Biding My Time*

(…за поезията, оцеляването, времето, секса и музиката…)

“…Мълчанието е робство и бездомие.
Мълчанието е грозна тишина.
Разбиеш ли оковите, свободен си
Да скочиш в бездната на друга самота…”

“Музиката, алкохолът и цигарите”
Р.Донкин-1993

Из “Дневникът на един самотник”

За поезията:

…Поезията е бреме. Понякога си напълно съгласен със себе си, че е невъзможно да се отървеш от него, след като никога не си успял да проумееш къде и от какво се трупа то. Но друг път почти надспорваш себе си и тогава се чувстваш повече доволен – след като и когато си успял да я превърнеш в уродлив водопад от цинизъм, псевдоеротика и безсмислие в чисти дози – едно към едно. Всъщност, те е страх да си признаеш, че те боли. От нея и от всичко, което тя успява да извади от дъното ти. Боли от неудачите да бъдеш прозаик. Да бъдеш по-малко откровен и повече интересен, по-“художествен” и, в крайна сметка, обикновен…
…Белите рими са чудовища с жълти очи и зелени блясъци в тях и обратно. Правите четиристишия са отломъци от плесенясалите скали на планината, в която никой няма да те посети. Тишината сред мурите е сериозна и твърде жестока за онова съзнание, в което романтиката е неизживяна…

За оцеляването:

…Защото голата истина за оцеляването е в непосилния страх от смъртта. Този, комуто се е удало да надвие поне веднъж тоя страх, започва подсъзнателно да се убеждава, че е способен, дори достоен, в крайна сметка да го победи. Илюзията го храни със злоба, която произвежда болка и се храни с болка. А болката изпълва целия смисъл във времето, необходимо и достатъчно за физическото съществуване. Разбира се, злобата не е достатъчна за оцеляването. Тя трябва да бъде балансирана от антиподи в душата, така както душата сама си избира кои да са те. Най-сигурният от тях не винаги е любов…

За времето:

…Времето е формата на избраната от някого посока. Същият този някой е избрал и формата, макар, че самонадеяният разсъдък, който винаги се плаши да мисли абстрактно, не признава това и си приписва всичко сътворено, дори сътворението на Бог. Истината е, че времето не зависи от разсъдъка, още по-малко, когато той е твърде напреднал в болестта да измерва всичко в границите на собственото съществуване. Времето измерва само себе си, погледнато през моите очи, но погледнато през твоите – то измерва само твоя живот и този на онова нещо, в което ще се превърнеш, ако наистина си религиозен. Както вярваш, че бидейки религиозни, и предците ти са мислели така. Ти ги включваш в своето време и си горд, че твоето е продължение на тяхното. Вярваш в сивата традиция, проповядваща идеята за минало, настояще и бъдеще и умираш щастлив…

За секса:

…Обичам тоя спорт и, струва ми се, ще го обичам докато имам достатъчните физически сили и мозъчни импулси на еротичното си въображение, които ме правят способен да го практикувам. Когато силите ми отслабнат, а мозъкът ми започне да мисли преди всичко за ползата от удоволствието повече, отколкото за удоволствието от ползата, ще започна да старея. Старостта ще дойде внезапно, тъй както внезапно дойде зрелостта. Когато остарея достатъчно, за да започна да се съмнявам във всяка полза, а удоволствията ще ме плашат дори в спомените за тях, ще намразя спорта. И ще започна да страня от жените. В алкохолната депресия състоянието е същото, с тая разлика, че един старец никога не би могъл да разбере какво е опиянение от каквото и да било. Защото вече е достатъчно оглупял дори пред себе си. Предпочитам младата смърт…

За музиката:

…Музиката е нагон, от който се боиш. Творейки музика, ти всъщност се стремиш да изгониш от себе си демоничните стонове от пъкленото дъно на душата си, да се отървеш от тях. Слушайки, попивайки, съзнавайки, анализирайки и разбирайки музика, ти пиеш с пълни шепи от кървавата локва, събрана или събирана от кошмарите на оня, който твърди, че те обича, а всъщност обича само тръпката, че е в състояние да ти причини болка, от която можеш да умреш, или оня, който си признава тоя мотив, а ти си го изтълкувал, че те мрази погрешно, тъй като, от вечните неуспехи пред себе си да те убие пред очите си, е започнал да се самосъжалява и да те издига в очите си като по-безсмъртен от самия него и по-достоен за музиката от самия Господ и е започнал да те обича, т.е. да се заблуждава, че това е любов…

Постскриптум:

Изгонена, истината тъжно напусна
дома ми. Лъжата остана на прага.
Раздялата беше лишена от чувство.
Раздялата всъщност оказа се гавра.

Не мисля, че бих тъй хукнал по дирите
на нещо, което е бягало винаги
от мен и дома ми. Не бих съжалявал
за никого вече – тъй както сатирите
не биха потърсили прошка от нимфите
за своите подлости… или състрадания.

Кажи ми какво бих опазил след всичко,
което загубих не само на думи?
Защо да очаквам рефрен след безличните
пошли куплети на нечия грубост?

“Нечия грубост” – Р.Донкин-13.02.2002

*Biding My Time (в превод: “В очакване на мига”)
–Заглавието е заимствано от “Пинк Флойд”

Скачай без да се оглеждаш!

