Резон (кратка поема в четири части)

Първа част

…Предчувстваш ли съсирека на времето?
Солта на бунта, бунта на страха?
Усещаш ли дълбоко в себе си
последните импулси на греха?
В жарава – нощи виждаш ли Смъртта
с красиво пуснати назад коси,
с лице от камък, с тръпнещи обятия
от черна жар
и с лед – очи?
Предчувстваш ли беди и адски писъци,
посрещани с печал без дъно?
През сива пепел чувстваш ли сълзи
от мръсна гавра?
Чуваш ли безмълвието?
Жените?
Злобата им?
Виното им в жилите си?
Куражът?
Евтините страсти?
Тази леност
от любовта?
Любов ли? – Низост!
Четки и картини.
Опозорени ласки и палитри в черно.
Разкош и глад. Фалш и безчестие.
Ревност от сноби. Нечия скръб?
Кошмар и плът. И куп червени белези.
Очи.
И спомен за луна.
И смърт.
Обичах те.
Предчувствах го…

Втора част

…Предчувстваш ли съсирека на времето,
солта на бунта, бунта на гнева?
Разбираш ли, макар и бегло,
греха на разума? Сега
и повече от всякога не мислиш ли,
че ноември е лудия месец;
че грехът е нищожество, а надеждите – писък;
че животът одавна не е песен?
Предвкусваш ли жертвата
и чуваш ли маските
как престанаха да се хилят?
И усети ли стадото, сполетяло в доверието –
неосъждано и непомилвано?
Не сънуваш ли скъсани лозунги
за мечтата, предписана в точки
и прежалена (гузно пропусната
в тъй баналните бягства от пошлата
и “нелепа” вина)? Проумяваш ли
къде се крие тя? С кого е уплашена правдата?
Не мълчиш ли?
Прощавай, не зная
кой е буден и кой се събужда от вярата…

Трета част

…Ще простиш ли, че сън не лови те
от тревоги, неволи и хъсове;
че, търпимо от някого “литваш”
към ищах, нелишен от оскъдица…
…и пропадаш нелепо пред…

…бели сгради с обширни дворове
и болезнено пусти етажи,
излишно претъпкани с мебели голи;
и чиновници, и пейзажи
от обратната чест на логизма,
впита нервно в съзнания
и открадната с чувства?

Ще простиш ли продажното минало,
пред което ще те изправят?
И, изпълвайки с болка очите си,
пъплещ в болката, тънещ в сълзи,
ще си спомниш ли – сън не лови те
от мълчанието…?

Четвърта част

…Усещаш ли в красиви светли дни
ужилването по забързаните улици?
И онзи изрод в детските очи,
създаден в мрак? Сънуваш ли
в кошмарни нощи собствения ад
пред бунта? Чувстваш ли
съсирека на времето в мечтите си?
Или в душата си? Или в пропуканото
от вяла, тъжна нежност, скрито
добро сърце?
Солта на бунта? Бунтът за убитото,
за търсеното, ненамерено!
Предчувстваш ли, предвкусваш ли одавна
съсипани очаквания и глад по свежа пролет?
Не чуваш ли молитвите за свят
и по-добър, по-силен от живота?
Не виждаш ли?
По дяволите!

