…Някъде в края на тоя етап…
Спомен за мъка, презряна от скръб,
трепет по зима, напомняща себе си.
Празни шишета в голия ъгъл,
жал по сентенция,
подчертана дебело:
…Някъде в края на тоя етап
догарят последните двайсет стотинки.
Дните са скъпи, а в целия град
тъмно е, сякаш са свършили дните
на тоя до болка презрян кръговрат;
на тая до смърт пропиляна надежда
за нещо добро…
Но ние сме тук!
…Които не смогнахме да си отгледаме
дори грам кураж да избягаме вкупом –
без капчица срам, без капчица скрупули…
…Аз съм самотник в тая страна.
Аз съм бедняк на гъза на Европа.
Аз съм зает до гъза на деня
за мизерни стотинки, от които да кльопам
по късни доби мизерна храна
и ще се радвам, че още съм гладен
за една шепа свидна, неузряла надежда,
че някъде в края на тоя етап
няма да пукна за двайсет стотинки…
Някога през август-2004-та.
Няма коментари:
Публикуване на коментар