На Приятеля…*

…Аз съм тук. Ти си тук.
Но не вярвай в това.
О, не вярвай дори, че е сън.
Няма сънища. Никога
не е имало сънища.
И не вярвай, че още съм тъжен.
Тази блудкава приказка,
неразбрана от никого
не е истина просто. Това е.
Няма приказки стари.
Нови никой не знае.
(…че мъглата в очите ми пари…)
Разпиляни илюзии
под лъчите от щастие
чакат само да срутиш
тежкия камък в душата си
и за полет да блеснеш над лятото
на безцелното време.
О, не вярвай!
Не вярвай, че някой е чакал
да те зърне в небето
и да плаче след теб като влюбен.
Няма милост отатък,
нито тръпката сетна
ще разпали я. Всичко е лудост!
Аз съм луд. Ти си луд.
Всички знаят това,
но не вярвай, че някой ще плаче.
Няма прошка за грях,
няма коледен страх.
Няма песен за сън,
няма спомен за песен
или спомен за честен
порив нещо да бъде възпято.
Няма смисъл от теб, няма смисъл от мен,
няма искреност в нечии мисли.
Още един лицемер
ще умре в този ден
и не вярвай, че някой ще чисти
туй петно подир мен,
или мнимата мъка
в твоите детски очи,
че някой някога ще си спомни.
Не ми вярвай сега,
за преди не ми вярвай.
Нямам сили да моля за прошка.
Нечия груба тъга
ще замести словата
и мъглата ще падне жестоко
над мълчанието.
О, не вярвай в дъгата,
свила в спектър акордите
на нелепата музика тук.
О, не вярвай в приятелите,
нито в тяхната обич,
не търси тази глупава нужда.
И не вярвай в очите,
които молят за прошка,
нито в детския писък
след пробуждане лошо,
нито в майчина строгост,
упрекваща с нежност –
няма нищо по-тромаво
от очаквана смелост
да разбиеш живота на семейство и род.
О, не вярвай в лъжите
на красивия порив
да се кърпят молитви
против грях и безбожие.
Не, не вярвай на смелите,
нито на гордите,
нито на пеещите
за светската мъка.
Не, не вярвай в носталгията
по отминали вечери
на първи доверия
и стари мотиви да девство.
Не вярвай на девствениците,
не вярвай на честните,
не вярвай на адвокатите,
не вярвай в парите им,
не вярвай на пиратите,
на търговците и на мечтите им,
не вярвай на мълчаливите,
не вярвай на себе си,
не вярвай на свенливите,
не вярвай на съседите,
не вярвай в очакването,
не вярвай на сълзи.
Не вярвай в лятото,
в надеждите и в миналото.
Не вярвай в прераждането
и в Господ не вярвай!
Не вярвай на обещания,
не вярвай, че е варварство
да не вярваш, че ще вярваш.
Не вярвай, че си нищо,
не вярвай в егоизма,
не вярвай в самотата,
не вярвай на скептиците,
не вярвай в красотата,
не вярвай на сърцето си,
не вярвай, че убивал си,
не вярвай, че си подъл,
не вярвай, че ще вярваш
в нечия религия.
Не вярвай на очите си,
не вярвай, че умираш…
Не вярвай в нищо, в нищо!
…защото всичко е лудост!

…Мъглата бавно
убива взора ми.
Но ти не вярвай, че ще се трогнеш.


Р.Донкин, 10.10.1994

*…Написано в един есенен ден преди около петнайсет години, настоящето публикувам в един юлски ден след петнайсет години като своеобразно посвещение – послание към онзи, който внезапно реши, че притежава силата да тресне на масата доказателствата на своето свръхдостойнство, че може да управлява душата ми политически. Приятелю, не ти вярвам. Затуй не ми вярвай и ти. Честито преброяване и сбогом от мен!