Двайсет цента*

Някога всичко бе непринудено –
честно и просто като здрависване.
Някога хората бяха сътрудници
един към другиму...
...но ти забрави!...

...Че някога някъде е имало вяра,
че туй, което не се гаси
ще бъде тъй лесно и пошло прокудено
за жълти стотинки.
Не се пали!

Няма да стигнеш до никъде, друже,
с тая жарава в ръцете и устните.
Свали си топката ниско и слушай:

Някога всичко бе непринудено.
Честно и просто като „Здравей!”.
Хората мразеха малко и трудно,
защото нямаше толкоз злодеи,
защото нямаше мутри и данъчни,
„администрации” и Здравна каса
и хората знаеха какво си плащат –
кому и къде. А днес се плашат
дори от сянката, която е чужда.
Защото Страхът вече казва така.

Защото колко, ах, колко е нужно?
Изстрел един. Двайсет цента.
и край.

Р.Донкин – Септември 2004
*20 цента е цената на един куршум за „Макаров”

Утре е минало

Мъка. Тревога. Намек за лудост.
Писъци нощни. Отчаян копнеж.
Искрена злоба. Спомен за ужас.
Мъртва душа. И сърце на парчета.

Влюбване. Нежност. Съчувствие. Сълзи.
Нечии зелени очи. Детска песен.
Обич. Разбиране. Признание пълно.
(Подъл ли бях? Или пък човечен?)

Лед по обувките. Лед по перваза.
Бягащи погледи. И тишина.
Скрий се далече. Някой те мрази...
...Че непростима е тази вина...

Вечери тъжни. Нощи безсънни.
Тежки утра. И сивеещи дни.
Няма изплуване от адското дъно.
Утре е минало. Днес предстои.

Р.Донкин-11.02.2002

Match Not Found

„...И на седмия ден, като свърши Бог делата,
които беше създал,
на седмия ден си почина от всичките си дела,
които беше създал...”
Битие, 2:2

Из „Дневник на Твореца”
(приблизително 18 256 789 записа от Деня на започване на сътворението на Всичко до Деня, в който Всичко се прецака)

Предисловие...
(от Твореца, естествено)
...Мдаа. То хубаво е казано от Летописеца, че на седмия ден съм седнал да си почина. Хубаво е казано, ама не стана хубаво. Що ми е трябвало да се кротвам като за последно, след като явно не съм бил свършил цялата работа... или, по-скоро не съм я свършил докрай...
Всъщност, постфактум погледнато, проблемът си е само мой. Щото преди мен нямаше нищо, а аз бидейки Мислещ, нямаше върху какво да мисля и ми беше отвратително скучно сред безлюдната вселена, взех, че измислих да сътворя Нещото. Върху него, рекох си, ще падне мислене. И няма да ми е скучно. Е, създадох Нещото. Ама то се оказа едно такова ... почти като Нищото. Рекох си – едно нещо си е нищо, трябва да създам още едно нещо, за да осмисля начинанието. Нали съм мислещ, за какво ми е иначе да съм мислещ. И запретнах ръкави. И като се отпочна едно създаване на неща... Докато се поуморих. Създадох и последното нещо и рекох: Е, това ще му е. Това трябва да е всичко...
...И като се сетя колко труд му хвърлих през тия шест дена... Кой ти е знаел, че на осмия ще се прецака всичко...? Ама нейсе, хак ми е!... Сега с много мъка отварям този дневник на първите му страници и с носталгия поглеждам към първите записи в него...

Дневник (на Сътворението)

Ден първи:
Избирам си едно що-годе прилично изглеждащо скалисто кълбо в една не много претенциозно скалъпена звездна система в една абсолютно безформена, ама пък лесна за наблюдение галактика. Решавам, че това клъбце, ще се превърне в света, в който ще хакна всичките нещица, дето, за да избягам от скуката, взех че насътворих. Обаче, трябва да се подреди всичко. Аз, бидейки мислещ, трябва да съм подреден. Иначе, залудо ще ми е убиването на скуката, тъй да се рече трудът.
И в тоз първи ден, започнах отпървом ... разбира се, със светлината. Създадох най-напред светлината. Щото... кой работи на тъмно? На тъмно можеш качествено да се наспиш, но качествена работа няма да свършиш. А и излишното напрягане на всички сетива е несериозно начинание. Та, създадох светлината и я отделих от тъмнината – да се знае кое кое е и да не стават после грешки. Рекох на светлината Ден, а на тъмнината Нощ. И ми хареса. Отвори ми се хъс, така да се каже. И както бях набрал скорост да разделям, взех, че разделих земята, демек, сушата от водата, получи се един простор, а над него – пак нищо. Викам си – не може да е нищо от горе - и му сложих още един простор, който нарекох небе – та да се знае кое е отгоре и кое е от долу, щото бях създал вече гравитацията, която щеше да дърпа всичко надолу. Е, поуморих се, поседнах и се замислих (нали съм мислещ): Днес поработих, надвих над скуката. Все що е време е пред мен. То и утре е ден. И приключих.

Ден втори:
Поогледах сътвореното от предния ден и си рекох: Абе, земя – земя, добре, под небето е – и това добре, ама нещо й липсва, нещо сивичко ми идва сякаш. И рекох – ето що ще свърша днеска – ще понашаря малко, та да става поне за гледане. И понашарих – засях тревички, буренчета, цветенца, де що се сетих растенийца, дето можеха да никнат. Ама те всичките – нисички такива ми се видяха, взех, та посях и храстчета и дръвчета – и по-нисички и по-височки, по-разнообразничко стана. Хареса ми. И пак ме полази оня хъс от предния ден. И пак набрах скорост и като се почна една сеитба – цял ден. И пак се поуморих, пак приседнах и пак си рекох: Айде стига за днес. И утре е ден.

Ден трети:
На третия ден, взе, че ме споходи някаква тревога лека. Рекох си: аз хубаво сътворих деня и нощта, ама как ще се оправям занапред с тая светлина и това тъмно? Как ще знам кога е денем и кога нощем? Пък и тия треволяци – и те няма да знаят кога да се разлистват и кога да им капят листата. И се сетих (то аз ли няма да се сетя – нали съм мислещ!): Ще поставя някакви знаци – да показват кое е ден и кое – нощ. Е, какви да са тия знаци? И пак се сетих – светила – едното да свети през деня, а другото през нощта. Естествено, поставих ги на небето, щото то беше отгоре – та да се виждат от земята – от всичко, надиплено по нея, щото тя беше отдолу. Отрих ръчички и си рекох: Това добре, ама тия светила не могат да се наричат ден и нощ, тъпо е да се повтарям, нови имена трябва да измисля. И измислих (иначе за какво ми е да съм мислещ): Нарекох светилата – Слънце – за деня и Луна – за нощта... Мдаа, хареса ми. Сега вече всичките треволяци по земята нямат проблем. Ама, вместо като предишните дни да ме нападне хъс да сътворявам това-онова, и вместо да продължа да кича небето с още светила, се сепнах и се съсредоточих. В какво ли? В новата тревога, която ме обзе внезапно. Ами, нали тия светила, като почнат да светят и утре, сетне – вдругиден, ще станат много дни и нощи, трябва това светене да се отмерва, сметка някаква да се води. Така се наложи да измисля и въведа летоброенето. Щото то – ден по ден, много дни, многото дни правят година. Ама не спират, следва втора година, трета. Редът беше неизбежен и аз го сътворих в третия ден от своето начинание. Обаче пак се уморих и оставих довършителните работи за утрешния ден. Рекох си – е, няма начин, и четвърти ден ще се работи...

Ден четвърти:
На четвъртия ден пак се огледах. Едно такова шаренко, кичесто, светличко... Красота и изящество! Ама ме бодна някъде отляво веднага пустата му тишина. Напомни ми на космоса – там вечно е тихо. Рекох си – в моя свят пък няма да е тихо. Ама – ето ти беля. Как да накарам всички тия тревки и цветчета, нежели дръвчета, да почнат да вдигат шум? Хрумна ми друго тутакси (ще ми хрумне, разбира се, на кой друг да му хрумне?): Ще създам животинки, добитък, сиреч. Едно ще мучи, друго ще блее, трето ще цвърка. Рекох и отсекох. Тая мислица такъв хъс ми отвори, че до обяд наръсих по земята всякакви твари – мучащи, блеещи, ревящи, една какафония стана... И навсякъде хакнах от тях доволно – и по долините, и по низините и равнините, че и по планините. Изпълних земята. Моретата и океаните, обаче пак пусти останаха. Рекох си – както си почнал, айде преди да е станало икиндия, изпълни и водата, че няма баланс иначе. А балансът е като реда – неизбежен и необходим. Е, водните твари нямаше как да са като земните, те бяха риби, раци и подобни тям, щото да могат да живеят всеки според средата си. Нейсе, напълних и водата и поприседнах да отморя заслужено.

Ден пети:
На петия ден сутринта, тъкмо да се отдам на самовъзхита, пак ме начоголиха мисли. Рекох си: Ти хубаво ги нацвъка дето трябва и дето не трябва всичките тия сухоземни и водни твари, ама и при тях ред трябва да създадеш. Първо на първо – всяко от тях трябва нещо да яде. Добрее. Ами нали има растения. Те (ако не всички, то поне повечето) няма да се кипрят само за красота под слънцето, ами и за ядене ще стават. И сторих някои от растенията ядливи – и по земята и във водата, за да няма глад сред добитъка. Обаче, изглеждаше, че наполовина съм решил задачата, щото – хайде, някои растения станаха ядливи, ама... за някои от животните. Щото тъй ги бях нацвъкал – от всякакъв вид, че на някои от животинките не им беше нито по сърце, нито по мярка китки да ядат. Тогава направих тия от тях, дето нямаше да пасат, с други гадинки да се хранят. Това не ми се видя много добро, ама си рекох: Е, то доста вече идилия стана, трябваше и малко интрига да се вкара. Че току виж, пак ме нападнала скуката. Такаа. Обаче се появи друго. Тия всичките, дето нямаше да ядат трева, а други гадини (нарекох ги хищници), като почнат да ядат и да се плодят, ще вземат да доминират и – майната му на баланса. Наложително стана да направя така, че и едните и другите да се плодят, за да не свършат, направих и растенията да се плодят, че и запасът за тревопасните да не свършва. Остана само да създам реда – кой кого ще яде, колко и докога. Така сътворих едно от най-важните неща за тия пет дена – хранителната верига. И се започнаха едни популации, едни изтребвания, едно ядене, убиване заради ядене... Ама се оказа, че бая полза има – де що свършваше, друго го компенсираше. Кръговратът се получи като тоя в космоса. И изобщо и завинаги изчезна тишината. Седнах най-сетне да почивам, че привечер стана и си рекох: Е, разгеле и тоя ден отметнах. Ама утре си е за утре...

