…Когато Сатаната ми беше на гости…
(Януари-2000)
“…Това е единственият ти избор:
Да разбереш, че нямаш избор.
Това е пътят – твоят единствен
и последният:
The Devil In His Own!”
Led Zeppelin-1977
/”Presence” –
“Achilles Last Stand”/
Недей!
Някъде в мрака бушува река,
твоята лодка е на ръба
на водопада от вопли,
горещи и подли!
Недей!
Някъде в мрака ти чуваш глас:
Може би имаш още един шанс,
който всъщност е втори
или трети,
или четвърти!
Недей!
Ето, аз ти подавам ръка,
просто ме погледни:
Аз съм честен с теб.
Недей!
Не умирай, не се предавай, не скачай
в адската бездна завинаги.
Лошото минало, лошото здраве, вината
са просто преход за живите.
Ти си жив, имаш сили,
аз ти вярвам.
Недей!
Другото ти Аз
08.01.2000; 21:30; София
Сега
Не ме очакваш, но ще дойда аз,
ще вляза тихо и ще бъда там –
от дясната страна на твоите страсти,
тъй близо до градящия се храм,
окъпан в отвратително болезнени
проблясъци на обич от печал.
Ще ме усетиш и повикаш, стенейки
в молби горещи – да те отърва
от светлината; очите ти да скрия
от гнусната – сълзлива и ревнива,
хитрееща и странно боязлива
човещина.
Ще искаш мен.
А аз съм Сатана…
08.01.2000; 21:40; София
Утре
…Ще искаш с истинското вино да опиеш
погалените сетива! Любимият градус!
О, знам, ще се нуждаеш адски
от нашата взаимна злобна похот.
Защото ме обичаш и ме чакаш.
Защото ти си мой. А аз съм Грохот.
А аз съм Сатаната – твой приятел!
08.01.2000; 21:50; София
Жената
Жената е безмилостно красива.
Жената е трезор, затвор и грях.
Реки от похот и поезия преливат
в един огромен водопад
от смъртен страх.
Желания и жажда се разстилат
като жарава върху свежа плът.
И истинският ужас е безсилен
да претвори в Смъртта и пътя
към всичко след Смъртта това,
което е Жената…
08.01.2000; 22:00; София
Вчера
Огънят. След него вятърът. Дъждът.
Кръвта по скулите, гърдите и ръцете.
Луната в полунощ. И пак студът.
И пак отровата. Кошмарите. Сърцето…
Не искаш да си спомняш, но не можеш.
Животът е смъртно опасен.
И грешен. И страстен.
Жени!
Фаталната нощ… в сърцето на огъня.
Безумното тичане; асфалтови клаксони.
Смешни и влажни следи.
08.01.2000; 22:10; София
Тя (Жената, която те обича)
1.
Обвинения и оправдания.
Престъпления и наказания.
Сласт и похот.
Чар
и “Лед Цепелин”.
Всичко е лудост. И грохот след грохот
от дъното, мрака и сенките.
2.
Тя е красива. Студена. Но жива.
Тя е смъртно опасна и чакаща.
Тя е на хълма – събира, попива
всяко движение, трепет
и слага
патрони в оръжието.
Тя е красива,
когато прицелва се, когато очите й
пълни със скръб и жестокост преливат
в сълзи за теб,
когато убит ще си.
3.
Тя е красива, изящна и строга
към своя контрол и търпение подло.
Тя свенливо-ревнива и злобна.
Тя е велика и тъжно безбожна.
08.01.2000; 22:20; София
Ти (Който обичаш една жена)
1.
Ти си животно – гладно и жадно.
Ти си изпълнен със страх от съблазните.
Ти си готов да се скриеш обратно –
винаги след, но не и пред спазмите.
2.
Ти си унила, почти уморена,
злобна от стресове и накърнена,
но силна, убийствено адски устойчива
и издръжлива машина за бой.
3.
Ти си задръстен от логика, пълен
с вечния хаос на всички усещания.