“Преди да попиташ държавата
какво е направила за теб,
попитай себе си какво си
направил ти за нея!”
Джон Кенеди

Из “…И гледам как тече реката… ” (Румен Донкин – Август-1988):

Седемнадесети септември, 1988-ма
“…Има неща, които човек никога не може да бъде сигурен, че съществуват, ако не са свързани с него, защото не може да си представи живота без тях, просъществували като бели, сиви или черни мигове в оня откъс от време, наречен Аз и защото именно в това се крие невинното Му заблуждение.
Само, че аз никога нямаше да се съглася, че е невинно. И все пак, доколкото простъпката е едно от тези неща, аз никога не успях да избягам от двойната игра на невинността. Може би съвестта е просто свършека, от който смятаме, че си струва да се пазим, доколкото все още мислим дяволски ограничено. Харесваше ми тази дума „дяволски”. Бях прочел някъде нещо подобно, съпроводено с още нещо в израз, подхождащ твърде много на последен куплет на блус. Харесваше ми, защото ми харесваше прямотата на Дилън; може би там Дяволът в мен объркваше правите пътища на алтернативата на боязънта ми от... „Скачай без да се оглеждаш!”. Харесваше ми да заставам на пясъчния бряг привечер и да слушам вълните. Никога не съм имал своя китара, но никога не пропусках да се възползвам от случаите, когато можех да заемам от някъде този божествен инструмент и да го занеса на брега на Реката. Колко малка е цената на това да се оставиш онова, което изтръгва той от себе си да те отнася отатък Реката... Обичах Дилън и свирех музиката му. Обичах нощта, когато Луната се съблича и ляга на вълните да слуша шепота им, толкова странно неузнаваем – като пресичаща тишината молба...
...Обичах...”

Постскриптум от автора към 2009 г.:

…Финалният отрязък…
(“Пинк Флойд”-1983)

01. Следвоенни сънища
Кажи ми истината, кажи ми защо
бе разпнат Исус?
За да умре или за да възкръсне?
Кому бе нужно? На мен или на теб?
Гледал ли съм нещо такова по телевизията?
Нима това беше укорен намек за очите ти?
Някакво подсещане за рязването?
За да стане някой по-добър
или за да останат дворовете
все тъй открити към облаците?
Макар че това не би им било достатъчно,
докато не изгрее слънцето
със своите спомени
за самоубиващите се деца.
Какво сме й сторили, Меги,
какво сме й сторили на Англия?
Истина ли беше, че стреляхме,
а после крещяхме?
Какво са следвоенни сънища,
знаеш ли, Меги?
Какво сме ти сторили
на теб...?

02. Какво можеше да направиш?
Твоите възможни шансове
остават да кръжат
някъде зад теб,
обречени и луди,
изплашени и изгубени.
А за някой все още предупреждението е заповед –
да се запазят възможните шансове.

А някъде в отвъдокеанската земя,
сред маковите поля,
ти още лежиш до убития добитък.
И времето лежи до теб.
Помниш ли ме?
Аз те ценях. Ти мен също.
Мислиш ли, че щях да спра някога?
Мислиш ли, че ще спра сега?

Тя стои на прага, усмихваща се като фея,
лицето й сияе като светлина от хотелска лампа.
Студените й очи
съзират мъжете сред маковете,
тяхното злато в чантите,
ножовете в гърбовете им.
Един от тях, стъпвайки смело,
подава ръката си и казва:
„Аз бях дете тогава.
Сега съм един мъртъв мъж и само това.
Помниш ли ме?
Аз те ценях. Ти мен също.
Мислиш ли, че ще спра някога?”

От студа и опиянението
ние сме сграбчили в ръцете си
това как да се чувстваме добре
и да казваме, че е лошо.
С вързани езици и ужасени очи
ние се научихме да играем играта така,
че сега нравите ни са вдълбочени до бягство
и вледенени като остриета.
И се изнизаха с миналото ни
шумните призиви и знамената
на нашите възможни шансове,
окъсани като парцали.

03. Един от тълпата
Когато си един от тълпата
в страната на своите корени,
какво ще направиш,
за да свържеш двата края?
Научи се:
Направи ги луди, направи ги тъжни,
съчетай ги двама по двама,
направи го за себе си,
направи го за мен,
направи го по тяхна и по своя воля.
Направи ги лесни и плачливи.
Принуди ги да легнат и да мрат.

04. Завръщането на героя
Боже, какво е всичко това,
заради което всеки си спестява
признанията?
Когато дойдох отново,
вече бях започнал да старея
и, влизайки там, светлините мигом
излетяха.
Времето беше заобиколило битието ми.
И дори да няма начин да летя отново,
все пак няма никой при мен –
дори такъв, който да сподели
моя сарказъм към носталгията.

Сърдечен мой приятелю,
ти си побързал да заспиш.
Добре.
Сега е дошло времето, когато мога
наистина да ти говоря.
Защото има нещо – там – в спомените,
което виждам толкова ясно.
То е за теб.
А споменът е опиянен от мъка.
Цялата светлина на деня не е достатъчна
да го разбули.
Когато се върнахме от войната,
видяхме изгрева на победата:
Всяка врата блестеше със закачено на нея знаме.
Ние танцувахме и пеехме по улиците,
църковните камбани биеха.
Но пожарът на войната
остана да тлее в сърцата.
И протестът от всичко това
се превърна в нечути думи –
думи на побъркан войник.