Ден шести:
На този ден шести (ох, този ден шести...) създадох нещо съвсем различно от всичко, което вече го имаше в моя свят. Нещо толкова различно, че се открои съвсем ясно на пейзажа и така трябваше да се окаже всъщност. Венецът на всичката ми работа... и явно най-последната ми грешка...
...Изпълнен със задоволство, гордост и тщеславие в началото на този ден огледах Всичко, което бях сътворил и зачаках да ми стане онова хубаво на същността, заради което, може би (а не толкова заради скуката), в края на краищата, бях хвърлил всичкия този труд, но, видиш ли, някак не се получи изобщо. Загнети ме някаква тъга. Всичките тия, дето вдигаха шум, всъщност ... бяха скучни. Жестокостта, която сам наложих в света си като интрига пред идилията ... не ми се понрави. Разбрах, че това, което още му липсва на моя свят... съм самият Аз в него. Нямаше мисъл в тоя свят. А единственият наоколо, който (можеше да) мисли, бях Аз. Обаче, Аз не можех да бъда част от нещо, което съм направил. Нелепо щеше да е. И реших да създам същество, което да е мое подобие и да населява света, редом с другите твари в него. Разбира се, това създание, това последно творение, щеше да е различно от всички тях, различно от всичко до днес създадено, ще прилича единствено на Мен. Така. Намерих малко глина (поддава се на действията на ръцете), изваях си от нея една скулптура – тъкмо по Мой образ и подобие, отместих се встрани и я огледах. Приличахме си, но... То не мърдаше, явно и не мислеше. Тогаз му вдъхнах от моя дъх (в него има всичко, което съм Аз всъщност) и ... това, което целях се получи. Създанието се раздвижи, още повече заприлича на мен и ... ме позна, което идеше да рече, че мисли. И име му дадох, като на всичко друго. Но неговото име беше най-единствено. Той ми беше син...
...Синът си настаних в най-хубавото място – с най-отбраните екземпляри от всички неща, които бях създал, нарекох мястото – градина и седнах уж да почивам. Рекох си – това ще му е краят, сега вече в моя свят има и мисъл. Създанието толкова много приличаше на мен, че не след дълго започна също като мен да се отегчава. От всичко, което го заобикаляше. Реших за себе си – аз против скуката толкова неща направих за себе си, защо синът ми да страда от скука – трябва да сторя и за него нещо против неговата скука. Но, понеже ми беше трудно да узная сам кое би го разсеяло най-добре, попитах го. Отговори ми честно (бях го сътворил чист, неопетнен и откровен) – искал същото нещо, което е и той. Разбира се, разбрах – иска другар. Домиля ми, аз никога не съм имал другар, но в неговия случай това защо да е невъзможно...? Понеже той беше уникален и не бях съвсем уверен в себе си, че ще успея да сглася достойния му другар от същата глина, реших да сторя друго. Докато спеше блажено в градината, реших от някоя негова част, която да му отнема, да взема закваска за второто същество. Подвоумих се от коя точно част – от крак, ръка или друго стърчащо не се връзваше... Щях да разваля хармонията, нямаше да продължава да прилича на Мен. Съгледах, че ребрата му са достатъчно много и... лиших сина си от едно такова. Закваската си струваше...
...Така създадох другото същество, другарчето на моя син. Предвид презумпцията, че синът ми ще трябва да се плоди както всички други твари под слънцето, второто същество, създадох женско и го нарекох логически Жена. Поставих я до спящото му тяло и се оттеглих доволен...
...Последващите събития са наситени с действия, с които тия двамата достатъчно ме накърниха, за да имам сили да пиша за тях в тоя дневник...

Ден седми:
На седмия ден, който нарекох Събота, седнах да си почина. Ама още от сутринта седнах и рекох, че цял ден ще почивам и от сега нататък все така ще е, във всеки седми ден ще почивам. Повелих и завещах го и на създанията си. За себе си сътворих като за последно една машинка – просто копие на мозък, който да съхранява всичко, което съм създал и да го контролира вместо мен. Включих екрана на машинката, на който имаше Всичко и се оттеглих.

Ден... осми
...Когато отворих очи след почивка... всичко, което видяха очите ми бе един огромен и категорично черен екран. Инстинктивно (почти непривично за мен) скочих от драгоценната си постеля и отворих гърло:
-Какво трябва да значи това???
Машинката, сякаш одавна чакаше тоя момент и отвърна веднага:
-Не е ли ясно? Match Not Found.
-Как така МАЧ НОТ ФАУНД??? Кой тука казва МАЧ НОТ ФАУНД?? Аз тука казвам МАЧ НОТ ФАУНД! Какво значи „Нищо не е намерено”? Къде е всичко, което Създадох? Е, сега вече се ядосах!
-Ами то Всичко си беше на мястото, обаче, ти, Творец такъв, докато спеше, в един момент Всичко изчезна и вече няма нищо. Тоест, има само нищо. Тоест, Всичкото може и да е някъде там, но НЕ ЗНАМ къде. Всичко е черно. Няма дори сигнал от живот... някакъв.
-Не е възможно да няма сигнал. Започвай да търсиш сигнал, да не ти дръпна щепсела, Машинке. Знаеш, че когата правя нещо, го правя завинаги.
Машинката не отвърна, а забръмча. Започна да търси. Не след дълго каза:
-Всъщност отвъд цялата тая чернилка, май засякох сигнал.
-От къде?
-От кълбото, което ти наричаш „светът”, разбира се.
-Но не се разбира от къде ПО-ТОЧНО. Продължавай да търсиш.
Не след дълго Машинката каза:
-Северното полукълбо.
-По-точно, по-точно. Северното полукълбо е половината свят.
...
-Континентът Европа.
-Продължавай.
...
-Балканският полуостров.
-Продължавай.
...
-Държавата България.
-Знаех си, че Хомо Сапиенс е най-издръжлив там. Все пак, не можеш ли по-точно?
...
-Южна България, град Пловдив, квартал „Столипиново”, блок 232, вход „Ж”, мазето на Мето Кирилов Найденов. Сигналът вече се разчита. Да го възпроизведа ли?
-Разбира се, че ще го възпроизведеш, тъпанар такъв, за какво ти беше иначе да търсиш толкова? Цял съм в слух.
След кратко пращене пространството около мен се изпълни със следното:
„А, бе, брато, що ни требваше да ги палиме сичките тея млогу гуми за кило и двеста мед, бе? Глей къ се осмърдехме и некак стана млогу тихо и сичко поцърне...”
В тоя момент Моята машинка изпука внезапно, зловещо, даже малко тъжно, екранът сякаш стана още по-черен... От някъде замириса на изгоряла гума... Остана само надпис в долния ляв ъгъл:
Match Not Found.
В следващият половин миг и надписът се скри...

...Последният 18 256 789-ти запис, който правя в злополучния си дневник е следният:
„Аз Творецът, казвам последно: Що ли ми трябваше да създавам тоя вид Хомо Сапиенс, след като от него е оцеляла само расата на крадливите и алчни препитаващи се от продажба на медни жици? Не зная. И не искам да зная. Оттеглям се. Вече наистина съм уморен. В следващите няколкостотин милиона години няма да подхващам да създавам нищо. КРАЙ.”