Дребен, но бърз, промъкващ, изплъзващ
всяка частица от себе си вещо
и с педантичност пресметнат кураж.
Ти си машина за грях и за бягство
от смъртния грях,
от смъртта
и страха.
08.01.2000; 22:30; София
Очите ти
Очите ти тъй все ще ме пленяват
като онзи първи път през август.
Не съм лирик, разнежен в самотата си,
но музите ревнуват ме от славата
да те обичам.
Просто ми повярвай,
ако още искаш…
08.01.2000; 22:40; София
За Веригата…
1.
Животът е низ от неволи и трепети,
животът е път през оскъдното време,
в което неволите следват утехите,
които предхождат всяко следващо бреме.
И почваш да питаш – незнайно кого –
какво ще остане, какво предстои,
когато се скъса връвта и без сбогом
напуснат те всички… И отговор плитък
намираш си сам: Животът е скитане.
А мисълта е фитилът на всяко изригване,
което руши, а после създава:
болка и низост, кошмари и мигове
на тежка тъга, лудост, скръб и поквара.
И, сляпа, надеждата, че изходи има,
но няма родени да ги заслужат,
клечи на паважа и проси стотинки.
Съдбата е нещо, което е нужно…
2.
…Мъгла от покварени погледи – низост.
Шепот на хули, интриги – безбожие.
Мирис на похот и сласт – двете ризи,
двете ризи на Бог са заложени
при лихваря до края на месеца.
Но, преди да крещиш, брой до десет
със затворени плътно очи;
не мисли дали ще е честно
и почтено да мислиш дори.
Няма вяра, ни свян, нито някъде
ще усетиш проблясък на съвест;
няма страх от греха, ни понятие
затова, че е ад безразсъдството.
А мъглата се стеле над шепота,
който бавно превръща се в крясъци,
разпиляни сред дим от изпечени
живи голи тела, чиито ризи
са изкупени скъпо от някого…
Не отваряй очи и не виждай
невдяното никога.
Страшно е.
08.01.2000; 22:50; София
Мъглата
Мъглата е съсипала очите ми.
Студена, плътна, розова мъгла.
Не виждам себе си, дори следите ми
изчезват подир мен внезапно
тъй сякаш никога не съм оставял диря;
тъй сякаш никога и никъде
не съм вървял и пътят ми се крие;
тъй сякаш времето със своя ритъм
ме е изоставило веднъж завинаги.
И дните си, одавна посивели,
като един приличащи се вече,
не различавам, не броя недели
и понеделници, заспивам вечер,
а сутрин будя се, за да работя
за сивия си мрачен ден и тъй
отнова да заспя… Защото
ми предстои пак да осъмна.
Кошмарно мрачни есени, унили, пълни
с носталгия по нещо там забравено,
тъй кратки пролети, досадно дълги
лета с измислената им забава,
която някой друг прекарва…
Година, две и пет дори,
един ден даже ще са повече.
Тъй времето минава…
СПРИ!
О, време, спри за миг! Ще мога ли
да уловя мига, обаче?
А ще ми се, ох, страшно ми се иска
да мога просто да заплача.
Но, не, дори това съм свикнал
да не допускам, сякаш грешка
е да признаеш, че си никой,
че даже някаква си пешка
не си, защото сам си тикал
тъй себе си към таз съдба…
…Веригата, мъглата, любовта,
обидената ми “поезия”
и всичките забравени неща,
които може би не са изчезнали,
не са погубени напълно, просто
прашлясват в някое старо шкафче.
Нима съм закъснял, о, Господи,
за собствените си богатства?!
08.01.2000; 23:00; София
The Morning In Your Eyes
The morning in your eyes is a cold red apple,
as wishes are surprised then I should be scareful,
but the sunshine is a kiss,
my lips never felt,
and the feeling is like this
as I rise abouve the smelt.
Your shoulder’s real, your hands are here,
your breathe’s so near by my hot tears
and I feel rich and I feel loved;
and I thnk it is your domain.
You don’t say it. Let it be most.
Just don’t stop do it.
