от погледа в очите, на които
одавна никой не иска да казва
горещите думи с чувства пропити.

Искаш да говориш, но вече си сам –
на толкова мили от дома.
Вкопчен си в сънищата, а някъде там
с полет на ястреб светлината
от последната свещ те напуска.

И никой не би запалил отново
догорялата свещ на нечия надежда
по земята, която някога Той
обещал на децата си.
Аз съм вътре и гледам
някъде, където одавна е навън,
където си ти, но едва ли ме чуваш
как ти крещя:
Влез при мен! Аз съм луд!
Но съм сам и няма смисъл
да бъда напускан.
Защото е твърде късно за това.

“Пинк Флойд” - 1972
Стихове: Роджър Уотърс, Сид Барет
Превод: Румен Донкин

…Остани и помогни ми да завърша деня…

2009-08-28T04:47:00.000-07:00

През същата 1971-ва година Групата издава своя втори албум за тази година с не по-малко лаконичното заглавие “Реликви”. Звученето в него е идентично с всичко, създадено през периода. Почеркът на доминиращия в Групата Уотърс е затвърден. Текстовете са емблематични за стила и времето. Като цяло Групата е поела сигурния път на своя възход.

Реликви
(“Пинк Флойд”-1971)

01. Краят на детството
Стреляш в съня си и убиваш нещо.
Цената е всъщност заложена съвест.
Внезапно се будиш, когато сърцето
заплашва почти да се пръсне.

Някой е пресякъл небето над теб –
двойка до смърт уморени очи.
Те казват, че ти си пресякъл морето
на всичките спомени докато спиш.

Краят на детството – всички фантазии
вече са срутени в адското дъно.
Гледаш в очите си – подпухнали от старост
и плачеш от мъка, но вече безмълвно.

Но всичките детски, неизплакани страсти
остават зад блясъка на последния страх
да сториш за себе си избора страшен:
да скриеш очите в безмълвния прах
на детството.
…
А кой си ти всъщност
и откъде идваш?
Да кажем, че знаеш причината.
Защо ще се пръснеш
на хиляди, хиляди
звездици от склона на времето?

Мирът и войната
ще властват завинаги
на склона на твоето време.
Остави онази
надежда изпитана
за вечно спасение от бремето.

Един ден бремето ще падне внезапно
от плещите ти.
Всички живи ще бъдат наказани.
И в очите ти
времето ще свърши като песен,
която всъщност никога
никому не си пял.

02. Свободна четворка
Едно, две, три, четири…

Самотен в болничната стая,
се будиш в леглото от спомени –
спомени, че някога, далече от сега
животът ти е бил достоен.

А всъщност животът е кратък миг,
горещ като времето на твоите мисли,
тъй вечно бързащи към края на силите,
защото смъртта им е хладния пристан.

Обръщаш плахо поглед уморен
назад към годините – осемдесет,
изпълнени с всичко онова, което
наричаше благополучие и късмет.

Там някъде е американският бряг,
свободен и велик като върха си.
Годините, преминали в бяг
под него са сега и ти го знаеш.

И изходът е близо, твърде близо.
Намерил си го вече ти, нали?
Излишно е да чакаш и да мислиш,
че нещо още ще се промени.

Сега си само ангел на смъртта,
а аз съм син на мъртвия човек.
В годините си криел си се там
като лисица в дупките си слепи.

И всеки бягал е от теб, а мен е мразил
(дори последният човек на този свят)
Но кой е господар на лисичарника
сега, когато времето, оставащо
до ловния сезон е твърде малко?

Някой извика, че нещо мърда в дупката.
И забиха ловните барабани.
Време е за последното хукване.
Но ти си мъртъв преди да си хванат.

03. Остани
Остани днес при мен
и помогни ми да завърша деня.
Но, ако не виждаш смисъл в това,
отиди си.
В този празничен ден,
ако все пак останеш,
ние двамата с теб ще сме заедно
до зори.
Ще чупим бутилките
от изпитото вино,
ще обагрим стените
с мъртво алено, искаш ли
да останеш и тази нощ с мен?
Ще осеем с капачки
всичко, всичко наоколо,
сетне всички обратно
ще ги върнем на мястото им.
Защото много искам да разбера
какво се крие зад тези очи –
среднощно сини като подземно злато,
дълбоко тайнствени като лъчите
на залязващото слънце
на живота ми.
…
Виж жълтата луна – изтънява и избледнява.
Изненадата търси очите ми в утрото.
Крие се от мен и ги търси без вярата,
че някога ще открие нещо повече от пустош
в тях.

Погледни ме без страх, но недей да опитваш
да запомниш дори имената ми.
Не е нужно това, просто трябва да вникнеш
в самотата ми бавно и да кажеш:
Лека нощ и довиждане!
…
Утринта умира за новия ден
като среднощно сини очи – подземно злато.
Затова остани!
Ще събираме капачките
от бутилките на изпитото вино
на живота си.

“Пинк Флойд” – Ноември-1971
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин

…Отгласите на нещата, които ти днес премълча…

2009-08-28T04:43:00.000-07:00

Групата, която промени коренно представата ми за музика някога е една от всички и в същото време е единствена.
През времето, прекарано с музиката й, имах удоволствието да се докосвам дълго до смисъла на посланията, реещи се като вятър в пространството, изпълнено с всичко, което си заслужава да бъде споделено. За свое удоволствие (което така и не успях да сравня с никое друго…) преведох от английски език някои от текстовете на албумите, оставили най-ярък отпечатък в съзнанието ми. Днес представям на вниманието ти, читателю, един албум, създаден от Групата през далечната 1971-ва година. Плочата изразява най-характерно почерка на една силна музика, оставаща незабравими спомени и усещания.

