(…за поезията, оцеляването, времето, секса и музиката…)
“…Мълчанието е робство и бездомие.
Мълчанието е грозна тишина.
Разбиеш ли оковите, свободен си
Да скочиш в бездната на друга самота…”
“Музиката, алкохолът и цигарите”
Р.Донкин-1993
Из “Дневникът на един самотник”
За поезията:
…Поезията е бреме. Понякога си напълно съгласен със себе си, че е невъзможно да се отървеш от него, след като никога не си успял да проумееш къде и от какво се трупа то. Но друг път почти надспорваш себе си и тогава се чувстваш повече доволен – след като и когато си успял да я превърнеш в уродлив водопад от цинизъм, псевдоеротика и безсмислие в чисти дози – едно към едно. Всъщност, те е страх да си признаеш, че те боли. От нея и от всичко, което тя успява да извади от дъното ти. Боли от неудачите да бъдеш прозаик. Да бъдеш по-малко откровен и повече интересен, по-“художествен” и, в крайна сметка, обикновен…
…Белите рими са чудовища с жълти очи и зелени блясъци в тях и обратно. Правите четиристишия са отломъци от плесенясалите скали на планината, в която никой няма да те посети. Тишината сред мурите е сериозна и твърде жестока за онова съзнание, в което романтиката е неизживяна…
За оцеляването:
…Защото голата истина за оцеляването е в непосилния страх от смъртта. Този, комуто се е удало да надвие поне веднъж тоя страх, започва подсъзнателно да се убеждава, че е способен, дори достоен, в крайна сметка да го победи. Илюзията го храни със злоба, която произвежда болка и се храни с болка. А болката изпълва целия смисъл във времето, необходимо и достатъчно за физическото съществуване. Разбира се, злобата не е достатъчна за оцеляването. Тя трябва да бъде балансирана от антиподи в душата, така както душата сама си избира кои да са те. Най-сигурният от тях не винаги е любов…
За времето:
…Времето е формата на избраната от някого посока. Същият този някой е избрал и формата, макар, че самонадеяният разсъдък, който винаги се плаши да мисли абстрактно, не признава това и си приписва всичко сътворено, дори сътворението на Бог. Истината е, че времето не зависи от разсъдъка, още по-малко, когато той е твърде напреднал в болестта да измерва всичко в границите на собственото съществуване. Времето измерва само себе си, погледнато през моите очи, но погледнато през твоите – то измерва само твоя живот и този на онова нещо, в което ще се превърнеш, ако наистина си религиозен. Както вярваш, че бидейки религиозни, и предците ти са мислели така. Ти ги включваш в своето време и си горд, че твоето е продължение на тяхното. Вярваш в сивата традиция, проповядваща идеята за минало, настояще и бъдеще и умираш щастлив…
За секса:
…Обичам тоя спорт и, струва ми се, ще го обичам докато имам достатъчните физически сили и мозъчни импулси на еротичното си въображение, които ме правят способен да го практикувам. Когато силите ми отслабнат, а мозъкът ми започне да мисли преди всичко за ползата от удоволствието повече, отколкото за удоволствието от ползата, ще започна да старея. Старостта ще дойде внезапно, тъй както внезапно дойде зрелостта. Когато остарея достатъчно, за да започна да се съмнявам във всяка полза, а удоволствията ще ме плашат дори в спомените за тях, ще намразя спорта. И ще започна да страня от жените. В алкохолната депресия състоянието е същото, с тая разлика, че един старец никога не би могъл да разбере какво е опиянение от каквото и да било. Защото вече е достатъчно оглупял дори пред себе си. Предпочитам младата смърт…
За музиката:
…Музиката е нагон, от който се боиш. Творейки музика, ти всъщност се стремиш да изгониш от себе си демоничните стонове от пъкленото дъно на душата си, да се отървеш от тях. Слушайки, попивайки, съзнавайки, анализирайки и разбирайки музика, ти пиеш с пълни шепи от кървавата локва, събрана или събирана от кошмарите на оня, който твърди, че те обича, а всъщност обича само тръпката, че е в състояние да ти причини болка, от която можеш да умреш, или оня, който си признава тоя мотив, а ти си го изтълкувал, че те мрази погрешно, тъй като, от вечните неуспехи пред себе си да те убие пред очите си, е започнал да се самосъжалява и да те издига в очите си като по-безсмъртен от самия него и по-достоен за музиката от самия Господ и е започнал да те обича, т.е. да се заблуждава, че това е любов…
Постскриптум:
Изгонена, истината тъжно напусна
дома ми. Лъжата остана на прага.
Раздялата беше лишена от чувство.
Раздялата всъщност оказа се гавра.
Не мисля, че бих тъй хукнал по дирите
на нещо, което е бягало винаги
от мен и дома ми. Не бих съжалявал
за никого вече – тъй както сатирите
не биха потърсили прошка от нимфите
за своите подлости… или състрадания.
Кажи ми какво бих опазил след всичко,
което загубих не само на думи?
Защо да очаквам рефрен след безличните
пошли куплети на нечия грубост?
“Нечия грубост” – Р.Донкин-13.02.2002
*Biding My Time (в превод: “В очакване на мига”)
–Заглавието е заимствано от “Пинк Флойд”
“…Мълчанието е робство и бездомие.
Мълчанието е грозна тишина.
Разбиеш ли оковите, свободен си
Да скочиш в бездната на друга самота…”
“Музиката, алкохолът и цигарите”
Р.Донкин-1993
Из “Дневникът на един самотник”
За поезията:
…Поезията е бреме. Понякога си напълно съгласен със себе си, че е невъзможно да се отървеш от него, след като никога не си успял да проумееш къде и от какво се трупа то. Но друг път почти надспорваш себе си и тогава се чувстваш повече доволен – след като и когато си успял да я превърнеш в уродлив водопад от цинизъм, псевдоеротика и безсмислие в чисти дози – едно към едно. Всъщност, те е страх да си признаеш, че те боли. От нея и от всичко, което тя успява да извади от дъното ти. Боли от неудачите да бъдеш прозаик. Да бъдеш по-малко откровен и повече интересен, по-“художествен” и, в крайна сметка, обикновен…
…Белите рими са чудовища с жълти очи и зелени блясъци в тях и обратно. Правите четиристишия са отломъци от плесенясалите скали на планината, в която никой няма да те посети. Тишината сред мурите е сериозна и твърде жестока за онова съзнание, в което романтиката е неизживяна…
За оцеляването:
…Защото голата истина за оцеляването е в непосилния страх от смъртта. Този, комуто се е удало да надвие поне веднъж тоя страх, започва подсъзнателно да се убеждава, че е способен, дори достоен, в крайна сметка да го победи. Илюзията го храни със злоба, която произвежда болка и се храни с болка. А болката изпълва целия смисъл във времето, необходимо и достатъчно за физическото съществуване. Разбира се, злобата не е достатъчна за оцеляването. Тя трябва да бъде балансирана от антиподи в душата, така както душата сама си избира кои да са те. Най-сигурният от тях не винаги е любов…
За времето:
…Времето е формата на избраната от някого посока. Същият този някой е избрал и формата, макар, че самонадеяният разсъдък, който винаги се плаши да мисли абстрактно, не признава това и си приписва всичко сътворено, дори сътворението на Бог. Истината е, че времето не зависи от разсъдъка, още по-малко, когато той е твърде напреднал в болестта да измерва всичко в границите на собственото съществуване. Времето измерва само себе си, погледнато през моите очи, но погледнато през твоите – то измерва само твоя живот и този на онова нещо, в което ще се превърнеш, ако наистина си религиозен. Както вярваш, че бидейки религиозни, и предците ти са мислели така. Ти ги включваш в своето време и си горд, че твоето е продължение на тяхното. Вярваш в сивата традиция, проповядваща идеята за минало, настояще и бъдеще и умираш щастлив…
За секса:
…Обичам тоя спорт и, струва ми се, ще го обичам докато имам достатъчните физически сили и мозъчни импулси на еротичното си въображение, които ме правят способен да го практикувам. Когато силите ми отслабнат, а мозъкът ми започне да мисли преди всичко за ползата от удоволствието повече, отколкото за удоволствието от ползата, ще започна да старея. Старостта ще дойде внезапно, тъй както внезапно дойде зрелостта. Когато остарея достатъчно, за да започна да се съмнявам във всяка полза, а удоволствията ще ме плашат дори в спомените за тях, ще намразя спорта. И ще започна да страня от жените. В алкохолната депресия състоянието е същото, с тая разлика, че един старец никога не би могъл да разбере какво е опиянение от каквото и да било. Защото вече е достатъчно оглупял дори пред себе си. Предпочитам младата смърт…
За музиката:
…Музиката е нагон, от който се боиш. Творейки музика, ти всъщност се стремиш да изгониш от себе си демоничните стонове от пъкленото дъно на душата си, да се отървеш от тях. Слушайки, попивайки, съзнавайки, анализирайки и разбирайки музика, ти пиеш с пълни шепи от кървавата локва, събрана или събирана от кошмарите на оня, който твърди, че те обича, а всъщност обича само тръпката, че е в състояние да ти причини болка, от която можеш да умреш, или оня, който си признава тоя мотив, а ти си го изтълкувал, че те мрази погрешно, тъй като, от вечните неуспехи пред себе си да те убие пред очите си, е започнал да се самосъжалява и да те издига в очите си като по-безсмъртен от самия него и по-достоен за музиката от самия Господ и е започнал да те обича, т.е. да се заблуждава, че това е любов…
Постскриптум:
Изгонена, истината тъжно напусна
дома ми. Лъжата остана на прага.
Раздялата беше лишена от чувство.
Раздялата всъщност оказа се гавра.
Не мисля, че бих тъй хукнал по дирите
на нещо, което е бягало винаги
от мен и дома ми. Не бих съжалявал
за никого вече – тъй както сатирите
не биха потърсили прошка от нимфите
за своите подлости… или състрадания.
Кажи ми какво бих опазил след всичко,
което загубих не само на думи?
Защо да очаквам рефрен след безличните
пошли куплети на нечия грубост?
“Нечия грубост” – Р.Донкин-13.02.2002
*Biding My Time (в превод: “В очакване на мига”)
–Заглавието е заимствано от “Пинк Флойд”