Обичай Темерута!*

Аз съм мъж. От оная категория мъже, които от около петдесетина години неизменно и непроменимо се вписват в категорията „средностатистически български съпруг”. С която квалификация не съм до тая степен чак пък толкоз съгласен. Моето „определение” за това, което съм би звучало някак иначе. Нещо като: „Един (от много други) наивник на средна възраст”... На средна... възраст... щото има – няма след около година ще го „чукна” оня лазарник, който, математически изписан, зачева с четворка в цифрата на десетиците...
Та, моето определение е инакво, ама никой не ме пита. Не само не съм питан, ами и не съм удостоен с правото да се защитя, когато...
...когато внезапно реших да напиша следното писмо – отговор до Нея:
„Скъпа Жено,
Майко на онези, които обичам повече от теб, независимо дали го искам или не,
снаха на онези, които, доколкото знам, са ме създали, без да ме питат искам ли точно това,
приятелко (защото то други за приятелство не останаха),
съпруго (защото бракът ни е най-истинския факт в битието ми),
спътнице в живота (аз още съм на мнение, че това е живот),
мила!
Пиша ти следното. То е моят отговор на всички твои въпроси през всичките твои години (щото аз мои нямам), вик след всичкото мълчание, което ти толкоз умело употреби през периода на брака като удобен безплатен мотив да докажеш, че си половината същност на най-класическия темерут.
Да!
Първо:
Когато питаш: „Ау, май надебелявам, ти какво мислиш?” - Най-вероятно е така (вярно е!). Не ме питай повече (никога!), аз ще откажа да взема отношение.
Второ:
Когато искаш нещо от мен, знаеш ли, напълно достатъчно е просто да ПОМОЛИШ. Пояснил бих: Ние, мъжете, сме семпли твари, инак казано - просто устроени. Трудно ни е (направо болезнено) да разбираме подтекстови индиректни въпроси. Индиректните въпроси не работят, простите индиректни въпроси - още по-малко.
Трето:
Когато питаш за нещо без да очакваш отговор, не се учудвай, че ще последва отговор, който не искаш да чуеш.
Четвърто:
Когато те помоля да ми подадеш бутилка бира от хладилника, аз наистина нямам предвид нищо повече от това. То не е подмятане, че тя вече не е пред мен на масата. Няма нито скрити загатвания, нито намеци. Може да съм темерут, но съм семпъл.
Пето:
Няма никакъв смисъл да ме питаш за какво мисля. През 97,7 % от времето, което Господ ми е отредил за днес, мисля за секс. Не, аз не съм зависим (или ... твоята думичка – „обсебен”), просто това е, което най-много ми отива на имиджа. Аз имам имидж. Крайно време е да го забележиш.
Шесто:
Понеже съм семпъл, понякога не си мисля за теб. Това не е лошо. Свикни с това, моля те. И престани да се чудиш коя е причината да мълча докато гледаш сериала в 8,30 часа. Ако веднъж поне изключиш гадния канал, ще си готова да разговаряш за политика, икономика, философия, футбол, пиянски истории, цици, задници или коли.
Седмо:
Петъкът е МОЯТ ден (най-вече следобедът). Не ми го отнемай, не го оспорвай като времева територия. Не бъди нагла – само някакви си 12 часа са (от понеделник до четвъртък са 96! – без да смятам събота и неделя, щото, може да съм темерут, и то семпъл, но съм ларж). Съботата е регламентираната от Работодателя почивка. Кой е тоя ли? Ами, тоя ни храни, най-образно казано. Неделята... хм... ами Кодексът на труда я предвижда и нея – Законодателят е другият, който не бива да забравяме.
Осмо:
Пазаруването не е никакво удоволствие и аз, аз никога няма да го намеря за такова!
Девето:
Когато излизаме някъде, който и тоалет да наденеш връз телесата си, все ще ти седи добре! Честно! Направо ще ти тича.
Десето:
Ти имаш достатъчно дрехи и достатъчно обувки. Сцените, мътните очи и едрите сълзи не са нищо друго, освен изнудване. Да банкрутирам сам себе си не е никакво доказателство, че те обичам повече от себе си.
Единадесето:
Повечето мъже имат най-много три чифта обувки. Понеже съм семпъл, имам два чифта. Как стигна до идеята, че имам дори най-малка представа, кои от твоите 30 чифта обувки най-добре пасват за гостито у колежката, която празнува шестото „Беемве” на четвъртия си любовник?
Дванадесето:
Простите отговори като „Да, скъпа.” и „Не, съкровище!” са напълно достатъчни, все едно как звучи въпросът.
Тринадесето:
Когато имаш проблем, просто ме ПОМОЛИ за това, да ти помогна да го разрешиш. Не ме моли да страдам заедно с теб, както го правят твоите приятелки, посъветвани от ... как му викахте на оня гуру...?
Четиринадесето:
Главоболие, което продължава две седмици, не е никакво главоболие! Аз също гледам „Нешънъл джиографик” и „Дискавъри Хелт”! Отиди на лекар!
Петнадесето:
Когато кажа нещо, което може да се разбира по два начина и единият от тях те обезпокоява или те прави нещастна, мисли си, че е другият!
Шестнадесето:
Мъжът е сътворен така, че да вижда всичко на всичко шестнадесет цвята. Творецът е преценил, че са практически достатъчни и аз съм съгласен с него. Праскова (прасковено) е плод и не е никакъв цвят!
Седемнадесето:
...И що за цвят е „Априк(о)” и как, ... по дяволите ..., се пише това?
Осемнадесето:
Обичам бирата точно така и точно толкова, както и колкото ти обичаш дамските чанти и обувките. Аз не те разбирам. Ти – мен също. Но този факт трябва ли да ни разваля всеки неделен следобед? НЕ!
Деветнадесето:
Когато те попитам: "Какво има, скъпа?" и ти кажеш "Нищо.", ще ти повярвам и ще се държа така, сякаш всичко си е съвсем наред! Защото изборът понякога е глътка въздух в тунела на съпричастието.
Двадесето:
Не ме питай: „Харесваш ли ме?”. Бъди сигурна, че нямаше да съм до теб, ако случаят не беше такъв!
Двадесет и първо:
Крайно време е да забележиш, че имам красиви очи, в които се крие неизговореното мое Основно правило, което винаги можеш да спазваш в случай и на най-малко двоумение, независимо за какво се отнася: Избери най-простото! НИЕ, МЪЖЕТЕ, НАИСТИНА СМЕ СЕМПЛИ! Аз съм от тая категория.... макар и темерут.
Послеслов:
Обичам те... семпло.
*Темерутът е човек, който знае какво иска, но никога не пита дали другите знаят това.

Утрин

(ескиз от хронологията на една връзка)

...Гореща страст и мъка по длани.
Алюзия за скръб. И бедност.
Червива вярност. Обич по създание.
И луда ревност,
ревност,
ревност!
Безсилна нежност (сред) в легло от нрави,
обречени на мъст. Горчива длан.
Разкъсана прелюдия. И вяра,
пропита с кръв – любима рана.
Дълбоко подчертана мисъл – бледа болка.
Тъга по червей – огън от безумия.
Война и писък. Адски много стъпкани
крещящи мисли. Или думи.
Обичан дявол. Дяволска усмивка –
небрежен дълг. И глад по зима.
Лютив мотив. Предадена горчилка.
И звън на паяжина. Вятър и вълни.
Луна и кръгла нощ.
Смут и разкош.
Илюзия...
Р.Донкин – 04.06.1989

Сърцето ми е буца пръст

1.
Сърцето ми е буца пръст.
О, не бих се заблуждавал, че не е истина
всичко, което остана на пътя
и онова, което още не е минало.

Защото самотата е дълга и права нишка,
чийто край следваш или вървиш към него.
Но никога не знаеш. Защото едва ли си мислил
откъде идваш и накъде отиваш.

И, без да се стреснеш
или от нещо почти да заплачеш,
отиваш на среща,
поднасяш цветя,
а после съсипваш сърцето й.
Напускаш завинаги. А в някоя вечер
убиваш и сетния спомен.
И, може би, защото корените
са впити дълбоко в стените му,
а пътят..., уви, сякаш никога, никога...
...сякаш никога не е имал начало.

Не би останало нищо. Не би могъл никой да спре
жестоките мисли, нахлули с потоци
към твето адско бездъние...

2.
...Сърцето ми е буца пръст,
разяждана от корени и ... път.
А аз съм само туй сърце –
отхвърляно, презряно, ненавиждано...
...Но днес те моля – ти подай ръце
на моите. Омръзна ми да скитам
така нелепо сам сред всички,
когато ти си тук.
О, колко те обичам!
Както преди – подай ми свойта длан,
аз няма да измамя с притча
очите ти, защото сам
сега съм тъй измамен...
Р.Донкин - 1989

Сякаш

Отрязък мрак увисна тежко в рамка.
Сякаш някой нещо загуби.
Пустота зазвъня след слова премълчани.
Сякаш си вярвал, че са потулени
мръсна чест, бедност или страдание,
радост и мъка? Или любов?
Сякаш си искал да се предаваш.
Нещо увисна – като добро,
непредвидимо и чуждо подхвърлено,
и пропиляно без капчица жажда.
Като човек – още в детството блъснат
по онази зла плоскост, дето все се накланя.
Нещо увисна. Сякаш животът
по-сложен стана и загрубя.
Всъщност, ненужна е лошата пошлост.
Сякаш си чакал да се надяваш.
Р.Донкин – 20.11.1989

Махни с ръка и забрави.

За раздяла (опус първи)
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш. До себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Не копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус втори)
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно вече няма в мен!
Далеч иди. Избягай. Не се връщай:
към спомена, че бил съм твой любим.
И забрави ме (ако не е късно).
Не ми прощавай. Аз съм непростим.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус трети)
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере,
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така?!...
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус четвърти)
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там..., о, там е пълно с демони.
Махни се. Не се влюбвай. Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.
Р.Донкин-16.08.2000

За раздяла (опус пети)
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста искрена вина
към времето,
в което сме се лъгали,
че в себе си
били сме адски тъжни?
Р.Донкин-16.08.2000

Отивам си (епилог)
Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко. Право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай. За мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират в твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя.
Тъй защото нищо не чувствам
вече.
Тръгвам си.
Сбогом.
Р.Донкин-16.08.2000

За Природата

(…Из “Дневникът на един самотник”)

…Тишината винаги е била тук. И преди, когато не е било толкова пусто, и сега, когато е по-пусто от всякога. Планината винаги оцелява; успява да опази чара си по свой начин, шансът й може би е в това, че никой от враговете й не е успял и не може да успее да разбере простия цинизъм на този чар, неговата екзистенц логика, чието начало винаги е в тишината и може би свършва с нея.
Анализът на онази красота, която не е плод на твоето въображение е невъзможна тръпка. Ако изобщо я изпиташ, тя ще те осакати и извратеното ти от непосилната болка съзнание ще роди една утопично грозна, но велика мисъл: “Красотата не съществува”.
Животът се е скрил някъде. В очакване на пролетта? О, не. Самата природа сякаш одавна е престанала да вярва в своите преходи. Планината е оцеляла, но е болна. Може би от естествена старост. Или преждевременна умора. Природата на нещата, които никога не биха те приели като свой е мълчалива…

Р.Донкин, 20.03.2000, Костенец

За Човещината

“…Злият човек няма семейство.
Добрият има разбито семейство…”
Симеон Владимиров

Из “Дневникът на един самотник”

Човещината.
…Тя е подсъзнателният импулс за вината, че си си позволил да си твар, която диша въздуха на друга твар. Самотата, която ти напомня за Смъртта, когато въздухът не ти достига, те стяга в стоманено – ледените капани на Страха и, обладан (най-често спонтанно от кошмарното Предчувствие за тоя страх) ти лишаваш вече съзнателно себе си от нещо, което е твое в полза на ближния си – когато неговата самота е нарисувала грозните си картини по лицето му; когато неговият страх те плаши…, почуквайки нагло по вратата на твоя страх…
…Лишавайки се от най-необходимото, когато и защото да мислиш за Спомена или да си спомняш за всичко, което все не си успял да измислиш, е извикало у теб дори чувството, че обичаш. Обичаш Себе си, а после Него – който може да те напусне преди ти да си напуснал него.
Това е.
Алтруизмът не е човещина. Алтруизмът е изкупване на вината за недостатъчна човещина.

