За раздяла (опус първи)
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш. До себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Не копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.
Р.Донкин-16.08.2000
За раздяла (опус втори)
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно вече няма в мен!
Далеч иди. Избягай. Не се връщай:
към спомена, че бил съм твой любим.
И забрави ме (ако не е късно).
Не ми прощавай. Аз съм непростим.
Р.Донкин-16.08.2000
За раздяла (опус трети)
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере,
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така?!...
Р.Донкин-16.08.2000
За раздяла (опус четвърти)
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там..., о, там е пълно с демони.
Махни се. Не се влюбвай. Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.
Р.Донкин-16.08.2000
За раздяла (опус пети)
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста искрена вина
към времето,
в което сме се лъгали,
че в себе си
били сме адски тъжни?
Р.Донкин-16.08.2000
Отивам си (епилог)
Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко. Право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай. За мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират в твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя.
Тъй защото нищо не чувствам
вече.
Тръгвам си.
Сбогом.
Р.Донкин-16.08.2000