05. Сънят на войника
Сякаш спускайки се ниско от облаците,
спомените се втурват в рояк,
но някъде в пространството наоколо,
в самия ъгъл на далечното непознато
поле
аз имах мечта,
аз имах мечта.
Сбогом, Макс!
Сбогом, Мамо!
(Това беше преди последната проверка.)
И среброто в косите й
сега така болезнено блести
на ноемврийското слънце.
Чуваш биещите камбани,
докосващи слуха ти като коприна
и сълзите ти тлеят в болящите зеници.
Вземаш премръзналата й ръка
и я въвеждаш в съня:
Спират на стан, защото обяд е.
Някои дори се опитват да почиват.
На теб ти се струва, че тук и сега
единствено можеш да говориш, но тихо
за твоите съмнения и страх,
макар да съзнаваш, че е лудост да очакваш:
Онова, което никога не би постигнал
сам.
Всъщност никога няма да чуеш
как се постига желания резултат.

Ритайки вратата с крак,
завинаги ще оставиш следа
върху нея,
макар, че е безсмислено
да оставиш дупка някъде,
където няма капка самоконтрол,
където ничие сърце няма да отблъсне
гадната тръпка –
да не се убиват деца повече,
да не се убиват деца повече!

Нощ след нощ,
кошмарът не напуска мозъка ми,
влачи умореното ми съзнание
до най-затънтените кътчета
на чуждите полета.
А войникът спи сега.
И каквото било, било е.
Ние никога няма да успеем
да закрием тази сцена,
а тя би трябвало да е последна.
Абстрахирай се от кошмара.
Освободи се от него.

06. Параноични очи
Затвори си устата и не им позволявай
да сгрешат.
Затисни здраво раната и не й позволявай
да изтича.
И ако те се опитват
да пречупят твоята дискретност
с въпросите си,
ти можеш да се скриеш,
да се скриеш
зад параноични очи.
Придай на лицето си измамния вид
и рискувай да ги дразниш.
Фиксираш собствения си присмех
и уж случайно
се облягаш на облегалката.
И продължаваш да се смееш
над целия свят.
Сред момчетата в тълпата
можеш да се скриеш,
да се скриеш
зад параноични очи.
Ти вярваше в техните притчи
за щастие, богатство и слава.
А сега си потънал в забравата истинска
на алкохола, с който преживяваш
твоя дял от от всичко това,
което е време в пространството.
Толкова далеч и толкова високо.
И ти се криеш, укриваш се
зад кафяви благи очи.

07. Махни си мръсните ръце от пустотата ми!
Брежнев взе Афганистан,
Бегин взе Бейрут,
Галтиери развя флага на съюза.
А Меги в един тъжен следобед
кръстоса света с крайцер,
с всички усилия да се домогне
до старите приятели –
очевидно, за да ги върне.

08. Флетчър Мемориъл
Махни надалеч всички вдетинени възрасти
и им построй дом
в малкото пространство на тяхното битие.
Назови го „Къща на спомените – Флетчър Мемориъл”
(Дом за побъркани тирани и крале).

Там те ще могат по всяко време
да се появяват по телевизионните си канали,
затворени в тях като в клетки.
Ще могат да бъдат сигурни,
че там са истински,
което всъщност винаги е било
най-забележителното усещане,
което някога са имали.

„Дами и господа,
простете,
добре дошли!
Да ви представя всички гости:
Господин Рейгън и съпругата му;
Мистър Бегин със своя млад приятел;
Мисис Тачър с делегацията си;
Мистър Брежнев с партията си;
Духът на Мак Карти;
Спомените на Никсън...

А сега да обявим играта по цветове:
Всички от латинската група
ще се срещнат с американците.
Всички ще бъдат обсипани в блясък
и всички ще бъдат заедно.

Дали са очаквали, че ще се отнесем с тях така?
Дали са подозирали, че ще ги подредим така?
Внушаващи респект от себе си,
те всички си броят медалите
и тренират усмивките си
заедно.
Всъщност са като група деца,
които играят най-мръсната игра:
Бум-бум,
лягай,
защото си убит.
Прикривайки ужасените си погледи
зад студените стъклени очи,
със своите любими играчки,
те ще бъдат добри момчета и момичета
във „Флетчър Мемориъл” –
дом за колониални маниаци,
изоставени от собствения си дял в живота.
Всички ли са тук?
Имате ли хубаво време?
Сега последният поздрав е за вас!

09. Пристанище Саутхемптън
Те се завърнаха преди четиридесет и пет години.
Никой не проговори и никой не се усмихна,
защото имаше много празни места
в редиците им.
Събраха се около паметника – гробница
и всички се съгласиха с ръка на сърцето
да приберат ножовете на войната.
Но сега:
Тя стои на пристанището в Саутхемптън
с кърпичка в ръце
и лятна рокля, прилепнала
по мокрото й от дъжда тяло
и с побелели кокалчета на премръзналите ръце,
с тихо отчаяние,
тя смело маха на момчетата...
...Все още тъмното петно кръв
се увеличава на гърба му –
ням свидетел на маковете и гробовете.
Когато битката свърши,
ние ще изконсумираме това,
което те са постигнали.
Но в дъното на нашите сърца,
ще усетим последното рязване.