Р.Донкин-21.03.2000

Осем долара*

(Декември-1999)

Осем долара

Флойдер, приятелю, нямам усещането,
че те разбирам, че зная защо
сам така дръзко разлаял си псетата,
защо да побегнеш готов си отново?!...

Нима си забравил онази безлунна,
кошмарно безкрайна нощ на преследване,
когато наръфан, кървящ и с безумен
страх в очите се върна?
Съсипан приседна
и ме помоли:
“Не ми позволявай
никога повече
да искам това!”
Нима си забравил?
Нима си забравил, че адската болка
е всъщност преследване…

…Че жертвата винаги е нужна дотолкова,
доколкото жаждата (колко естествено!)
е неутолена?
Страхът от Смъртта (и всичко след нея…)
не ти бе достатъчен, а?

Не искай от мене никаква помощ
никога повече!
Твоето Второ Аз.
31.12.1999; 21:30; София

Водка

Предчувствал си, приятелю, познавайки
тъй другото си Аз, което аз съм,
че тая тук бутилка е безкрайната,
единствена ми нужда в тоя час.

Отваряйки я с трепет, почти нежно,
егоистично да постъпя няма
и твоя дар навременен да седнем
и заедно да усмъртим, те каня…

…Та, Cheers!, приятелю среднощен, смея
да вдигна първи тост за психологията
и тез, които са на “ти” с нея.
Да пием, пък ще бистрим сетне кой,
кога и как и колко е виновен
за разровичкването в спомена.

Ти казваш – любовта не съществува,
защото всичко е една гонитба шеметна,
едно преследване на страсти с вкус на
порязан показалец. Че във времето
между единствените две докосвания
(на същия този показалец в спусъка
и сетне ласката, с която той ще склопи
очите на убитата си жертва) няма
абсурдно нищо друго – по-различно,
освен едно:
Чудовищната тръпка:
Аз обичам…
…да дебна онова, което тича,
за да настигна някъде по пътя
остатъците му.
Това е всичко…
31.12.1999; 21:40; София

Втора водка

…Съгласен съм, приятелю, за тръпката
по жертвата и всичките подробности.
Пред таз оловна логика отстъпвам
и дума в опозиция (отронвайки
тъй само – глупаво да споря) няма
да чуеш тая вечер.
Защото искам друго.
Друго.
31.12.1999; 21:50; София

Душата в две слова

1.
Мълчанието е мура в Пиринеите.
Гласът е полъх от пасат на юг.
Светкавици в морето на пигмеите
са всички изкушения към спусъка
в очите.
Аз съм зъл и сприхав
и доста опитен бегач,
когато скитам.

2.
Душата ми е дъно на река –
подвижно дъно, плитко, но измамно.
Сърцето ми е ръбеста скала –
скала – убиец за галери, хванали
течението заради самото течение.
Душата ми е
черна,
черна,
черна.
31.12.1999; 22:00; София

Моля те.

Коварно скрити помисли,
обслужващи копнежите
на двойната ми същност са въпросите
на моя поглед.
Аз съм адски злобен,
когато защищавам се небрежно
дори.
Но истински изпукат ли ми костите,
съм пироман
и жупел непремерена
посявам над водите на реката…

…И, който не е виждал джунгла,
запалена среднощ от гръмотевица,
той никога не би изпитал чудото
да ме познава.
Казах себе си
в тез нежни стихоплетства току-що.
Наливай си, приятелю. Пий, но мълчи.
Не те заплашвам. Даже ти се моля.
Животът някак вече ми тежи.
31.12.1999; 22:10; София

Жар и водорасли

…А, който не е виждал джунглата,
запалена среднощ от гръмотевица,
той никога не ще изпита чудото
да тлееш бавно в кладата от нерви,
да дишаш смрад от пърлена поезия
и да танцуваш
в нестинарска скръб с ръжени,
забити в хълбоците…
31.12.1999; 22:20; София

Адът

Адът всъщност е синьо-зелената
безконечна тъга без посока,
без молитви и без споделения,
без съчувствия и без жал.
Той е мокър.
Мокър пясък, нахвърлян от някого
върху нечия жарава след снощния
до безумство без милост запален
грозно-дивен пожар. Аз съм пошло,
но досадно до смърт доказателство,
че животът без огън е някъде –
тъй далеч от света.
Мразя ласките
на измамния Рай. Просто чаках
да достигна деня, в който всичко
ще гори от ръката ми. Тичах
твърде дълго с искрата в душата си.
Днес съм тъжен. Адът е щастието,
че си никой и всички те мразят.
31.12.1999; 22:30; София

Сласт

Тя ме искаше. Искаше тялото,
а душата презря. И прокле я.
Страх скова я. Но все пак ме сваляше,
за да чука се. Беше пленена
от движенията на пръстите, езика,
от целувките на топлите ми длани,
от ужасния чар на реликвите,
които й дарявах,
от баладите,
които съчиняваха очите ми,
безмерно нежни, любопитни.
Но тя презря душата ми.
Захвърли я.
Уплаши се и я нарече “груба”.
Не й изтри сълзите. Не се върна
след сетния оргазъм.
И загуби.
31.12.1999; 22:40; София

Нямаше откат…

…Защото дъното преставаше да мърда,
а бе готово да целува глезена…
Защото ръбовете ми се ронеха до сълзи
от нейния изгрев…
Не посмя да влезе
и да изкъпе се в реката.
Не я намразих. Нямаше откат…
31.12.1999; 22:50; София

Яд

Аз не искам да правя това.
Аз не искам да галя опашката
на стоящия до мен Сатана:

Не, защото сега ми е страшно;
не защото животът ми свиден е;
не защото не ми позволява…
А защото съм горко обиден:
ТЪПОТО КОПЕЛЕ МЕ ПОДЦЕНЯВА!
31.12.1999; 23:00; София

Научи ме.

Тая бездна ми е вече позната.
Мразя някой да ми се повтаря.
Научи ме да плача и страдам
от любов, умиление и вяра.
Научи ме да искам живота си;
да мечтая за дребни неща;
да умея да имам… И още:
Да не търся покои в нощта.
31.12.1999; 23:10; София

За сбогом

Убиваш без желание и страст
поредния порив – да ми споделиш,
че всъщност искаш само секс и ласки
след него. Млъкваш без въздишка
дори. Макар усмивката, в която трябва
да вярвам, иска да ми каже,
че всъщност ме обичаш. Ти си права
да искаш само туй да зная…

…Но скоро ще си кажем сбогом,
защото любовта е неплатима стока,
чиято дребничка цена заложихме
на рядка карта. Мизата висока е
за най-коравото сърце дори…
…Защото, всъщност, сексът е пари.
31.12.1999; 23:20; София

На дъното

На дъното нещата са нелепи.
А цялата нелепост е в страстта.
На дъното животът ти е пречка
за всекиго наоколо.
Смъртта
единствена готова е да слуша
как плачове сподавяш след боязън,
че нямаш право даже сушата
да споделиш без злобата да грабне
в капана си душата ти.
Смъртта
без много шум се гаври с твойта низост.

Но, дъното е всъщност суета,
в която плуваш без посока.
Изходът
е някъде отляво на сърцето.
31.12.1999; 23:30; София

Смъртта на бурята

Животът е море.
Потъналите острови
на твоите години, пълни с жертви
са грозно дъно.
Тъжно е да просиш
обжалване, когато с времето
отишла си е и надеждата.

Сега си на брега.
Умиращи вълни
с последните си ласки те даряват.
И сякаш повече от нежност
звучи в далекото на тези изблици
на морска мъдрост: О, надявай се,
че някога Смъртта настига даже
най-истински свирепия тайфун.

Брегът е залез. Бряг е залезът.
Дори тогава няма капка чудо
в живота.
Който е море.
31.12.1999; 23:40; София

Очите на змията

Очите на змията са зелени.
Зелени са очите на змията.
Когато те убиват, са свещени,
когато искат да те пощадят, са златни.
Защото кървавото в тях остава жълто
под блясъка на пълнолунието вчера.

А утре…
Утре пак ще доживееш същото,
защото истинската смърт е бавно бреме –
досадно като женското достойнство;
пленително красива като девственост,
която пазиш, без да знаеш колко
и, Боже мой, кому е нужно времето
за тая глупава сантименталност.
Оттам нататък – вдругиден те няма.
Вече.
Това е!
31.12.1999; 23:50; София

*8 долара е цената на последния куршум в пистолета на Страхливеца Робърт Фрост, убил Джеси Джеймз на 31.12.1888 г. в хотелската стая на втория етаж в Тахалъса, Тексас…

В осмата нощ на Януари

…Когато Сатаната ми беше на гости…

(Януари-2000)

“…Това е единственият ти избор:
Да разбереш, че нямаш избор.
Това е пътят – твоят единствен
и последният:
The Devil In His Own!”
Led Zeppelin-1977
/”Presence” –
“Achilles Last Stand”/


Недей!

Някъде в мрака бушува река,
твоята лодка е на ръба
на водопада от вопли,
горещи и подли!
Недей!

Някъде в мрака ти чуваш глас:
Може би имаш още един шанс,
който всъщност е втори
или трети,
или четвърти!
Недей!

Ето, аз ти подавам ръка,
просто ме погледни:
Аз съм честен с теб.
Недей!
Не умирай, не се предавай, не скачай
в адската бездна завинаги.
Лошото минало, лошото здраве, вината
са просто преход за живите.
Ти си жив, имаш сили,
аз ти вярвам.
Недей!
Другото ти Аз
08.01.2000; 21:30; София

Сега

Не ме очакваш, но ще дойда аз,
ще вляза тихо и ще бъда там –
от дясната страна на твоите страсти,
тъй близо до градящия се храм,
окъпан в отвратително болезнени
проблясъци на обич от печал.
Ще ме усетиш и повикаш, стенейки
в молби горещи – да те отърва
от светлината; очите ти да скрия
от гнусната – сълзлива и ревнива,
хитрееща и странно боязлива
човещина.
Ще искаш мен.
А аз съм Сатана…
08.01.2000; 21:40; София

Утре

…Ще искаш с истинското вино да опиеш
погалените сетива! Любимият градус!
О, знам, ще се нуждаеш адски
от нашата взаимна злобна похот.
Защото ме обичаш и ме чакаш.
Защото ти си мой. А аз съм Грохот.
А аз съм Сатаната – твой приятел!
08.01.2000; 21:50; София

Жената

Жената е безмилостно красива.
Жената е трезор, затвор и грях.
Реки от похот и поезия преливат
в един огромен водопад
от смъртен страх.
Желания и жажда се разстилат
като жарава върху свежа плът.
И истинският ужас е безсилен
да претвори в Смъртта и пътя
към всичко след Смъртта това,
което е Жената…
08.01.2000; 22:00; София

Вчера

Огънят. След него вятърът. Дъждът.
Кръвта по скулите, гърдите и ръцете.
Луната в полунощ. И пак студът.
И пак отровата. Кошмарите. Сърцето…
Не искаш да си спомняш, но не можеш.
Животът е смъртно опасен.
И грешен. И страстен.
Жени!
Фаталната нощ… в сърцето на огъня.
Безумното тичане; асфалтови клаксони.
Смешни и влажни следи.
08.01.2000; 22:10; София

Тя (Жената, която те обича)

1.
Обвинения и оправдания.
Престъпления и наказания.
Сласт и похот.
Чар
и “Лед Цепелин”.
Всичко е лудост. И грохот след грохот
от дъното, мрака и сенките.

2.
Тя е красива. Студена. Но жива.
Тя е смъртно опасна и чакаща.
Тя е на хълма – събира, попива
всяко движение, трепет
и слага
патрони в оръжието.
Тя е красива,
когато прицелва се, когато очите й
пълни със скръб и жестокост преливат
в сълзи за теб,
когато убит ще си.

3.
Тя е красива, изящна и строга
към своя контрол и търпение подло.
Тя свенливо-ревнива и злобна.
Тя е велика и тъжно безбожна.
08.01.2000; 22:20; София

Ти (Който обичаш една жена)

1.
Ти си животно – гладно и жадно.
Ти си изпълнен със страх от съблазните.
Ти си готов да се скриеш обратно –
винаги след, но не и пред спазмите.

2.
Ти си унила, почти уморена,
злобна от стресове и накърнена,
но силна, убийствено адски устойчива
и издръжлива машина за бой.

3.
Ти си задръстен от логика, пълен
с вечния хаос на всички усещания.
Дребен, но бърз, промъкващ, изплъзващ
всяка частица от себе си вещо
и с педантичност пресметнат кураж.
Ти си машина за грях и за бягство
от смъртния грях,
от смъртта
и страха.
08.01.2000; 22:30; София

Очите ти

Очите ти тъй все ще ме пленяват
като онзи първи път през август.
Не съм лирик, разнежен в самотата си,
но музите ревнуват ме от славата
да те обичам.
Просто ми повярвай,
ако още искаш…
08.01.2000; 22:40; София

За Веригата…

1.
Животът е низ от неволи и трепети,
животът е път през оскъдното време,
в което неволите следват утехите,
които предхождат всяко следващо бреме.
И почваш да питаш – незнайно кого –
какво ще остане, какво предстои,
когато се скъса връвта и без сбогом
напуснат те всички… И отговор плитък
намираш си сам: Животът е скитане.
А мисълта е фитилът на всяко изригване,
което руши, а после създава:
болка и низост, кошмари и мигове
на тежка тъга, лудост, скръб и поквара.
И, сляпа, надеждата, че изходи има,
но няма родени да ги заслужат,
клечи на паважа и проси стотинки.
Съдбата е нещо, което е нужно…

2.
…Мъгла от покварени погледи – низост.
Шепот на хули, интриги – безбожие.
Мирис на похот и сласт – двете ризи,
двете ризи на Бог са заложени
при лихваря до края на месеца.
Но, преди да крещиш, брой до десет
със затворени плътно очи;
не мисли дали ще е честно
и почтено да мислиш дори.
Няма вяра, ни свян, нито някъде
ще усетиш проблясък на съвест;
няма страх от греха, ни понятие
затова, че е ад безразсъдството.
А мъглата се стеле над шепота,
който бавно превръща се в крясъци,
разпиляни сред дим от изпечени
живи голи тела, чиито ризи
са изкупени скъпо от някого…
Не отваряй очи и не виждай
невдяното никога.
Страшно е.
08.01.2000; 22:50; София

Мъглата

Мъглата е съсипала очите ми.
Студена, плътна, розова мъгла.
Не виждам себе си, дори следите ми
изчезват подир мен внезапно
тъй сякаш никога не съм оставял диря;
тъй сякаш никога и никъде
не съм вървял и пътят ми се крие;
тъй сякаш времето със своя ритъм
ме е изоставило веднъж завинаги.

И дните си, одавна посивели,
като един приличащи се вече,
не различавам, не броя недели
и понеделници, заспивам вечер,
а сутрин будя се, за да работя
за сивия си мрачен ден и тъй
отнова да заспя… Защото
ми предстои пак да осъмна.

Кошмарно мрачни есени, унили, пълни
с носталгия по нещо там забравено,
тъй кратки пролети, досадно дълги
лета с измислената им забава,
която някой друг прекарва…

Година, две и пет дори,
един ден даже ще са повече.
Тъй времето минава…
СПРИ!
О, време, спри за миг! Ще мога ли
да уловя мига, обаче?
А ще ми се, ох, страшно ми се иска
да мога просто да заплача.
Но, не, дори това съм свикнал
да не допускам, сякаш грешка
е да признаеш, че си никой,
че даже някаква си пешка
не си, защото сам си тикал
тъй себе си към таз съдба…
…Веригата, мъглата, любовта,
обидената ми “поезия”
и всичките забравени неща,
които може би не са изчезнали,
не са погубени напълно, просто
прашлясват в някое старо шкафче.
Нима съм закъснял, о, Господи,
за собствените си богатства?!
08.01.2000; 23:00; София

The Morning In Your Eyes

The morning in your eyes is a cold red apple,
as wishes are surprised then I should be scareful,
but the sunshine is a kiss,
my lips never felt,
and the feeling is like this
as I rise abouve the smelt.

Your shoulder’s real, your hands are here,
your breathe’s so near by my hot tears
and I feel rich and I feel loved;
and I thnk it is your domain.
You don’t say it. Let it be most.
Just don’t stop do it.
There is no pain.
08.01.2000; 23:10; София

Късно

Не си тръгвай, когато е пусто.
Тази мъка в душата от обич е.
Всички тези усмивки са лустро.
Но сърцето се къса. Злокобна е
всяка мъничка наша раздяла,
тъй защото сгодени от Дявола,
но пред Господ сме ние, любима,
тъй обречени като един
да бъдем двама. Затуй те моля:
Не си тръгвай, защото е пусто
и болезнено тъжно без твоя
свят наоколо… Но да моля е късно…?
08.01.2000; 23:20; София

Трудно

Да живееш до утре е трудно,
непосилно дори, но нали
всяка сутрин, когато се будиш,
си доволен, че още си жив…
08.01.2000; 23:30; София

На Нея…

1.
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш до себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Н копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.

2.
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно няма вече в мен.
Далеч иди. Избягай. Не се връщай
към спомена, че бил ъсм твой любим.
И забрави ме. Ако не е късно.
Не ми прощавай. Аз съм непростим.

3.
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така…!?

4.
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там…, о, там е пълно с демони.
Махни се! Не се влюбвай! Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.

5.
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста истинска вина
към времето, в което сме се лъгали,
че в себе си били сме адски тъжни?
08.01.2000; 23:40; София

Отивам си

Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко, право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай, за мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират от твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя,
тъй защото нищо не чувствам.
Вече.
Умирам.
Сбогом.
08.01.2000; 23:50; София

Последно

Когато мъгли пак се спуснат отвсякъде,
а някъде в сърцето заболи,
о, не унивай, скъпи мой приятелю,
най-лошото тепърва предстои.

Когато грешките натрупани са толкова,
че не човешки те, а божии грехове са,
знай: истината е, че няма болка
по-нечовешка от живот без чест.

Защото вярата ти чужда за света е.
И този свят е чужд за твойта чест.
Но ти не трогвай се – че всичко суета е
и грях след грях, когато си човек.

Защото смисълът се губи с времето,
в което губиш правото на обич.
И всичко, за което ще живееш
от този ден нататък е безсилна злоба…
08.01.2000; 23:59; София

Постскриптум:

Ужасът (2)
Посветено на шестгодишния Йован от Босна,
с когото се запознах през Декември 1990 г.
при едни много странни обстоятелства…

Две кървави петна отляво.
И тишина, ограбена от ритъм.
Угаснал писък. Алена жарава
в очите на дете. След писъка.

Мълчание в две ръце – окови.
Очи, които виждат вятър.
И мръсен здрач, тежащ като олово
над тишината. Мъртво и безкрайно.
Споменът:

Стомана с мирис на жестокост.
Безсмислено безочие след гавра.
Дула, опряни в слепоочия.
И тежка песен някъде под залеза…
Някога през март-1994

На … Някого

Не плачеш ли понякога, Приятелю?
Не ти ли писва просто?...
(…Животът, стегнал в евтина халка,
тъй всичко – от “мълчанието” до “Договора”…)
Не би ли искал да се махнеш тайно
някъде? Далече или не?
…От жаждата и свяна да избягаш,
от грубия им флирт със себе си?
Не търсиш ли отърсване от думите?
От мръсните копнежи на сърцето си?
От болката по нечие безумие
да се запази всичко в тайна?...

…Защото бих се пръснал просто
от толкова безочие навсякъде.
Защото бих избягал от въпросите
На толкова очи, Приятелю!
Защото нямам смелост даже да заплача –
одавна губя всяка сетна ласка.
Защото се тревожа… Знаеш ли…
Защото ме е страх.

Обичам нещо. Нещичко обичам.
Заложих себе си на него.
Но нямам нищо днес и днес съм никой.
Приятелю, залогът ми е грешност.
По дяволите миналото! Скитам
около нечия душа… И, знаеш ли…?
Студено е навън…

Р.Донкин - София, 1994

Свещ за двайсет стотинки

…Някъде в края на тоя етап…

Спомен за мъка, презряна от скръб,
трепет по зима, напомняща себе си.
Празни шишета в голия ъгъл,
жал по сентенция,
подчертана дебело:

…Някъде в края на тоя етап
догарят последните двайсет стотинки.
Дните са скъпи, а в целия град
тъмно е, сякаш са свършили дните
на тоя до болка презрян кръговрат;
на тая до смърт пропиляна надежда
за нещо добро…
Но ние сме тук!
…Които не смогнахме да си отгледаме
дори грам кураж да избягаме вкупом –
без капчица срам, без капчица скрупули…

…Аз съм самотник в тая страна.
Аз съм бедняк на гъза на Европа.
Аз съм зает до гъза на деня
за мизерни стотинки, от които да кльопам
по късни доби мизерна храна
и ще се радвам, че още съм гладен
за една шепа свидна, неузряла надежда,
че някъде в края на тоя етап
няма да пукна за двайсет стотинки…

Някога през август-2004-та.

Презумпции и предразсъдъци

Презираш огъня, защото пълен с тайни е.
Гориш от обич към сива луна.
До смърт те боли, че сърцето е заек.
Сивееш жестоко и тежко в съня си.

Преследваш идеи без почва и покрив.
Ревнуваш илюзии, красиви до злоба.
Обичаш, а нямаш душа да се молиш
за пошлата грешност на своята обич.

Живееш от мисъл и мислиш за себе си.
А мразиш слепите тайни.
Умираш красиво, защото си бесен,
когато сърцето е заек.

Р.Донкин, Януари-1988

Понякога

Понякога си тежък като камък
на дъното на океан от вопли.
Понякога си част от песента,
недоизпята като нежен ропот:
“…Който търси, намира,
но Смъртта го зове.
Който бърза, умира
като малък човек…”
А понякога просто чакаш да ти отворят.
Тропаш им по вратите –
ден след ден, тъй с години.
И тежиш като камък на ръба на умората.
Искаш да се намериш – да дадеш, за да имаш.
Но си малък човек и Смъртта те зове.
Океанът от вопли е заключен завинаги
зад вратата на времето…
Хей, човече,
Просто луд си. Разбираш ли?
И тежиш като минало.

Р.Донкин, Юли-1993

Следобедът на един пиян стихоплетец

(Какафония от буквички и цветове)

Първа част: Алфабетика (ранен следобед)

1.“Ж”

С “Ж” започва думичката “жега”.
Ах, как обичам плажове и бира!
И как обичам да се скитам из Несебър,
Когато залезът е тръгнал да умира.

С “Ж” започва думичката “жертва”.
Ах, впрочем, колко мразя тази дума!
Напомня ми за грешката Лаертова
пред Хамлет и за всички скрупули.

С “Ж” започва думичката “жажда”.
Напомня ми пустинята в очите
На изнасилена и с нож нарязана
почти до смърт жена. И за сълзите й.

С “Ж” започва думичката “жестове”.
Но тя е празна дума. Нямам спомен
Да съм разбирал някога и нещо
тъй по-различно от “платима стойност”.

С “Ж” започва думата “жена”.
А тя е пълна, необятно дълга,
безбрежна като пъкъл и незнайно
защо посредствена, когато лъган си.

Живот, жестокост, жал и жартиери,
жарава, жиголо, жасмин, жена,
Жаклин Бисе, Жерар Филип, Жербер,
и Жан Габен. Жалузи, жлъч, желания.

Жестоки скрупули: жал по парясници,
жумене срещу слънцето по обед.
Жажда за смърт: Животът бе прекрасен,
но адски дълъг. Жегата е кобна.

Желая да те имам, но за жалост,
жестикулираш, че съм жалък жест
към сетното приятелство и малко е
да те обичам. Пък и нямам чест.
Жалко!

2.”М”

С “М” започва думичката “мачкам”.
Мошениците май ми бяха в повече.
Мечтаех някога да имам свое бачкане,
с което да си плащам,
че трогвам се от музите.

С “М” започва думата “мълчание”.
Обичам тая дума. Тя говори:
Мрази, но не мълчи! Маскани,
Мерилин Монро, Марлене Дитрих, Мойра.
Макакът в клетката, морето на Италия,
и музиката на Шопен. Малиция.

Миражите на майка ми. Мустанги
там някъде в Мисури. Мона Лиза.
Морени, мостове, мъгли и малц,
мензис и мъка. Минало. Мрежи.

Моцарт и Менделсон. Мъничко кал
по мокасините в утро наежено.
Мамка му! Моля те! Mistress For Christmas.
Марихуана. Морисън. Милтън.

Малага, но много. И мъничко уиски.
Мраз и монети – за малко пречистване
в менче на просяк.
Милост за онзи,
който е момък.
Monsters.

С “М” започва думата “мираж”.
Музиката всъщност ме убива.
Бавно, но сигурно, взема ми даже
чистата логика.
Всичко е минало.

С “М” започва думата “мастика”.
Мразех да пия до пълнолуние някога.
Днес пия всичко, което е “свикване”,
всичко, което е просто откат.

Моята мистика, моята мъка,
мойта отворена, мръсна душа –
малка бутилка без дух. Много пъкъл
и мъничко рай – когато сгреша.

Малкълм Макдауъл. Моника Вити.
Мрак. И мастило по мушамата
на малката маса в моменти на мистика.
Мартин Скорсезе. Мата Космата.

Мюриъл Спарк. Монтевидео.
Мелбърн. Москва. Матадори. Мадрид.
Мемоари и множества. Мерници.
Мухъл. Мухи. Мухльовци. Миди.

Марули, масури. Мандела. Монако.
Мало Конаре. Монтана и мляко.
Молец до молец в пуловер от мохер.
Мис Свят и мечтания. Мотиви, митове.
Моля се.

3.“Р”

С “Р” започва… много реч, разбираш ли…
Радвах се, колчем разбивах мечтите им.
Радост от рози. Рози за ребром
забити въпроси. Разкази. Прози.

Руша и руини събирам, а рано е
да им се радвам. А да рисувам
е толкова късно… Че рамо до рамо
редили сме толкова, толкова руси
мадами в леглата си… Мръсно е.

Рандъл Макмърфи и Рупърт Мърдок.
Робърт Де Ниро и Рамзес Втори.
Ребека Ди Морни… и работа (мързел).
Рискови коти. Риби. И ровове.

Рози и рани. Ридове. Рейсове.
Ребра адамови – рано раними.
Радост и оди за нея. И песни
от липса на оди и рими.

Рокфелер, Ричард и Руди Джордаш.
Рон Силвър, Роки и Робърт Редфорд.
Разни реликви. Разсипани гордости .
И ритнати столчета в осем без четвърт.

Руски романси с водка от рибя кост.
Ранчо в пустинята. Радо Радара.
(Радо попийваше, ама пък има защо
да си го помним с добро, пък и с вяра…)

Ропот. Роботи. Ръст рентабилност.
Райски ябълки. И Риголето.
Румяна мома с менци и дивност.
И за последно един пистолет…

4.”А” (като “Асоциация”)

Алчност. Амбиции. Аристокрация.
Ангели в Ада. Април. Аризона.
Аз съм в аквариум – асоциация
за алени арки и алт под амвона.

5.”Б” (като “Бог е любов”)

Бог е любов. Бъди ми бълдъза.
Бедрата ти бяха безскрупулно бели.
Баща ми бленува. Боата е бърза.
Бива ли бавно да бързаме с бебето?

6.”В” (като “Великодушие”)

Вяра. Въжета. Въшки и ветрища.
Восък и влага. Великодушие.
Вълчи въздишки. Вулкани и вещици.
Вагнер и Верди под един спусък.

7.”Г” (като “Горска легенда”)

Гарвани. Гъсти гори и гайтани.
Грях. Голословие. Гейзер от грижи.
Господ от глупост. Гнилоч и гадости.
Гнусната гавра. Говори! Говори ми.

8.”Д” (като “Долу”)

Дракони. Дънери. Достопочтеност.
Дрязги и думи от дъното. Дом.
Дарби, дарения, дистанции и демони.
Да не достигаме заедно долу…

9.”Е” (като “Естествено”)

Есен. Елегия. Екзистенц-елегантност.
Еякулации и епилепсия.
Елена, Елизабет, Енрико, Ернани.
Е, на това му се вика “естествено”!

10. …И пак “Ж” (като “Жестоко”)

Жестомимикрия. Жаби и жерави.
Желъди, жлъчки и женски желания.
Жупел и жар. Жажда по Мерилин.
Живият Бог е жестоко жигосан.

11. “З” (като “Завидно грехопадение”)

Знаеш ли защо змията е знаела?
(Схващаш какво жената е яла?!)
Зорбас и Зоро. Злоба и зависти.
Зима и звън от злато. Захария.

12.”И” (като “Истина”)

Истина. Имам и искам. Илюзия.
Искам да имам. Инерция. Идоли.
Имагинерност. Изкуствен сатурнов кръг.
Искам наистина. И да изплача го, иде ми.

13.”К” (като “Картина”)

Кръв по картина. Крясъци. Карма.
Каменни клетки и клетви от корист.
Кой ми го каза ли? Който е казал:
“Кръвта е корупция в сърцето на Гордия”.

14.”Л” (като “Ласка след утрешна злоба”)

Ласка и ласо за ласки. Любови
по ланшни ликувания. Лондон и Лом.
Лесно пленена утрешна злоба.
Ханибал Лектър. Лелеяни спомени.

15. …И пак “М” (като “Море от алкохолни депресии”)

Мъка по Марлон. Майка ми плачеше.
Моята малка ръка е тъй грозна.
Морето от малц е дълбоко страшно.
Но аз не мога да го прескоча.

16.”Н” (като “Носталгия”)

Нямаше “нощем”. Даже го нямаше
нашето “някога”. Ех, Нона Йотова…
Нарцис и Неро. Нерон и Налбантина.
Невена Коканова и … тоя народ!

17.”О” (като “Отвратителна тъга по Моцарт”)

Опус на Моцарт. Опиянение. Остров.
Олигофрени. И още мъгла.
Оскар Бентън, Овидий и острите
ножове дълги на оная тъга.

18.”П” (като “Палави признания”)

Пратчет. Петрарка. И пусти пътеки.
Палави пръсти. Почест. И похот.
Плачеш ли просто? Ах, как ще пекне
слънцето утре? Но днес е покой.

Втора част: Колоретика (късен следобед)

19. Сиво и синьо

Аз съм тъй нежен, когато обичан съм.
А съм тъй тъжен, когато обичам.
Сантименталност без капка себичност
или суров егоизъм с безличност е?

20. Бяло и жълто

Белите рими са чучулиги,
скрити в тревата. И страх от смъртта
кръжи наоколо. Кой ли ще вдигне
последния мерник в часа на греха?

21. Кафяво и черно

Вятър, тих и нежен, мил
пак повя сърцето ми.
Аз разбрах, че той е бил
истински кошмар проклет.

22. Зелено и пурпурно

Гребен пенлив на красива вълна,
с трясък умираща в камъка,
стряска насън не една тишина,
люлееща свежия детски остатък.

23. Мръсно оранжево и Охра

Дири на глутница в гъста гора –
една безконечна пунктирана линия
върху проекцията на планината
от пъклени скрупули –
жалка картина!

24. Черно и бяло

Елегия на пътуването към тъгата
е всяко ново приключение с жена.
Защото грешно е да ги обичаш до една:
Обиждаш Господ и гневиш Сатаната.

25. Прозрачно

Жените са бутилки, пълни с градус.
Когато пиеш, брой поне капачките.
И чашата строши, когато сетна радост
разплаче те.
Защото жените не могат да плачат.

26. Цвят на нощ

Защото жените са скъп алкохол,
ухаещ на нежност, но с вкус на ерекция.
Последната чаша тъй често е гола
и зъзнеща в мрака фалшива Лукреция.

27. Червено и синьо

Имагинерност и интуиция.
Каква недостижима комбинация
от чувство за вина към “жриците”
и страхова невроза от “близнаци”!

28. Небесно синьо и розово

Красотата на очите й е пролет
след зимата на алкохолен маратон.
Душата ми отново се разголва.
Защото е разгонена.
Свенлива, но доволна.

29. Зелено

Ликуваха зелените проблясъци
след болката, която причиниха ми.
И как се изкушавах, в крясъци
избухнал, да я смажа! Но простих й.

30. Шоколадово

Отело е глупак! Ах, как го мразя!
Прокълнат егоист с цвят шоколаден!
Жестоко сляп за истинската кауза е
тъй всеки рогоносец. Колко гадно!

31. Винено червено

Пореден тост за малките жени!
Момиченцата с женските амбиции!
За някой те са просто новини.
За другиго са спомен за убийство!

32. Черно

Ръмжиш ми, вълко, но пак не си прав.
Нали сме от една порода уж?
Страхувай се от мен, но не показвай
колко си глупав. Че надушвам.

33. Розово

Славей реди ми пак лакърдийка
тихо, ле, тихо на морно уше.
Слушам, въздишам, па току викам си:
Кой ли те слуша, бе, аман от мъжлета…

34. Синьо

Тост за стрелеца! Който уцели
капачка от водка върху челото ми,
без да усетя даже сърбежа,
който изпитваш, когато си в нокти.

35. Мръсно кърваво

Укорите пак се сипят, сякаш
порой от споделения се оттича
в отходната канавка на скръбта
по някого, когото си обичал.

36. Крещящо маково

Флиртът с Рогатия ме уморява.
Господ мълчи си (той още се сърди…).
Крия пак с длани очите си палави
и виждам море от кървави сълзи.

37. Пепеляво

Хендрикс пак спретнал е някаква оргия
с оная китара, която проплаква
като девица пред първия мъж.
Блусът е тежък грях. О, Боже мой, скоро
всички ще паднем уморени в краката ти,
крака на Спасител в изгорялата ръж.

38. Цайтнот

Цайтнот! Понеже водката свърши.
Тази нощ пихме за нашата чест.
Утре ще купим отново от същото.
Не ми опонирай. Защото съм бесен…

39. След оргията

Чаша със столче без столче (защото
от изстрел е счупено точно в дванайсет…)
ме гледа унило от пода със своята
възмълчалива предсмъртна потайност.

40. Съдбата е нещо, което ми пречи

Алени капки по белия мрамор.
Няколко гилзи на педя от тях.
Празна бутилка до карето от дами.
И тишината. Аз застрелях смъртта…

Постскриптум:
Ако четеш постскриптума (може би) си оня, който все пак е успял да изчете (изтърпи) всички тези ОТКРОВЕНИ ГЛУПОСТИ докрай…, за което ти благодаря!

Р.Донкин-2000

(Почти) Безглаголно

Посветено на Валентина,
Приятелката, Гаджето,
Съпругата, Майката,
Единствената

24*

Детство. Родители. Осми клас. Диплома.
Техникум. Нов град. И самота.
(Първа и истински тежка, но искана…)
Учене. Слава. Реноме. И тъга.

Първата обич. Пубертет и забави…
Кратките вечери. Режим. Първи стихове.
Комсомолските грижи. (О, кой ще забрави?)
Първа цигара. И първият риск.

Беглите погледи в час по финанси.
Чужди домашни, написани с обич.
Първо признание. Жадувани танци
на дискотеката вечер. (О, кой ще си спомни?)

Първа ч---я в кенефа след десет.
(В петнайстият ден на първия месец)
Екскурзии. Снимки. Любимата песен
след полунощ. (Кому беше лесно?)

Първа целувка. Първата близост.
Бръкване в гащите. Страхът от греха.
Някой бе казал, че туй ще е низост.
Но ти бе щастлив. И избра да е тя.

Дни колебание. Огън в сърцето.
Първото влюбване. Първият свян.
Кратка раздяла на мъжа с детето.
И окончателно свято признание.

Години любов. Странен секс и привличане,
вечно и истинско, но много лишено
от цялата обич – достатъчна, искана,
но ненамерена. (О, кой ще простене?)

Ревност и много следене по тъмното.
Мотиви за глупава детска мъжественост.
Копнеж за бягство и мислене в бъдното.
(О, кой предполагал е тая несретност?)

Писване в дните. Пошла досада.
Тръпка за ново докосване в мрака.
Мотив за премерено зла изневяра.
И удар в сърцето. Първият грях.

Второто влюбване. Целене в нищото.
Студенина. И опипване в мрака,
който бе чужд и враждебен от искане
да се превърнеш в нещо обратно…

Фалшива поезия. Мълчание в дните.
Ревност и много болка по тъмно.
Опит за вникване в нечии истини.
Стена. И горчиви срещи по съмнало.

Страх и безверие. Гузната съвест
към вярната обич ядат те отвътре.
Искаш да скъсаш с всичкото лъжене.
Но късно е вече. (О, кой ще отвърне?)

Краят на лятото. Краят на всичко.
Бърза раздяла. И окончателна.
Светлото бъдеще срещу нечие нищо.
(И нищо не значещо без теб след раздялата.)

Отчаяно търсене. Писма. Бегли опити
за някаква връзка, за скромен контакт.
Бегъл успех, раздяла, погром.
Мъка и болка. (О, кой ще заплаче?)

…

Стара любов, ръжда не хванала
търси, намира и идва при теб.
Тя е напреднала. А ти изостанал.
Влюбваш се пак. И всичко е в ред.
Но!
Ти си виновен. А тя е щастлива.
Ти нямаш нищо, а тя – надеждата,
че има теб и това би й стигнало
да те превърне в това, което
е искала винаги,
винаги!

*24 е броят на годините, през които познавам Валентина и тя мен.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, СКЪПА!

Красотата
На Валентина

О, не търси в очите ми съмнение
към крехката си обич. Просто болка е.
Не се плаши от сляпо откровение
и не унивай заради едното трогване.
Не мога да говоря днес.
Душата ми смутена е.
Но не за дълго ще остана сляп.
Ще те прегърна нежно, лицето ти ще взема
в горещи длани и ще ти го кажа…
Обичам те.

19.05.2009

Крепост

НА ДЪЩЕРЯ МИ*

Затвори вратата след себе си.
Заключи я и скрий се добре.
Не поглеждай навън, вън е адски студено,
вълци вият и яростно стене
вятър тъжен и хладно жесток.
Ако, тихо проникваща, зла и дълбока,
самотата ти стегне деня,
просто скрий се далеч, тъй далеч, че от себе си
не излизай дори. Стой сама.

Колко страшни следи там в снега се белеят.
Зад вратата е тихо и топло.
Вълци вият навън, мракът храни със злоба
техния устрем и техните сили
бавно чезнат след тях,
тъй умиращи грозно.
Всички твои мечти
ще напуснат душата ти плаха.
Зад стените на оня неподвижен триптих
ще угаснеш и ти сред кошмара.

Не отваряй вратата, не излизай на вятъра,
опази се от думи и викове.
Не мечтай, не плачи и не чакай да чака
някой близо до твоята крепост.
Не отваряй дори, ако слепите писъци
в миг проникнат стените ти с болка.
Не отваряй! Лъжи!
…че е топло отвътре. И дори и нелепост
да са твоите лъжи,
не се трогвай!
О, недей да отстъпваш.

*ПЪРВАТА Й СНИМКА

Nobody’s Fault But Mine*

…Съсипани нерви. Смут и страдания.
Грубо нахълтване в нечий покой.
Сляпо потъпкване на всички мълчания.
О, ТАЗИ ВИНА Е ЕДИНСТВЕНО МОЯ.

Огън в очите. И куп лицемерия.
Стряскащи сълзи от тежка умора.
Тайна любов зад прикрити доверия.
О, ТАЗИ ВИНА Е ЕДИНСТВЕНО МОЯ.

Болни илюзии в очакващи погледи.
Приятелски думи… и “Боже мой!”.
Всичко е минало. Всичко е спомени
И ТАЗИ ВИНА Е ЕДИНСТВЕНО МОЯ.

Р.Донкин – 11.02.2002.

*Написано е случайно но съвсем не случайно е посветено на, както следва:
1. Румяна Руменова;
2. Симеон Владимиров;
3. Людмила Владимирова;
4. Михаела Веселинова;
5. Валентина Любенова;
6. Дъстин Хофман;
7. Ребека Ди Морни;
8. Джак Никълсън;
9. Робърт Де Ниро и
10. Румен Донкин…

Залагай на черно

Животът бавно си отива.
Сред дните му се губиш ти.
Тъй неизбежно се откриваш
пред пропастта на своя мит.

Но всяка воля е изчерпана
пред избора последен днес.
Една едничка нужда сетна
останала е – капка чест
за времето, в което всичко
е толкова различно в теб;
в което даже няма смисъл
да се променя нищо вече.

И нетърпима адска ярост
изпълва те и те руши –
до приближаващия край
на времето ти. Да грешиш
не можеш вече. Не си този,
ти който бил си. И днес си никой.
И твърде късно е да молиш
спасение. Не се опитвай.

Когато утре превърне се в днес,
а днес ще бъде досадното вчера,
ще бъдеш в прегръдките топли на тези,
които те чакат пред светлите двери…

Постскриптум:
Когато чуеш камбаните в мрака,
недей да мислиш за днес и за вчера.
Знай – бият за теб.
Там нейде си чакан.
Рискувай, човече.
Залагай на черно.

Р.Донкин – 13.02.2002

Резон (кратка поема в четири части)

Първа част

…Предчувстваш ли съсирека на времето?
Солта на бунта, бунта на страха?
Усещаш ли дълбоко в себе си
последните импулси на греха?
В жарава – нощи виждаш ли Смъртта
с красиво пуснати назад коси,
с лице от камък, с тръпнещи обятия
от черна жар
и с лед – очи?
Предчувстваш ли беди и адски писъци,
посрещани с печал без дъно?
През сива пепел чувстваш ли сълзи
от мръсна гавра?
Чуваш ли безмълвието?
Жените?
Злобата им?
Виното им в жилите си?
Куражът?
Евтините страсти?
Тази леност
от любовта?
Любов ли? – Низост!
Четки и картини.
Опозорени ласки и палитри в черно.
Разкош и глад. Фалш и безчестие.
Ревност от сноби. Нечия скръб?
Кошмар и плът. И куп червени белези.
Очи.
И спомен за луна.
И смърт.
Обичах те.
Предчувствах го…

Втора част

…Предчувстваш ли съсирека на времето,
солта на бунта, бунта на гнева?
Разбираш ли, макар и бегло,
греха на разума? Сега
и повече от всякога не мислиш ли,
че ноември е лудия месец;
че грехът е нищожество, а надеждите – писък;
че животът одавна не е песен?
Предвкусваш ли жертвата
и чуваш ли маските
как престанаха да се хилят?
И усети ли стадото, сполетяло в доверието –
неосъждано и непомилвано?
Не сънуваш ли скъсани лозунги
за мечтата, предписана в точки
и прежалена (гузно пропусната
в тъй баналните бягства от пошлата
и “нелепа” вина)? Проумяваш ли
къде се крие тя? С кого е уплашена правдата?
Не мълчиш ли?
Прощавай, не зная
кой е буден и кой се събужда от вярата…

Трета част

…Ще простиш ли, че сън не лови те
от тревоги, неволи и хъсове;
че, търпимо от някого “литваш”
към ищах, нелишен от оскъдица…
…и пропадаш нелепо пред…

…бели сгради с обширни дворове
и болезнено пусти етажи,
излишно претъпкани с мебели голи;
и чиновници, и пейзажи
от обратната чест на логизма,
впита нервно в съзнания
и открадната с чувства?

Ще простиш ли продажното минало,
пред което ще те изправят?
И, изпълвайки с болка очите си,
пъплещ в болката, тънещ в сълзи,
ще си спомниш ли – сън не лови те
от мълчанието…?

Четвърта част

…Усещаш ли в красиви светли дни
ужилването по забързаните улици?
И онзи изрод в детските очи,
създаден в мрак? Сънуваш ли
в кошмарни нощи собствения ад
пред бунта? Чувстваш ли
съсирека на времето в мечтите си?
Или в душата си? Или в пропуканото
от вяла, тъжна нежност, скрито
добро сърце?
Солта на бунта? Бунтът за убитото,
за търсеното, ненамерено!
Предчувстваш ли, предвкусваш ли одавна
съсипани очаквания и глад по свежа пролет?
Не чуваш ли молитвите за свят
и по-добър, по-силен от живота?
Не виждаш ли?
По дяволите!

Р.Донкин, 09.03.1990

На Приятеля…*

…Аз съм тук. Ти си тук.
Но не вярвай в това.
О, не вярвай дори, че е сън.
Няма сънища. Никога
не е имало сънища.
И не вярвай, че още съм тъжен.
Тази блудкава приказка,
неразбрана от никого
не е истина просто. Това е.
Няма приказки стари.
Нови никой не знае.
(…че мъглата в очите ми пари…)
Разпиляни илюзии
под лъчите от щастие
чакат само да срутиш
тежкия камък в душата си
и за полет да блеснеш над лятото
на безцелното време.
О, не вярвай!
Не вярвай, че някой е чакал
да те зърне в небето
и да плаче след теб като влюбен.
Няма милост отатък,
нито тръпката сетна
ще разпали я. Всичко е лудост!
Аз съм луд. Ти си луд.
Всички знаят това,
но не вярвай, че някой ще плаче.
Няма прошка за грях,
няма коледен страх.
Няма песен за сън,
няма спомен за песен
или спомен за честен
порив нещо да бъде възпято.
Няма смисъл от теб, няма смисъл от мен,
няма искреност в нечии мисли.
Още един лицемер
ще умре в този ден
и не вярвай, че някой ще чисти
туй петно подир мен,
или мнимата мъка
в твоите детски очи,
че някой някога ще си спомни.
Не ми вярвай сега,
за преди не ми вярвай.
Нямам сили да моля за прошка.
Нечия груба тъга
ще замести словата
и мъглата ще падне жестоко
над мълчанието.
О, не вярвай в дъгата,
свила в спектър акордите
на нелепата музика тук.
О, не вярвай в приятелите,
нито в тяхната обич,
не търси тази глупава нужда.
И не вярвай в очите,
които молят за прошка,
нито в детския писък
след пробуждане лошо,
нито в майчина строгост,
упрекваща с нежност –
няма нищо по-тромаво
от очаквана смелост
да разбиеш живота на семейство и род.
О, не вярвай в лъжите
на красивия порив
да се кърпят молитви
против грях и безбожие.
Не, не вярвай на смелите,
нито на гордите,
нито на пеещите
за светската мъка.
Не, не вярвай в носталгията
по отминали вечери
на първи доверия
и стари мотиви да девство.
Не вярвай на девствениците,
не вярвай на честните,
не вярвай на адвокатите,
не вярвай в парите им,
не вярвай на пиратите,
на търговците и на мечтите им,
не вярвай на мълчаливите,
не вярвай на себе си,
не вярвай на свенливите,
не вярвай на съседите,
не вярвай в очакването,
не вярвай на сълзи.
Не вярвай в лятото,
в надеждите и в миналото.
Не вярвай в прераждането
и в Господ не вярвай!
Не вярвай на обещания,
не вярвай, че е варварство
да не вярваш, че ще вярваш.
Не вярвай, че си нищо,
не вярвай в егоизма,
не вярвай в самотата,
не вярвай на скептиците,
не вярвай в красотата,
не вярвай на сърцето си,
не вярвай, че убивал си,
не вярвай, че си подъл,
не вярвай, че ще вярваш
в нечия религия.
Не вярвай на очите си,
не вярвай, че умираш…
Не вярвай в нищо, в нищо!
…защото всичко е лудост!

…Мъглата бавно
убива взора ми.
Но ти не вярвай, че ще се трогнеш.


Р.Донкин, 10.10.1994

*…Написано в един есенен ден преди около петнайсет години, настоящето публикувам в един юлски ден след петнайсет години като своеобразно посвещение – послание към онзи, който внезапно реши, че притежава силата да тресне на масата доказателствата на своето свръхдостойнство, че може да управлява душата ми политически. Приятелю, не ти вярвам. Затуй не ми вярвай и ти. Честито преброяване и сбогом от мен!

Пурпурно зелено

Луната тлее в своя леден пурпур,
запалил тая нощ. Не ме очаквай тук –
сред ритъма на бляскавата лудост
да дойда някога
или да си отида вече.
Не ме обичай! Черно тлее в мен –
душата ми е стъпкано огнище;
не го разравяй – мъка ще те дебне
зад ъглите на всякоя усмивка,
през сълзите, които сякаш никой
и никога не би изплакал с теб;
или в пречаканата ласка след безличност
от думи, думи… О, недей!
Не ме обичай! Лудост е да смееш.
Животът ми е дъно на река –
отпушен бент, повлякъл в себе си
ужасните илюзии на греха,
наречен минало… -
Не го докосвай – адски ще се сринат
любимите ти истини, високите стремежи
да вникнеш там, където пълно с тайни е.

Не ме очаквай тук. Луната страшно бяла е.
Сърцето ми е крясък след безсъние.
Ще си отида, сякаш съм те мразил.
(…или обичал…, но безмълвно…)

П.С.: Пурпурно зеленото е цвят, чиито нюанси се преливат на слитъци в насълзените очи на онзи, който никога не си искал да те обича.

Р.Донкин, Някога през Януари-1988