Махни с ръка и забрави.

За раздяла (опус първи)
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш. До себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Не копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус втори)
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно вече няма в мен!
Далеч иди. Избягай. Не се връщай:
към спомена, че бил съм твой любим.
И забрави ме (ако не е късно).
Не ми прощавай. Аз съм непростим.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус трети)
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере,
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така?!...
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус четвърти)
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там..., о, там е пълно с демони.
Махни се. Не се влюбвай. Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус пети)
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста искрена вина
към времето,
в което сме се лъгали,
че в себе си
били сме адски тъжни?
Р.Донкин-16.08.2000

Отивам си (епилог)
Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко. Право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай. За мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират в твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя.
Тъй защото нищо не чувствам
вече.
Тръгвам си.
Сбогом.
Р.Донкин-16.08.2000

За Природата

(…Из “Дневникът на един самотник”)

…Тишината винаги е била тук. И преди, когато не е било толкова пусто, и сега, когато е по-пусто от всякога. Планината винаги оцелява; успява да опази чара си по свой начин, шансът й може би е в това, че никой от враговете й не е успял и не може да успее да разбере простия цинизъм на този чар, неговата екзистенц логика, чието начало винаги е в тишината и може би свършва с нея.
Анализът на онази красота, която не е плод на твоето въображение е невъзможна тръпка. Ако изобщо я изпиташ, тя ще те осакати и извратеното ти от непосилната болка съзнание ще роди една утопично грозна, но велика мисъл: “Красотата не съществува”.
Животът се е скрил някъде. В очакване на пролетта? О, не. Самата природа сякаш одавна е престанала да вярва в своите преходи. Планината е оцеляла, но е болна. Може би от естествена старост. Или преждевременна умора. Природата на нещата, които никога не биха те приели като свой е мълчалива…

Р.Донкин, 20.03.2000, Костенец

За Човещината

“…Злият човек няма семейство.
Добрият има разбито семейство…”
Симеон Владимиров

Из “Дневникът на един самотник”

Човещината.
…Тя е подсъзнателният импулс за вината, че си си позволил да си твар, която диша въздуха на друга твар. Самотата, която ти напомня за Смъртта, когато въздухът не ти достига, те стяга в стоманено – ледените капани на Страха и, обладан (най-често спонтанно от кошмарното Предчувствие за тоя страх) ти лишаваш вече съзнателно себе си от нещо, което е твое в полза на ближния си – когато неговата самота е нарисувала грозните си картини по лицето му; когато неговият страх те плаши…, почуквайки нагло по вратата на твоя страх…
…Лишавайки се от най-необходимото, когато и защото да мислиш за Спомена или да си спомняш за всичко, което все не си успял да измислиш, е извикало у теб дори чувството, че обичаш. Обичаш Себе си, а после Него – който може да те напусне преди ти да си напуснал него.
Това е.
Алтруизмът не е човещина. Алтруизмът е изкупване на вината за недостатъчна човещина.

Р.Донкин-21.03.2000