There is no pain.
08.01.2000; 23:10; София
Късно
Не си тръгвай, когато е пусто.
Тази мъка в душата от обич е.
Всички тези усмивки са лустро.
Но сърцето се къса. Злокобна е
всяка мъничка наша раздяла,
тъй защото сгодени от Дявола,
но пред Господ сме ние, любима,
тъй обречени като един
да бъдем двама. Затуй те моля:
Не си тръгвай, защото е пусто
и болезнено тъжно без твоя
свят наоколо… Но да моля е късно…?
08.01.2000; 23:20; София
Трудно
Да живееш до утре е трудно,
непосилно дори, но нали
всяка сутрин, когато се будиш,
си доволен, че още си жив…
08.01.2000; 23:30; София
На Нея…
1.
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш до себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Н копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.
2.
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно няма вече в мен.
Далеч иди. Избягай. Не се връщай
към спомена, че бил ъсм твой любим.
И забрави ме. Ако не е късно.
Не ми прощавай. Аз съм непростим.
3.
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така…!?
4.
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там…, о, там е пълно с демони.
Махни се! Не се влюбвай! Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.
5.
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста истинска вина
към времето, в което сме се лъгали,
че в себе си били сме адски тъжни?
08.01.2000; 23:40; София
Отивам си
Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко, право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай, за мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират от твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя,
тъй защото нищо не чувствам.
Вече.
Умирам.
Сбогом.
08.01.2000; 23:50; София
Последно
Когато мъгли пак се спуснат отвсякъде,
а някъде в сърцето заболи,
о, не унивай, скъпи мой приятелю,
най-лошото тепърва предстои.
Когато грешките натрупани са толкова,
че не човешки те, а божии грехове са,
знай: истината е, че няма болка
по-нечовешка от живот без чест.
Защото вярата ти чужда за света е.
И този свят е чужд за твойта чест.
Но ти не трогвай се – че всичко суета е
и грях след грях, когато си човек.
Защото смисълът се губи с времето,
в което губиш правото на обич.
И всичко, за което ще живееш
от този ден нататък е безсилна злоба…
08.01.2000; 23:59; София
Постскриптум:
Ужасът (2)
Посветено на шестгодишния Йован от Босна,
с когото се запознах през Декември 1990 г.
при едни много странни обстоятелства…
Две кървави петна отляво.
И тишина, ограбена от ритъм.
Угаснал писък. Алена жарава
в очите на дете. След писъка.
Мълчание в две ръце – окови.
Очи, които виждат вятър.
И мръсен здрач, тежащ като олово
над тишината. Мъртво и безкрайно.
Споменът:
Стомана с мирис на жестокост.
Безсмислено безочие след гавра.
Дула, опряни в слепоочия.
И тежка песен някъде под залеза…
Някога през март-1994
(Януари-2000)
“…Това е единственият ти избор:
Да разбереш, че нямаш избор.
Това е пътят – твоят единствен
и последният:
The Devil In His Own!”
Led Zeppelin-1977
/”Presence” –
“Achilles Last Stand”/
Недей!
Някъде в мрака бушува река,
твоята лодка е на ръба
на водопада от вопли,
горещи и подли!
Недей!
Някъде в мрака ти чуваш глас:
Може би имаш още един шанс,
който всъщност е втори
или трети,
или четвърти!
Недей!
Ето, аз ти подавам ръка,
просто ме погледни:
Аз съм честен с теб.
Недей!
Не умирай, не се предавай, не скачай
в адската бездна завинаги.
Лошото минало, лошото здраве, вината
са просто преход за живите.
Ти си жив, имаш сили,
аз ти вярвам.
Недей!
Другото ти Аз
08.01.2000; 21:30; София
Сега
Не ме очакваш, но ще дойда аз,
ще вляза тихо и ще бъда там –
от дясната страна на твоите страсти,
тъй близо до градящия се храм,
окъпан в отвратително болезнени
проблясъци на обич от печал.
