Интро:
Една от най-влиятелните групи в историята на рок музиката след „Бийтълс” е създадена през 1966 г. от Джеймз Албърт Пейдж, роден в Англия, Хестън, Мидълсекс.
Първоначалните тълкувания от критиците около името на групата („Led Zeppelin”), (чийто буквален превод от английски на български е практически невъзможен) водят началото си от съмненията за често използвания през шейсетте години на миналия век в хипи – средите жаргонен израз „led” (вероятно от „leed” – водя, съответно „водач”). Но тези тълкувания са твърде свободни.
Основната критична нишка относно цялостния облик на звученето на групата е водещия отглас, че нейната музика е първият ярък намек за един нов смесен стил, наречен „дисторшън”, като цяло направил първите препратки към бъдещите „хард рок” и „хеви метъл”.
С появата на „Лед Цепелин” на световната рок сцена се свързва и новата представа за специфичен звук и различна конструкция на музикалните изпълнения. За разлика от мелодичността, характерна за стила на „Бийтълс”, „Лед Цепелин” предлагат един съвременно нов поглед, през който бас китарата и барабаните са изведени в твърде висок диапазон на съпровода, а вокалът е характерно „недостижим” във високите тонове.
Не закъсняват критични реакции, според които всъщност по-точното наименование на стила на тази наистина различна група е „хеви блус рок”, което твърдение не е лишено от своята доза правдоподобност. Разбира се, субективното тълкувание е неизбежно, когато обектът на изкуството е изтъкан от противоречия и контрасти.
История:
Всъщност „Led Zeppelin” е сформирана от Пейдж от останките на току що разпадналата се също британска група „The Yardbirds”, в която Джими Пейдж се включва малко преди разпадането на мястото на водещия китарист Ерик Клептън. Първоначално в новия проект за самостоятелна група на Пейдж се включва Джон Пол Джоунс, с когото Джими е работил известно време в „Ярдбърдс”. Постепенно във вече утвърждаващата се група са привлечени още членове, като Кийт Ралф и Джеймз Макарти. С този свой състав групата просъществува до 1968 г., когато Ралф и Макарти внезапно напускат. Пейдж повежда съдебни дела за запазване правата за името на групата и трескаво търси заместници в името на нейното бъдеще. На своеобразния кастинг за вокалист един ден през вратата на студиото влиза още никому неизвестният до тогава Робърт Холдридж Плант, който, междувпрочем, не издържа на първото прослушване. Поради липса на голям избор, двамата с Пол канят Плант на второ прослушване. Кандидатът е одобрен с известни задръжки. Голямата амбиция на Джими е да привлече Тери Райт от „Procol Harum” – западаща група, но последният получава предложение от Джеф Бек и отказва на Пейдж. Басистът Крис Дреха, който принципно участва в групата с черезвичайни включвания също обявява своето напускане през ноември 1968 г. и това налага не по-малко официалното обявяване на Плант за вокалист на „Лед Цепелин”. Само няколко месеца по -късно, не кой да е, а самият Робърт Плант препоръчва на фронтмена свой колега от бившата си група „The Band Of Joy” Джон Джойсън Бонъм – обещаващ барабанист с нестандартни подходи към чинелите. Пейдж се съгласява и офертата е отправена към Бонъм, но той отказва. Временно групата записва инструментални парчета без барабани, които не издава. По-късно приема поканата и известната четворка за пръв път се събира през август 1968 г. Поради тежки дела за правата над името „Led Zeppelin” с бившите участници, новосформиралата се група временно се подвизава на сцената под непретенциозното име „New Yardbirds”.
През октомври 1968 г. малко след приключване на фактически първото (в историята на легендарната четворка) турне, след спечелване правата за името в съда, групата официално се преименува на „Led Zeppelin”.
Голата истина за историята на името на групата е следната:
Самият израз “Led Zeppelin” за пръв път е употребен от барабаниста на “The Who” Кейт Муун, в едно негово изказване относно проекта на „Ню Ярдбърдс” в известна медия, което звучало приблизително така: „С този състав ще се сгромолясате като оловен балон.”. Отвръщайки на иронията с ирония, Пейдж решава да нарече групата си именно „Leed Zepelin” (в едно друго свое значение английската дума „leed” означава „олово”. Идеята за „цепелина” му идва от логиката, че „това, което ще се срине няма да е просто балон, а по -голямо, същински цепелин като онези съоръжения, измислени от нацистите, които през военните години не са имали равни на себе си в небето...). При самата регистрация обаче Пейдж взема решение първата част на името категорично да бъде изписана „led”, защото така произнесена тя означава именно „оловен”. Двойното „P” във втората част на името също е с цел да се постигне известна оригиналност, възбуждаща въпроси при прочит и „бодяща” окото с размисли за „неграмотност”.
Дискография:
Същия месец групата успява да запише само за по – малко от две денонощия своя първи дебютен едноименен албум „Led Zeppelin-1”, който е издаден от „Атлантик Рекърдс” в края на 1969 г. сещу рекордния за времето си хонорар от 200 000 долара. Албумът е своеобразна смесица от блус и рок с доминиращо китарно звучене и непреодолим, почти уморяващ вокал. Албумът достига небивал успех, но не на родна земя, а в САЩ, където продажбите достигат рекордите на „Бийтълс”, изравняват ги и конкурират тези на самия крал на рокендрола Елвис Пресли – и то само за една година. Най-щекотливата атракция в този дебютен албум на групата е композицията „You Shook Me” (буквално: „”Шокираш ме”), която е интерпретация на парчето на У. Диксън и Дж. Леноар от 1967 г., при това изключително добра интерпретация, която недвусмислено измества по слава оригинала.
Малко известен е един случай, постфактум превърнал се в легенда, от живота на Елвис Пресли. На своя последен концерт в Мемфис през 1970 г. след една кратка пауза, той се обръща към публиката с думите: „Сега ще ви изпълня нещо, което никога не съм пял на живо и много ми се иска да чуя от своите уста.”. Успял да разсмее първите редове от публиката, той се обръща към оркестъра си и продължава: „Момчета, трябва да внимаваме да не се изложим. В залата са „Лед Цепелин””. Парчето, което следва е „You Shook Me”. Действително присъстващите в залата Джими Пейдж и Джон Пол Джонс едва ли са могли да очакват такава внезапна реклама.
През 2003 г. списание „Ролинг Стоун” класира албума „Лед Цепелин 1” на 29-то място в своята класация „500-те най-велики албуми на всички времена”.
През октомври 1969 г. излиза и вторият албум на групата, озаглавен „Led Zeppelin II”. Записан е по време на общо шестте турнета на групата в Англия и САЩ. И този албум постига огромни успехи, като не слиза от първото място в американските класации цели седем седмици. Стилът в него е подобен на този в първия албум, но е характерен с повече динамика, по-тежки китарни рифове, изнесени на преден план (нетипично за рок музиката до тогава) и множество сола. В по-голямата си част албумът е повече рок ориентиран в сравнение с първия, но и тук се срещат не малко песни, повлияни от ранните творби на американския блус изпълнител Уили Диксън. Парчето „Whole Lotta Love“ (буквално „Цялата любов”) предизвиква голям интерес със своите иновативни рифове и ритъм секция, и се превръща в първата им популярна песен, обиколила класациите по целия свят.
Третият албум, озаглавен „Led Zeppelin III”, е записан в студио „Уелс” и показва определено израстване на групата в композиторски аспект. Наситен е с британски фолклорни влияния и келтски фолк елементи, а звученето на целия албум е доста по -акустично от предните два. През ноември 1970 г. на музикалния пазар се появява първият сингъл на групата — откриващото парче от албума „Immigrant Song“ („Имигрантска”), както и един от малкото им бисайдове „Hey Hey What Can I Do“ („Какво бих могъл да сторя?”), издаден от Atlantic Records без изричното съгласие на членовете на Led Zeppelin, с което компанията си навлича гнева на четиримата музиканти.
Четвъртият албум, озаглавен логично „Led Zeppelin IV”, се определя от много критици като върхова точка в творчеството на групата, както и като един от най-важните и влиятелни рок албуми на всички времена. В него са комбинирани всевъзможни стилови и тематични насоки — от суров хард рок, изпълнен с множество рифове и динамика (Black Dog) („Черното куче”), през осъвременени рокендрол мотиви (Rock and Roll) и блус (When the Levee Breaks) („Когато чашата прелее”), до чисто фолклорни композиции (The Battle of Evermore) („Вечната битка”). Песента, превърнала се в тотален хит, „Stairway to Heaven” („Стълба към небето”), съчетава двата полюса (хард рок и фолклор) и разкрива в най -пълна степен творческата сила и майсторство на групата. Тази песен е „майката“ на много други подобно структурирани песни с плавно преливащи се една в друга части (започвайки бавно и меланхолично с акомпанимент само на една акустична китара, но постепенно усилвайки темпото, завършвайки с твърди рифове и сола и мощни барабани). Това е и най-популярната им песен, считана от мнозина за най-доброто хард рок изпълнение за всички времена. „Stairway to Heaven“ е може би единствената песен, превърнала се в мегахит без да бъде издавана като сингъл. В някои песни са прибавени допълнителни музикални инструменти като хармоника, изпълнена от Плант и мандолина и клавири, в изпълнение на басиста Джон Пол Джоунс.
Следва продължение...
Една от най-влиятелните групи в историята на рок музиката след „Бийтълс” е създадена през 1966 г. от Джеймз Албърт Пейдж, роден в Англия, Хестън, Мидълсекс.
Първоначалните тълкувания от критиците около името на групата („Led Zeppelin”), (чийто буквален превод от английски на български е практически невъзможен) водят началото си от съмненията за често използвания през шейсетте години на миналия век в хипи – средите жаргонен израз „led” (вероятно от „leed” – водя, съответно „водач”). Но тези тълкувания са твърде свободни.
Основната критична нишка относно цялостния облик на звученето на групата е водещия отглас, че нейната музика е първият ярък намек за един нов смесен стил, наречен „дисторшън”, като цяло направил първите препратки към бъдещите „хард рок” и „хеви метъл”.
С появата на „Лед Цепелин” на световната рок сцена се свързва и новата представа за специфичен звук и различна конструкция на музикалните изпълнения. За разлика от мелодичността, характерна за стила на „Бийтълс”, „Лед Цепелин” предлагат един съвременно нов поглед, през който бас китарата и барабаните са изведени в твърде висок диапазон на съпровода, а вокалът е характерно „недостижим” във високите тонове.
Не закъсняват критични реакции, според които всъщност по-точното наименование на стила на тази наистина различна група е „хеви блус рок”, което твърдение не е лишено от своята доза правдоподобност. Разбира се, субективното тълкувание е неизбежно, когато обектът на изкуството е изтъкан от противоречия и контрасти.
История:
Всъщност „Led Zeppelin” е сформирана от Пейдж от останките на току що разпадналата се също британска група „The Yardbirds”, в която Джими Пейдж се включва малко преди разпадането на мястото на водещия китарист Ерик Клептън. Първоначално в новия проект за самостоятелна група на Пейдж се включва Джон Пол Джоунс, с когото Джими е работил известно време в „Ярдбърдс”. Постепенно във вече утвърждаващата се група са привлечени още членове, като Кийт Ралф и Джеймз Макарти. С този свой състав групата просъществува до 1968 г., когато Ралф и Макарти внезапно напускат. Пейдж повежда съдебни дела за запазване правата за името на групата и трескаво търси заместници в името на нейното бъдеще. На своеобразния кастинг за вокалист един ден през вратата на студиото влиза още никому неизвестният до тогава Робърт Холдридж Плант, който, междувпрочем, не издържа на първото прослушване. Поради липса на голям избор, двамата с Пол канят Плант на второ прослушване. Кандидатът е одобрен с известни задръжки. Голямата амбиция на Джими е да привлече Тери Райт от „Procol Harum” – западаща група, но последният получава предложение от Джеф Бек и отказва на Пейдж. Басистът Крис Дреха, който принципно участва в групата с черезвичайни включвания също обявява своето напускане през ноември 1968 г. и това налага не по-малко официалното обявяване на Плант за вокалист на „Лед Цепелин”. Само няколко месеца по -късно, не кой да е, а самият Робърт Плант препоръчва на фронтмена свой колега от бившата си група „The Band Of Joy” Джон Джойсън Бонъм – обещаващ барабанист с нестандартни подходи към чинелите. Пейдж се съгласява и офертата е отправена към Бонъм, но той отказва. Временно групата записва инструментални парчета без барабани, които не издава. По-късно приема поканата и известната четворка за пръв път се събира през август 1968 г. Поради тежки дела за правата над името „Led Zeppelin” с бившите участници, новосформиралата се група временно се подвизава на сцената под непретенциозното име „New Yardbirds”.
През октомври 1968 г. малко след приключване на фактически първото (в историята на легендарната четворка) турне, след спечелване правата за името в съда, групата официално се преименува на „Led Zeppelin”.
Голата истина за историята на името на групата е следната:
Самият израз “Led Zeppelin” за пръв път е употребен от барабаниста на “The Who” Кейт Муун, в едно негово изказване относно проекта на „Ню Ярдбърдс” в известна медия, което звучало приблизително така: „С този състав ще се сгромолясате като оловен балон.”. Отвръщайки на иронията с ирония, Пейдж решава да нарече групата си именно „Leed Zepelin” (в едно друго свое значение английската дума „leed” означава „олово”. Идеята за „цепелина” му идва от логиката, че „това, което ще се срине няма да е просто балон, а по -голямо, същински цепелин като онези съоръжения, измислени от нацистите, които през военните години не са имали равни на себе си в небето...). При самата регистрация обаче Пейдж взема решение първата част на името категорично да бъде изписана „led”, защото така произнесена тя означава именно „оловен”. Двойното „P” във втората част на името също е с цел да се постигне известна оригиналност, възбуждаща въпроси при прочит и „бодяща” окото с размисли за „неграмотност”.
Дискография:
Същия месец групата успява да запише само за по – малко от две денонощия своя първи дебютен едноименен албум „Led Zeppelin-1”, който е издаден от „Атлантик Рекърдс” в края на 1969 г. сещу рекордния за времето си хонорар от 200 000 долара. Албумът е своеобразна смесица от блус и рок с доминиращо китарно звучене и непреодолим, почти уморяващ вокал. Албумът достига небивал успех, но не на родна земя, а в САЩ, където продажбите достигат рекордите на „Бийтълс”, изравняват ги и конкурират тези на самия крал на рокендрола Елвис Пресли – и то само за една година. Най-щекотливата атракция в този дебютен албум на групата е композицията „You Shook Me” (буквално: „”Шокираш ме”), която е интерпретация на парчето на У. Диксън и Дж. Леноар от 1967 г., при това изключително добра интерпретация, която недвусмислено измества по слава оригинала.
Малко известен е един случай, постфактум превърнал се в легенда, от живота на Елвис Пресли. На своя последен концерт в Мемфис през 1970 г. след една кратка пауза, той се обръща към публиката с думите: „Сега ще ви изпълня нещо, което никога не съм пял на живо и много ми се иска да чуя от своите уста.”. Успял да разсмее първите редове от публиката, той се обръща към оркестъра си и продължава: „Момчета, трябва да внимаваме да не се изложим. В залата са „Лед Цепелин””. Парчето, което следва е „You Shook Me”. Действително присъстващите в залата Джими Пейдж и Джон Пол Джонс едва ли са могли да очакват такава внезапна реклама.
През 2003 г. списание „Ролинг Стоун” класира албума „Лед Цепелин 1” на 29-то място в своята класация „500-те най-велики албуми на всички времена”.
През октомври 1969 г. излиза и вторият албум на групата, озаглавен „Led Zeppelin II”. Записан е по време на общо шестте турнета на групата в Англия и САЩ. И този албум постига огромни успехи, като не слиза от първото място в американските класации цели седем седмици. Стилът в него е подобен на този в първия албум, но е характерен с повече динамика, по-тежки китарни рифове, изнесени на преден план (нетипично за рок музиката до тогава) и множество сола. В по-голямата си част албумът е повече рок ориентиран в сравнение с първия, но и тук се срещат не малко песни, повлияни от ранните творби на американския блус изпълнител Уили Диксън. Парчето „Whole Lotta Love“ (буквално „Цялата любов”) предизвиква голям интерес със своите иновативни рифове и ритъм секция, и се превръща в първата им популярна песен, обиколила класациите по целия свят.
Третият албум, озаглавен „Led Zeppelin III”, е записан в студио „Уелс” и показва определено израстване на групата в композиторски аспект. Наситен е с британски фолклорни влияния и келтски фолк елементи, а звученето на целия албум е доста по -акустично от предните два. През ноември 1970 г. на музикалния пазар се появява първият сингъл на групата — откриващото парче от албума „Immigrant Song“ („Имигрантска”), както и един от малкото им бисайдове „Hey Hey What Can I Do“ („Какво бих могъл да сторя?”), издаден от Atlantic Records без изричното съгласие на членовете на Led Zeppelin, с което компанията си навлича гнева на четиримата музиканти.
Четвъртият албум, озаглавен логично „Led Zeppelin IV”, се определя от много критици като върхова точка в творчеството на групата, както и като един от най-важните и влиятелни рок албуми на всички времена. В него са комбинирани всевъзможни стилови и тематични насоки — от суров хард рок, изпълнен с множество рифове и динамика (Black Dog) („Черното куче”), през осъвременени рокендрол мотиви (Rock and Roll) и блус (When the Levee Breaks) („Когато чашата прелее”), до чисто фолклорни композиции (The Battle of Evermore) („Вечната битка”). Песента, превърнала се в тотален хит, „Stairway to Heaven” („Стълба към небето”), съчетава двата полюса (хард рок и фолклор) и разкрива в най -пълна степен творческата сила и майсторство на групата. Тази песен е „майката“ на много други подобно структурирани песни с плавно преливащи се една в друга части (започвайки бавно и меланхолично с акомпанимент само на една акустична китара, но постепенно усилвайки темпото, завършвайки с твърди рифове и сола и мощни барабани). Това е и най-популярната им песен, считана от мнозина за най-доброто хард рок изпълнение за всички времена. „Stairway to Heaven“ е може би единствената песен, превърнала се в мегахит без да бъде издавана като сингъл. В някои песни са прибавени допълнителни музикални инструменти като хармоника, изпълнена от Плант и мандолина и клавири, в изпълнение на басиста Джон Пол Джоунс.
Следва продължение...