10. Последното рязване (финалният отрязък)
През изкривения поглед на насълзените очи
трудно мога да определя
формата на сегашния момент.
О, съвсем не летя на високо
в чистото синьо небе,
а спираловидно падам надолу
в дупката, в земята, където
се скривам.
Ако преминеш успешно през минираното поле,
ако успееш да се промъкнеш покрай изстрелите,
ако набереш в срок цифровата комбинация
и влезеш в тайника,
ще стигнеш там, където съм аз.
И ако съм вътре, ще ти разкажа
какво има зад стената.
Имаше едно момче, което получаваше халюцинации,
тайно се влюбваше в момичетата от списанията,
знаейки, че не са истински.
Можеше ли някой да го обича?
Или това е само мъртъв сън?
И ако аз ти покажа своята тъмна страна
дали ще ме прегръщаш още довечера?
И ако аз ти разкрия сърцето си
и ти покажа своите слабости,
какво ще направиш?
Ще продадеш ли историята
от всички тия впечатления
срещу пари на „Ролинг Стоун”?
Ще ме оставиш ли сам?
Усмихвайки се тъй окуражаващо,
ще ме накараш ли всъщност
да започна да си събирам багажа
или ще ми забраниш да излизам от къщи?

Мислех, че трябва да сваля завесата,
държа острието с треперещи ръце,
готов да го направя.
Но точно тогава звъни телефонът.
И не ми достига куража да направя
последното рязване.

11. Не сега, Джон!
По дяволите всичко, което
сме имали с тях!
По дяволите сделката с японците!
Там има толкова много горящи къщи
и толкова много изсечени дървета!
По дяволите всичко, което
сме направили за тях!
Не можем да престанем да губим.
Разгневеният разсъдък
до болка осъзнава това.
Но вече не му пука за новата бомба,
която се задейства само веднъж,
с едно натискане на бутона.
Направи последното „натискане” –
превърни всичко в плазма.
Накарай всички да плачат
и да се смеят едновременно!
Накарай ги да танцуват в ритъма
на изстрелите в краката им.
Накарай ги да скачат и да тичат
след куршумите.
Ще се почувстваш ужасно добре.
Направи го.
Но не точно сега, Джон,
не точно сега!
Защото още не сме показали филма.
Холивуд чака.
В самия край на дъгата сме.
Но кой се интересува още от това
какво показва филмът?
Всичко това внезапно
може да отиде на майната си.
Не сега, Джони, по дяволите!
Ние имаме да показваме много!
Изчакай, Джони!
Трябва сам да се запознаеш с това.
О, ти още не знаеш какво е?
Но, ако всъщност стане така,
че краят не си дойде на мястото,
ние сами ще отидем при него.
Но не сега, Джони!
Аз трябва да се запозная с това.
Дори не зная още какво е.
Но, ако краят не си дойде на мястото...
...Спри, по дяволите!...

Мисля, че това никак не е лошо.
Бих го използвал, четейки книгите си.
Това би било новост
или може би злоупотреба –
мръсна консумация на безразсъдство
или просто би могло да бъде
негативно проявление на нещата.
По дяволите всичко, което
трябва да свършим за тях!
По дяволите далаверата
с лукавите японци!
По дяволите тревогата
за виетнамците!

Накарай руската мечка да падне на колене!
Ако не са русите, нека бъдат шведите.
Ние показахме на Аржентина
как се брани собственост.
Показахме им едно забележително шоу!
Нека почувстваме грубостта
преди Меги да е подходила
отново с милозливостта си.
Ха-ха!
Защото гълъбът може би не е толкова бял.
Ох, къде е, всъщност, шибаният гълъб, Джон?

12. Две слънца в залеза
В моя загадъчен взор
слънцето вече залязва,
пръскайки последните лъчи
над мостовете и пътищата.
Мисля за всички хубави неща,
оставени, уви, недовършени.
И тъжа преждевременно,
овладян от грешни подозрения,
че каузата всъщност бе гадна...
...Че всъщност жиците ръждясват
и не отнасят звуците до света.
И гневът заглъхва, скрит някъде
сред мъртвите полета.
Слънцето е още на изток,
дори денят вече да е превалял.
И има две слънца в залеза.
Ще избягат ли хората от това?

Когато дойде мигът
да се разбият всички ключалки,
ти ще се плъзнеш
към своето голямо ново убежище.
Ще опънеш застиналите струни на страха си
и никога вече няма да чуеш
гласовете им.
И никога няма да видиш лицата им.

Трябва да се върнеш назад.
Все някога ще го сториш, нали?
Предпазливи сякаш, моите сълзи
не са потекли още, но ще се стопят,
оставяйки мрачни ивици
от грима.

И накрая разбирам,
че, бидейки един от тълпата,
съм всъщност точно там,
където ми е мястото.
И съм просто само един
от всички тях, които
бяхме там – сред пепел и диаманти,
сред врагове и приятели,
където бяхме равни –
от самото начало
до самия край.

“Пинк Флойд” - 1983
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин

Не закривай сцената!

