Сърцето ми е буца пръст

1.
Сърцето ми е буца пръст.
О, не бих се заблуждавал, че не е истина
всичко, което остана на пътя
и онова, което още не е минало.

Защото самотата е дълга и права нишка,
чийто край следваш или вървиш към него.
Но никога не знаеш. Защото едва ли си мислил
откъде идваш и накъде отиваш.

И, без да се стреснеш
или от нещо почти да заплачеш,
отиваш на среща,
поднасяш цветя,
а после съсипваш сърцето й.
Напускаш завинаги. А в някоя вечер
убиваш и сетния спомен.
И, може би, защото корените
са впити дълбоко в стените му,
а пътят..., уви, сякаш никога, никога...
...сякаш никога не е имал начало.

Не би останало нищо. Не би могъл никой да спре
жестоките мисли, нахлули с потоци
към твето адско бездъние...

2.
...Сърцето ми е буца пръст,
разяждана от корени и ... път.
А аз съм само туй сърце –
отхвърляно, презряно, ненавиждано...
...Но днес те моля – ти подай ръце
на моите. Омръзна ми да скитам
така нелепо сам сред всички,
когато ти си тук.
О, колко те обичам!
Както преди – подай ми свойта длан,
аз няма да измамя с притча
очите ти, защото сам
сега съм тъй измамен...
Р.Донкин - 1989

Сякаш

Отрязък мрак увисна тежко в рамка.
Сякаш някой нещо загуби.
Пустота зазвъня след слова премълчани.
Сякаш си вярвал, че са потулени
мръсна чест, бедност или страдание,
радост и мъка? Или любов?
Сякаш си искал да се предаваш.
Нещо увисна – като добро,
непредвидимо и чуждо подхвърлено,
и пропиляно без капчица жажда.
Като човек – още в детството блъснат
по онази зла плоскост, дето все се накланя.
Нещо увисна. Сякаш животът
по-сложен стана и загрубя.
Всъщност, ненужна е лошата пошлост.
Сякаш си чакал да се надяваш.
Р.Донкин – 20.11.1989

Махни с ръка и забрави.

За раздяла (опус първи)
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш. До себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Не копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус втори)
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно вече няма в мен!
Далеч иди. Избягай. Не се връщай:
към спомена, че бил съм твой любим.
И забрави ме (ако не е късно).
Не ми прощавай. Аз съм непростим.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус трети)
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере,
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така?!...
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус четвърти)
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там..., о, там е пълно с демони.
Махни се. Не се влюбвай. Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус пети)
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста искрена вина
към времето,
в което сме се лъгали,
че в себе си
били сме адски тъжни?
Р.Донкин-16.08.2000

Отивам си (епилог)
Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко. Право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай. За мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират в твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя.
Тъй защото нищо не чувствам
вече.
Тръгвам си.
Сбогом.
Р.Донкин-16.08.2000