Ефектът на комара

(…или как в живота ти идва един момент,
в който някои неща не можеш да обясниш…)

“…Има два основни начина
да получиш своето място в живота –
или да заемеш твърда позиция
или да застанеш в неудобна поза…”
Уди Алън

08.03.1994, Международен ден на жената, Хоремаг “При Кака Мара Оправната”

...Още не бях успял да се обърна да затворя вратата след себе си, влизайки, когато ме лъхна оная миризма. Помня я смътно от детските си години. Тя никога не може да те излъже в която и да е асоциация. Кръчмата досадно насмръдваше на обор. По погледа на Кака Мара, някак неучтиво загърбила единствения си клиент на бара, почти бях сигурен, че съм познал – тя недолюбваше тая миризма не по-малко от мен, обаче климатикът тоя път наистина беше развален, а и навън, тъй да се рече, още си беше зима...
Неуверено пристъпих към моето си място, което всъщност беше заето от единствения клиент. Седнах до него и едва тогава успях деликатно да го огледам, но без особен резултат... не беше никой от редовните клиенти на заведението. Той не даде вид, че се впечатлява от присъствието ми, обаче Кака Мара не само ми обърна внимание, а направо грейна:
-О-о, чедо. Добро утро. Мога ли да те помоля за нещо... След като ти сваря кафето, разбира се...
-М-може – рекох. Явно любопитството ми е проличало достатъчно, щото получих немедлено и категорично обяснение:
-Да ме заместиш за едно известно време на тоя тук бар-плот, щото требва една спешна работа у складо да свръша, а и тука немам въздух веке, синко... Навит ли си? На обед ракията ти е от мене, барабар с пилешките дробчета...
-Разбира се, на твоите услуги... Знам ценоразписа наизуст...
-Сичко си знаеш ти... – рече и отсече. Толкоз бърже се шмугна през нейната си вратичка, през която само тя влизаше и излизаше, че аз не можех да направя нищо друго, освен да сменя местоположението си без коментар. Правил го бях и друг път, около два-три пъти, когато й се налагаше да отсъства покрай болестта на баща си, а барът трябваше да работи... Нейсе, този път ме изненада, но аз обичах да стоя зад този бар...
Така дойде мигът, в който се озовах очи в очи с единствения клиент за тая сутрин. Бях готов да отговарям на следващите му поръчки и да ... свърша всичко, което върши един барман, докато клиентът не реши да приключи, да плати и да си тръгне...
...Всъщност, погледът, който му дарих като покана, идеща да рече: „Искате ли нещо?” не биде срещнат от очите на негова милост... Огледах го за втори път, докато си гласех кафеварката за моето си кафе (...щото Кака обеща, но не изпълни!). Първото нещо, което ми направи впечатление бе, че пиеше нещо безцветно в ракиджийска чашка, главата му бе покрита в широкопола сламена шапка, ама толкоз широкопола, че изобщо не можеше да се отгатне дори накъде гледа наведената явно тъжна, умислена глава. Тъкмо реших, че не е задължително изобщо да го закачам, поне докато не си сваря и изпия кафето (и без това нямаше друг клиент), когато шапката внезапно мръдна с рязък жест и откри брадатото лице на Драган Челебията. Разбира се, че първият ми неуспешен опит да позная кой стои до мен нямаше как да се удостои с успех. Не бях виждал това лице от години, ако не владеех, предвид обстоятелствата и позицията си, предимството да стоя този път срещу него, никога нямаше дори да предположа, че това е възможно. Драган Челебията не се славеше с нищо в околността, освен с едно нещо – той никога в живота си не е употребил капка алкохол и логично от това, никога не бе влизал в кръчма. Миризмата на обор идваше от него. Той беше скотовъд, фермер, кравар, така безрезервно свикнал с миризмата на добитък по себе си, че ... тя за него не беше пречка да седи невъзмутим и спокоен на място, на което миризмите (които той не познаваше) са малко по-различни от неговата... В един особен момент някак и аз започнах да свиквам с нея, докато се опитвах да избягам от натрапливия му мълчалив поглед. Човекът около половин минута ме гледа без да мигне, след което отвори уста и... не ги затвори, дълго след това...
-Имам пет лева, момче. Решил съм да ги изпия.
-Добре – рекох – какво да бъде? От същото ли?
-Тая ракия е от онова шише – и той ми показа с поглед голямата бутилка гроздова с надпис „Частно” (от колекцията на Табиетлията).
-Колко?
-Първата беше голяма... – завъртя някак колебливо чашката около пръстите си и пак наведе козирката... – втората... пак голяма ми я сипи... А третата... тя сама ще си дойде... – Гаврътна последната глътка на екс и плъзна с отработен жест празната чаша към мен, което ме очуди, но не се издадох.
Когато втората пълна беше между същите тия пръсти, Челебията отново вдигна козирката си и ми рече:
-Момче, знаеш ли кое е най-жестокото животно на земята?
Не очаквах точно така да ме заговори, предумислих, че ще следва някой философски мохабет и дежурно си лепнах загрижената физиономия:
-В кой точно смисъл... най-жестокото? Интелектуално или физически?
-Във всичкия смисъл, момче, във всичкия... (първа тъжна глътка от втората ракия)
-Лъвът е най-силното сухоземно животно – физически. Царят на животните и така нататък – започнах да разсъждавам аз.
-Не. Маани го това. Просто голема котка.
-Човекът... – облакътих се по-близо до него – е най-големият хищник... Научно е доказано... Ако и да не е яростен като лъва, свиреп колкото акулата в морето и подъл колкото крокодила у реката. Защото и лъва и акулата и крокодила – когато не са гладни, не нападат нищо, даже и най-малките твари, а човекът дори и да не е гладен – напада всичко, даже и себеподобните си – е те така – не от глад, за оцеляване, а от злобици, за удоволствие...
Тогава се дръпнах назад (почти доволен от себе си), а човекът, който ме беше изслушал търпеливо просто пусна една крива усмивка и пак наведе козирката:
-Да. Обаче не е по-умен от комара.
-От кой?
-От комара.
-Насекоми, значи... Не съвсем безпочвена ми се е струвала винаги теорията за ефекта на пеперудата... Едно пърхане на пеперуда в ливада в Хаваите предизвиква цунами в Японско море... Пеперудата не е хищник, но ефектът е хищнически...
-Пеперудата вода да му носи на комара, мойто момче. Аз не знам къде е Японско море и защо се е разбунтувало от китките на ... там как го рече... дека имало ливада... Ама, комарът... Комарът е най-ефектното животно у природата.
-Понеже не те разбрах явно...
-Понеже не ме разбра, нека ти обясня... ама ми сипи третата ракия, че втората я харизахме по пеперуди и география...
Сипах третата ракия и тъкмо се замислях – Що ли се заговорих на глупава тема, (престараването не ми е от полза) и мисълта ми бе изгонена от най-логичния разказ, който сдобих честта да чуя...
-Некои неща у тоя живот, мойто момче, не можеш да ги обясниш. Аз съм кравар. Дедо ми е гледал крави, ама толкоз млогу, че като умрел, оставил на баща ми... Неговите се наплодили и не можа всичките да отгледа, остави и на мене... След мене... Не знам. Некои неща е по-добре да ги не знаеш. Обаче други – винаги е било по-добре да си ги знаял от по-преди и за по-после. Като например – що е то комарът и какво прави той на гърба на една крава, примерно. Комарът е просто насекомо, мъничко едно такова, не го виждаш, не го чуваш, освен ако не ти дойде млогу близо до ушето, не ти пречи кога си лети наоколо и не каца по тебе или добитъкът ти...
-Какво общо има комарът с нещата, които не можеш да обясниш? Божия твар...
-Божия, казваш... Ама и гяволска малко, викам яз...
-Гяволът никоя не е създал, ама сичките може да ги е изкушил...
-М-даа. Та... Влизам онази сутрин аз в обора. Моят обор. При моята крава – най-млекодайната. Да я издоя за мен е цел ритуал. За нея – също. С нея от толкоз време се познаваме, че направо не можем да замръкнем без тоз ритуал... Обаче онази вечер... Тъкмо пълнех котлето пак... Некои неща не можеш да ги обясниш... Кравата изведнъж вдигна левия крак и го ритна... Разля почти всичко... Не го беше правила до сега... Тя е рядко спокойно животно... Нали ти казвам, с нея от години се познаваме... Позачудих се. Обаче разбрах, един комар я беше подразнил и я облиташе... Разгоних го и за всеки случай, взех, че свалих едно въже от гредата, завързах го за нея, а другия край – за крака на кравата. Викам си – ще те отвържа, ама да не ритнеш пак котлето докато те доиздоя... Тъкмо бях издоил около литър, кравата ритна пак котлето, тоя път с десния крак, щото той й беше свободен... Комарът нахално профуча зад лявото ми ухо... Брях, викам си, тия двамата за мезе са ме взели... Тоз – малкият не мога да го обуздая, обаче на таз голямата ще й покажа кой е чобанинът... Имам яз още едно въже, на другата греда. Взех го и завързах десната нога на кравата за срещуположната греда. Огледах я, попристегнах и двете въжета и си рекох – сега и да те хапе, мискининът, докато не те издоя... няма как да ми мърдаш... И пак приседнах над котлето... Обаче, не било то тъй... Ех, некои неща, момче, не мож ги обясни и туй то...
Старецът за малко млъкна и сякаш отново го налегна оная първата тъга, която видях при първата ракия. Не исках да го прекъсвам, само му прибутах леко шишето:
-Сипи си още една – от мен. За сметка на заведението. Обаче искам да чуя по-нататък...
Сипа си той... Усмихна се пак криво и продължи:
-За трети път клекнах над котлето. Тъкмо понапълних около половин литър, чух оня досаден звук покрай дясното си ухо и в следващия миг кравата ме перна с опашка през муцуната, стреснах се и сам ритнах котлето, та го разлях...
Неволно се засмях, а Челебията ме погледна някак злобничко, но не ми рече нищо в упрек, а продължи:
-Рекох – е, те сега вече ми писна... И опашката ще ти вържа. Ти нема начин да си по-гявол от мене... Обаче като се огледах, то в моя обор май само две въжета съм бил имал и нищо друго, така сгодно за връзване, даже и сезал немам наоколо... Бая се замислих и тогай ми дойде тая идея... Ама не мож да се сетиш коя...
-Не, мога.
-Свалих си колана.
-Кой колан?
-На работния панталон. Извадих го от ремичките и го връзах с единио край за левата греда, а у катарамата заклещих на кравата връо на опашката...
-Гениално.
-Гениално...
Тогава пак млъкна, а аз, понеже не издържах, попитах нервно:
-И кво стана?
-Кво стана... В тоя момент ми паднаха гащите...
-Е, кво толкова, като си без колан, нормално е...
-...Баш тогава у обора влезе жена ми... Ти ... сигур не я знаеш... Ама яз я знам от кажи-речи четиресет и кусур години...
-Ега ти съвпадението.
-Ти го наричаш съвпадение. Аз не го наричам така. Чух звук от комар когато се обърнах да я погледна, за да срещна ония нейни очи... Некои неща не можеш да обясниш, синко... Още по-малко, когато немаш време за това...
-Какво стана като влезе жена ти?
-Нищо.
-Нищо?
-Тя тогава нищо не каза... Излезе си... Така и не се разбра за какво беше дошла... Но когато сетне излязох и аз от обора, тя млъкна.
-Как така млъкна? Не ти говори ли?
-Вече трети месец мълчи, синко, и не ми говори. Заклах кравата. Комара не убих, защото така и не го улових. Обаче жената не мога да убия, мисълта й не мога да уловя. Ефектът на комара е безотказен. Жена ми явно никога няма да повярва на нещо друго, по-различно от онова, което тогава са видели очите й – аз по без гащи зад разкрачената крава, която като никога е вързана и за двата крака с две въжета, даже с колан... Женската логика не се нуждае от обяснения, опровергаващи толкоз категорична картина... Пред така съставени изводи от такава логика си безсилен...
-И всичко туй, казваш, зарад един комар...
-Вчера се прибрах от работа и нея я нямаше...
-Жена ти ли?
-Гардеробите й празни, обувките й ги няма...
-Напуснала те е.
-Не знам. Някои неща не можеш да ги обясниш.
-Какво ще правиш сега?
Челебията извади цяла банкнота от пет лева, плъзна я към мен по плота и повдигна с палец козирката си, ставайки от стола:
-Сега ще отида в библиотеката. Дъщеря ми работи там. Намерила ми е една енциклопедия за насекомите. Искам да прочета това книжле от корица до корица и да изуча... всичко за комара. Защото някои неща не можеш да обясниш, ама понявгаш, то е защото си пропуснал да научиш причините за тях навреме...
Челебията кротко си излезе. Остави миризмата си и ... мен в някакво странно настроение... Допих кафето си, измих чашите, отворих вратата и най-големия прозорец и седнах на първата маса в средата на кръчмата в очакване на... някой, който да ми отговори (може би) на въпроса, който ме нападна внезапно: Кое, аджеба, е най-жестокото животно на земята?

