Свещ за двайсет стотинки

…Някъде в края на тоя етап…

Спомен за мъка, презряна от скръб,
трепет по зима, напомняща себе си.
Празни шишета в голия ъгъл,
жал по сентенция,
подчертана дебело:

…Някъде в края на тоя етап
догарят последните двайсет стотинки.
Дните са скъпи, а в целия град
тъмно е, сякаш са свършили дните
на тоя до болка презрян кръговрат;
на тая до смърт пропиляна надежда
за нещо добро…
Но ние сме тук!
…Които не смогнахме да си отгледаме
дори грам кураж да избягаме вкупом –
без капчица срам, без капчица скрупули…

…Аз съм самотник в тая страна.
Аз съм бедняк на гъза на Европа.
Аз съм зает до гъза на деня
за мизерни стотинки, от които да кльопам
по късни доби мизерна храна
и ще се радвам, че още съм гладен
за една шепа свидна, неузряла надежда,
че някъде в края на тоя етап
няма да пукна за двайсет стотинки…

Някога през август-2004-та.

Презумпции и предразсъдъци

Презираш огъня, защото пълен с тайни е.
Гориш от обич към сива луна.
До смърт те боли, че сърцето е заек.
Сивееш жестоко и тежко в съня си.

Преследваш идеи без почва и покрив.
Ревнуваш илюзии, красиви до злоба.
Обичаш, а нямаш душа да се молиш
за пошлата грешност на своята обич.

Живееш от мисъл и мислиш за себе си.
А мразиш слепите тайни.
Умираш красиво, защото си бесен,
когато сърцето е заек.

Р.Донкин, Януари-1988

Понякога

Понякога си тежък като камък
на дъното на океан от вопли.
Понякога си част от песента,
недоизпята като нежен ропот:
“…Който търси, намира,
но Смъртта го зове.
Който бърза, умира
като малък човек…”
А понякога просто чакаш да ти отворят.
Тропаш им по вратите –
ден след ден, тъй с години.
И тежиш като камък на ръба на умората.
Искаш да се намериш – да дадеш, за да имаш.
Но си малък човек и Смъртта те зове.
Океанът от вопли е заключен завинаги
зад вратата на времето…
Хей, човече,
Просто луд си. Разбираш ли?
И тежиш като минало.

Р.Донкин, Юли-1993