“Ако прощаваш вечно на хората,
ставаш зависим от тях.”
Уилям Хилтън

“Ако искаш да накараш някого
да разбере колко го обичаш,
не му спестявай нищо!”
Същия

Из “…И гледам как тече реката… ” (Румен Донкин – Август-1988):

Седемнадесети септември, 1988-ма
“…Сърцето е птица, която трябва да получи внушението, че клетката е неин свят, неин дом, неабстрахиран от свободата? Сърцето е всичко, което имаш, за да го загубиш. То е, всъщност, всичко, което имаш да губиш. За това: По дяволите! Ти имаш криле да летиш! Скоро! Скоро!
Но това беше одавна. Добре знаеш, че не сънуваш, защото не можеш да заспиш, защото същността, наречена живот, е впила ужасните си корени във внушението, че “сънят е брат на смъртта”. Умри, но не заспивай… Всъщност…
…Нямаш очи да погледнеш утрото, което е скъпо със светлината си, безочлив от (с) грешките в младостта си; нямаш вяра в целта на илюзиите, защото те са време толкова, колкото времето е сянка; нямаш страст, защото си изгубил това усещане като честно, когато си спрял за пръв път допира си до извращението; нямаш влечение, защото чисто и просто си го изгубил заедно със страстта; нямаш илюзия за това, защото си осъзнал, че времето тъпче всичко по неизмеримия си път; нямаш доверие в него, защото не е нужно за потока, в който се губиш; нямаш доверие към себе си, когато вече си успял да излъжеш любовта на амбициозните да ти се доверят; нямаш любов, защото си я скрил някъде в сапунените си блянове; нямаш вина, която да не си разбрал, изпитал, изтърпял – нямаш вина за това; нямаш обич, защото кървиш – когато те гледат, че кървиш – с очи, незабравящи злото, което си сторил; нямаш обич, защото не си научен да посягаш на всичко чуждо, освен на нечий чужд живот; нямаш власт да пречиш на низкото да свива нагли гнезденца в убежденията на силата ти да приемаш откровения; нямаш съзнание да си спомниш нищо по-страшно от това:
И Луната залезе. Като при Стайнбек – в една такава луда нощ на препускащи облаци с цвят на кобалт и нечия груба тайнственост, влачеща се след тях като копеле. Или може би пак съм несправедлив – че всъщност тя е сребърен диск, блестящ или не, на паузи – като обич, разкъс(в)ана от спомени. О, не, илюзията ще се изсмее брутално и ще обърне гръб на всички с думите, отправени към теб: “Не закривай сцената!”

Постскриптум от автора към 2009 г.:

…Стената…
(“Пинк Флойд”-1979)

01. Самия себе си
Така. Точно така!
Значи искаш да отидеш на шоуто?
Да почувстваш горещия гъдел на споделението?
Така. Добре.
Сега този кадет ще те закара точно там.
Кажи ми:
Това ли те кара да бягаш от слънцето?
И това ли е, което наистина искаш да видиш?
Ако искаш да знаеш какво се крие
Зад ледено студените очи,
Просто поеми пътя към “Дискейс”!

02. Тънък лед
Мама обича своето дете.
Татко го обича също.
Морето ще ти изглежда топло, мое дете,
а небето – толкова синьо.
Но, мое дете, мое тъжно дете, о, дете,
пързаляйки се по тънкия лед
на днешния живот,
влачейки се зад тихите укори
на милионите сълзи от изцапани очи,
не се изненадвай, когато
ледът се пропука под краката ти.
Вече ще си се подхлъзнал по наклонената плоскост
без дори да съзнаваш това.
И ще повлечеш всичко свое
след себе си,
когато сграбчиш счупения лед
от дупката.

03. Още една тухла в стената (първа част)
Татко замина отвъд океана,
остави само един спомен –
стара пожълтяла снимка
в семейния албум.
Татко, какво друго си оставил за мен?
Татко, какво друго си оставил след себе си?
Всичко на всичко, това беше само една
тухла в стената.
Всичко на всичко, това бяха само
тухли в стената.

04. Най-щастливите дни в живота ти
Когато растяхме и ходехме в училище,
виждахме учителите, които
биеха децата, когато могат.
И изливаха яда си върху нас,
върху нас – винаги и за всичко,
което бяхме сторили.
И бяхме изложени на опасност
винаги, когато не сме успели
добре да се скрием.
Но в града, така и така, всеки знаеше,
че когато настъпи нощта
дебелите жени – психопатки
пребиваха от бой децата
в най-хубавите дни от живота им.

05. Още една тухла в стената (втора част)
Ние не се нуждаем от възпитание!
Ние не се нуждаем от контрол върху мислите си!
Без черен сарказъм в класните стаи!
Учителю, остави децата на мира!
Хей, учителю, остави ни на мира!
Всичко на всичко, ти си само една
тухла в стената!
Всичко на всичко, това са само
тухли в стената.

06. Майко
Майко, мислиш ли, че те ще пуснат бомбата?
Майко, мислиш ли, че ще харесат песните?
Майко, мислиш ли, че те ще се опитат
да счупят моите стъклени топчета?
О, Мамо!
Мамо, ще построя ли стената?

Мамо, трябва ли да се кандидатирам за президент?
Мамо, трябва ли да се доверя на правителството?
Мамо, ще ме изпратят ли на огневата линия?
О, Мамо, наистина ли ще преживея това?
Мамо, наистина ли ще умра?

Тихо, мое дете, не плачи.
Мама ще направи така,
че всичките ти мечти да се сбъднат.
Мама ще прогони от теб
всичките ти страхове.
Мама ще те пази под крилото си.
Мама няма да ти позволи да излетиш.
Но ще ти разреши да пееш.
Мама ще те пази на топло.
О, мое тъжно дете,
разбира се, че Мама ще ти помогне
да построиш стената.

Мамо, мислиш ли, че тя ми е достатъчна?
Мамо, мислиш ли, че тя е опасна за мен?
Мамо, ще ми направиш ли малък възел на връзката?
О, Мамо, ще ми разбие ли сърцето тя?