Р. Донкин-1994

Цикъл

На Валентина

1.
Надеждата е остров сред море
от дива самота, която
ще населява твоето сърце,
когато щастието е блато.

А любовта е бриз от север,
наситен с аромати всякакви
на всякакви илюзии и доверия
за онова, което си дочакал.

И вярата е албатрос с пречупени
от урагана на скръбта криле,
умиращ бавно върху дюната
на плажа, мокър от надежди.

2.
Сега съм празен като ъгъл
на стая, пълна с пустота.
Сивея бавно и безмълвно
сред многоликата тълпа.

А ти си тук. Наблизо. Чувам
да приближават топлите ти стъпки.
Очаквам те – и нощем буден
и денем сит от тая тръпка.

Обичам те. Но пуст и и празен
без теб съм днес. Ела и ме вземи.
Сред прахоляка от омраза
и безразличие след нея ти си
единствената глътка свежест.
Ела, накарай ме
да бъда нежен...

Р. Донкин, 2003

THE PRITCHER'S CAVE: Match Not Found

THE PRITCHER'S CAVE: Match Not Found

Чар на водопади

О, колко подла злоба е стаена
в дълбокото на моята усмивка,
с която те дарявам, щом ме гледаш,
тъй сякаш ще ми кажеш всичко.

Не знаеш, че те мразя страстно
и цял в копнеж съм да те смачкам
(макар и с дума или с жест).
Не знаеш колко е свирепа
тъй скритата ненавист в мен.
Не знаеш. Вече си пленена
от моя чар на водопади.
Обичаш ме. А аз съм Адът.

Р.Донкин – 11.02.2002

Обич

Нямам илюзията, че истината е в нещата,
които очаквахме някога
да се променят днес,
да се превърнат в нечии неща
или да се слеят в невъобразимото нищо;
нямам нищо в своето време,
когато, загубил последната гордост,
не мисля къде е безумието;
нямам слава, от върха на която
да мога да видя света
на милионите истини,
сред които единствената,
която си спомням
е погледът на гордостта;
нямам илюзията, че той съществува,
запазил нещото в себе си;
нямам грях, че не вярвям
в яростта си, опорочена от бедност;
не мога да искам доверие;
не мога да имам приятел,
който да ми покаже славата
в очите ми,
защото такива неща са безумия;
нямам свян да престана
да се взирам в проклетата нежност
на твоята гордост!
Обичам те!

Р.Донкин, 26.07.1993

Малко история не вреди

Предисловие:
По-долу наисаното е едно шеговито намигване към един мой приятел – историк, който отгоре на всичко ми е роднина.

Седемнайсет мига от Човешката история (България)

Миг първи:
681 г. Сл.Хр.: Предпоследният син на хана на Велика България, повел народа си на юг от бащините земи, пресича голямата река Дунав, сключва договор с няколкото славянски племена, обитаващи равнината и основава своя държава. Нарича я България.
Миг втори:
864 г. Сл.Хр.: 183 години след основаването на Българската държава един от най-успешните български князе – Борис Първи приема християнството. Първо – лично, сетне го налага като официална религия в държавата, която управлява.
Миг трети:
893 г. Сл.Хр.: След двадесет и девет години християнство в България се поставя началото на прословутия „Златен век на българската писменост и култура” по времето на царуването на по-малкия син на Княз Борис – Цар Симеон Първи, наречен заради неповторимата си слава Симеон Велики.
Миг четвърти:
1218 г. Сл.Хр.: 325 години след началото на „Златния век” започва царуването на един друг, не по-малко успешен и прославен български владетел – Цар Иван Асен Втори, при чието царуване държавата България има най-голямото териториално разширение в своята история.
Миг пети:
1762 г. Сл.Хр.: Над половин хилядолетие по-късно един български монах, наречен Паисий Хилендарски написва своята „История славянобългарска”, с което се поставя началото на Българското Възраждане.
Миг шести:
1824 г. Сл.Хр.: Шестдесет и две години след написването на „История славянобългарска” е издадена следващата важна книга в историята на Родината: „Рибният буквар” на д-р Петър Берон.
Миг седми:
1868 г. Сл.Хр.: Четиридесет и пет години след издаването на „Рибния буквар” започва Великото дело на Апостола на българската свобода Васил Иванов Кунчев, наречен Левски, който в промеждутъка от две години (казано иначе от февруари 1868 г. до декември 1869 г.) прави две пълни обиколки на територията на страната с цел прокламация на идеите на бъдещото Априлско въстание.
Миг осми:
1870 г. Сл.Хр. (февруари): Провъзгласена е Българската екзархия – първата официална религиозно – христианска институция в България. Първият управител на тази институция (наречен екзарх) е Антим Първи, който приема програмните документи на БРЦК – организацията, към която работи Левски.
Миг девети:
1876 г. Сл.Хр. (април 20-ти): Поставя се началото на най-голямото и най-значимото въстание на поробен народ срещу Османската власт на най-голямата империя в Източна Европа. Остава в историята под наименованието „Априлското въстание”. Като време е едно от най-кратките въстания от всички по рода си. Потушено е за не по-малко от година. Но е едно от най-значимите, защото е недвусмисленият повод за една от най-възловите войни в края на този век – Руско-турската война, започнала в началото на 1876 г. и приключила в края на 1878 г. Българите я наричат завинаги „освободителна”.
Миг десети:
1878 г. Сл.Хр. (март 3-ти): Краят на Руско-турската (освободителна) война. В никому дотогава неизвестното гръцко селце Сан Стефано е подписан един от най-историческите за България договори – т.нар.: Сан-Стефански мирен договор, по силата на който Тази държава вече е независима от Империята.
Миг единадесети:
1879 г. Сл.Хр. (април 16-ти): Новата държава има свой парламент, който избира своя първи основен закон – Конституцията. Събитието се случва в град Велико Търново, поради което документът остава за историята с наименованието „Търновска конституция”.
Миг дванадесети:
1885 г. Сл.Хр. (септември 6-ти): Изконните територии на юг от Стара планина, населени с българи, но останали в турски граници след Сан-Стефанския мирен договор се обединяват със северните територии, наричани до тогава Княжество България и се учредява една нова държава, наречена до днес България. Тогава тя е княжество, сиреч, монархия.
Миг тринадесети:
1903 г. Сл.Хр. (август 2-ри): Избухва въстанието на българите, живеещи в западните покрайнини на България (по-късно самоопределили се като македонци) срещу османското подтисничество. Понеже по календар въстанието избухва по Илинден, наречено е Илинденско.
Миг четиринадесети:
1908 г. Сл.Хр. (септември 22-ри): Къде другаде освен във Велико Търново е обявена Независимостта на България. Скрепено е с така нареченият Манифест.
Миг петнадесети:
1920 г. Сл.Хр. (декември 16-ти): Младата България става член на Обществото на народите (по-късно ООН – Организация на обединените нации).
Миг шестнадесети:
1940 г. Сл.Хр (септември 7-ми): Подписана е Крайовската спогодба с Румъния, по силата на която България си връща Южна Добруджа.
Миг седемнадесети:
1944 г. Сл.Хр. (септември 9-ти): Случва се ... един прост политически преврат, който извършва една определена социална прослойка, състояща се от инакомислещи (почти сигурни, че разбират Карл Маркс) срещу упадъчната (предвид войната - финансово обедняла) класа, приближена на и поддържаща крехката монархия. Простият преврат фактически дава власт на набързо (но изключително успешно) сформираната партия Отечествен фронт. Лидерът й Кимон Георгиев (недоказал се политик от времето на Мушанов, Кьосеиванов и Малинов) се превръща в маша на набиращата скорост, самочувствие и власт-жажда Българска Комунистическа Партия, която фактически „превзема” властта в България за един удобно дълъг период от около 45 години...
Следва продължение...

