Match Not Found

„...И на седмия ден, като свърши Бог делата,
които беше създал,
на седмия ден си почина от всичките си дела,
които беше създал...”
Битие, 2:2

Из „Дневник на Твореца”
(приблизително 18 256 789 записа от Деня на започване на сътворението на Всичко до Деня, в който Всичко се прецака)

Предисловие...
(от Твореца, естествено)
...Мдаа. То хубаво е казано от Летописеца, че на седмия ден съм седнал да си почина. Хубаво е казано, ама не стана хубаво. Що ми е трябвало да се кротвам като за последно, след като явно не съм бил свършил цялата работа... или, по-скоро не съм я свършил докрай...
Всъщност, постфактум погледнато, проблемът си е само мой. Щото преди мен нямаше нищо, а аз бидейки Мислещ, нямаше върху какво да мисля и ми беше отвратително скучно сред безлюдната вселена, взех, че измислих да сътворя Нещото. Върху него, рекох си, ще падне мислене. И няма да ми е скучно. Е, създадох Нещото. Ама то се оказа едно такова ... почти като Нищото. Рекох си – едно нещо си е нищо, трябва да създам още едно нещо, за да осмисля начинанието. Нали съм мислещ, за какво ми е иначе да съм мислещ. И запретнах ръкави. И като се отпочна едно създаване на неща... Докато се поуморих. Създадох и последното нещо и рекох: Е, това ще му е. Това трябва да е всичко...
...И като се сетя колко труд му хвърлих през тия шест дена... Кой ти е знаел, че на осмия ще се прецака всичко...? Ама нейсе, хак ми е!... Сега с много мъка отварям този дневник на първите му страници и с носталгия поглеждам към първите записи в него...

Дневник (на Сътворението)

Ден първи:
Избирам си едно що-годе прилично изглеждащо скалисто кълбо в една не много претенциозно скалъпена звездна система в една абсолютно безформена, ама пък лесна за наблюдение галактика. Решавам, че това клъбце, ще се превърне в света, в който ще хакна всичките нещица, дето, за да избягам от скуката, взех че насътворих. Обаче, трябва да се подреди всичко. Аз, бидейки мислещ, трябва да съм подреден. Иначе, залудо ще ми е убиването на скуката, тъй да се рече трудът.
И в тоз първи ден, започнах отпървом ... разбира се, със светлината. Създадох най-напред светлината. Щото... кой работи на тъмно? На тъмно можеш качествено да се наспиш, но качествена работа няма да свършиш. А и излишното напрягане на всички сетива е несериозно начинание. Та, създадох светлината и я отделих от тъмнината – да се знае кое кое е и да не стават после грешки. Рекох на светлината Ден, а на тъмнината Нощ. И ми хареса. Отвори ми се хъс, така да се каже. И както бях набрал скорост да разделям, взех, че разделих земята, демек, сушата от водата, получи се един простор, а над него – пак нищо. Викам си – не може да е нищо от горе - и му сложих още един простор, който нарекох небе – та да се знае кое е отгоре и кое е от долу, щото бях създал вече гравитацията, която щеше да дърпа всичко надолу. Е, поуморих се, поседнах и се замислих (нали съм мислещ): Днес поработих, надвих над скуката. Все що е време е пред мен. То и утре е ден. И приключих.

Ден втори:
Поогледах сътвореното от предния ден и си рекох: Абе, земя – земя, добре, под небето е – и това добре, ама нещо й липсва, нещо сивичко ми идва сякаш. И рекох – ето що ще свърша днеска – ще понашаря малко, та да става поне за гледане. И понашарих – засях тревички, буренчета, цветенца, де що се сетих растенийца, дето можеха да никнат. Ама те всичките – нисички такива ми се видяха, взех, та посях и храстчета и дръвчета – и по-нисички и по-височки, по-разнообразничко стана. Хареса ми. И пак ме полази оня хъс от предния ден. И пак набрах скорост и като се почна една сеитба – цял ден. И пак се поуморих, пак приседнах и пак си рекох: Айде стига за днес. И утре е ден.

Ден трети:
На третия ден, взе, че ме споходи някаква тревога лека. Рекох си: аз хубаво сътворих деня и нощта, ама как ще се оправям занапред с тая светлина и това тъмно? Как ще знам кога е денем и кога нощем? Пък и тия треволяци – и те няма да знаят кога да се разлистват и кога да им капят листата. И се сетих (то аз ли няма да се сетя – нали съм мислещ!): Ще поставя някакви знаци – да показват кое е ден и кое – нощ. Е, какви да са тия знаци? И пак се сетих – светила – едното да свети през деня, а другото през нощта. Естествено, поставих ги на небето, щото то беше отгоре – та да се виждат от земята – от всичко, надиплено по нея, щото тя беше отдолу. Отрих ръчички и си рекох: Това добре, ама тия светила не могат да се наричат ден и нощ, тъпо е да се повтарям, нови имена трябва да измисля. И измислих (иначе за какво ми е да съм мислещ): Нарекох светилата – Слънце – за деня и Луна – за нощта... Мдаа, хареса ми. Сега вече всичките треволяци по земята нямат проблем. Ама, вместо като предишните дни да ме нападне хъс да сътворявам това-онова, и вместо да продължа да кича небето с още светила, се сепнах и се съсредоточих. В какво ли? В новата тревога, която ме обзе внезапно. Ами, нали тия светила, като почнат да светят и утре, сетне – вдругиден, ще станат много дни и нощи, трябва това светене да се отмерва, сметка някаква да се води. Така се наложи да измисля и въведа летоброенето. Щото то – ден по ден, много дни, многото дни правят година. Ама не спират, следва втора година, трета. Редът беше неизбежен и аз го сътворих в третия ден от своето начинание. Обаче пак се уморих и оставих довършителните работи за утрешния ден. Рекох си – е, няма начин, и четвърти ден ще се работи...

Ден четвърти:
На четвъртия ден пак се огледах. Едно такова шаренко, кичесто, светличко... Красота и изящество! Ама ме бодна някъде отляво веднага пустата му тишина. Напомни ми на космоса – там вечно е тихо. Рекох си – в моя свят пък няма да е тихо. Ама – ето ти беля. Как да накарам всички тия тревки и цветчета, нежели дръвчета, да почнат да вдигат шум? Хрумна ми друго тутакси (ще ми хрумне, разбира се, на кой друг да му хрумне?): Ще създам животинки, добитък, сиреч. Едно ще мучи, друго ще блее, трето ще цвърка. Рекох и отсекох. Тая мислица такъв хъс ми отвори, че до обяд наръсих по земята всякакви твари – мучащи, блеещи, ревящи, една какафония стана... И навсякъде хакнах от тях доволно – и по долините, и по низините и равнините, че и по планините. Изпълних земята. Моретата и океаните, обаче пак пусти останаха. Рекох си – както си почнал, айде преди да е станало икиндия, изпълни и водата, че няма баланс иначе. А балансът е като реда – неизбежен и необходим. Е, водните твари нямаше как да са като земните, те бяха риби, раци и подобни тям, щото да могат да живеят всеки според средата си. Нейсе, напълних и водата и поприседнах да отморя заслужено.

Ден пети:
На петия ден сутринта, тъкмо да се отдам на самовъзхита, пак ме начоголиха мисли. Рекох си: Ти хубаво ги нацвъка дето трябва и дето не трябва всичките тия сухоземни и водни твари, ама и при тях ред трябва да създадеш. Първо на първо – всяко от тях трябва нещо да яде. Добрее. Ами нали има растения. Те (ако не всички, то поне повечето) няма да се кипрят само за красота под слънцето, ами и за ядене ще стават. И сторих някои от растенията ядливи – и по земята и във водата, за да няма глад сред добитъка. Обаче, изглеждаше, че наполовина съм решил задачата, щото – хайде, някои растения станаха ядливи, ама... за някои от животните. Щото тъй ги бях нацвъкал – от всякакъв вид, че на някои от животинките не им беше нито по сърце, нито по мярка китки да ядат. Тогава направих тия от тях, дето нямаше да пасат, с други гадинки да се хранят. Това не ми се видя много добро, ама си рекох: Е, то доста вече идилия стана, трябваше и малко интрига да се вкара. Че току виж, пак ме нападнала скуката. Такаа. Обаче се появи друго. Тия всичките, дето нямаше да ядат трева, а други гадини (нарекох ги хищници), като почнат да ядат и да се плодят, ще вземат да доминират и – майната му на баланса. Наложително стана да направя така, че и едните и другите да се плодят, за да не свършат, направих и растенията да се плодят, че и запасът за тревопасните да не свършва. Остана само да създам реда – кой кого ще яде, колко и докога. Така сътворих едно от най-важните неща за тия пет дена – хранителната верига. И се започнаха едни популации, едни изтребвания, едно ядене, убиване заради ядене... Ама се оказа, че бая полза има – де що свършваше, друго го компенсираше. Кръговратът се получи като тоя в космоса. И изобщо и завинаги изчезна тишината. Седнах най-сетне да почивам, че привечер стана и си рекох: Е, разгеле и тоя ден отметнах. Ама утре си е за утре...

