Утрин

(ескиз от хронологията на една връзка)

...Гореща страст и мъка по длани.
Алюзия за скръб. И бедност.
Червива вярност. Обич по създание.
И луда ревност,
ревност,
ревност!
Безсилна нежност (сред) в легло от нрави,
обречени на мъст. Горчива длан.
Разкъсана прелюдия. И вяра,
пропита с кръв – любима рана.
Дълбоко подчертана мисъл – бледа болка.
Тъга по червей – огън от безумия.
Война и писък. Адски много стъпкани
крещящи мисли. Или думи.
Обичан дявол. Дяволска усмивка –
небрежен дълг. И глад по зима.
Лютив мотив. Предадена горчилка.
И звън на паяжина. Вятър и вълни.
Луна и кръгла нощ.
Смут и разкош.
Илюзия...
Р.Донкин – 04.06.1989

Сърцето ми е буца пръст

1.
Сърцето ми е буца пръст.
О, не бих се заблуждавал, че не е истина
всичко, което остана на пътя
и онова, което още не е минало.

Защото самотата е дълга и права нишка,
чийто край следваш или вървиш към него.
Но никога не знаеш. Защото едва ли си мислил
откъде идваш и накъде отиваш.

И, без да се стреснеш
или от нещо почти да заплачеш,
отиваш на среща,
поднасяш цветя,
а после съсипваш сърцето й.
Напускаш завинаги. А в някоя вечер
убиваш и сетния спомен.
И, може би, защото корените
са впити дълбоко в стените му,
а пътят..., уви, сякаш никога, никога...
...сякаш никога не е имал начало.

Не би останало нищо. Не би могъл никой да спре
жестоките мисли, нахлули с потоци
към твето адско бездъние...

2.
...Сърцето ми е буца пръст,
разяждана от корени и ... път.
А аз съм само туй сърце –
отхвърляно, презряно, ненавиждано...
...Но днес те моля – ти подай ръце
на моите. Омръзна ми да скитам
така нелепо сам сред всички,
когато ти си тук.
О, колко те обичам!
Както преди – подай ми свойта длан,
аз няма да измамя с притча
очите ти, защото сам
сега съм тъй измамен...
Р.Донкин - 1989

Сякаш

Отрязък мрак увисна тежко в рамка.
Сякаш някой нещо загуби.
Пустота зазвъня след слова премълчани.
Сякаш си вярвал, че са потулени
мръсна чест, бедност или страдание,
радост и мъка? Или любов?
Сякаш си искал да се предаваш.
Нещо увисна – като добро,
непредвидимо и чуждо подхвърлено,
и пропиляно без капчица жажда.
Като човек – още в детството блъснат
по онази зла плоскост, дето все се накланя.
Нещо увисна. Сякаш животът
по-сложен стана и загрубя.
Всъщност, ненужна е лошата пошлост.
Сякаш си чакал да се надяваш.
Р.Донкин – 20.11.1989