Лед Цепелин – 1 (1969) - Превод

Напускам те.

Скъпа, напускам те точно сега.
Исках да го сторя в края на лятото,
когато всичко между нас
ще си е отишло с него.
По дяволите,
ще бъде трудно,
непоносимо трудно!
Тъй както ти, о, тъй и аз
ще сме тъй съсипани,
съсипани от бягството.
И ехото на твоя плач,
отекващо ще тича в мрака
като ранена твар презряна.
На пейка в парка,
приседнал сам,
завинаги ще искам да очаквам,
което съм напуснал днес.
О, скъпа моя,
не ща да знам,
не ща да знам,
не ща да знам къде си днес.

Невъзможни отношения

Момиче, престани с това,
което правиш днес, сега.
Съсипваш ме.
О, не разбирам как успяваш
да ме задържаш толкоз близо
до себе си, момиче.
О, полудял ли съм от чара ти
или съм отвратен в безсилието
да продължавам да обичам?
О, продължавай,
момиче, продължавай.
Не спирай да ме любиш цяла нощ...

Замаян и объркан

Невероятно замаян и завинаги объркан,
копнял бих онази, с която да свържа
живота си.
Макар да зная, макар да съм знаел:
женската душа в грях е създадена.
Жената наранява,
о, тя злоупотребява,
о, тя хипнотизира,
о, тя те шантажира.
И кара те да полудяваш.
Ти никога не знаеш
къде е краят на това,
което, о, което
любов нарича тя.
Всяка вечер донасяш у дома
с толкова труд спечеленото днес.
Очакваш обич или поне признание.
Но тя те отблъсква. Сякаш вече няма
нужда от теб или пък е свършило
нейното време за теб.
Невероятно замаян и завинаги объркан,
копнял бих онази, с която да свържа
времето си.
Което бих,
което бих
платил с живота си.

Добри и лоши времена

В дните на моята забързана младост,
когато мъжът растеше бавно в мен,
опитах да сторя всичките неща,
които, независимо от времето
и начините, трябваше да сторя.
Добри ли бяха времената
или пък лоши бяха?
Те бяха мои.
О, беше моят дял това.
И моя бе оназ съдба,
според която ти внезапно
заради очите му – невероятни,
напусна мен –
с когото бе живяла.
А бяхме влюбени одавна.
О, аз на седемнайсет бях,
ти също
бе страшно красива и млада.
И страшно клетвата коварна
звучала бе от твоите уста:
Ще бъда вярна аз, ще бъда вярна
и ще обичам те до края.
Днес аз зная какво е самота.
Просто искам да остана у дома.
Ще слушам единствено
на сърцето си ритъма
до последния удар, който
ще чуя като клетва.

Колко време още?

Колко време още ще чакам да свърши това?
Колко време остава до края на тази любов?
Дал бих ти всичко – пръстени, перли, елмази
и всички тези бижута – само да дойде скоро
краят, о, краят, госпожо!
Бях твърде млад на времето и трудно устоявах
на изкушения като теб.
Животът ми предложи теб и аз така и не успях
да те отмина. О, сърцето ми
с една целувка ти плени
и няколко божествени усмивки.
Ах, колко време от тогава мина..., знаеш ли?
Днес десет са децата ми от теб
и зная как ще станат единайсет.
Защото съм пленен навеки,
о, мое невръстно момиче.
Аз съм твоят ловец,
ти не преставаш да тичаш
няколко дири пред мен,
вечно си нейде напред.
О, колко време остава до края,
в който, уморена ще спреш?
За да приключи тази любов
един път завинаги!

Не мога да приключа с теб.

Не мога да приключа с теб.
Изглежда заедно ще бъдем
известно време още
в общия ни дом, където
убила си детето ни.
Защо продължавам да те обичам,
след като си сторила това?
Защо все още плача и се вричам,
когато просто трябва да умра?
Не мога да приключа с теб.
Не мога да се спра да го крещя.

Шокираш ме

Шокираш ме, скъпа,
о, не спираш да ме шокираш,
през цялата тази толкоз дълга нощ.
Къде си, къде си, скъпа?
Не зная къде се намираш.
Аз търсих те цялата нощ!
Безмълвно птиче, което не пее,
о, глас брилянтен, който се рее
нейде далече, далече от мен,
къде си?
Върни се у дома при мен.
Шокираш ме, скъпа,
о, не спираш да ме шокираш,
през цялата тази толкоз дълга нощ.

Твоето време идва

Изглежда всичко, което върша
е лъжа, която наранява всички.
Правилата някак са малко тъжни
и всеки следващ не е обичан.
Бавно съсипва ме тази игра,
води ме сякаш към нова беда,
а, времето свършва все някога, трябва,
о, длъжен съм някому нещо да кажа:
Човече, в оковите свои не вярвай.
Човече, надеждата не изоставяй.
Мой ред е да плача,
твой ред е да чуеш.
Поемам вината,
че всичко е всуе.
Дупка в сърцето е всяко докосване
до тъжната истина, че толкоз е просто:
Душата е мръсна, когато, обичана,
е хвърлена в огън от страсти измислени.
Мой ред е да плача,
твой ред е да чуеш.
Моето и твоето
време е днес.

Лед Цепелин-1969
Текст: Пейдж / Плант
Превод: Р.Донкин

Последните времена на Оловния балон

...След почти две години творческа пауза през емблематичната за много групи 1973 година „Лед Цепелин” произвеждат своя пети албум с вече различното заглавие „Houses Of The Holy” („Сакрални домове”). Най-общо това е един своеобразен експеримент, съдържащ в себе си композиции, характерни ... най-вече със своята по-пространствена продължителност. Използването на синтезатори и електронно пиано е един различен похват в звученето на групата. В стилово изражение също има новости, които отличават. Парчето „D’er Mak’er” придава известен колорит на албума със своето реге звучене.
Заглавието на парчето е, меко казано необичайно. Произношението би трябвало да е приблизително като на израза „jer maker”, на пръв поглед той е съкращение на “Did you make her?” (в превод: „Ти свърши ли (я)? „). Лежерното произношение на израза обаче звучи като „Ямайка”.
След излизането на албума на американския пазар следва изключително успешно турне във Флорида. Концертът в Тампа събира над 58 000 зрители, което чупи рекорда на „Бийтълс” (концертът им през 1965 г., събрал 55 000 зрители).
Три от напълно разпродадените концерти на „Лед Цепелин” през 1973 г. на Стадион „Медисън Скуеър Гардън” в Ню Йорк са филмирани.
През следващата 1974 г. „Лед Цепелин” създават свое звукозаписно студио, наречено Swan Song, което всъщност е заглавието на една от петте невключени в албуми песни на групата.
Освен, че издава свои албуми в собственото студио, групата сключва договори за издаване на чужди албуми с групи като „Bad Company”, “Pretty Things”, “Maggie Bell”, “Detective” и други.
Първият двоен диск на „Лед Цепелин” излиза през 1975 г. под заглавието „Physical Graffiti” (непретенциозен превод: „Истински графити”). В него са включени парчета, създадени в минали периоди, не намерили място в албумите от 1970 г. и 1973 г.
Безспорно, хитът на албума е „Kashmir”, силно напомнящ „Stairway To Heaven”, но и доста различен. Като цяло в албума се преплитат различни стилови насоки, има дори американско кънтри („Down By The Seaside” – „Долу на брега”). Типичният динамичен саунд на „Лед Цепелин” се забелязва в първия диск на албума, докато вторият диск е почти експериментално различен – преобладават хаотични и по-акустични моменти с малка доза рокендрол. Счита се, че този втори диск е почти изцяло авторски на Джон Пол Джонс.
След издаването на „Physical Graffiti” групата предприема турнета из Европа. До 1976 г. не издава студиен албум.
Преди турнето в Гърция, Робърт Плант претърпява тежка автомобилна катастрофа на път за остров Родос и счупва глезен. Това нещастно събитие променя графика, турнето е отменено.
През 1976 г. на пазара се появява седмият албум на групата „Presence” („Присъствие”), записан за 3 седмици. Той се сдобива с платинен статус по продажби, но отбелязва промяна в звученето на „Лед Цепелин”. Китарата заема по-централно място, а цялостното звучене е по-разпуснато и небрежно. Като цяло албумът се приема със смесени чувства от фенове и критици. Дори е определян от някои като най-слабият им албум. От друга страна Джими Пейдж го нарича своя любим албум, отчасти поради факта, че е записан бързо и във време на несигурност за групата. Следва мащабно турне в САЩ, което отново чупи рекорди за приходи и посещаемост.
В края на 1977 г. ново нещастие сполетява Робърт Плант — малкият му син Карак умира от остра белодробна инфекция. Оставащите дати от турнето в САЩ са отменени и Плант се прибира в Англия. Следват тежки месеци за вокалиста. Той не възнамерява да се върне в амплоато си на световна рок звезда. Прекарва по-голяма част от времето си в местния пъб в близост до къщата си в Уелс.
След дълги увещавания от другите членове на групата и най-вече от добрия му приятел Бонъм, Плант се съгласява да се върне към музиката. Последният студиен запис на „Лед Цепелин” е осъществен в Швеция, в звукозаписното студиото на местната легендарна поп група ABBA, и е озаглавен „In Through the Out Door” („От другата страна на вратата”). И този албум изобилства от синезатори по настояване на Джон Пол Джоунс, а в класациите на Англия и Америка достига до номер едно, както неговите предшественици. Съчетани са различни стилове, като се прокрадват дори мотиви от станалите модерни по това време диско, пънк и ню уейв, умело вплетени в типичния стил на „Лед Цепелин”. Поради тежките проблеми на Джими Пейдж с хероиновата му зависимост, този албум е доминиран повече от Джоунс и Плант.
През 1980 г. „Лед Цепелин” изнася няколко концерта в Европа като подготовка за голямо турне в САЩ, но плановете пропадат, след като на 25.09.1980 г. в къщата на Джими Пейдж, където групата репетира, барабанистът Джон Бонъм е намерен мъртъв в леглото си. Причината е свръхдоза алкохол. Останалите членове са потресени от случилото се и единодушно решават да сложат край на групата.
Две години след смъртта на Бонъм, групата издава компилацията „Coda”, която съдържа неиздавани песни от сесиите по записите на всички студийни албуми. Преплетени са различни стилови насоки от типичния рокендрол на 50-те години до свободна интерпретация на пънка. През 1983 г. албумът заема пето място в класацията за поп албуми на Billboard.
Това са последните времена на Оловния балон. Няколко години по-късно групата окончателно се разпада.