Тихо, мое дете, не плачи сега!
Мама ще те пази от лошите момичета.
Мама не ще позволи на нито една
да те докосва с мръсните си ръце.
Мама ще те дочака
докато се върнеш
и застанеш на прага.
Мама винаги ще те открива,
където и да си.
Мама ще те държи спретнат и чист.
Ти само бъди мое дете.

Мамо, нужно ли е
да бъда толкова високо?

07. Сбогом, тъжно небе!
Ти видя ли падащите бомби?
И войниците на огневата линия?
Нима не си се чудил никога
защо не успяхме да дотичаме
до скривалището?
Когато обещахме да превземем новия свят,
обещания храбър свят
вече се гърчеше
под чистото синьо небе.
Тогава ти видя ли
бойците на огневата линия?
Чу ли падащите бомби?
И пламъците видя ли –
толкова ослепително дълги?
А мъката се прокрадва…
Сбогом, синьо небе!
Мое тъжно небе,
сбогом!

08. Какво ще правим сега?
Какво ще използваме, за да запълним
празните пространства?
Където лавините от гладен смях
бушуват с мисълта ни?
Ще успеем ли да прекосим
морето от лица
в търсене на повече и повече средства?
За връщане назад?
Ще си купим ли нова китара?
Ще шофираме ли най-мощната кола?
Ще работим ли пак до среднощ?
Ще влезем ли отново в борбата?
Остави светлините!
Обиколи Изтока,
огледай пълните с болести поля
и погребани кости,
разрушените домове.
Изпрати някому цветя по телефона.
Вземи си пиене,
усамоти се някъде,
отдай се на пиянството
и, необичайно за теб,
заспи!
Но ще опазиш ли така
любимите някому кучета по влаковете
или расовите плъхове?
Напълни си догоре касата
с неизровимо съкровище.
Запълни си свободното време
и никога не се размеквай…
в спомена за всичко, което е било.

09. Празни пространства
Какво трябва да направим,
за да запълним празните пространства?
Тези, за които се опитвахме да говорим?
Как ще заемем последните места?
Как ще построим стената?

10. Млада страст
Аз съм само едно ново момче –
един чужденец в града.
Тук, казват, са всичките добрини на града.
Но кой ще ме разведе
да ми покаже?
О, имам нужда от мръсна жена!
Имам нужда от мръсно момиче.
Има ли такава в пустия град?
Да ми помогне да се почувствам мъж.
Вземете тоя рок – бежанец!
Ето го, ваш е!
Ваш съм, мръсници!
Нуждая се от една от вас!

11. Един от моите обрати
Ден след ден любовта посивява
като кожата на умиращ човек.
Нощ след нощ сякаш очакваме
в старостта да сме по-добре.
Вече остарявам, ти също охладняваш.
Няма нищо забавно или успокоително.
Предстои да усетя как настъпва
поредния ми обрат.
Чувствам студа, режещ като бръснач,
остър като турникет,
сух като звук от басов барабан.
Изтичай до спалнята –
там – в гардероба – на рафта
ще намериш най-сигурното острие.
Не гледай плахо.
Това е моментен изблик
или внезапна фаза.
Само един от моите лоши дни.
…
Искаш ли да погледаме малко телевизия?
Или да прегледаме заедно вестниците?
Или заедно да измием съдовете
в свободното време?
Или да хапнем малко?
Искаш ли да се научиш да летиш?
Или искаш да ме видиш
как сам опитвам?
О, не зная
дали не ти се иска всъщност
да извикаш ченгетата.
Мислиш ли, че точно сега
мога да спра?
Защо ли тичам, а?

12. Не ме изоставяй сега!
О, скъпа!
Не ме изоставяй сега!
Не казвай: Това е краят на пътя!
Спомни си цветята, които ти изпратих!
Нуждая се от теб, скъпа!
Помогни ми да се добера
сам до убежището!
Преди всички врагове и приятели!
О, скъпа!
Не ме изоставяй сега!
Как можа да си тръгнеш точно, когато
разбра всъщност колко си ми нужна?
Как можа да ми предложиш точно сега
този неудачен вариант
за прекарване на последната нощ?
Но ти все пак си тръгваш?
Напускаш ме?
Защо?

13. Още една тухла в стената (трета част)
Не се нуждая от ръце да ме докосват!
Не се нуждая от опиати да ме успокояват!
Видях написаното на стената.
Не мисля, че се нуждая от нещо изобщо!

Всичко на всичко, това беше още една тухла в стената.
Всичко на всичко, това бяха само
тухли в стената.

14. Сбогом, жесток свят!
Сбогом, жесток свят!
Отивам си от теб днес!
Сбогом, наистина, сбогом,
сбогом на всички вас, хора!
Нищо, което ще кажете
вече няма значение.
Нищо не би ме накарало
да си променя решението.
Сбогом!

15. Хей, Ти!
Хей, Ти,
който си отвън на студа под жиците,
изпадащ в самота, остаряващ от безсмислието,
че някога ще ме почувстваш!
Хей, Ти,
който одавна си заел своето място в редицата –
със сърбящи крака и бледа нищожна усмивка,
можеш ли да ме почувстваш?
Хей, Ти!
Не им позволявай, не им помагай
да закопаят лъчите!
Не се предавай в борбата!
Недей да губиш последната битка!
Хей, Ти,
който си извън себе си,
стърчащ гол до телефона,
можеш ли да ме докоснеш?
Хей, Ти,
надал уморен слух за нечий
отвъден последен зов,
би ли ме докоснал?
Хей, Ти,
би ли ми помогнал да разбия камъка?
Отвори сърцето си, връщам се обратно
у дома.
…
Но това беше една измислица!
Стената е толкова недостижимо висока!
Вече си убеден в това и всички
неща след него. Няма смисъл просто
дори да се опитваш да събориш
частица от самата нея.
А мозъкът е пълен с червеи…
Хей, Ти,
който си от другата страна
на пътя,
който правиш всичко, което си казал
отвъд,
можеш ли да ми помогнеш?
Хей, Ти,
който си от другата страна
на стената,
чупещ бутилки в хола,
можеш ли да ми помогнеш?
Хей, Ти,
не се опитвай да ми казваш,
че това са
празните надежди голи!
О, по-добре да ми помогнеш!