Р.Донкин, 09.03.1990

На Приятеля…*

…Аз съм тук. Ти си тук.
Но не вярвай в това.
О, не вярвай дори, че е сън.
Няма сънища. Никога
не е имало сънища.
И не вярвай, че още съм тъжен.
Тази блудкава приказка,
неразбрана от никого
не е истина просто. Това е.
Няма приказки стари.
Нови никой не знае.
(…че мъглата в очите ми пари…)
Разпиляни илюзии
под лъчите от щастие
чакат само да срутиш
тежкия камък в душата си
и за полет да блеснеш над лятото
на безцелното време.
О, не вярвай!
Не вярвай, че някой е чакал
да те зърне в небето
и да плаче след теб като влюбен.
Няма милост отатък,
нито тръпката сетна
ще разпали я. Всичко е лудост!
Аз съм луд. Ти си луд.
Всички знаят това,
но не вярвай, че някой ще плаче.
Няма прошка за грях,
няма коледен страх.
Няма песен за сън,
няма спомен за песен
или спомен за честен
порив нещо да бъде възпято.
Няма смисъл от теб, няма смисъл от мен,
няма искреност в нечии мисли.
Още един лицемер
ще умре в този ден
и не вярвай, че някой ще чисти
туй петно подир мен,
или мнимата мъка
в твоите детски очи,
че някой някога ще си спомни.
Не ми вярвай сега,
за преди не ми вярвай.
Нямам сили да моля за прошка.
Нечия груба тъга
ще замести словата
и мъглата ще падне жестоко
над мълчанието.
О, не вярвай в дъгата,
свила в спектър акордите
на нелепата музика тук.
О, не вярвай в приятелите,
нито в тяхната обич,
не търси тази глупава нужда.
И не вярвай в очите,
които молят за прошка,
нито в детския писък
след пробуждане лошо,
нито в майчина строгост,
упрекваща с нежност –
няма нищо по-тромаво
от очаквана смелост
да разбиеш живота на семейство и род.
О, не вярвай в лъжите
на красивия порив
да се кърпят молитви
против грях и безбожие.
Не, не вярвай на смелите,
нито на гордите,
нито на пеещите
за светската мъка.
Не, не вярвай в носталгията
по отминали вечери
на първи доверия
и стари мотиви да девство.
Не вярвай на девствениците,
не вярвай на честните,
не вярвай на адвокатите,
не вярвай в парите им,
не вярвай на пиратите,
на търговците и на мечтите им,
не вярвай на мълчаливите,
не вярвай на себе си,
не вярвай на свенливите,
не вярвай на съседите,
не вярвай в очакването,
не вярвай на сълзи.
Не вярвай в лятото,
в надеждите и в миналото.
Не вярвай в прераждането
и в Господ не вярвай!
Не вярвай на обещания,
не вярвай, че е варварство
да не вярваш, че ще вярваш.
Не вярвай, че си нищо,
не вярвай в егоизма,
не вярвай в самотата,
не вярвай на скептиците,
не вярвай в красотата,
не вярвай на сърцето си,
не вярвай, че убивал си,
не вярвай, че си подъл,
не вярвай, че ще вярваш
в нечия религия.
Не вярвай на очите си,
не вярвай, че умираш…
Не вярвай в нищо, в нищо!
…защото всичко е лудост!

…Мъглата бавно
убива взора ми.
Но ти не вярвай, че ще се трогнеш.


Р.Донкин, 10.10.1994

*…Написано в един есенен ден преди около петнайсет години, настоящето публикувам в един юлски ден след петнайсет години като своеобразно посвещение – послание към онзи, който внезапно реши, че притежава силата да тресне на масата доказателствата на своето свръхдостойнство, че може да управлява душата ми политически. Приятелю, не ти вярвам. Затуй не ми вярвай и ти. Честито преброяване и сбогом от мен!

Пурпурно зелено

Луната тлее в своя леден пурпур,
запалил тая нощ. Не ме очаквай тук –
сред ритъма на бляскавата лудост
да дойда някога
или да си отида вече.
Не ме обичай! Черно тлее в мен –
душата ми е стъпкано огнище;
не го разравяй – мъка ще те дебне
зад ъглите на всякоя усмивка,
през сълзите, които сякаш никой
и никога не би изплакал с теб;
или в пречаканата ласка след безличност
от думи, думи… О, недей!
Не ме обичай! Лудост е да смееш.
Животът ми е дъно на река –
отпушен бент, повлякъл в себе си
ужасните илюзии на греха,
наречен минало… -
Не го докосвай – адски ще се сринат
любимите ти истини, високите стремежи
да вникнеш там, където пълно с тайни е.

Не ме очаквай тук. Луната страшно бяла е.
Сърцето ми е крясък след безсъние.
Ще си отида, сякаш съм те мразил.
(…или обичал…, но безмълвно…)

П.С.: Пурпурно зеленото е цвят, чиито нюанси се преливат на слитъци в насълзените очи на онзи, който никога не си искал да те обича.

Р.Донкин, Някога през Януари-1988