Водачът

Интро:
Една от най-влиятелните групи в историята на рок музиката след „Бийтълс” е създадена през 1966 г. от Джеймз Албърт Пейдж, роден в Англия, Хестън, Мидълсекс.
Първоначалните тълкувания от критиците около името на групата („Led Zeppelin”), (чийто буквален превод от английски на български е практически невъзможен) водят началото си от съмненията за често използвания през шейсетте години на миналия век в хипи – средите жаргонен израз „led” (вероятно от „leed” – водя, съответно „водач”). Но тези тълкувания са твърде свободни.
Основната критична нишка относно цялостния облик на звученето на групата е водещия отглас, че нейната музика е първият ярък намек за един нов смесен стил, наречен „дисторшън”, като цяло направил първите препратки към бъдещите „хард рок” и „хеви метъл”.
С появата на „Лед Цепелин” на световната рок сцена се свързва и новата представа за специфичен звук и различна конструкция на музикалните изпълнения. За разлика от мелодичността, характерна за стила на „Бийтълс”, „Лед Цепелин” предлагат един съвременно нов поглед, през който бас китарата и барабаните са изведени в твърде висок диапазон на съпровода, а вокалът е характерно „недостижим” във високите тонове.
Не закъсняват критични реакции, според които всъщност по-точното наименование на стила на тази наистина различна група е „хеви блус рок”, което твърдение не е лишено от своята доза правдоподобност. Разбира се, субективното тълкувание е неизбежно, когато обектът на изкуството е изтъкан от противоречия и контрасти.

История:
Всъщност „Led Zeppelin” е сформирана от Пейдж от останките на току що разпадналата се също британска група „The Yardbirds”, в която Джими Пейдж се включва малко преди разпадането на мястото на водещия китарист Ерик Клептън. Първоначално в новия проект за самостоятелна група на Пейдж се включва Джон Пол Джоунс, с когото Джими е работил известно време в „Ярдбърдс”. Постепенно във вече утвърждаващата се група са привлечени още членове, като Кийт Ралф и Джеймз Макарти. С този свой състав групата просъществува до 1968 г., когато Ралф и Макарти внезапно напускат. Пейдж повежда съдебни дела за запазване правата за името на групата и трескаво търси заместници в името на нейното бъдеще. На своеобразния кастинг за вокалист един ден през вратата на студиото влиза още никому неизвестният до тогава Робърт Холдридж Плант, който, междувпрочем, не издържа на първото прослушване. Поради липса на голям избор, двамата с Пол канят Плант на второ прослушване. Кандидатът е одобрен с известни задръжки. Голямата амбиция на Джими е да привлече Тери Райт от „Procol Harum” – западаща група, но последният получава предложение от Джеф Бек и отказва на Пейдж. Басистът Крис Дреха, който принципно участва в групата с черезвичайни включвания също обявява своето напускане през ноември 1968 г. и това налага не по-малко официалното обявяване на Плант за вокалист на „Лед Цепелин”. Само няколко месеца по -късно, не кой да е, а самият Робърт Плант препоръчва на фронтмена свой колега от бившата си група „The Band Of Joy” Джон Джойсън Бонъм – обещаващ барабанист с нестандартни подходи към чинелите. Пейдж се съгласява и офертата е отправена към Бонъм, но той отказва. Временно групата записва инструментални парчета без барабани, които не издава. По-късно приема поканата и известната четворка за пръв път се събира през август 1968 г. Поради тежки дела за правата над името „Led Zeppelin” с бившите участници, новосформиралата се група временно се подвизава на сцената под непретенциозното име „New Yardbirds”.
През октомври 1968 г. малко след приключване на фактически първото (в историята на легендарната четворка) турне, след спечелване правата за името в съда, групата официално се преименува на „Led Zeppelin”.
Голата истина за историята на името на групата е следната:
Самият израз “Led Zeppelin” за пръв път е употребен от барабаниста на “The Who” Кейт Муун, в едно негово изказване относно проекта на „Ню Ярдбърдс” в известна медия, което звучало приблизително така: „С този състав ще се сгромолясате като оловен балон.”. Отвръщайки на иронията с ирония, Пейдж решава да нарече групата си именно „Leed Zepelin” (в едно друго свое значение английската дума „leed” означава „олово”. Идеята за „цепелина” му идва от логиката, че „това, което ще се срине няма да е просто балон, а по -голямо, същински цепелин като онези съоръжения, измислени от нацистите, които през военните години не са имали равни на себе си в небето...). При самата регистрация обаче Пейдж взема решение първата част на името категорично да бъде изписана „led”, защото така произнесена тя означава именно „оловен”. Двойното „P” във втората част на името също е с цел да се постигне известна оригиналност, възбуждаща въпроси при прочит и „бодяща” окото с размисли за „неграмотност”.

Дискография:
Същия месец групата успява да запише само за по – малко от две денонощия своя първи дебютен едноименен албум „Led Zeppelin-1”, който е издаден от „Атлантик Рекърдс” в края на 1969 г. сещу рекордния за времето си хонорар от 200 000 долара. Албумът е своеобразна смесица от блус и рок с доминиращо китарно звучене и непреодолим, почти уморяващ вокал. Албумът достига небивал успех, но не на родна земя, а в САЩ, където продажбите достигат рекордите на „Бийтълс”, изравняват ги и конкурират тези на самия крал на рокендрола Елвис Пресли – и то само за една година. Най-щекотливата атракция в този дебютен албум на групата е композицията „You Shook Me” (буквално: „”Шокираш ме”), която е интерпретация на парчето на У. Диксън и Дж. Леноар от 1967 г., при това изключително добра интерпретация, която недвусмислено измества по слава оригинала.
Малко известен е един случай, постфактум превърнал се в легенда, от живота на Елвис Пресли. На своя последен концерт в Мемфис през 1970 г. след една кратка пауза, той се обръща към публиката с думите: „Сега ще ви изпълня нещо, което никога не съм пял на живо и много ми се иска да чуя от своите уста.”. Успял да разсмее първите редове от публиката, той се обръща към оркестъра си и продължава: „Момчета, трябва да внимаваме да не се изложим. В залата са „Лед Цепелин””. Парчето, което следва е „You Shook Me”. Действително присъстващите в залата Джими Пейдж и Джон Пол Джонс едва ли са могли да очакват такава внезапна реклама.
През 2003 г. списание „Ролинг Стоун” класира албума „Лед Цепелин 1” на 29-то място в своята класация „500-те най-велики албуми на всички времена”.
През октомври 1969 г. излиза и вторият албум на групата, озаглавен „Led Zeppelin II”. Записан е по време на общо шестте турнета на групата в Англия и САЩ. И този албум постига огромни успехи, като не слиза от първото място в американските класации цели седем седмици. Стилът в него е подобен на този в първия албум, но е характерен с повече динамика, по-тежки китарни рифове, изнесени на преден план (нетипично за рок музиката до тогава) и множество сола. В по-голямата си част албумът е повече рок ориентиран в сравнение с първия, но и тук се срещат не малко песни, повлияни от ранните творби на американския блус изпълнител Уили Диксън. Парчето „Whole Lotta Love“ (буквално „Цялата любов”) предизвиква голям интерес със своите иновативни рифове и ритъм секция, и се превръща в първата им популярна песен, обиколила класациите по целия свят.
Третият албум, озаглавен „Led Zeppelin III”, е записан в студио „Уелс” и показва определено израстване на групата в композиторски аспект. Наситен е с британски фолклорни влияния и келтски фолк елементи, а звученето на целия албум е доста по -акустично от предните два. През ноември 1970 г. на музикалния пазар се появява първият сингъл на групата — откриващото парче от албума „Immigrant Song“ („Имигрантска”), както и един от малкото им бисайдове „Hey Hey What Can I Do“ („Какво бих могъл да сторя?”), издаден от Atlantic Records без изричното съгласие на членовете на Led Zeppelin, с което компанията си навлича гнева на четиримата музиканти.
Четвъртият албум, озаглавен логично „Led Zeppelin IV”, се определя от много критици като върхова точка в творчеството на групата, както и като един от най-важните и влиятелни рок албуми на всички времена. В него са комбинирани всевъзможни стилови и тематични насоки — от суров хард рок, изпълнен с множество рифове и динамика (Black Dog) („Черното куче”), през осъвременени рокендрол мотиви (Rock and Roll) и блус (When the Levee Breaks) („Когато чашата прелее”), до чисто фолклорни композиции (The Battle of Evermore) („Вечната битка”). Песента, превърнала се в тотален хит, „Stairway to Heaven” („Стълба към небето”), съчетава двата полюса (хард рок и фолклор) и разкрива в най -пълна степен творческата сила и майсторство на групата. Тази песен е „майката“ на много други подобно структурирани песни с плавно преливащи се една в друга части (започвайки бавно и меланхолично с акомпанимент само на една акустична китара, но постепенно усилвайки темпото, завършвайки с твърди рифове и сола и мощни барабани). Това е и най-популярната им песен, считана от мнозина за най-доброто хард рок изпълнение за всички времена. „Stairway to Heaven“ е може би единствената песен, превърнала се в мегахит без да бъде издавана като сингъл. В някои песни са прибавени допълнителни музикални инструменти като хармоника, изпълнена от Плант и мандолина и клавири, в изпълнение на басиста Джон Пол Джоунс.
Следва продължение...