Вярвай, заедно ще разбием стената!
Ще застанем между нея и себе си!

16. Има ли някой отвъд?
Има ли някой отвъд?

17. Никой у дома
Имам малка черна книжка
с моите стихове вътре.
Имам чанта с четка и боички
и няколко платна, пресъхнали
от слънцето и времето. Понякога,
когато като кученце послушно
аз чантата и книжката не отварям,
великодушно някой ме потупва
по рамото.

Имам еластични връзки за обувки.
Имам двайсет нашумели блуса.
Имам тринайсет хитови канала,
които да избирам до забрава.

Имам огромна електрическа лампа.
Имам очи на гърба си.
Имам способност всичко да наблюдавам
и да го пазя в съня си.
…
Това, което знам
е, че когато поискам да говоря
и вдигна слушалката на телефона,
няма никой отвъд.

Имам прическата на Хендрикс.
Имам неизбежно убодено от карфица.
И риза с ярко леке
от лака на някоя хубавица.

Имам никотинови петна по пръстите си.
Имам сребърна лъжица.
Имам огромно, до безбожно лъскаво
пиано, на което съм свикнал
да свиря погребални маршове.
Имам очи – диви и святкащи
на лунна светлина.
Имам мощен заряд да летя,
но нямам посока за летене.

О, скъпа, когато вдигна слушалката
на моя стар телефон,
няма никой от другата страна.

Имам високи ботуши.
Но краката ми хващат корени.

18. Вира
Някой тук да помни Вира Лин?
О, спомня ли си някой как тя каза,
че някога във някой слънчев ден
ние ще се срещнем отново?
Вира! Вира!
Какво се случи с теб?
Някой тук чувства ли какво ми е?

19. Върнете момчетата у дома!
Върнете момчетата у дома!
Върнете момчетата обратно у дома!
Не оставяйте децата
на огневата линия!
Върнете момчетата у дома!

20. Удобно ням
Здравей!
Има ли някой отатък?
Само ако искаш да ме чуеш,
ще има някой там.
Ето, сега
чувам как се потискаш.
Мога да смекча мъката ти
и да дам път на стъпките ти.
Ще се нуждая да зная първо
някои основни неща.
Посочи ми например сега
къде точно чувстваш болката.
Това не е мъка.
Няма мъка.
Просто си отпаднал.
Някак малко уморен,
като отплаващ дим на параход
далеч отвъд хоризонта,
нечуващ дори вълните,
които те носят.
Устните ти мърдат,
но аз не долавям
нищичко от онова, което
се опитваш да ми кажеш
или отново да премълчиш.
…
Когато бях дете и имах треска,
чувствах слабите си ръце
като два огромни балона.
Сега, когато го чувствам отново,
вече не мога да го обясня
и ти не можеш да го разбереш.

Аз не съм това, което съм.
Вече съм удобно ням. Това е.
Само едно леко убождане
и вече си далеч по-добре.
Ще усетиш леката болка,
но няма да можеш да я последваш.
Вярвам, че добре ще направя,
ако те пусна на шоуто.
Хайде, време е да тръгваме!
Помни, няма мъка,
просто си отпаднал
като отплаващ дим на параход
далеч на хоризонта.
Вълните просто те носят.
Устните ти мърдат,
но аз продължавам да не успявам
да разбера какво говориш.
…
Когато бях дете, веднъж
хвърлих поглед зад ъгъла
на окото си.
Опитах се да гледам в синьото
пространство на собственото си зрение.
Но не успях.
Тогава мечтата си отиде,
а днес детето е порасло.
Вече съм удобно ням.
Това е.

21. Шоуто трябва да продължи!
О, майко, о, татко!
Шоуто трябва да продължи!
О, татко, заведи ме у дома!
О, мамо, позволи ми да си отида!

Трябва ли да остана, диво втренчен,
диво втренчен в светлината от лампата?
Трябва ли нещо да предприема?
Или се налага просто да избягам?

Ще бъде ли грешка, ако отдам
голямо значение на тези мисли?
О, махнете ме, махнете ме от там!
Позволете на душата ми да си иде.

Толкова съм остарял
и толкова съм закъснял,
мамо, татко,
няма го вече и чувството,
че вас ви е имало.

Дори песента няма да запомня,
но шоуто трябва да продължи.

22. Самия себе си
Така. Точно така.
Ти решаваш, че трябва
да отидеш на шоуто,
да почувстваш горещата тръпка
на споделението.
Този кадет ще те отведе право там.
Така.
Тук имам запечатан плик
с кратко съобщение за вас.
Отварям и зачитам: “Пинк”
няма да дойдат сега.”
Не се чувстват добре и останаха в хотела.
Изпратиха нас като заместваща група.
Сега ние трябва да запълним
тяхната липса.
Да видим първо кой е в залата?
Има ли съмнителни лица?
Я ги изправете до стената!
Нека прожекторите ги осветят!
Ето там – един, който ни гледа
не съвсем дружелюбно.
Изкарайте го до стената!
Там пък съзирам евреин,
през двамата от него – негър!
Но кой, по дяволите, е пуснал
всичката тая измет в залата?
…
Всички те пушат опиум,
скрити зад прожекторите.
Ако питате мен –
бих ги изпозастрелял до един!