Ще ме усетиш и повикаш, стенейки
в молби горещи – да те отърва
от светлината; очите ти да скрия
от гнусната – сълзлива и ревнива,
хитрееща и странно боязлива
човещина.
Ще искаш мен.
А аз съм Сатана…
08.01.2000; 21:40; София
Утре
…Ще искаш с истинското вино да опиеш
погалените сетива! Любимият градус!
О, знам, ще се нуждаеш адски
от нашата взаимна злобна похот.
Защото ме обичаш и ме чакаш.
Защото ти си мой. А аз съм Грохот.
А аз съм Сатаната – твой приятел!
08.01.2000; 21:50; София
Жената
Жената е безмилостно красива.
Жената е трезор, затвор и грях.
Реки от похот и поезия преливат
в един огромен водопад
от смъртен страх.
Желания и жажда се разстилат
като жарава върху свежа плът.
И истинският ужас е безсилен
да претвори в Смъртта и пътя
към всичко след Смъртта това,
което е Жената…
08.01.2000; 22:00; София
Вчера
Огънят. След него вятърът. Дъждът.
Кръвта по скулите, гърдите и ръцете.
Луната в полунощ. И пак студът.
И пак отровата. Кошмарите. Сърцето…
Не искаш да си спомняш, но не можеш.
Животът е смъртно опасен.
И грешен. И страстен.
Жени!
Фаталната нощ… в сърцето на огъня.
Безумното тичане; асфалтови клаксони.
Смешни и влажни следи.
08.01.2000; 22:10; София
Тя (Жената, която те обича)
1.
Обвинения и оправдания.
Престъпления и наказания.
Сласт и похот.
Чар
и “Лед Цепелин”.
Всичко е лудост. И грохот след грохот
от дъното, мрака и сенките.
2.
Тя е красива. Студена. Но жива.
Тя е смъртно опасна и чакаща.
Тя е на хълма – събира, попива
всяко движение, трепет
и слага
патрони в оръжието.
Тя е красива,
когато прицелва се, когато очите й
пълни със скръб и жестокост преливат
в сълзи за теб,
когато убит ще си.
3.
Тя е красива, изящна и строга
към своя контрол и търпение подло.
Тя свенливо-ревнива и злобна.
Тя е велика и тъжно безбожна.
08.01.2000; 22:20; София
Ти (Който обичаш една жена)
1.
Ти си животно – гладно и жадно.
Ти си изпълнен със страх от съблазните.
Ти си готов да се скриеш обратно –
винаги след, но не и пред спазмите.
2.
Ти си унила, почти уморена,
злобна от стресове и накърнена,
но силна, убийствено адски устойчива
и издръжлива машина за бой.
3.
Ти си задръстен от логика, пълен
с вечния хаос на всички усещания.
Дребен, но бърз, промъкващ, изплъзващ
всяка частица от себе си вещо
и с педантичност пресметнат кураж.
Ти си машина за грях и за бягство
от смъртния грях,
от смъртта
и страха.
08.01.2000; 22:30; София
Очите ти
Очите ти тъй все ще ме пленяват
като онзи първи път през август.
Не съм лирик, разнежен в самотата си,
но музите ревнуват ме от славата
да те обичам.
Просто ми повярвай,
ако още искаш…
08.01.2000; 22:40; София
За Веригата…
1.
Животът е низ от неволи и трепети,
животът е път през оскъдното време,
в което неволите следват утехите,
които предхождат всяко следващо бреме.
И почваш да питаш – незнайно кого –
какво ще остане, какво предстои,
когато се скъса връвта и без сбогом
напуснат те всички… И отговор плитък
намираш си сам: Животът е скитане.
А мисълта е фитилът на всяко изригване,
което руши, а после създава:
болка и низост, кошмари и мигове
на тежка тъга, лудост, скръб и поквара.
И, сляпа, надеждата, че изходи има,
но няма родени да ги заслужат,
клечи на паважа и проси стотинки.
Съдбата е нещо, което е нужно…
2.
…Мъгла от покварени погледи – низост.
Шепот на хули, интриги – безбожие.
Мирис на похот и сласт – двете ризи,
двете ризи на Бог са заложени
при лихваря до края на месеца.
Но, преди да крещиш, брой до десет
със затворени плътно очи;
не мисли дали ще е честно
и почтено да мислиш дори.
Няма вяра, ни свян, нито някъде
ще усетиш проблясък на съвест;
няма страх от греха, ни понятие
затова, че е ад безразсъдството.
А мъглата се стеле над шепота,
който бавно превръща се в крясъци,
разпиляни сред дим от изпечени
живи голи тела, чиито ризи
са изкупени скъпо от някого…
Не отваряй очи и не виждай
невдяното никога.
Страшно е.
08.01.2000; 22:50; София
Мъглата
Мъглата е съсипала очите ми.
Студена, плътна, розова мъгла.
Не виждам себе си, дори следите ми
изчезват подир мен внезапно
тъй сякаш никога не съм оставял диря;
тъй сякаш никога и никъде
не съм вървял и пътят ми се крие;
тъй сякаш времето със своя ритъм
ме е изоставило веднъж завинаги.
И дните си, одавна посивели,
като един приличащи се вече,
не различавам, не броя недели
и понеделници, заспивам вечер,
а сутрин будя се, за да работя
за сивия си мрачен ден и тъй
отнова да заспя… Защото
ми предстои пак да осъмна.
Кошмарно мрачни есени, унили, пълни
с носталгия по нещо там забравено,
тъй кратки пролети, досадно дълги
лета с измислената им забава,
която някой друг прекарва…
Година, две и пет дори,
един ден даже ще са повече.
Тъй времето минава…
СПРИ!
О, време, спри за миг! Ще мога ли
да уловя мига, обаче?
А ще ми се, ох, страшно ми се иска
да мога просто да заплача.
Но, не, дори това съм свикнал
да не допускам, сякаш грешка
е да признаеш, че си никой,
че даже някаква си пешка
не си, защото сам си тикал
тъй себе си към таз съдба…
…Веригата, мъглата, любовта,
обидената ми “поезия”
и всичките забравени неща,
които може би не са изчезнали,
не са погубени напълно, просто
прашлясват в някое старо шкафче.
Нима съм закъснял, о, Господи,
за собствените си богатства?!
08.01.2000; 23:00; София
The Morning In Your Eyes
The morning in your eyes is a cold red apple,
as wishes are surprised then I should be scareful,
but the sunshine is a kiss,
my lips never felt,
and the feeling is like this
as I rise abouve the smelt.
Your shoulder’s real, your hands are here,
your breathe’s so near by my hot tears
and I feel rich and I feel loved;
and I thnk it is your domain.
You don’t say it. Let it be most.
Just don’t stop do it.
There is no pain.
08.01.2000; 23:10; София
Късно
Не си тръгвай, когато е пусто.
Тази мъка в душата от обич е.
Всички тези усмивки са лустро.
Но сърцето се къса. Злокобна е
всяка мъничка наша раздяла,
тъй защото сгодени от Дявола,
но пред Господ сме ние, любима,
тъй обречени като един
да бъдем двама. Затуй те моля:
Не си тръгвай, защото е пусто
и болезнено тъжно без твоя
свят наоколо… Но да моля е късно…?
08.01.2000; 23:20; София
Трудно
Да живееш до утре е трудно,
непосилно дори, но нали
всяка сутрин, когато се будиш,
си доволен, че още си жив…
08.01.2000; 23:30; София
На Нея…
1.
Ти не знаеш. Не можеш да знаеш
кой ли дявол владее душата ми.
Нощем търсиш ме, денем мечтаеш
да ме имаш до себе си. Някога.
Или някъде. Страст и безумна
женска похот изпълва със сълзи
тези нищо незначещи думи,
тези просто безсмислени дългове
към тъй крехката съвест в гърдите ти.
Ти не знаеш и никога няма
да узнаеш защо не те искам
моя спътница в Ада да бъдеш.
Не, не искам да ми се прощава.
Н копнея излишната истина.
И не търся покой за отвъдното.
2.
Душата ми е пъкъл.
Аз нямам нужда от любов.
Ще те съсипя бавно, ако ме обичаш.
Животът ми е дълъг,
почти безкраен низ от подлост
към всичко живо.
Боже, нищо чисто
и нищо честно няма вече в мен.
Далеч иди. Избягай. Не се връщай
към спомена, че бил ъсм твой любим.
И забрави ме. Ако не е късно.
Не ми прощавай. Аз съм непростим.
3.
Обичаш ме? Не вярвай на това.
Умът ти няма да го побере
когато се събудиш от мечтата
да стоплиш ненаситното сърце.
Когато се събудиш, ще ме имаш,
тъй както робът своя зъл тиран,
комуто ще копнееш само дива,
ужасно бавна смърт с мъчителни
последици за моята душа.
Не искам да те мразя. Твърде много
омраза имам в себе си сега.
Когато ме презреш, ще видиш колко,
о, колко прав съм бил, нали така…!?
4.
Махни с ръка и забрави.
И, ако имаш смелост, плюй над мен.
И не потъвай в тия две очи.
Защото там…, о, там е пълно с демони.
Махни се! Не се влюбвай! Отмини
с жестоко безразличие тъгата,
която те измъчва днес. О, ти
не можеш да ме имаш. Аз съм вятър
в пустинята на собствения гняв,
и пепел съм от огъня на своя
нестихващ ураган от смърт и грях
пред Бог и съвестта. А ти си двойна
безсилна мъка в тоя жалък свят.
5.
Свиреп е устремът на твоя порив
да ме съсипваш бавно с обич.
Ти искаш да живея, за да можеш
да имаш всичко, аз което мога.
Но, даваш ли си сметка, че животът
е наказуемо злорадство над скръбта,
че истинската смърт е подла,
макар и доста истинска вина
към времето, в което сме се лъгали,
че в себе си били сме адски тъжни?
08.01.2000; 23:40; София
Отивам си
Отивам си.
Светът бе твърде добър и красив
за мен. Аз не исках да имам
право на всичко, право да видя
как ще руша всичко туй без да мигна
с очи дори.
Остави ме.
Не ме изпращай, за мен не плачи.
Ти без туй не умееш да плачеш.
Нямаш време. Сега си върви.
Нямам повече думи. Ни страх
от проклетите думи, които
ще напират от твоите устни.
Но аз няма дори да ги видя,
тъй защото нищо не чувствам.
Вече.
Умирам.
Сбогом.
08.01.2000; 23:50; София
Последно
Когато мъгли пак се спуснат отвсякъде,
а някъде в сърцето заболи,
о, не унивай, скъпи мой приятелю,
най-лошото тепърва предстои.
Когато грешките натрупани са толкова,
че не човешки те, а божии грехове са,
знай: истината е, че няма болка
по-нечовешка от живот без чест.
Защото вярата ти чужда за света е.
И този свят е чужд за твойта чест.
Но ти не трогвай се – че всичко суета е
и грях след грях, когато си човек.
Защото смисълът се губи с времето,
в което губиш правото на обич.
И всичко, за което ще живееш
от този ден нататък е безсилна злоба…
08.01.2000; 23:59; София
Постскриптум:
Ужасът (2)
Посветено на шестгодишния Йован от Босна,
с когото се запознах през Декември 1990 г.
при едни много странни обстоятелства…
Две кървави петна отляво.
И тишина, ограбена от ритъм.
Угаснал писък. Алена жарава
в очите на дете. След писъка.
Мълчание в две ръце – окови.
Очи, които виждат вятър.
И мръсен здрач, тежащ като олово
над тишината. Мъртво и безкрайно.
Споменът:
Стомана с мирис на жестокост.
Безсмислено безочие след гавра.
Дула, опряни в слепоочия.
И тежка песен някъде под залеза…
Някога през март-1994
Няма коментари:
Публикуване на коментар