Двайсет цента*

Някога всичко бе непринудено –
честно и просто като здрависване.
Някога хората бяха сътрудници
един към другиму...
...но ти забрави!...

...Че някога някъде е имало вяра,
че туй, което не се гаси
ще бъде тъй лесно и пошло прокудено
за жълти стотинки.
Не се пали!

Няма да стигнеш до никъде, друже,
с тая жарава в ръцете и устните.
Свали си топката ниско и слушай:

Някога всичко бе непринудено.
Честно и просто като „Здравей!”.
Хората мразеха малко и трудно,
защото нямаше толкоз злодеи,
защото нямаше мутри и данъчни,
„администрации” и Здравна каса
и хората знаеха какво си плащат –
кому и къде. А днес се плашат
дори от сянката, която е чужда.
Защото Страхът вече казва така.

Защото колко, ах, колко е нужно?
Изстрел един. Двайсет цента.
и край.

Р.Донкин – Септември 2004
*20 цента е цената на един куршум за „Макаров”

Утре е минало

Мъка. Тревога. Намек за лудост.
Писъци нощни. Отчаян копнеж.
Искрена злоба. Спомен за ужас.
Мъртва душа. И сърце на парчета.

Влюбване. Нежност. Съчувствие. Сълзи.
Нечии зелени очи. Детска песен.
Обич. Разбиране. Признание пълно.
(Подъл ли бях? Или пък човечен?)

Лед по обувките. Лед по перваза.
Бягащи погледи. И тишина.
Скрий се далече. Някой те мрази...
...Че непростима е тази вина...

Вечери тъжни. Нощи безсънни.
Тежки утра. И сивеещи дни.
Няма изплуване от адското дъно.
Утре е минало. Днес предстои.

Р.Донкин-11.02.2002

Match Not Found

„...И на седмия ден, като свърши Бог делата,
които беше създал,
на седмия ден си почина от всичките си дела,
които беше създал...”
Битие, 2:2

Из „Дневник на Твореца”
(приблизително 18 256 789 записа от Деня на започване на сътворението на Всичко до Деня, в който Всичко се прецака)

Предисловие...
(от Твореца, естествено)
...Мдаа. То хубаво е казано от Летописеца, че на седмия ден съм седнал да си почина. Хубаво е казано, ама не стана хубаво. Що ми е трябвало да се кротвам като за последно, след като явно не съм бил свършил цялата работа... или, по-скоро не съм я свършил докрай...
Всъщност, постфактум погледнато, проблемът си е само мой. Щото преди мен нямаше нищо, а аз бидейки Мислещ, нямаше върху какво да мисля и ми беше отвратително скучно сред безлюдната вселена, взех, че измислих да сътворя Нещото. Върху него, рекох си, ще падне мислене. И няма да ми е скучно. Е, създадох Нещото. Ама то се оказа едно такова ... почти като Нищото. Рекох си – едно нещо си е нищо, трябва да създам още едно нещо, за да осмисля начинанието. Нали съм мислещ, за какво ми е иначе да съм мислещ. И запретнах ръкави. И като се отпочна едно създаване на неща... Докато се поуморих. Създадох и последното нещо и рекох: Е, това ще му е. Това трябва да е всичко...
...И като се сетя колко труд му хвърлих през тия шест дена... Кой ти е знаел, че на осмия ще се прецака всичко...? Ама нейсе, хак ми е!... Сега с много мъка отварям този дневник на първите му страници и с носталгия поглеждам към първите записи в него...

Дневник (на Сътворението)

Ден първи:
Избирам си едно що-годе прилично изглеждащо скалисто кълбо в една не много претенциозно скалъпена звездна система в една абсолютно безформена, ама пък лесна за наблюдение галактика. Решавам, че това клъбце, ще се превърне в света, в който ще хакна всичките нещица, дето, за да избягам от скуката, взех че насътворих. Обаче, трябва да се подреди всичко. Аз, бидейки мислещ, трябва да съм подреден. Иначе, залудо ще ми е убиването на скуката, тъй да се рече трудът.
И в тоз първи ден, започнах отпървом ... разбира се, със светлината. Създадох най-напред светлината. Щото... кой работи на тъмно? На тъмно можеш качествено да се наспиш, но качествена работа няма да свършиш. А и излишното напрягане на всички сетива е несериозно начинание. Та, създадох светлината и я отделих от тъмнината – да се знае кое кое е и да не стават после грешки. Рекох на светлината Ден, а на тъмнината Нощ. И ми хареса. Отвори ми се хъс, така да се каже. И както бях набрал скорост да разделям, взех, че разделих земята, демек, сушата от водата, получи се един простор, а над него – пак нищо. Викам си – не може да е нищо от горе - и му сложих още един простор, който нарекох небе – та да се знае кое е отгоре и кое е от долу, щото бях създал вече гравитацията, която щеше да дърпа всичко надолу. Е, поуморих се, поседнах и се замислих (нали съм мислещ): Днес поработих, надвих над скуката. Все що е време е пред мен. То и утре е ден. И приключих.

Ден втори:
Поогледах сътвореното от предния ден и си рекох: Абе, земя – земя, добре, под небето е – и това добре, ама нещо й липсва, нещо сивичко ми идва сякаш. И рекох – ето що ще свърша днеска – ще понашаря малко, та да става поне за гледане. И понашарих – засях тревички, буренчета, цветенца, де що се сетих растенийца, дето можеха да никнат. Ама те всичките – нисички такива ми се видяха, взех, та посях и храстчета и дръвчета – и по-нисички и по-височки, по-разнообразничко стана. Хареса ми. И пак ме полази оня хъс от предния ден. И пак набрах скорост и като се почна една сеитба – цял ден. И пак се поуморих, пак приседнах и пак си рекох: Айде стига за днес. И утре е ден.

Ден трети:
На третия ден, взе, че ме споходи някаква тревога лека. Рекох си: аз хубаво сътворих деня и нощта, ама как ще се оправям занапред с тая светлина и това тъмно? Как ще знам кога е денем и кога нощем? Пък и тия треволяци – и те няма да знаят кога да се разлистват и кога да им капят листата. И се сетих (то аз ли няма да се сетя – нали съм мислещ!): Ще поставя някакви знаци – да показват кое е ден и кое – нощ. Е, какви да са тия знаци? И пак се сетих – светила – едното да свети през деня, а другото през нощта. Естествено, поставих ги на небето, щото то беше отгоре – та да се виждат от земята – от всичко, надиплено по нея, щото тя беше отдолу. Отрих ръчички и си рекох: Това добре, ама тия светила не могат да се наричат ден и нощ, тъпо е да се повтарям, нови имена трябва да измисля. И измислих (иначе за какво ми е да съм мислещ): Нарекох светилата – Слънце – за деня и Луна – за нощта... Мдаа, хареса ми. Сега вече всичките треволяци по земята нямат проблем. Ама, вместо като предишните дни да ме нападне хъс да сътворявам това-онова, и вместо да продължа да кича небето с още светила, се сепнах и се съсредоточих. В какво ли? В новата тревога, която ме обзе внезапно. Ами, нали тия светила, като почнат да светят и утре, сетне – вдругиден, ще станат много дни и нощи, трябва това светене да се отмерва, сметка някаква да се води. Така се наложи да измисля и въведа летоброенето. Щото то – ден по ден, много дни, многото дни правят година. Ама не спират, следва втора година, трета. Редът беше неизбежен и аз го сътворих в третия ден от своето начинание. Обаче пак се уморих и оставих довършителните работи за утрешния ден. Рекох си – е, няма начин, и четвърти ден ще се работи...

Ден четвърти:
На четвъртия ден пак се огледах. Едно такова шаренко, кичесто, светличко... Красота и изящество! Ама ме бодна някъде отляво веднага пустата му тишина. Напомни ми на космоса – там вечно е тихо. Рекох си – в моя свят пък няма да е тихо. Ама – ето ти беля. Как да накарам всички тия тревки и цветчета, нежели дръвчета, да почнат да вдигат шум? Хрумна ми друго тутакси (ще ми хрумне, разбира се, на кой друг да му хрумне?): Ще създам животинки, добитък, сиреч. Едно ще мучи, друго ще блее, трето ще цвърка. Рекох и отсекох. Тая мислица такъв хъс ми отвори, че до обяд наръсих по земята всякакви твари – мучащи, блеещи, ревящи, една какафония стана... И навсякъде хакнах от тях доволно – и по долините, и по низините и равнините, че и по планините. Изпълних земята. Моретата и океаните, обаче пак пусти останаха. Рекох си – както си почнал, айде преди да е станало икиндия, изпълни и водата, че няма баланс иначе. А балансът е като реда – неизбежен и необходим. Е, водните твари нямаше как да са като земните, те бяха риби, раци и подобни тям, щото да могат да живеят всеки според средата си. Нейсе, напълних и водата и поприседнах да отморя заслужено.

Ден пети:
На петия ден сутринта, тъкмо да се отдам на самовъзхита, пак ме начоголиха мисли. Рекох си: Ти хубаво ги нацвъка дето трябва и дето не трябва всичките тия сухоземни и водни твари, ама и при тях ред трябва да създадеш. Първо на първо – всяко от тях трябва нещо да яде. Добрее. Ами нали има растения. Те (ако не всички, то поне повечето) няма да се кипрят само за красота под слънцето, ами и за ядене ще стават. И сторих някои от растенията ядливи – и по земята и във водата, за да няма глад сред добитъка. Обаче, изглеждаше, че наполовина съм решил задачата, щото – хайде, някои растения станаха ядливи, ама... за някои от животните. Щото тъй ги бях нацвъкал – от всякакъв вид, че на някои от животинките не им беше нито по сърце, нито по мярка китки да ядат. Тогава направих тия от тях, дето нямаше да пасат, с други гадинки да се хранят. Това не ми се видя много добро, ама си рекох: Е, то доста вече идилия стана, трябваше и малко интрига да се вкара. Че току виж, пак ме нападнала скуката. Такаа. Обаче се появи друго. Тия всичките, дето нямаше да ядат трева, а други гадини (нарекох ги хищници), като почнат да ядат и да се плодят, ще вземат да доминират и – майната му на баланса. Наложително стана да направя така, че и едните и другите да се плодят, за да не свършат, направих и растенията да се плодят, че и запасът за тревопасните да не свършва. Остана само да създам реда – кой кого ще яде, колко и докога. Така сътворих едно от най-важните неща за тия пет дена – хранителната верига. И се започнаха едни популации, едни изтребвания, едно ядене, убиване заради ядене... Ама се оказа, че бая полза има – де що свършваше, друго го компенсираше. Кръговратът се получи като тоя в космоса. И изобщо и завинаги изчезна тишината. Седнах най-сетне да почивам, че привечер стана и си рекох: Е, разгеле и тоя ден отметнах. Ама утре си е за утре...

Ден шести:
На този ден шести (ох, този ден шести...) създадох нещо съвсем различно от всичко, което вече го имаше в моя свят. Нещо толкова различно, че се открои съвсем ясно на пейзажа и така трябваше да се окаже всъщност. Венецът на всичката ми работа... и явно най-последната ми грешка...
...Изпълнен със задоволство, гордост и тщеславие в началото на този ден огледах Всичко, което бях сътворил и зачаках да ми стане онова хубаво на същността, заради което, може би (а не толкова заради скуката), в края на краищата, бях хвърлил всичкия този труд, но, видиш ли, някак не се получи изобщо. Загнети ме някаква тъга. Всичките тия, дето вдигаха шум, всъщност ... бяха скучни. Жестокостта, която сам наложих в света си като интрига пред идилията ... не ми се понрави. Разбрах, че това, което още му липсва на моя свят... съм самият Аз в него. Нямаше мисъл в тоя свят. А единственият наоколо, който (можеше да) мисли, бях Аз. Обаче, Аз не можех да бъда част от нещо, което съм направил. Нелепо щеше да е. И реших да създам същество, което да е мое подобие и да населява света, редом с другите твари в него. Разбира се, това създание, това последно творение, щеше да е различно от всички тях, различно от всичко до днес създадено, ще прилича единствено на Мен. Така. Намерих малко глина (поддава се на действията на ръцете), изваях си от нея една скулптура – тъкмо по Мой образ и подобие, отместих се встрани и я огледах. Приличахме си, но... То не мърдаше, явно и не мислеше. Тогаз му вдъхнах от моя дъх (в него има всичко, което съм Аз всъщност) и ... това, което целях се получи. Създанието се раздвижи, още повече заприлича на мен и ... ме позна, което идеше да рече, че мисли. И име му дадох, като на всичко друго. Но неговото име беше най-единствено. Той ми беше син...
...Синът си настаних в най-хубавото място – с най-отбраните екземпляри от всички неща, които бях създал, нарекох мястото – градина и седнах уж да почивам. Рекох си – това ще му е краят, сега вече в моя свят има и мисъл. Създанието толкова много приличаше на мен, че не след дълго започна също като мен да се отегчава. От всичко, което го заобикаляше. Реших за себе си – аз против скуката толкова неща направих за себе си, защо синът ми да страда от скука – трябва да сторя и за него нещо против неговата скука. Но, понеже ми беше трудно да узная сам кое би го разсеяло най-добре, попитах го. Отговори ми честно (бях го сътворил чист, неопетнен и откровен) – искал същото нещо, което е и той. Разбира се, разбрах – иска другар. Домиля ми, аз никога не съм имал другар, но в неговия случай това защо да е невъзможно...? Понеже той беше уникален и не бях съвсем уверен в себе си, че ще успея да сглася достойния му другар от същата глина, реших да сторя друго. Докато спеше блажено в градината, реших от някоя негова част, която да му отнема, да взема закваска за второто същество. Подвоумих се от коя точно част – от крак, ръка или друго стърчащо не се връзваше... Щях да разваля хармонията, нямаше да продължава да прилича на Мен. Съгледах, че ребрата му са достатъчно много и... лиших сина си от едно такова. Закваската си струваше...
...Така създадох другото същество, другарчето на моя син. Предвид презумпцията, че синът ми ще трябва да се плоди както всички други твари под слънцето, второто същество, създадох женско и го нарекох логически Жена. Поставих я до спящото му тяло и се оттеглих доволен...
...Последващите събития са наситени с действия, с които тия двамата достатъчно ме накърниха, за да имам сили да пиша за тях в тоя дневник...

Ден седми:
На седмия ден, който нарекох Събота, седнах да си почина. Ама още от сутринта седнах и рекох, че цял ден ще почивам и от сега нататък все така ще е, във всеки седми ден ще почивам. Повелих и завещах го и на създанията си. За себе си сътворих като за последно една машинка – просто копие на мозък, който да съхранява всичко, което съм създал и да го контролира вместо мен. Включих екрана на машинката, на който имаше Всичко и се оттеглих.

Ден... осми
...Когато отворих очи след почивка... всичко, което видяха очите ми бе един огромен и категорично черен екран. Инстинктивно (почти непривично за мен) скочих от драгоценната си постеля и отворих гърло:
-Какво трябва да значи това???
Машинката, сякаш одавна чакаше тоя момент и отвърна веднага:
-Не е ли ясно? Match Not Found.
-Как така МАЧ НОТ ФАУНД??? Кой тука казва МАЧ НОТ ФАУНД?? Аз тука казвам МАЧ НОТ ФАУНД! Какво значи „Нищо не е намерено”? Къде е всичко, което Създадох? Е, сега вече се ядосах!
-Ами то Всичко си беше на мястото, обаче, ти, Творец такъв, докато спеше, в един момент Всичко изчезна и вече няма нищо. Тоест, има само нищо. Тоест, Всичкото може и да е някъде там, но НЕ ЗНАМ къде. Всичко е черно. Няма дори сигнал от живот... някакъв.
-Не е възможно да няма сигнал. Започвай да търсиш сигнал, да не ти дръпна щепсела, Машинке. Знаеш, че когата правя нещо, го правя завинаги.
Машинката не отвърна, а забръмча. Започна да търси. Не след дълго каза:
-Всъщност отвъд цялата тая чернилка, май засякох сигнал.
-От къде?
-От кълбото, което ти наричаш „светът”, разбира се.
-Но не се разбира от къде ПО-ТОЧНО. Продължавай да търсиш.
Не след дълго Машинката каза:
-Северното полукълбо.
-По-точно, по-точно. Северното полукълбо е половината свят.
...
-Континентът Европа.
-Продължавай.
...
-Балканският полуостров.
-Продължавай.
...
-Държавата България.
-Знаех си, че Хомо Сапиенс е най-издръжлив там. Все пак, не можеш ли по-точно?
...
-Южна България, град Пловдив, квартал „Столипиново”, блок 232, вход „Ж”, мазето на Мето Кирилов Найденов. Сигналът вече се разчита. Да го възпроизведа ли?
-Разбира се, че ще го възпроизведеш, тъпанар такъв, за какво ти беше иначе да търсиш толкова? Цял съм в слух.
След кратко пращене пространството около мен се изпълни със следното:
„А, бе, брато, що ни требваше да ги палиме сичките тея млогу гуми за кило и двеста мед, бе? Глей къ се осмърдехме и некак стана млогу тихо и сичко поцърне...”
В тоя момент Моята машинка изпука внезапно, зловещо, даже малко тъжно, екранът сякаш стана още по-черен... От някъде замириса на изгоряла гума... Остана само надпис в долния ляв ъгъл:
Match Not Found.
В следващият половин миг и надписът се скри...

...Последният 18 256 789-ти запис, който правя в злополучния си дневник е следният:
„Аз Творецът, казвам последно: Що ли ми трябваше да създавам тоя вид Хомо Сапиенс, след като от него е оцеляла само расата на крадливите и алчни препитаващи се от продажба на медни жици? Не зная. И не искам да зная. Оттеглям се. Вече наистина съм уморен. В следващите няколкостотин милиона години няма да подхващам да създавам нищо. КРАЙ.”

Обичай Темерута!*

Аз съм мъж. От оная категория мъже, които от около петдесетина години неизменно и непроменимо се вписват в категорията „средностатистически български съпруг”. С която квалификация не съм до тая степен чак пък толкоз съгласен. Моето „определение” за това, което съм би звучало някак иначе. Нещо като: „Един (от много други) наивник на средна възраст”... На средна... възраст... щото има – няма след около година ще го „чукна” оня лазарник, който, математически изписан, зачева с четворка в цифрата на десетиците...
Та, моето определение е инакво, ама никой не ме пита. Не само не съм питан, ами и не съм удостоен с правото да се защитя, когато...
...когато внезапно реших да напиша следното писмо – отговор до Нея:
„Скъпа Жено,
Майко на онези, които обичам повече от теб, независимо дали го искам или не,
снаха на онези, които, доколкото знам, са ме създали, без да ме питат искам ли точно това,
приятелко (защото то други за приятелство не останаха),
съпруго (защото бракът ни е най-истинския факт в битието ми),
спътнице в живота (аз още съм на мнение, че това е живот),
мила!
Пиша ти следното. То е моят отговор на всички твои въпроси през всичките твои години (щото аз мои нямам), вик след всичкото мълчание, което ти толкоз умело употреби през периода на брака като удобен безплатен мотив да докажеш, че си половината същност на най-класическия темерут.
Да!
Първо:
Когато питаш: „Ау, май надебелявам, ти какво мислиш?” - Най-вероятно е така (вярно е!). Не ме питай повече (никога!), аз ще откажа да взема отношение.
Второ:
Когато искаш нещо от мен, знаеш ли, напълно достатъчно е просто да ПОМОЛИШ. Пояснил бих: Ние, мъжете, сме семпли твари, инак казано - просто устроени. Трудно ни е (направо болезнено) да разбираме подтекстови индиректни въпроси. Индиректните въпроси не работят, простите индиректни въпроси - още по-малко.
Трето:
Когато питаш за нещо без да очакваш отговор, не се учудвай, че ще последва отговор, който не искаш да чуеш.
Четвърто:
Когато те помоля да ми подадеш бутилка бира от хладилника, аз наистина нямам предвид нищо повече от това. То не е подмятане, че тя вече не е пред мен на масата. Няма нито скрити загатвания, нито намеци. Може да съм темерут, но съм семпъл.
Пето:
Няма никакъв смисъл да ме питаш за какво мисля. През 97,7 % от времето, което Господ ми е отредил за днес, мисля за секс. Не, аз не съм зависим (или ... твоята думичка – „обсебен”), просто това е, което най-много ми отива на имиджа. Аз имам имидж. Крайно време е да го забележиш.
Шесто:
Понеже съм семпъл, понякога не си мисля за теб. Това не е лошо. Свикни с това, моля те. И престани да се чудиш коя е причината да мълча докато гледаш сериала в 8,30 часа. Ако веднъж поне изключиш гадния канал, ще си готова да разговаряш за политика, икономика, философия, футбол, пиянски истории, цици, задници или коли.
Седмо:
Петъкът е МОЯТ ден (най-вече следобедът). Не ми го отнемай, не го оспорвай като времева територия. Не бъди нагла – само някакви си 12 часа са (от понеделник до четвъртък са 96! – без да смятам събота и неделя, щото, може да съм темерут, и то семпъл, но съм ларж). Съботата е регламентираната от Работодателя почивка. Кой е тоя ли? Ами, тоя ни храни, най-образно казано. Неделята... хм... ами Кодексът на труда я предвижда и нея – Законодателят е другият, който не бива да забравяме.
Осмо:
Пазаруването не е никакво удоволствие и аз, аз никога няма да го намеря за такова!
Девето:
Когато излизаме някъде, който и тоалет да наденеш връз телесата си, все ще ти седи добре! Честно! Направо ще ти тича.
Десето:
Ти имаш достатъчно дрехи и достатъчно обувки. Сцените, мътните очи и едрите сълзи не са нищо друго, освен изнудване. Да банкрутирам сам себе си не е никакво доказателство, че те обичам повече от себе си.
Единадесето:
Повечето мъже имат най-много три чифта обувки. Понеже съм семпъл, имам два чифта. Как стигна до идеята, че имам дори най-малка представа, кои от твоите 30 чифта обувки най-добре пасват за гостито у колежката, която празнува шестото „Беемве” на четвъртия си любовник?
Дванадесето:
Простите отговори като „Да, скъпа.” и „Не, съкровище!” са напълно достатъчни, все едно как звучи въпросът.
Тринадесето:
Когато имаш проблем, просто ме ПОМОЛИ за това, да ти помогна да го разрешиш. Не ме моли да страдам заедно с теб, както го правят твоите приятелки, посъветвани от ... как му викахте на оня гуру...?
Четиринадесето:
Главоболие, което продължава две седмици, не е никакво главоболие! Аз също гледам „Нешънъл джиографик” и „Дискавъри Хелт”! Отиди на лекар!
Петнадесето:
Когато кажа нещо, което може да се разбира по два начина и единият от тях те обезпокоява или те прави нещастна, мисли си, че е другият!
Шестнадесето:
Мъжът е сътворен така, че да вижда всичко на всичко шестнадесет цвята. Творецът е преценил, че са практически достатъчни и аз съм съгласен с него. Праскова (прасковено) е плод и не е никакъв цвят!
Седемнадесето:
...И що за цвят е „Априк(о)” и как, ... по дяволите ..., се пише това?
Осемнадесето:
Обичам бирата точно така и точно толкова, както и колкото ти обичаш дамските чанти и обувките. Аз не те разбирам. Ти – мен също. Но този факт трябва ли да ни разваля всеки неделен следобед? НЕ!
Деветнадесето:
Когато те попитам: "Какво има, скъпа?" и ти кажеш "Нищо.", ще ти повярвам и ще се държа така, сякаш всичко си е съвсем наред! Защото изборът понякога е глътка въздух в тунела на съпричастието.
Двадесето:
Не ме питай: „Харесваш ли ме?”. Бъди сигурна, че нямаше да съм до теб, ако случаят не беше такъв!
Двадесет и първо:
Крайно време е да забележиш, че имам красиви очи, в които се крие неизговореното мое Основно правило, което винаги можеш да спазваш в случай и на най-малко двоумение, независимо за какво се отнася: Избери най-простото! НИЕ, МЪЖЕТЕ, НАИСТИНА СМЕ СЕМПЛИ! Аз съм от тая категория.... макар и темерут.
Послеслов:
Обичам те... семпло.
*Темерутът е човек, който знае какво иска, но никога не пита дали другите знаят това.

Утрин

(ескиз от хронологията на една връзка)

...Гореща страст и мъка по длани.
Алюзия за скръб. И бедност.
Червива вярност. Обич по създание.
И луда ревност,
ревност,
ревност!
Безсилна нежност (сред) в легло от нрави,
обречени на мъст. Горчива длан.
Разкъсана прелюдия. И вяра,
пропита с кръв – любима рана.
Дълбоко подчертана мисъл – бледа болка.
Тъга по червей – огън от безумия.
Война и писък. Адски много стъпкани
крещящи мисли. Или думи.
Обичан дявол. Дяволска усмивка –
небрежен дълг. И глад по зима.
Лютив мотив. Предадена горчилка.
И звън на паяжина. Вятър и вълни.
Луна и кръгла нощ.
Смут и разкош.
Илюзия...
Р.Донкин – 04.06.1989

Сърцето ми е буца пръст

1.
Сърцето ми е буца пръст.
О, не бих се заблуждавал, че не е истина
всичко, което остана на пътя
и онова, което още не е минало.

Защото самотата е дълга и права нишка,
чийто край следваш или вървиш към него.
Но никога не знаеш. Защото едва ли си мислил
откъде идваш и накъде отиваш.

И, без да се стреснеш
или от нещо почти да заплачеш,
отиваш на среща,
поднасяш цветя,
а после съсипваш сърцето й.
Напускаш завинаги. А в някоя вечер
убиваш и сетния спомен.
И, може би, защото корените
са впити дълбоко в стените му,
а пътят..., уви, сякаш никога, никога...
...сякаш никога не е имал начало.

Не би останало нищо. Не би могъл никой да спре
жестоките мисли, нахлули с потоци
към твето адско бездъние...

2.
...Сърцето ми е буца пръст,
разяждана от корени и ... път.
А аз съм само туй сърце –
отхвърляно, презряно, ненавиждано...
...Но днес те моля – ти подай ръце
на моите. Омръзна ми да скитам
така нелепо сам сред всички,
когато ти си тук.
О, колко те обичам!
Както преди – подай ми свойта длан,
аз няма да измамя с притча
очите ти, защото сам
сега съм тъй измамен...
Р.Донкин - 1989

Сякаш

Отрязък мрак увисна тежко в рамка.
Сякаш някой нещо загуби.
Пустота зазвъня след слова премълчани.
Сякаш си вярвал, че са потулени
мръсна чест, бедност или страдание,
радост и мъка? Или любов?
Сякаш си искал да се предаваш.
Нещо увисна – като добро,
непредвидимо и чуждо подхвърлено,
и пропиляно без капчица жажда.
Като човек – още в детството блъснат
по онази зла плоскост, дето все се накланя.
Нещо увисна. Сякаш животът
по-сложен стана и загрубя.
Всъщност, ненужна е лошата пошлост.
Сякаш си чакал да се надяваш.
Р.Донкин – 20.11.1989

Махни с ръка и забрави.

За раздяла (опус първи)
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш. До себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Не копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус втори)
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно вече няма в мен!
Далеч иди. Избягай. Не се връщай:
към спомена, че бил съм твой любим.
И забрави ме (ако не е късно).
Не ми прощавай. Аз съм непростим.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус трети)
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере,
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така?!...
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус четвърти)
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там..., о, там е пълно с демони.
Махни се. Не се влюбвай. Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус пети)
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста искрена вина
към времето,
в което сме се лъгали,
че в себе си
били сме адски тъжни?
Р.Донкин-16.08.2000

Отивам си (епилог)
Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко. Право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай. За мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират в твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя.
Тъй защото нищо не чувствам
вече.
Тръгвам си.
Сбогом.
Р.Донкин-16.08.2000

За Природата

(…Из “Дневникът на един самотник”)

…Тишината винаги е била тук. И преди, когато не е било толкова пусто, и сега, когато е по-пусто от всякога. Планината винаги оцелява; успява да опази чара си по свой начин, шансът й може би е в това, че никой от враговете й не е успял и не може да успее да разбере простия цинизъм на този чар, неговата екзистенц логика, чието начало винаги е в тишината и може би свършва с нея.
Анализът на онази красота, която не е плод на твоето въображение е невъзможна тръпка. Ако изобщо я изпиташ, тя ще те осакати и извратеното ти от непосилната болка съзнание ще роди една утопично грозна, но велика мисъл: “Красотата не съществува”.
Животът се е скрил някъде. В очакване на пролетта? О, не. Самата природа сякаш одавна е престанала да вярва в своите преходи. Планината е оцеляла, но е болна. Може би от естествена старост. Или преждевременна умора. Природата на нещата, които никога не биха те приели като свой е мълчалива…

Р.Донкин, 20.03.2000, Костенец

За Човещината

“…Злият човек няма семейство.
Добрият има разбито семейство…”
Симеон Владимиров

Из “Дневникът на един самотник”

Човещината.
…Тя е подсъзнателният импулс за вината, че си си позволил да си твар, която диша въздуха на друга твар. Самотата, която ти напомня за Смъртта, когато въздухът не ти достига, те стяга в стоманено – ледените капани на Страха и, обладан (най-често спонтанно от кошмарното Предчувствие за тоя страх) ти лишаваш вече съзнателно себе си от нещо, което е твое в полза на ближния си – когато неговата самота е нарисувала грозните си картини по лицето му; когато неговият страх те плаши…, почуквайки нагло по вратата на твоя страх…
…Лишавайки се от най-необходимото, когато и защото да мислиш за Спомена или да си спомняш за всичко, което все не си успял да измислиш, е извикало у теб дори чувството, че обичаш. Обичаш Себе си, а после Него – който може да те напусне преди ти да си напуснал него.
Това е.
Алтруизмът не е човещина. Алтруизмът е изкупване на вината за недостатъчна човещина.

Р.Донкин-21.03.2000

Осем долара*

(Декември-1999)

Осем долара

Флойдер, приятелю, нямам усещането,
че те разбирам, че зная защо
сам така дръзко разлаял си псетата,
защо да побегнеш готов си отново?!...

Нима си забравил онази безлунна,
кошмарно безкрайна нощ на преследване,
когато наръфан, кървящ и с безумен
страх в очите се върна?
Съсипан приседна
и ме помоли:
“Не ми позволявай
никога повече
да искам това!”
Нима си забравил?
Нима си забравил, че адската болка
е всъщност преследване…

…Че жертвата винаги е нужна дотолкова,
доколкото жаждата (колко естествено!)
е неутолена?
Страхът от Смъртта (и всичко след нея…)
не ти бе достатъчен, а?

Не искай от мене никаква помощ
никога повече!
Твоето Второ Аз.
31.12.1999; 21:30; София

Водка

Предчувствал си, приятелю, познавайки
тъй другото си Аз, което аз съм,
че тая тук бутилка е безкрайната,
единствена ми нужда в тоя час.

Отваряйки я с трепет, почти нежно,
егоистично да постъпя няма
и твоя дар навременен да седнем
и заедно да усмъртим, те каня…

…Та, Cheers!, приятелю среднощен, смея
да вдигна първи тост за психологията
и тез, които са на “ти” с нея.
Да пием, пък ще бистрим сетне кой,
кога и как и колко е виновен
за разровичкването в спомена.

Ти казваш – любовта не съществува,
защото всичко е една гонитба шеметна,
едно преследване на страсти с вкус на
порязан показалец. Че във времето
между единствените две докосвания
(на същия този показалец в спусъка
и сетне ласката, с която той ще склопи
очите на убитата си жертва) няма
абсурдно нищо друго – по-различно,
освен едно:
Чудовищната тръпка:
Аз обичам…
…да дебна онова, което тича,
за да настигна някъде по пътя
остатъците му.
Това е всичко…
31.12.1999; 21:40; София

Втора водка

…Съгласен съм, приятелю, за тръпката
по жертвата и всичките подробности.
Пред таз оловна логика отстъпвам
и дума в опозиция (отронвайки
тъй само – глупаво да споря) няма
да чуеш тая вечер.
Защото искам друго.
Друго.
31.12.1999; 21:50; София

Душата в две слова

1.
Мълчанието е мура в Пиринеите.
Гласът е полъх от пасат на юг.
Светкавици в морето на пигмеите
са всички изкушения към спусъка
в очите.
Аз съм зъл и сприхав
и доста опитен бегач,
когато скитам.

2.
Душата ми е дъно на река –
подвижно дъно, плитко, но измамно.
Сърцето ми е ръбеста скала –
скала – убиец за галери, хванали
течението заради самото течение.
Душата ми е
черна,
черна,
черна.
31.12.1999; 22:00; София

Моля те.

Коварно скрити помисли,
обслужващи копнежите
на двойната ми същност са въпросите
на моя поглед.
Аз съм адски злобен,
когато защищавам се небрежно
дори.
Но истински изпукат ли ми костите,
съм пироман
и жупел непремерена
посявам над водите на реката…

…И, който не е виждал джунгла,
запалена среднощ от гръмотевица,
той никога не би изпитал чудото
да ме познава.
Казах себе си
в тез нежни стихоплетства току-що.
Наливай си, приятелю. Пий, но мълчи.
Не те заплашвам. Даже ти се моля.
Животът някак вече ми тежи.
31.12.1999; 22:10; София

Жар и водорасли

…А, който не е виждал джунглата,
запалена среднощ от гръмотевица,
той никога не ще изпита чудото
да тлееш бавно в кладата от нерви,
да дишаш смрад от пърлена поезия
и да танцуваш
в нестинарска скръб с ръжени,
забити в хълбоците…
31.12.1999; 22:20; София

Адът

Адът всъщност е синьо-зелената
безконечна тъга без посока,
без молитви и без споделения,
без съчувствия и без жал.
Той е мокър.
Мокър пясък, нахвърлян от някого
върху нечия жарава след снощния
до безумство без милост запален
грозно-дивен пожар. Аз съм пошло,
но досадно до смърт доказателство,
че животът без огън е някъде –
тъй далеч от света.
Мразя ласките
на измамния Рай. Просто чаках
да достигна деня, в който всичко
ще гори от ръката ми. Тичах
твърде дълго с искрата в душата си.
Днес съм тъжен. Адът е щастието,
че си никой и всички те мразят.
31.12.1999; 22:30; София

Сласт

Тя ме искаше. Искаше тялото,
а душата презря. И прокле я.
Страх скова я. Но все пак ме сваляше,
за да чука се. Беше пленена
от движенията на пръстите, езика,
от целувките на топлите ми длани,
от ужасния чар на реликвите,
които й дарявах,
от баладите,
които съчиняваха очите ми,
безмерно нежни, любопитни.
Но тя презря душата ми.
Захвърли я.
Уплаши се и я нарече “груба”.
Не й изтри сълзите. Не се върна
след сетния оргазъм.
И загуби.
31.12.1999; 22:40; София

Нямаше откат…

…Защото дъното преставаше да мърда,
а бе готово да целува глезена…
Защото ръбовете ми се ронеха до сълзи
от нейния изгрев…
Не посмя да влезе
и да изкъпе се в реката.
Не я намразих. Нямаше откат…
31.12.1999; 22:50; София

Яд

Аз не искам да правя това.
Аз не искам да галя опашката
на стоящия до мен Сатана:

Не, защото сега ми е страшно;
не защото животът ми свиден е;
не защото не ми позволява…
А защото съм горко обиден:
ТЪПОТО КОПЕЛЕ МЕ ПОДЦЕНЯВА!
31.12.1999; 23:00; София

Научи ме.

Тая бездна ми е вече позната.
Мразя някой да ми се повтаря.
Научи ме да плача и страдам
от любов, умиление и вяра.
Научи ме да искам живота си;
да мечтая за дребни неща;
да умея да имам… И още:
Да не търся покои в нощта.
31.12.1999; 23:10; София

За сбогом

Убиваш без желание и страст
поредния порив – да ми споделиш,
че всъщност искаш само секс и ласки
след него. Млъкваш без въздишка
дори. Макар усмивката, в която трябва
да вярвам, иска да ми каже,
че всъщност ме обичаш. Ти си права
да искаш само туй да зная…

…Но скоро ще си кажем сбогом,
защото любовта е неплатима стока,
чиято дребничка цена заложихме
на рядка карта. Мизата висока е
за най-коравото сърце дори…
…Защото, всъщност, сексът е пари.
31.12.1999; 23:20; София

На дъното

На дъното нещата са нелепи.
А цялата нелепост е в страстта.
На дъното животът ти е пречка
за всекиго наоколо.
Смъртта
единствена готова е да слуша
как плачове сподавяш след боязън,
че нямаш право даже сушата
да споделиш без злобата да грабне
в капана си душата ти.
Смъртта
без много шум се гаври с твойта низост.

Но, дъното е всъщност суета,
в която плуваш без посока.
Изходът
е някъде отляво на сърцето.
31.12.1999; 23:30; София

Смъртта на бурята

Животът е море.
Потъналите острови
на твоите години, пълни с жертви
са грозно дъно.
Тъжно е да просиш
обжалване, когато с времето
отишла си е и надеждата.

Сега си на брега.
Умиращи вълни
с последните си ласки те даряват.
И сякаш повече от нежност
звучи в далекото на тези изблици
на морска мъдрост: О, надявай се,
че някога Смъртта настига даже
най-истински свирепия тайфун.

Брегът е залез. Бряг е залезът.
Дори тогава няма капка чудо
в живота.
Който е море.
31.12.1999; 23:40; София

Очите на змията

Очите на змията са зелени.
Зелени са очите на змията.
Когато те убиват, са свещени,
когато искат да те пощадят, са златни.
Защото кървавото в тях остава жълто
под блясъка на пълнолунието вчера.

А утре…
Утре пак ще доживееш същото,
защото истинската смърт е бавно бреме –
досадно като женското достойнство;
пленително красива като девственост,
която пазиш, без да знаеш колко
и, Боже мой, кому е нужно времето
за тая глупава сантименталност.
Оттам нататък – вдругиден те няма.
Вече.
Това е!
31.12.1999; 23:50; София

*8 долара е цената на последния куршум в пистолета на Страхливеца Робърт Фрост, убил Джеси Джеймз на 31.12.1888 г. в хотелската стая на втория етаж в Тахалъса, Тексас…