Бъркотия
(“Пинк Флойд”-1971)

01. В един от онези дни
…В един от онези дни
аз ще дойда
и ще изрежа
твоята роля от пиесата…

02. Носейки се по вятъра (Въздушна възглавница)
Облаците от разкъсани сънища
отнасят някъде шума около мен;
спящото време, лишено от бъдеще
угасва в мечтания за обич без мен,
в който крия себе си.
И свещта угасва.
Нощта е паднала над теб и ти затваряш
бавно вратата след себе си,
за да усетиш с мъка лунната светлина
под процепа на отминалото време.
…
Когато тъмнината обладава всичко
и тайнствени шумове закръжават наоколо,
всички сезони от твоя безсмислен
живот те обсипват внезапно до болка
със своята вечна, променлива обич.
А вятърът, вятърът е толкова топъл…
…
Когато лебедът заспива,
събужда се бухалът,
взрят в съня, който си е отишъл –
сънят по зелени поля и студен дъжд,
обречени нежно, макар и диво,
изгарящи бързо, макар и глухо
в безбрежния залез на вярната смърт.
…
Дълбоко под растежа на деня
звучи без мелодия ранното утро.
Спящото време, в което без блян
просто ще падна, уморен и без лустро
в прегръдките крехки на тая любов,
в която съм птица, хвърчаща без цел,
ме води през своята шепнеща горест
към първата ръж в светата Неделя.
…
А спящото време е птица в небето.
Небето е спомен за цъфнала ръж.
Нощта на живота без време залезе.
А аз съм в омарата
на утрото първо.

03. Безстрашие
Ти казваш, че върхът е твърде труден за достигане.
Опитай!
Казваш, че би искал да ме видиш как пръв опитвам.
Постигни го!
Заемаш мястото, а аз избирам времето,
в което ще заема своето на пътя,
изчаквайки удобния момент.
И, изплувайки като малко бледо облаче
над хоризонта на своята напреднала младост,
ще сведа поглед,
вслушвайки се в отгласите
на нещата, които ти днес премълча.
И всеки момент би се оказал удобен.
Ти само никога не оставай сам на пътя.
…
А ти само изчакай истинския ден,
в който ще изгрея над короните на дърветата.
Ще погледна надолу, дочул звуците
от нещата, които си искал да кажеш.
…
Идиотът е в душата ти.
Идиотът в душата ти се усмихва с лицето ти.
Магистратът у теб се бунтува.
А кой е глупакът? И кой носи бремето
през дългия път на безстрашието?
…
Ако успееш все някога
да изгрееш на хоризонта
на собствения мъртъв страх,
помни, че ще трябва
да погледнеш надолу
към думите, с които ще страдаш
до края на дните си,
помнейки делото,
завинаги написано
на твоето и неговото чело:
Никога не върви сам!
Винаги върви, изпълнен с надежда
в сърцето!
Защото всеки път е за двама!
За теб и за него.

04. Сан Тропе
Увлечен от лека жена,
внезапно попадам в кола
зад шофьор на такси в Сан Тропе.
Пренебрегнал дъжда,
дъждобрана си хвърлям
през прозореца върху пясъка.
…
Увлечен от лека жена,
внезапно възсядам вълната.
Вече двама летим,
нависоко се реем.
…
Сам съм в трона на тъмното царство –
далеч от всички онези писъци.
А тишината ме люби бавно
и щастието бавно се лее на слитъци.
Обратните пътища към Оня дом –
подплашени гълъби, отвлечени от вятър,
приличат на малки загубени острови
в морето от славата,
че всичко е забравено.
…
У дома нямам сребърна лъжица.
Не съм роден, когато я е имало.
Шампанско от стъкло се лее в жилите
в чупливи глътки, умиващи силата
да бъдат събрани безбройните цикли
на всяко пиянство.
…
Приятелю,
ако отново си сам,
ще спра за миг, за да те изслушам.
Ще спра да те слушам и ще хвана такси,
за да се прибера при теб…
…който няма да обереш чувствата ми,
който би ме чакал, за да те утеша,
че всъщност моя край е по-близо от твоя.
Краят на дните е краят на думите.
Чувам мекия ти глас
като оферта за среща с Рита Павоун.
Би ли дошъл с мен при нея?
…И двамата сме толкова сами?!

05. Сеймъс
Бях в кухнята.
Сеймъс, кучето, остана отвън.
Докато аз бях в кухнята,
хрътката Сеймъс беше навън.
Когато познаеш слънцето
по бавния му здрач,
ще чуеш Сеймъс,
легнал пред портата ми
и виещ.

06. Отгласи
Албатроси крещят над главата ми,
с куража си цепят пространството.
А някъде дълбоко под мърдащите вълни
в лабиринтите от коралови дворци
ехото на отдалеченото време
се предава през бавните пясъци.
О, всичко е зелено, там всичко е зелено,
там всичко е погълнато от мрак.
И слънцето е погълнато от мрак.
И слънцето е пленник на мрака.
На плажа никой вече не ме чака.
Никой не знае къде съм и защо съм там.
Никой не ме безпокои, само нещо се размърдва и опитва
бавно и тежко да изкачи брега.
Странници минават по улицата и се усмихват.
Каналът към плажа е затворен, а аз чакам нещото да дойде
при мен сега…

“Пинк Флойд” – Юли-1971
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин