Двайсет цента*

Някога всичко бе непринудено –
честно и просто като здрависване.
Някога хората бяха сътрудници
един към другиму...
...но ти забрави!...

...Че някога някъде е имало вяра,
че туй, което не се гаси
ще бъде тъй лесно и пошло прокудено
за жълти стотинки.
Не се пали!

Няма да стигнеш до никъде, друже,
с тая жарава в ръцете и устните.
Свали си топката ниско и слушай:

Някога всичко бе непринудено.
Честно и просто като „Здравей!”.
Хората мразеха малко и трудно,
защото нямаше толкоз злодеи,
защото нямаше мутри и данъчни,
„администрации” и Здравна каса
и хората знаеха какво си плащат –
кому и къде. А днес се плашат
дори от сянката, която е чужда.
Защото Страхът вече казва така.

Защото колко, ах, колко е нужно?
Изстрел един. Двайсет цента.
и край.

Р.Донкин – Септември 2004
*20 цента е цената на един куршум за „Макаров”

Утре е минало

Мъка. Тревога. Намек за лудост.
Писъци нощни. Отчаян копнеж.
Искрена злоба. Спомен за ужас.
Мъртва душа. И сърце на парчета.

Влюбване. Нежност. Съчувствие. Сълзи.
Нечии зелени очи. Детска песен.
Обич. Разбиране. Признание пълно.
(Подъл ли бях? Или пък човечен?)

Лед по обувките. Лед по перваза.
Бягащи погледи. И тишина.
Скрий се далече. Някой те мрази...
...Че непростима е тази вина...

Вечери тъжни. Нощи безсънни.
Тежки утра. И сивеещи дни.
Няма изплуване от адското дъно.
Утре е минало. Днес предстои.

Р.Донкин-11.02.2002