Понякога

Понякога си тежък като камък
на дъното на океан от вопли.
Понякога си част от песента,
недоизпята като нежен ропот:
“…Който търси, намира,
но Смъртта го зове.
Който бърза, умира
като малък човек…”
А понякога просто чакаш да ти отворят.
Тропаш им по вратите –
ден след ден, тъй с години.
И тежиш като камък на ръба на умората.
Искаш да се намериш – да дадеш, за да имаш.
Но си малък човек и Смъртта те зове.
Океанът от вопли е заключен завинаги
зад вратата на времето…
Хей, човече,
Просто луд си. Разбираш ли?
И тежиш като минало.

Р.Донкин, Юли-1993