“Преди да попиташ държавата
какво е направила за теб,
попитай себе си какво си
направил ти за нея!”
Джон Кенеди
Из “…И гледам как тече реката… ” (Румен Донкин – Август-1988):
Седемнадесети септември, 1988-ма
“…Има неща, които човек никога не може да бъде сигурен, че съществуват, ако не са свързани с него, защото не може да си представи живота без тях, просъществували като бели, сиви или черни мигове в оня откъс от време, наречен Аз и защото именно в това се крие невинното Му заблуждение.
Само, че аз никога нямаше да се съглася, че е невинно. И все пак, доколкото простъпката е едно от тези неща, аз никога не успях да избягам от двойната игра на невинността. Може би съвестта е просто свършека, от който смятаме, че си струва да се пазим, доколкото все още мислим дяволски ограничено. Харесваше ми тази дума „дяволски”. Бях прочел някъде нещо подобно, съпроводено с още нещо в израз, подхождащ твърде много на последен куплет на блус. Харесваше ми, защото ми харесваше прямотата на Дилън; може би там Дяволът в мен объркваше правите пътища на алтернативата на боязънта ми от... „Скачай без да се оглеждаш!”. Харесваше ми да заставам на пясъчния бряг привечер и да слушам вълните. Никога не съм имал своя китара, но никога не пропусках да се възползвам от случаите, когато можех да заемам от някъде този божествен инструмент и да го занеса на брега на Реката. Колко малка е цената на това да се оставиш онова, което изтръгва той от себе си да те отнася отатък Реката... Обичах Дилън и свирех музиката му. Обичах нощта, когато Луната се съблича и ляга на вълните да слуша шепота им, толкова странно неузнаваем – като пресичаща тишината молба...
...Обичах...”
Постскриптум от автора към 2009 г.:
…Финалният отрязък…
(“Пинк Флойд”-1983)
01. Следвоенни сънища
Кажи ми истината, кажи ми защо
бе разпнат Исус?
За да умре или за да възкръсне?
Кому бе нужно? На мен или на теб?
Гледал ли съм нещо такова по телевизията?
Нима това беше укорен намек за очите ти?
Някакво подсещане за рязването?
За да стане някой по-добър
или за да останат дворовете
все тъй открити към облаците?
Макар че това не би им било достатъчно,
докато не изгрее слънцето
със своите спомени
за самоубиващите се деца.
Какво сме й сторили, Меги,
какво сме й сторили на Англия?
Истина ли беше, че стреляхме,
а после крещяхме?
Какво са следвоенни сънища,
знаеш ли, Меги?
Какво сме ти сторили
на теб...?
02. Какво можеше да направиш?
Твоите възможни шансове
остават да кръжат
някъде зад теб,
обречени и луди,
изплашени и изгубени.
А за някой все още предупреждението е заповед –
да се запазят възможните шансове.
А някъде в отвъдокеанската земя,
сред маковите поля,
ти още лежиш до убития добитък.
И времето лежи до теб.
Помниш ли ме?
Аз те ценях. Ти мен също.
Мислиш ли, че щях да спра някога?
Мислиш ли, че ще спра сега?
Тя стои на прага, усмихваща се като фея,
лицето й сияе като светлина от хотелска лампа.
Студените й очи
съзират мъжете сред маковете,
тяхното злато в чантите,
ножовете в гърбовете им.
Един от тях, стъпвайки смело,
подава ръката си и казва:
„Аз бях дете тогава.
Сега съм един мъртъв мъж и само това.
Помниш ли ме?
Аз те ценях. Ти мен също.
Мислиш ли, че ще спра някога?”
От студа и опиянението
ние сме сграбчили в ръцете си
това как да се чувстваме добре
и да казваме, че е лошо.
С вързани езици и ужасени очи
ние се научихме да играем играта така,
че сега нравите ни са вдълбочени до бягство
и вледенени като остриета.
И се изнизаха с миналото ни
шумните призиви и знамената
на нашите възможни шансове,
окъсани като парцали.
03. Един от тълпата
Когато си един от тълпата
в страната на своите корени,
какво ще направиш,
за да свържеш двата края?
Научи се:
Направи ги луди, направи ги тъжни,
съчетай ги двама по двама,
направи го за себе си,
направи го за мен,
направи го по тяхна и по своя воля.
Направи ги лесни и плачливи.
Принуди ги да легнат и да мрат.
04. Завръщането на героя
Боже, какво е всичко това,
заради което всеки си спестява
признанията?
Когато дойдох отново,
вече бях започнал да старея
и, влизайки там, светлините мигом
излетяха.
Времето беше заобиколило битието ми.
И дори да няма начин да летя отново,
все пак няма никой при мен –
дори такъв, който да сподели
моя сарказъм към носталгията.
Сърдечен мой приятелю,
ти си побързал да заспиш.
Добре.
Сега е дошло времето, когато мога
наистина да ти говоря.
Защото има нещо – там – в спомените,
което виждам толкова ясно.
То е за теб.
А споменът е опиянен от мъка.
Цялата светлина на деня не е достатъчна
да го разбули.
Когато се върнахме от войната,
видяхме изгрева на победата:
Всяка врата блестеше със закачено на нея знаме.
Ние танцувахме и пеехме по улиците,
църковните камбани биеха.
Но пожарът на войната
остана да тлее в сърцата.
И протестът от всичко това
се превърна в нечути думи –
думи на побъркан войник.
05. Сънят на войника
Сякаш спускайки се ниско от облаците,
спомените се втурват в рояк,
но някъде в пространството наоколо,
в самия ъгъл на далечното непознато
поле
аз имах мечта,
аз имах мечта.
Сбогом, Макс!
Сбогом, Мамо!
(Това беше преди последната проверка.)
И среброто в косите й
сега така болезнено блести
на ноемврийското слънце.
Чуваш биещите камбани,
докосващи слуха ти като коприна
и сълзите ти тлеят в болящите зеници.
Вземаш премръзналата й ръка
и я въвеждаш в съня:
Спират на стан, защото обяд е.
Някои дори се опитват да почиват.
На теб ти се струва, че тук и сега
единствено можеш да говориш, но тихо
за твоите съмнения и страх,
макар да съзнаваш, че е лудост да очакваш:
Онова, което никога не би постигнал
сам.
Всъщност никога няма да чуеш
как се постига желания резултат.
Ритайки вратата с крак,
завинаги ще оставиш следа
върху нея,
макар, че е безсмислено
да оставиш дупка някъде,
където няма капка самоконтрол,
където ничие сърце няма да отблъсне
гадната тръпка –
да не се убиват деца повече,
да не се убиват деца повече!
Нощ след нощ,
кошмарът не напуска мозъка ми,
влачи умореното ми съзнание
до най-затънтените кътчета
на чуждите полета.
А войникът спи сега.
И каквото било, било е.
Ние никога няма да успеем
да закрием тази сцена,
а тя би трябвало да е последна.
Абстрахирай се от кошмара.
Освободи се от него.
06. Параноични очи
Затвори си устата и не им позволявай
да сгрешат.
Затисни здраво раната и не й позволявай
да изтича.
И ако те се опитват
да пречупят твоята дискретност
с въпросите си,
ти можеш да се скриеш,
да се скриеш
зад параноични очи.
Придай на лицето си измамния вид
и рискувай да ги дразниш.
Фиксираш собствения си присмех
и уж случайно
се облягаш на облегалката.
И продължаваш да се смееш
над целия свят.
Сред момчетата в тълпата
можеш да се скриеш,
да се скриеш
зад параноични очи.
Ти вярваше в техните притчи
за щастие, богатство и слава.
А сега си потънал в забравата истинска
на алкохола, с който преживяваш
твоя дял от от всичко това,
което е време в пространството.
Толкова далеч и толкова високо.
И ти се криеш, укриваш се
зад кафяви благи очи.
07. Махни си мръсните ръце от пустотата ми!
Брежнев взе Афганистан,
Бегин взе Бейрут,
Галтиери развя флага на съюза.
А Меги в един тъжен следобед
кръстоса света с крайцер,
с всички усилия да се домогне
до старите приятели –
очевидно, за да ги върне.
08. Флетчър Мемориъл
Махни надалеч всички вдетинени възрасти
и им построй дом
в малкото пространство на тяхното битие.
Назови го „Къща на спомените – Флетчър Мемориъл”
(Дом за побъркани тирани и крале).
Там те ще могат по всяко време
да се появяват по телевизионните си канали,
затворени в тях като в клетки.
Ще могат да бъдат сигурни,
че там са истински,
което всъщност винаги е било
най-забележителното усещане,
което някога са имали.
„Дами и господа,
простете,
добре дошли!
Да ви представя всички гости:
Господин Рейгън и съпругата му;
Мистър Бегин със своя млад приятел;
Мисис Тачър с делегацията си;
Мистър Брежнев с партията си;
Духът на Мак Карти;
Спомените на Никсън...
А сега да обявим играта по цветове:
Всички от латинската група
ще се срещнат с американците.
Всички ще бъдат обсипани в блясък
и всички ще бъдат заедно.
Дали са очаквали, че ще се отнесем с тях така?
Дали са подозирали, че ще ги подредим така?
Внушаващи респект от себе си,
те всички си броят медалите
и тренират усмивките си
заедно.
Всъщност са като група деца,
които играят най-мръсната игра:
Бум-бум,
лягай,
защото си убит.
Прикривайки ужасените си погледи
зад студените стъклени очи,
със своите любими играчки,
те ще бъдат добри момчета и момичета
във „Флетчър Мемориъл” –
дом за колониални маниаци,
изоставени от собствения си дял в живота.
Всички ли са тук?
Имате ли хубаво време?
Сега последният поздрав е за вас!
09. Пристанище Саутхемптън
Те се завърнаха преди четиридесет и пет години.
Никой не проговори и никой не се усмихна,
защото имаше много празни места
в редиците им.
Събраха се около паметника – гробница
и всички се съгласиха с ръка на сърцето
да приберат ножовете на войната.
Но сега:
Тя стои на пристанището в Саутхемптън
с кърпичка в ръце
и лятна рокля, прилепнала
по мокрото й от дъжда тяло
и с побелели кокалчета на премръзналите ръце,
с тихо отчаяние,
тя смело маха на момчетата...
...Все още тъмното петно кръв
се увеличава на гърба му –
ням свидетел на маковете и гробовете.
Когато битката свърши,
ние ще изконсумираме това,
което те са постигнали.
Но в дъното на нашите сърца,
ще усетим последното рязване.
10. Последното рязване (финалният отрязък)
През изкривения поглед на насълзените очи
трудно мога да определя
формата на сегашния момент.
О, съвсем не летя на високо
в чистото синьо небе,
а спираловидно падам надолу
в дупката, в земята, където
се скривам.
Ако преминеш успешно през минираното поле,
ако успееш да се промъкнеш покрай изстрелите,
ако набереш в срок цифровата комбинация
и влезеш в тайника,
ще стигнеш там, където съм аз.
И ако съм вътре, ще ти разкажа
какво има зад стената.
Имаше едно момче, което получаваше халюцинации,
тайно се влюбваше в момичетата от списанията,
знаейки, че не са истински.
Можеше ли някой да го обича?
Или това е само мъртъв сън?
И ако аз ти покажа своята тъмна страна
дали ще ме прегръщаш още довечера?
И ако аз ти разкрия сърцето си
и ти покажа своите слабости,
какво ще направиш?
Ще продадеш ли историята
от всички тия впечатления
срещу пари на „Ролинг Стоун”?
Ще ме оставиш ли сам?
Усмихвайки се тъй окуражаващо,
ще ме накараш ли всъщност
да започна да си събирам багажа
или ще ми забраниш да излизам от къщи?
Мислех, че трябва да сваля завесата,
държа острието с треперещи ръце,
готов да го направя.
Но точно тогава звъни телефонът.
И не ми достига куража да направя
последното рязване.
11. Не сега, Джон!
По дяволите всичко, което
сме имали с тях!
По дяволите сделката с японците!
Там има толкова много горящи къщи
и толкова много изсечени дървета!
По дяволите всичко, което
сме направили за тях!
Не можем да престанем да губим.
Разгневеният разсъдък
до болка осъзнава това.
Но вече не му пука за новата бомба,
която се задейства само веднъж,
с едно натискане на бутона.
Направи последното „натискане” –
превърни всичко в плазма.
Накарай всички да плачат
и да се смеят едновременно!
Накарай ги да танцуват в ритъма
на изстрелите в краката им.
Накарай ги да скачат и да тичат
след куршумите.
Ще се почувстваш ужасно добре.
Направи го.
Но не точно сега, Джон,
не точно сега!
Защото още не сме показали филма.
Холивуд чака.
В самия край на дъгата сме.
Но кой се интересува още от това
какво показва филмът?
Всичко това внезапно
може да отиде на майната си.
Не сега, Джони, по дяволите!
Ние имаме да показваме много!
Изчакай, Джони!
Трябва сам да се запознаеш с това.
О, ти още не знаеш какво е?
Но, ако всъщност стане така,
че краят не си дойде на мястото,
ние сами ще отидем при него.
Но не сега, Джони!
Аз трябва да се запозная с това.
Дори не зная още какво е.
Но, ако краят не си дойде на мястото...
...Спри, по дяволите!...
Мисля, че това никак не е лошо.
Бих го използвал, четейки книгите си.
Това би било новост
или може би злоупотреба –
мръсна консумация на безразсъдство
или просто би могло да бъде
негативно проявление на нещата.
По дяволите всичко, което
трябва да свършим за тях!
По дяволите далаверата
с лукавите японци!
По дяволите тревогата
за виетнамците!
Накарай руската мечка да падне на колене!
Ако не са русите, нека бъдат шведите.
Ние показахме на Аржентина
как се брани собственост.
Показахме им едно забележително шоу!
Нека почувстваме грубостта
преди Меги да е подходила
отново с милозливостта си.
Ха-ха!
Защото гълъбът може би не е толкова бял.
Ох, къде е, всъщност, шибаният гълъб, Джон?
12. Две слънца в залеза
В моя загадъчен взор
слънцето вече залязва,
пръскайки последните лъчи
над мостовете и пътищата.
Мисля за всички хубави неща,
оставени, уви, недовършени.
И тъжа преждевременно,
овладян от грешни подозрения,
че каузата всъщност бе гадна...
...Че всъщност жиците ръждясват
и не отнасят звуците до света.
И гневът заглъхва, скрит някъде
сред мъртвите полета.
Слънцето е още на изток,
дори денят вече да е превалял.
И има две слънца в залеза.
Ще избягат ли хората от това?
Когато дойде мигът
да се разбият всички ключалки,
ти ще се плъзнеш
към своето голямо ново убежище.
Ще опънеш застиналите струни на страха си
и никога вече няма да чуеш
гласовете им.
И никога няма да видиш лицата им.
Трябва да се върнеш назад.
Все някога ще го сториш, нали?
Предпазливи сякаш, моите сълзи
не са потекли още, но ще се стопят,
оставяйки мрачни ивици
от грима.
И накрая разбирам,
че, бидейки един от тълпата,
съм всъщност точно там,
където ми е мястото.
И съм просто само един
от всички тях, които
бяхме там – сред пепел и диаманти,
сред врагове и приятели,
където бяхме равни –
от самото начало
до самия край.
“Пинк Флойд” - 1983
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин
какво е направила за теб,
попитай себе си какво си
направил ти за нея!”
Джон Кенеди
Из “…И гледам как тече реката… ” (Румен Донкин – Август-1988):
Седемнадесети септември, 1988-ма
“…Има неща, които човек никога не може да бъде сигурен, че съществуват, ако не са свързани с него, защото не може да си представи живота без тях, просъществували като бели, сиви или черни мигове в оня откъс от време, наречен Аз и защото именно в това се крие невинното Му заблуждение.
Само, че аз никога нямаше да се съглася, че е невинно. И все пак, доколкото простъпката е едно от тези неща, аз никога не успях да избягам от двойната игра на невинността. Може би съвестта е просто свършека, от който смятаме, че си струва да се пазим, доколкото все още мислим дяволски ограничено. Харесваше ми тази дума „дяволски”. Бях прочел някъде нещо подобно, съпроводено с още нещо в израз, подхождащ твърде много на последен куплет на блус. Харесваше ми, защото ми харесваше прямотата на Дилън; може би там Дяволът в мен объркваше правите пътища на алтернативата на боязънта ми от... „Скачай без да се оглеждаш!”. Харесваше ми да заставам на пясъчния бряг привечер и да слушам вълните. Никога не съм имал своя китара, но никога не пропусках да се възползвам от случаите, когато можех да заемам от някъде този божествен инструмент и да го занеса на брега на Реката. Колко малка е цената на това да се оставиш онова, което изтръгва той от себе си да те отнася отатък Реката... Обичах Дилън и свирех музиката му. Обичах нощта, когато Луната се съблича и ляга на вълните да слуша шепота им, толкова странно неузнаваем – като пресичаща тишината молба...
...Обичах...”
Постскриптум от автора към 2009 г.:
…Финалният отрязък…
(“Пинк Флойд”-1983)
01. Следвоенни сънища
Кажи ми истината, кажи ми защо
бе разпнат Исус?
За да умре или за да възкръсне?
Кому бе нужно? На мен или на теб?
Гледал ли съм нещо такова по телевизията?
Нима това беше укорен намек за очите ти?
Някакво подсещане за рязването?
За да стане някой по-добър
или за да останат дворовете
все тъй открити към облаците?
Макар че това не би им било достатъчно,
докато не изгрее слънцето
със своите спомени
за самоубиващите се деца.
Какво сме й сторили, Меги,
какво сме й сторили на Англия?
Истина ли беше, че стреляхме,
а после крещяхме?
Какво са следвоенни сънища,
знаеш ли, Меги?
Какво сме ти сторили
на теб...?
02. Какво можеше да направиш?
Твоите възможни шансове
остават да кръжат
някъде зад теб,
обречени и луди,
изплашени и изгубени.
А за някой все още предупреждението е заповед –
да се запазят възможните шансове.
А някъде в отвъдокеанската земя,
сред маковите поля,
ти още лежиш до убития добитък.
И времето лежи до теб.
Помниш ли ме?
Аз те ценях. Ти мен също.
Мислиш ли, че щях да спра някога?
Мислиш ли, че ще спра сега?
Тя стои на прага, усмихваща се като фея,
лицето й сияе като светлина от хотелска лампа.
Студените й очи
съзират мъжете сред маковете,
тяхното злато в чантите,
ножовете в гърбовете им.
Един от тях, стъпвайки смело,
подава ръката си и казва:
„Аз бях дете тогава.
Сега съм един мъртъв мъж и само това.
Помниш ли ме?
Аз те ценях. Ти мен също.
Мислиш ли, че ще спра някога?”
От студа и опиянението
ние сме сграбчили в ръцете си
това как да се чувстваме добре
и да казваме, че е лошо.
С вързани езици и ужасени очи
ние се научихме да играем играта така,
че сега нравите ни са вдълбочени до бягство
и вледенени като остриета.
И се изнизаха с миналото ни
шумните призиви и знамената
на нашите възможни шансове,
окъсани като парцали.
03. Един от тълпата
Когато си един от тълпата
в страната на своите корени,
какво ще направиш,
за да свържеш двата края?
Научи се:
Направи ги луди, направи ги тъжни,
съчетай ги двама по двама,
направи го за себе си,
направи го за мен,
направи го по тяхна и по своя воля.
Направи ги лесни и плачливи.
Принуди ги да легнат и да мрат.
04. Завръщането на героя
Боже, какво е всичко това,
заради което всеки си спестява
признанията?
Когато дойдох отново,
вече бях започнал да старея
и, влизайки там, светлините мигом
излетяха.
Времето беше заобиколило битието ми.
И дори да няма начин да летя отново,
все пак няма никой при мен –
дори такъв, който да сподели
моя сарказъм към носталгията.
Сърдечен мой приятелю,
ти си побързал да заспиш.
Добре.
Сега е дошло времето, когато мога
наистина да ти говоря.
Защото има нещо – там – в спомените,
което виждам толкова ясно.
То е за теб.
А споменът е опиянен от мъка.
Цялата светлина на деня не е достатъчна
да го разбули.
Когато се върнахме от войната,
видяхме изгрева на победата:
Всяка врата блестеше със закачено на нея знаме.
Ние танцувахме и пеехме по улиците,
църковните камбани биеха.
Но пожарът на войната
остана да тлее в сърцата.
И протестът от всичко това
се превърна в нечути думи –
думи на побъркан войник.
05. Сънят на войника
Сякаш спускайки се ниско от облаците,
спомените се втурват в рояк,
но някъде в пространството наоколо,
в самия ъгъл на далечното непознато
поле
аз имах мечта,
аз имах мечта.
Сбогом, Макс!
Сбогом, Мамо!
(Това беше преди последната проверка.)
И среброто в косите й
сега така болезнено блести
на ноемврийското слънце.
Чуваш биещите камбани,
докосващи слуха ти като коприна
и сълзите ти тлеят в болящите зеници.
Вземаш премръзналата й ръка
и я въвеждаш в съня:
Спират на стан, защото обяд е.
Някои дори се опитват да почиват.
На теб ти се струва, че тук и сега
единствено можеш да говориш, но тихо
за твоите съмнения и страх,
макар да съзнаваш, че е лудост да очакваш:
Онова, което никога не би постигнал
сам.
Всъщност никога няма да чуеш
как се постига желания резултат.
Ритайки вратата с крак,
завинаги ще оставиш следа
върху нея,
макар, че е безсмислено
да оставиш дупка някъде,
където няма капка самоконтрол,
където ничие сърце няма да отблъсне
гадната тръпка –
да не се убиват деца повече,
да не се убиват деца повече!
Нощ след нощ,
кошмарът не напуска мозъка ми,
влачи умореното ми съзнание
до най-затънтените кътчета
на чуждите полета.
А войникът спи сега.
И каквото било, било е.
Ние никога няма да успеем
да закрием тази сцена,
а тя би трябвало да е последна.
Абстрахирай се от кошмара.
Освободи се от него.
06. Параноични очи
Затвори си устата и не им позволявай
да сгрешат.
Затисни здраво раната и не й позволявай
да изтича.
И ако те се опитват
да пречупят твоята дискретност
с въпросите си,
ти можеш да се скриеш,
да се скриеш
зад параноични очи.
Придай на лицето си измамния вид
и рискувай да ги дразниш.
Фиксираш собствения си присмех
и уж случайно
се облягаш на облегалката.
И продължаваш да се смееш
над целия свят.
Сред момчетата в тълпата
можеш да се скриеш,
да се скриеш
зад параноични очи.
Ти вярваше в техните притчи
за щастие, богатство и слава.
А сега си потънал в забравата истинска
на алкохола, с който преживяваш
твоя дял от от всичко това,
което е време в пространството.
Толкова далеч и толкова високо.
И ти се криеш, укриваш се
зад кафяви благи очи.
07. Махни си мръсните ръце от пустотата ми!
Брежнев взе Афганистан,
Бегин взе Бейрут,
Галтиери развя флага на съюза.
А Меги в един тъжен следобед
кръстоса света с крайцер,
с всички усилия да се домогне
до старите приятели –
очевидно, за да ги върне.
08. Флетчър Мемориъл
Махни надалеч всички вдетинени възрасти
и им построй дом
в малкото пространство на тяхното битие.
Назови го „Къща на спомените – Флетчър Мемориъл”
(Дом за побъркани тирани и крале).
Там те ще могат по всяко време
да се появяват по телевизионните си канали,
затворени в тях като в клетки.
Ще могат да бъдат сигурни,
че там са истински,
което всъщност винаги е било
най-забележителното усещане,
което някога са имали.
„Дами и господа,
простете,
добре дошли!
Да ви представя всички гости:
Господин Рейгън и съпругата му;
Мистър Бегин със своя млад приятел;
Мисис Тачър с делегацията си;
Мистър Брежнев с партията си;
Духът на Мак Карти;
Спомените на Никсън...
А сега да обявим играта по цветове:
Всички от латинската група
ще се срещнат с американците.
Всички ще бъдат обсипани в блясък
и всички ще бъдат заедно.
Дали са очаквали, че ще се отнесем с тях така?
Дали са подозирали, че ще ги подредим така?
Внушаващи респект от себе си,
те всички си броят медалите
и тренират усмивките си
заедно.
Всъщност са като група деца,
които играят най-мръсната игра:
Бум-бум,
лягай,
защото си убит.
Прикривайки ужасените си погледи
зад студените стъклени очи,
със своите любими играчки,
те ще бъдат добри момчета и момичета
във „Флетчър Мемориъл” –
дом за колониални маниаци,
изоставени от собствения си дял в живота.
Всички ли са тук?
Имате ли хубаво време?
Сега последният поздрав е за вас!
09. Пристанище Саутхемптън
Те се завърнаха преди четиридесет и пет години.
Никой не проговори и никой не се усмихна,
защото имаше много празни места
в редиците им.
Събраха се около паметника – гробница
и всички се съгласиха с ръка на сърцето
да приберат ножовете на войната.
Но сега:
Тя стои на пристанището в Саутхемптън
с кърпичка в ръце
и лятна рокля, прилепнала
по мокрото й от дъжда тяло
и с побелели кокалчета на премръзналите ръце,
с тихо отчаяние,
тя смело маха на момчетата...
...Все още тъмното петно кръв
се увеличава на гърба му –
ням свидетел на маковете и гробовете.
Когато битката свърши,
ние ще изконсумираме това,
което те са постигнали.
Но в дъното на нашите сърца,
ще усетим последното рязване.
10. Последното рязване (финалният отрязък)
През изкривения поглед на насълзените очи
трудно мога да определя
формата на сегашния момент.
О, съвсем не летя на високо
в чистото синьо небе,
а спираловидно падам надолу
в дупката, в земята, където
се скривам.
Ако преминеш успешно през минираното поле,
ако успееш да се промъкнеш покрай изстрелите,
ако набереш в срок цифровата комбинация
и влезеш в тайника,
ще стигнеш там, където съм аз.
И ако съм вътре, ще ти разкажа
какво има зад стената.
Имаше едно момче, което получаваше халюцинации,
тайно се влюбваше в момичетата от списанията,
знаейки, че не са истински.
Можеше ли някой да го обича?
Или това е само мъртъв сън?
И ако аз ти покажа своята тъмна страна
дали ще ме прегръщаш още довечера?
И ако аз ти разкрия сърцето си
и ти покажа своите слабости,
какво ще направиш?
Ще продадеш ли историята
от всички тия впечатления
срещу пари на „Ролинг Стоун”?
Ще ме оставиш ли сам?
Усмихвайки се тъй окуражаващо,
ще ме накараш ли всъщност
да започна да си събирам багажа
или ще ми забраниш да излизам от къщи?
Мислех, че трябва да сваля завесата,
държа острието с треперещи ръце,
готов да го направя.
Но точно тогава звъни телефонът.
И не ми достига куража да направя
последното рязване.
11. Не сега, Джон!
По дяволите всичко, което
сме имали с тях!
По дяволите сделката с японците!
Там има толкова много горящи къщи
и толкова много изсечени дървета!
По дяволите всичко, което
сме направили за тях!
Не можем да престанем да губим.
Разгневеният разсъдък
до болка осъзнава това.
Но вече не му пука за новата бомба,
която се задейства само веднъж,
с едно натискане на бутона.
Направи последното „натискане” –
превърни всичко в плазма.
Накарай всички да плачат
и да се смеят едновременно!
Накарай ги да танцуват в ритъма
на изстрелите в краката им.
Накарай ги да скачат и да тичат
след куршумите.
Ще се почувстваш ужасно добре.
Направи го.
Но не точно сега, Джон,
не точно сега!
Защото още не сме показали филма.
Холивуд чака.
В самия край на дъгата сме.
Но кой се интересува още от това
какво показва филмът?
Всичко това внезапно
може да отиде на майната си.
Не сега, Джони, по дяволите!
Ние имаме да показваме много!
Изчакай, Джони!
Трябва сам да се запознаеш с това.
О, ти още не знаеш какво е?
Но, ако всъщност стане така,
че краят не си дойде на мястото,
ние сами ще отидем при него.
Но не сега, Джони!
Аз трябва да се запозная с това.
Дори не зная още какво е.
Но, ако краят не си дойде на мястото...
...Спри, по дяволите!...
Мисля, че това никак не е лошо.
Бих го използвал, четейки книгите си.
Това би било новост
или може би злоупотреба –
мръсна консумация на безразсъдство
или просто би могло да бъде
негативно проявление на нещата.
По дяволите всичко, което
трябва да свършим за тях!
По дяволите далаверата
с лукавите японци!
По дяволите тревогата
за виетнамците!
Накарай руската мечка да падне на колене!
Ако не са русите, нека бъдат шведите.
Ние показахме на Аржентина
как се брани собственост.
Показахме им едно забележително шоу!
Нека почувстваме грубостта
преди Меги да е подходила
отново с милозливостта си.
Ха-ха!
Защото гълъбът може би не е толкова бял.
Ох, къде е, всъщност, шибаният гълъб, Джон?
12. Две слънца в залеза
В моя загадъчен взор
слънцето вече залязва,
пръскайки последните лъчи
над мостовете и пътищата.
Мисля за всички хубави неща,
оставени, уви, недовършени.
И тъжа преждевременно,
овладян от грешни подозрения,
че каузата всъщност бе гадна...
...Че всъщност жиците ръждясват
и не отнасят звуците до света.
И гневът заглъхва, скрит някъде
сред мъртвите полета.
Слънцето е още на изток,
дори денят вече да е превалял.
И има две слънца в залеза.
Ще избягат ли хората от това?
Когато дойде мигът
да се разбият всички ключалки,
ти ще се плъзнеш
към своето голямо ново убежище.
Ще опънеш застиналите струни на страха си
и никога вече няма да чуеш
гласовете им.
И никога няма да видиш лицата им.
Трябва да се върнеш назад.
Все някога ще го сториш, нали?
Предпазливи сякаш, моите сълзи
не са потекли още, но ще се стопят,
оставяйки мрачни ивици
от грима.
И накрая разбирам,
че, бидейки един от тълпата,
съм всъщност точно там,
където ми е мястото.
И съм просто само един
от всички тях, които
бяхме там – сред пепел и диаманти,
сред врагове и приятели,
където бяхме равни –
от самото начало
до самия край.
“Пинк Флойд” - 1983
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин
