Осем долара*

(Декември-1999)

Осем долара

Флойдер, приятелю, нямам усещането,
че те разбирам, че зная защо
сам така дръзко разлаял си псетата,
защо да побегнеш готов си отново?!...

Нима си забравил онази безлунна,
кошмарно безкрайна нощ на преследване,
когато наръфан, кървящ и с безумен
страх в очите се върна?
Съсипан приседна
и ме помоли:
“Не ми позволявай
никога повече
да искам това!”
Нима си забравил?
Нима си забравил, че адската болка
е всъщност преследване…

…Че жертвата винаги е нужна дотолкова,
доколкото жаждата (колко естествено!)
е неутолена?
Страхът от Смъртта (и всичко след нея…)
не ти бе достатъчен, а?

Не искай от мене никаква помощ
никога повече!
Твоето Второ Аз.
31.12.1999; 21:30; София

Водка

Предчувствал си, приятелю, познавайки
тъй другото си Аз, което аз съм,
че тая тук бутилка е безкрайната,
единствена ми нужда в тоя час.

Отваряйки я с трепет, почти нежно,
егоистично да постъпя няма
и твоя дар навременен да седнем
и заедно да усмъртим, те каня…

…Та, Cheers!, приятелю среднощен, смея
да вдигна първи тост за психологията
и тез, които са на “ти” с нея.
Да пием, пък ще бистрим сетне кой,
кога и как и колко е виновен
за разровичкването в спомена.

Ти казваш – любовта не съществува,
защото всичко е една гонитба шеметна,
едно преследване на страсти с вкус на
порязан показалец. Че във времето
между единствените две докосвания
(на същия този показалец в спусъка
и сетне ласката, с която той ще склопи
очите на убитата си жертва) няма
абсурдно нищо друго – по-различно,
освен едно:
Чудовищната тръпка:
Аз обичам…
…да дебна онова, което тича,
за да настигна някъде по пътя
остатъците му.
Това е всичко…
31.12.1999; 21:40; София

Втора водка

…Съгласен съм, приятелю, за тръпката
по жертвата и всичките подробности.
Пред таз оловна логика отстъпвам
и дума в опозиция (отронвайки
тъй само – глупаво да споря) няма
да чуеш тая вечер.
Защото искам друго.
Друго.
31.12.1999; 21:50; София

Душата в две слова

1.
Мълчанието е мура в Пиринеите.
Гласът е полъх от пасат на юг.
Светкавици в морето на пигмеите
са всички изкушения към спусъка
в очите.
Аз съм зъл и сприхав
и доста опитен бегач,
когато скитам.

2.
Душата ми е дъно на река –
подвижно дъно, плитко, но измамно.
Сърцето ми е ръбеста скала –
скала – убиец за галери, хванали
течението заради самото течение.
Душата ми е
черна,
черна,
черна.
31.12.1999; 22:00; София

Моля те.

Коварно скрити помисли,
обслужващи копнежите
на двойната ми същност са въпросите
на моя поглед.
Аз съм адски злобен,
когато защищавам се небрежно
дори.
Но истински изпукат ли ми костите,
съм пироман
и жупел непремерена
посявам над водите на реката…

…И, който не е виждал джунгла,
запалена среднощ от гръмотевица,
той никога не би изпитал чудото
да ме познава.
Казах себе си
в тез нежни стихоплетства току-що.
Наливай си, приятелю. Пий, но мълчи.
Не те заплашвам. Даже ти се моля.
Животът някак вече ми тежи.
31.12.1999; 22:10; София

Жар и водорасли

…А, който не е виждал джунглата,
запалена среднощ от гръмотевица,
той никога не ще изпита чудото
да тлееш бавно в кладата от нерви,
да дишаш смрад от пърлена поезия
и да танцуваш
в нестинарска скръб с ръжени,
забити в хълбоците…
31.12.1999; 22:20; София

Адът

Адът всъщност е синьо-зелената
безконечна тъга без посока,
без молитви и без споделения,
без съчувствия и без жал.
Той е мокър.
Мокър пясък, нахвърлян от някого
върху нечия жарава след снощния
до безумство без милост запален
грозно-дивен пожар. Аз съм пошло,
но досадно до смърт доказателство,
че животът без огън е някъде –
тъй далеч от света.
Мразя ласките
на измамния Рай. Просто чаках
да достигна деня, в който всичко
ще гори от ръката ми. Тичах
твърде дълго с искрата в душата си.
Днес съм тъжен. Адът е щастието,
че си никой и всички те мразят.
31.12.1999; 22:30; София

Сласт

Тя ме искаше. Искаше тялото,
а душата презря. И прокле я.
Страх скова я. Но все пак ме сваляше,
за да чука се. Беше пленена
от движенията на пръстите, езика,
от целувките на топлите ми длани,
от ужасния чар на реликвите,
които й дарявах,
от баладите,
които съчиняваха очите ми,
безмерно нежни, любопитни.
Но тя презря душата ми.
Захвърли я.
Уплаши се и я нарече “груба”.
Не й изтри сълзите. Не се върна
след сетния оргазъм.
И загуби.
31.12.1999; 22:40; София

Нямаше откат…

…Защото дъното преставаше да мърда,
а бе готово да целува глезена…
Защото ръбовете ми се ронеха до сълзи
от нейния изгрев…
Не посмя да влезе
и да изкъпе се в реката.
Не я намразих. Нямаше откат…
31.12.1999; 22:50; София

Яд

Аз не искам да правя това.
Аз не искам да галя опашката
на стоящия до мен Сатана:

Не, защото сега ми е страшно;
не защото животът ми свиден е;
не защото не ми позволява…
А защото съм горко обиден:
ТЪПОТО КОПЕЛЕ МЕ ПОДЦЕНЯВА!
31.12.1999; 23:00; София

Научи ме.

Тая бездна ми е вече позната.
Мразя някой да ми се повтаря.
Научи ме да плача и страдам
от любов, умиление и вяра.
Научи ме да искам живота си;
да мечтая за дребни неща;
да умея да имам… И още:
Да не търся покои в нощта.
31.12.1999; 23:10; София

За сбогом

Убиваш без желание и страст
поредния порив – да ми споделиш,
че всъщност искаш само секс и ласки
след него. Млъкваш без въздишка
дори. Макар усмивката, в която трябва
да вярвам, иска да ми каже,
че всъщност ме обичаш. Ти си права
да искаш само туй да зная…

…Но скоро ще си кажем сбогом,
защото любовта е неплатима стока,
чиято дребничка цена заложихме
на рядка карта. Мизата висока е
за най-коравото сърце дори…
…Защото, всъщност, сексът е пари.
31.12.1999; 23:20; София

На дъното

На дъното нещата са нелепи.
А цялата нелепост е в страстта.
На дъното животът ти е пречка
за всекиго наоколо.
Смъртта
единствена готова е да слуша
как плачове сподавяш след боязън,
че нямаш право даже сушата
да споделиш без злобата да грабне
в капана си душата ти.
Смъртта
без много шум се гаври с твойта низост.

Но, дъното е всъщност суета,
в която плуваш без посока.
Изходът
е някъде отляво на сърцето.
31.12.1999; 23:30; София

Смъртта на бурята

Животът е море.
Потъналите острови
на твоите години, пълни с жертви
са грозно дъно.
Тъжно е да просиш
обжалване, когато с времето
отишла си е и надеждата.

Сега си на брега.
Умиращи вълни
с последните си ласки те даряват.
И сякаш повече от нежност
звучи в далекото на тези изблици
на морска мъдрост: О, надявай се,
че някога Смъртта настига даже
най-истински свирепия тайфун.

Брегът е залез. Бряг е залезът.
Дори тогава няма капка чудо
в живота.
Който е море.
31.12.1999; 23:40; София

Очите на змията

Очите на змията са зелени.
Зелени са очите на змията.
Когато те убиват, са свещени,
когато искат да те пощадят, са златни.
Защото кървавото в тях остава жълто
под блясъка на пълнолунието вчера.

А утре…
Утре пак ще доживееш същото,
защото истинската смърт е бавно бреме –
досадно като женското достойнство;
пленително красива като девственост,
която пазиш, без да знаеш колко
и, Боже мой, кому е нужно времето
за тая глупава сантименталност.
Оттам нататък – вдругиден те няма.
Вече.
Това е!
31.12.1999; 23:50; София

*8 долара е цената на последния куршум в пистолета на Страхливеца Робърт Фрост, убил Джеси Джеймз на 31.12.1888 г. в хотелската стая на втория етаж в Тахалъса, Тексас…