Ден шести:
На този ден шести (ох, този ден шести...) създадох нещо съвсем различно от всичко, което вече го имаше в моя свят. Нещо толкова различно, че се открои съвсем ясно на пейзажа и така трябваше да се окаже всъщност. Венецът на всичката ми работа... и явно най-последната ми грешка...
...Изпълнен със задоволство, гордост и тщеславие в началото на този ден огледах Всичко, което бях сътворил и зачаках да ми стане онова хубаво на същността, заради което, може би (а не толкова заради скуката), в края на краищата, бях хвърлил всичкия този труд, но, видиш ли, някак не се получи изобщо. Загнети ме някаква тъга. Всичките тия, дето вдигаха шум, всъщност ... бяха скучни. Жестокостта, която сам наложих в света си като интрига пред идилията ... не ми се понрави. Разбрах, че това, което още му липсва на моя свят... съм самият Аз в него. Нямаше мисъл в тоя свят. А единственият наоколо, който (можеше да) мисли, бях Аз. Обаче, Аз не можех да бъда част от нещо, което съм направил. Нелепо щеше да е. И реших да създам същество, което да е мое подобие и да населява света, редом с другите твари в него. Разбира се, това създание, това последно творение, щеше да е различно от всички тях, различно от всичко до днес създадено, ще прилича единствено на Мен. Така. Намерих малко глина (поддава се на действията на ръцете), изваях си от нея една скулптура – тъкмо по Мой образ и подобие, отместих се встрани и я огледах. Приличахме си, но... То не мърдаше, явно и не мислеше. Тогаз му вдъхнах от моя дъх (в него има всичко, което съм Аз всъщност) и ... това, което целях се получи. Създанието се раздвижи, още повече заприлича на мен и ... ме позна, което идеше да рече, че мисли. И име му дадох, като на всичко друго. Но неговото име беше най-единствено. Той ми беше син...
...Синът си настаних в най-хубавото място – с най-отбраните екземпляри от всички неща, които бях създал, нарекох мястото – градина и седнах уж да почивам. Рекох си – това ще му е краят, сега вече в моя свят има и мисъл. Създанието толкова много приличаше на мен, че не след дълго започна също като мен да се отегчава. От всичко, което го заобикаляше. Реших за себе си – аз против скуката толкова неща направих за себе си, защо синът ми да страда от скука – трябва да сторя и за него нещо против неговата скука. Но, понеже ми беше трудно да узная сам кое би го разсеяло най-добре, попитах го. Отговори ми честно (бях го сътворил чист, неопетнен и откровен) – искал същото нещо, което е и той. Разбира се, разбрах – иска другар. Домиля ми, аз никога не съм имал другар, но в неговия случай това защо да е невъзможно...? Понеже той беше уникален и не бях съвсем уверен в себе си, че ще успея да сглася достойния му другар от същата глина, реших да сторя друго. Докато спеше блажено в градината, реших от някоя негова част, която да му отнема, да взема закваска за второто същество. Подвоумих се от коя точно част – от крак, ръка или друго стърчащо не се връзваше... Щях да разваля хармонията, нямаше да продължава да прилича на Мен. Съгледах, че ребрата му са достатъчно много и... лиших сина си от едно такова. Закваската си струваше...
...Така създадох другото същество, другарчето на моя син. Предвид презумпцията, че синът ми ще трябва да се плоди както всички други твари под слънцето, второто същество, създадох женско и го нарекох логически Жена. Поставих я до спящото му тяло и се оттеглих доволен...
...Последващите събития са наситени с действия, с които тия двамата достатъчно ме накърниха, за да имам сили да пиша за тях в тоя дневник...

Ден седми:
На седмия ден, който нарекох Събота, седнах да си почина. Ама още от сутринта седнах и рекох, че цял ден ще почивам и от сега нататък все така ще е, във всеки седми ден ще почивам. Повелих и завещах го и на създанията си. За себе си сътворих като за последно една машинка – просто копие на мозък, който да съхранява всичко, което съм създал и да го контролира вместо мен. Включих екрана на машинката, на който имаше Всичко и се оттеглих.

Ден... осми
...Когато отворих очи след почивка... всичко, което видяха очите ми бе един огромен и категорично черен екран. Инстинктивно (почти непривично за мен) скочих от драгоценната си постеля и отворих гърло:
-Какво трябва да значи това???
Машинката, сякаш одавна чакаше тоя момент и отвърна веднага:
-Не е ли ясно? Match Not Found.
-Как така МАЧ НОТ ФАУНД??? Кой тука казва МАЧ НОТ ФАУНД?? Аз тука казвам МАЧ НОТ ФАУНД! Какво значи „Нищо не е намерено”? Къде е всичко, което Създадох? Е, сега вече се ядосах!
-Ами то Всичко си беше на мястото, обаче, ти, Творец такъв, докато спеше, в един момент Всичко изчезна и вече няма нищо. Тоест, има само нищо. Тоест, Всичкото може и да е някъде там, но НЕ ЗНАМ къде. Всичко е черно. Няма дори сигнал от живот... някакъв.
-Не е възможно да няма сигнал. Започвай да търсиш сигнал, да не ти дръпна щепсела, Машинке. Знаеш, че когата правя нещо, го правя завинаги.
Машинката не отвърна, а забръмча. Започна да търси. Не след дълго каза:
-Всъщност отвъд цялата тая чернилка, май засякох сигнал.
-От къде?
-От кълбото, което ти наричаш „светът”, разбира се.
-Но не се разбира от къде ПО-ТОЧНО. Продължавай да търсиш.
Не след дълго Машинката каза:
-Северното полукълбо.
-По-точно, по-точно. Северното полукълбо е половината свят.
...
-Континентът Европа.
-Продължавай.
...
-Балканският полуостров.
-Продължавай.
...
-Държавата България.
-Знаех си, че Хомо Сапиенс е най-издръжлив там. Все пак, не можеш ли по-точно?
...
-Южна България, град Пловдив, квартал „Столипиново”, блок 232, вход „Ж”, мазето на Мето Кирилов Найденов. Сигналът вече се разчита. Да го възпроизведа ли?
-Разбира се, че ще го възпроизведеш, тъпанар такъв, за какво ти беше иначе да търсиш толкова? Цял съм в слух.
След кратко пращене пространството около мен се изпълни със следното:
„А, бе, брато, що ни требваше да ги палиме сичките тея млогу гуми за кило и двеста мед, бе? Глей къ се осмърдехме и некак стана млогу тихо и сичко поцърне...”
В тоя момент Моята машинка изпука внезапно, зловещо, даже малко тъжно, екранът сякаш стана още по-черен... От някъде замириса на изгоряла гума... Остана само надпис в долния ляв ъгъл:
Match Not Found.
В следващият половин миг и надписът се скри...

...Последният 18 256 789-ти запис, който правя в злополучния си дневник е следният:
„Аз Творецът, казвам последно: Що ли ми трябваше да създавам тоя вид Хомо Сапиенс, след като от него е оцеляла само расата на крадливите и алчни препитаващи се от продажба на медни жици? Не зная. И не искам да зная. Оттеглям се. Вече наистина съм уморен. В следващите няколкостотин милиона години няма да подхващам да създавам нищо. КРАЙ.”