23. Бягай до пръсване!
Лицето си сега ти по-добре скрий
в онази удобно няма маска.
Със специалния бутон затвори
сякаш завинаги устата си
и кръжащите слепи очи –
с празна усмивка.

А твоето гладно сърце
ще почувства онази жлъч,
бликаща от виновната ти съвест.
И твоите разкъсани нерви
или счупени, сякаш стъклени
били са винаги – изведнъж ще се спънат
в своя път стръмен - като предно колело
на водач на керван.

И чуковете блъскат убийствено!
Не затваряй вратата,
а по-добре бягай!
Бягай през целия ден и цялата нощ,
бягай до пръсване
и своите чувства, лишени от разкош,
направо мръсни
скрий някъде вътре
в сърцето гладно.
Ако успееш да намериш момиче
за една нощ,
паркирай в сянката бавно и без да приличаш
на онзи,
който си бил, заведи я
при себе си.
Спусни задната седалка и просни я
като кожа от животно, умърси я,
докато оставиш я без чест.

Ако тя се оплаче на майка ти,
никога вече не спирай да бягаш!

24. В очакване на червеите
О, не можеш да ме търсиш сега.
Не би се получило нищо
от жалкия ти опит.
О, сбогом, жесток свят!
Свършило е всичко,
отпътувало е. Сбогом!
Лежейки в ковчега, толкова близо
до стената и все пак още
зад страната, която се вижда,
очаквам червеите да пробият дървото
и да ме освободят…
…
Те ще ме освободят
и аз ще ги последвам:
да изчистим града заедно!

Ще нахлузя черната риза,
ще изтръгна недъзите,
ще разритам вратите,
ще разбия прозорците.

С последния забъркан разтвор
ще засиля напрежението,
ще запаля пещите
за кралиците и за негрите,
за червените и за евреите.
Ще последвам червеите!

Би ли искал да видиш Британия?
Завърти кормилото, приятелю!
Всичко, което трябва да направиш
е да последваш червеите. Ясно?

Би ли искал да посетиш
нашите цветни братовчеди?
Би ли искал да се върнеш в къщи?
Всичко, което се иска от теб
е да последваш червеите на връщане.

25. Спрете!
Спрете!
Искам да си отида у дома!
Махнете тази униформа от мен!
Напускам шоуто!
И чакам в килията,
защото трябва да знам
бях ли виновен за това,
което се случи?

26. Процесът
Добро утро, Ваша чест!
Короната открива истинското шоу
сега!
Подсъдимият, когото въвеждаме
бе хванат на един концерт,
отиващ да се почувства
почти човек!
Призовавам Учителя!
Твърдял съм винаги, о, Ваша чест,
че той не подлежи на подобрение.
Дори в самия край, о, Ваша чест,
ако имах възможност да действам,
щях да го вкарам в правия път.
Но ръцете ми бяха вързани
от скимтящите сърца и артистите!
Дано се провалят ведно с убиеца!
Оставете ми го да го скълцам!

Луд съм…
Играчките горе, горе на тавана…
Луд съм…
Трябва ли да мисля или да престана?
Луд съм…
Те ще ми отнемат пиринчените топчета!

Нима ти, жалка измет, подъл глупчо,
още съществуваш?
Аз ще им помогна да хвърлят ключа.
Защо хитруваше?
Защо никога не ми се довери?
Нямаше да стигнеш до тук.
Но сам си си виновен.
Сега продължавай да затъваш!

Ваша чест,
само пет минути насаме с него!

Дете,
загубил си дома си ли?
Ела, мама да те прегърне!
Никога не съм искала
да имаш неприятности.
Но ти ме изостави.
Защо?
Позволете ми да го отведа
у дома, Ваша чест!

Луд съм…
Тичащ под дъгата в полето.
Луд съм…
Хвърли се от прозореца!
Там долу някъде
може би има пролука в стената.
Там – зад къщата в двора.
Едно пробягване само.
Нищо повече не е нужно.

Съдия – изпълнителят:
В цялата си съдийска кариера
не съм срещал случай като този,
в който някой да престъпва закона
по толкова много параграфи.
Начинът, Подсъдими,
по който си довел
до толкова мъки и терзания
своите майка и съпруга,
ме кара да се чувствам ужасно.
Но, приятелю мой,
сега ти се налага
да превъзмогнеш всякакви задръжки
и да се разкриеш.
Умолявам те сега,
напрегни взора си и гледай.
Разбийте стената!

27. Отвъд стената
Самотно движещи се или по двойки,
тези, които те обичат наистина
се разхождат нагоре – надолу
отвъд стената.
Нечия ръка в ръка,
подадени за приятелство.
Събрани на групи,
кървящите сърца и артистите
остават някъде там.
И когато са ти давали всичко от себе си,
те са те предупредили,
че сценарият не е от най-добрите.
И сега не ти остава нищо друго,
освен да си разбиеш сърцето
в отвратителната стена.

“Пинк Флойд” - 1979
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин