ОЩЕ ЕДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ, НА КОЕТО НЕ МОЖЕШ ДА УСТОИШ
„Клеменца: ...Правилно ли разбрах, Кръстник, че от мен се иска само малко да го попритисна...
Дон Корлеоне: Не съвсем, Клеменца. Бъди по-деликатен към него. Все пак, той е наш приятел. Просто му направи онова предложение, което той никога няма да ни откаже...”
„Кръстникът” (1972); сцена 13.Алфред Джеймз Пачино...
Алфред Джеймз Пачино, комирсиално известен (бих казал, до болка известен) като Ал Пачино е... американски актьор. Колкото и италиански да звучи името му, той е американец.
Сицилианският произход на фамилията е логичен и определящ, предвид факта, че през годините на Голямата депресия в САЩ (1929-1938) дядо му и баба му емигрират от Сиракуза в Ню Йорк .
Алфредо е единственото дете в семейството на Салваторе и Роуз Пачино. Ражда се внезапно, по времето, в което двамата изненадани родители вече са планували дългоочаквания развод. Раждането на Алфредо отлага за известно време развода като факт, но не го предотвратява. Алфредо става типичната жертва през 1941 г., няколко месеца, след като се е родил. След развода, остава при майка си, която се грижи за него до 10-годишната му възраст.
Като типичен емигрант, израства в Манхатън. Като тинейджър се захваща с каквато и да е работа, включително и като театрален разпоредител и строителен надзирател. Пачино обаче има други мечти и съвсем скоро се записва в студиото на Хърбърт Бъргоф, където изучава драма и изкуства. На седемнадесет години се премества в централната част на Ню Йорк, за да продължи театралното си образование. Първата му роля е в театралната постановка "Hello Out There", режисирана от неговия наставник и приятел Чарлс Лоутън. В средата на 60-те години работи в “Cafе La Mama” и в “The Living Theatre”, където изпълнява редица второстепенни роли.
На двадесетгодишна възраст Ал се записва да учи в прочутото "Актърс студио" на Лий Страсбърг, където усвоява тайните на актьорското майсторство. В края на 60-те години работи в "Театъра на Чарлс" в Бостън, където се появява в редица постановки като "America Hurrah" и "Awake and Sing" (и двете през 1967 г.). През 1968 г. се връща в Ню Йорк и участва в пиесата "The Indian Wants the Bronx", за която печели наградата на театралната гилдия за най-добър актьор.
Следва нова награда. Този път за второстепенна роля за участието му в "Does a Tiger Wear a Necktie?" (1969).
През същата година „Сдружението на столичните драматични критици” го обявява за най-обещаващия млад актьор на Америка за 1969 г. След като завладява сцената, Пачино решава да опита и в киното. Прави дебюта си през 1969 г. във филма "Me, Natalie". Малко след това получава и първата си главна роля (на наркоман) в "Panic in Needle Park" (1971) на Джеси Щатсбърг.
Режисьорът Франсис Форд Копола, който вече е избрал своя хит за своя „Кръстник” в лицето на Големия Брандо, е толкова впечатлен от изпълнението на Пачино в „Аз, Натали”, че решава да го наеме за ролята на Майкъл Корлеоне в лентата, проектирана официално да излезе през 1972 г. Това, безспорно е една от най-значимите роли в модерното (за времето си) американско кино, въпреки скептичните настроения на критиците от всички континенти към почти неизвестния до момента Пачино.
С ролята на Майкъл от ганстерската сага на Копола талантът на Пачино буквално експлодира. Филмът е приет с възторг, а неизвестният италианец получава първата си номинация за "Оскар" за поддържащ актьор. Две години по-късно повтаря успеха си с ролята на вече зрелия Майкъл Корлеоне в продължението "Кръстникът 2" (1974).
В следващите си творчески проекти Пачино сътрудничи на режисьора Сидни Лъмет. Резултатът е още по-впечатляващ. Следват нови две номинации за "Оскар" - за ролите на неподкупно ченге в "Серпико" ("Serpico" (1973)) и на бисексуален банков крадец в "Кучешки следобед" ("Dog Day Afternoon" (1975)). И двата филма са изключително добре приети, както от критиката, така и от публиката - заради оригиналната трактовка на актуалната тема за престъпността. Тук Пачино се доказва като актьор с разностранните си възможности да се превъплъщава. Следва ролята му на адвокат в "И справедливост за всички" ("And Justice For All" (1979)) – (МОЯТ ЛЮБИМ ФИЛМ НА ПАЧИНО), която му носи четвъртата номинация за академична награда "Оскар".
Във филма на Брайън Де Палма “Белязаният” ("Scarface" (1983)) Пачино е скандалният кубински наркобарон Тони Монтана. Негови партньори в тази също класическа лента са Мишел Пфайфър (която актриса обичам не само заради партньорството й с Пачино) и Робърт Лоджия (типично гангстерско амплоа, партнирало на всички, които са белязали жанра по достойнство).
След този филм големият актьор отсъства цели четири години от екрана. През 1989 г. се завръща със страстния трилър "Море от любов" ("Sea of Love") с Елън Баркин. По-късно същата година дебютира като режисьор на филма "Local Stigmatic" (1989). Седем години по-късно втория му опит в режисурата "Looking for Richard" е оценен високо от критиката.
Премиерата на този филм специално посетих в късната есен на 1991 г. по препоръка на свой приятел в Дома на киното и останах приятно изненадан. Не от Пачино като актьор, а от Пачино като режисьор. Само преди седмица бях гледал „Хенри Пети” на Кенет Брана и почти бях готов да се обзаложа, че в близката една година никой, който е посегнал на Шекспир, не би ме изненадал. Пачино щеше да ме разори... заради загубен облог...
90-те години са изненадващо продуктивни за Пачино. Той участва в редица големи продукции, изпълняващ най-разнообразни роли. През 1990 г. печели поредна номинация за „Оскар” в раздела за второстепенна роля във филма на Уорън Бийти "Dick Tracy" и за трети път „е” Майкъл Корлеоне в "Кръстникът 3", отново на Копола (който не се примирява с недовършеното) и отново с успех.
След толкова (наистина внушително) много номинации най-подир Големият Ал получава своя ПЪРВИ „Оскар” за най-добър актьор за ролята на слепия ветеран във филма на Мартин Брест "Усещане за жена" ("Scent of a Woman" (1992)). В същото време отново е предложен за статуетката. Този път за поддържащата си роля в "Glengarry Glen Ross". През 1993 г. отново работи под режисурата на Брайън Де Палма във филма "Пътят на Карлито" ("Carlito's Way"). През 1995 г. в тандем с Робърт де Ниро (дългоочакваната среща!) участва в НИКОГА НЕЗАБРАВИМИЯ филм на Майкъл Ман "Жега" ("Heat"). Принципно категоричен, жаргонно комерсиален, почти досадно тривиален, сценарият, тъй или инак е класически... написан точно за тези двамата. Никога няма да ми се случи да забравя една реплика от този филм: "...Ти няма да престанеш да тичаш и аз няма да престана да те гоня. Ти ще спреш един ден. Това е добре (...или: "това успокоява"). Лошото (...или: :това, което тревожи") е, че аз няма да спра..."
През 1997 г. Пачино отново получава овации за ролята си на дребен гангстер в "Дони Браско", където му партнира вече одавна утвърдилия се къде ли не (но не точно в този жанр...) Джони Деп. През същата година Пачино се превъплъщава и в ролята на Дявола в модерната притча "Адвокат на дявола" ("The Devil's Advocate"), в който му партнират Киану Рийвс (който замества в последния момент за ролята внезапно отказалия се Шон Пен) и набиращата скорост в роли – тип трилър Шарлиз Терон. Следва поредният му успех във "Вътрешен човек" ("The Insider"), в който главната роля изпълнява Ръсел Кроу (междувпрочем - негова доста добра роля... след дългото затишие... след "Гладиаторът").
Ал Пачино, де факто, никога не е сключвал граждански брак (никога не се е женил), въпреки няколкото дълготрайни връзки , които е имал през годините - с актрисите Джил Клейбърг, Марти Келър, Даян Кийтън и Бевърли д'Анжело. През 1989 г. от връзката му с преподавателката по актьорско майсторство Джан Терънт се ражда дъщеря му Джули Мари. Пачино е известен с непоносимостта си към звездния блясък, което е, може би, причината да стои далеч от светската суматоха. Живее в скромен апартамент в Ню Йорк. От последната си, вече бивша приятелка - актрисата Бевърли Д'Анджело, с която се запознава през 1977 г., има две деца - близнаците Антон и Оливия. През януари 2001 г. Пачино получава Златен глобус за цялостната си кариера.
„Клеменца: ...Правилно ли разбрах, Кръстник, че от мен се иска само малко да го попритисна...
Дон Корлеоне: Не съвсем, Клеменца. Бъди по-деликатен към него. Все пак, той е наш приятел. Просто му направи онова предложение, което той никога няма да ни откаже...”
„Кръстникът” (1972); сцена 13.Алфред Джеймз Пачино...
Алфред Джеймз Пачино, комирсиално известен (бих казал, до болка известен) като Ал Пачино е... американски актьор. Колкото и италиански да звучи името му, той е американец.
Сицилианският произход на фамилията е логичен и определящ, предвид факта, че през годините на Голямата депресия в САЩ (1929-1938) дядо му и баба му емигрират от Сиракуза в Ню Йорк .
Алфредо е единственото дете в семейството на Салваторе и Роуз Пачино. Ражда се внезапно, по времето, в което двамата изненадани родители вече са планували дългоочаквания развод. Раждането на Алфредо отлага за известно време развода като факт, но не го предотвратява. Алфредо става типичната жертва през 1941 г., няколко месеца, след като се е родил. След развода, остава при майка си, която се грижи за него до 10-годишната му възраст.
Като типичен емигрант, израства в Манхатън. Като тинейджър се захваща с каквато и да е работа, включително и като театрален разпоредител и строителен надзирател. Пачино обаче има други мечти и съвсем скоро се записва в студиото на Хърбърт Бъргоф, където изучава драма и изкуства. На седемнадесет години се премества в централната част на Ню Йорк, за да продължи театралното си образование. Първата му роля е в театралната постановка "Hello Out There", режисирана от неговия наставник и приятел Чарлс Лоутън. В средата на 60-те години работи в “Cafе La Mama” и в “The Living Theatre”, където изпълнява редица второстепенни роли.
На двадесетгодишна възраст Ал се записва да учи в прочутото "Актърс студио" на Лий Страсбърг, където усвоява тайните на актьорското майсторство. В края на 60-те години работи в "Театъра на Чарлс" в Бостън, където се появява в редица постановки като "America Hurrah" и "Awake and Sing" (и двете през 1967 г.). През 1968 г. се връща в Ню Йорк и участва в пиесата "The Indian Wants the Bronx", за която печели наградата на театралната гилдия за най-добър актьор.
Следва нова награда. Този път за второстепенна роля за участието му в "Does a Tiger Wear a Necktie?" (1969).
През същата година „Сдружението на столичните драматични критици” го обявява за най-обещаващия млад актьор на Америка за 1969 г. След като завладява сцената, Пачино решава да опита и в киното. Прави дебюта си през 1969 г. във филма "Me, Natalie". Малко след това получава и първата си главна роля (на наркоман) в "Panic in Needle Park" (1971) на Джеси Щатсбърг.
Режисьорът Франсис Форд Копола, който вече е избрал своя хит за своя „Кръстник” в лицето на Големия Брандо, е толкова впечатлен от изпълнението на Пачино в „Аз, Натали”, че решава да го наеме за ролята на Майкъл Корлеоне в лентата, проектирана официално да излезе през 1972 г. Това, безспорно е една от най-значимите роли в модерното (за времето си) американско кино, въпреки скептичните настроения на критиците от всички континенти към почти неизвестния до момента Пачино.
С ролята на Майкъл от ганстерската сага на Копола талантът на Пачино буквално експлодира. Филмът е приет с възторг, а неизвестният италианец получава първата си номинация за "Оскар" за поддържащ актьор. Две години по-късно повтаря успеха си с ролята на вече зрелия Майкъл Корлеоне в продължението "Кръстникът 2" (1974).
В следващите си творчески проекти Пачино сътрудничи на режисьора Сидни Лъмет. Резултатът е още по-впечатляващ. Следват нови две номинации за "Оскар" - за ролите на неподкупно ченге в "Серпико" ("Serpico" (1973)) и на бисексуален банков крадец в "Кучешки следобед" ("Dog Day Afternoon" (1975)). И двата филма са изключително добре приети, както от критиката, така и от публиката - заради оригиналната трактовка на актуалната тема за престъпността. Тук Пачино се доказва като актьор с разностранните си възможности да се превъплъщава. Следва ролята му на адвокат в "И справедливост за всички" ("And Justice For All" (1979)) – (МОЯТ ЛЮБИМ ФИЛМ НА ПАЧИНО), която му носи четвъртата номинация за академична награда "Оскар".
Във филма на Брайън Де Палма “Белязаният” ("Scarface" (1983)) Пачино е скандалният кубински наркобарон Тони Монтана. Негови партньори в тази също класическа лента са Мишел Пфайфър (която актриса обичам не само заради партньорството й с Пачино) и Робърт Лоджия (типично гангстерско амплоа, партнирало на всички, които са белязали жанра по достойнство).
След този филм големият актьор отсъства цели четири години от екрана. През 1989 г. се завръща със страстния трилър "Море от любов" ("Sea of Love") с Елън Баркин. По-късно същата година дебютира като режисьор на филма "Local Stigmatic" (1989). Седем години по-късно втория му опит в режисурата "Looking for Richard" е оценен високо от критиката.
Премиерата на този филм специално посетих в късната есен на 1991 г. по препоръка на свой приятел в Дома на киното и останах приятно изненадан. Не от Пачино като актьор, а от Пачино като режисьор. Само преди седмица бях гледал „Хенри Пети” на Кенет Брана и почти бях готов да се обзаложа, че в близката една година никой, който е посегнал на Шекспир, не би ме изненадал. Пачино щеше да ме разори... заради загубен облог...
90-те години са изненадващо продуктивни за Пачино. Той участва в редица големи продукции, изпълняващ най-разнообразни роли. През 1990 г. печели поредна номинация за „Оскар” в раздела за второстепенна роля във филма на Уорън Бийти "Dick Tracy" и за трети път „е” Майкъл Корлеоне в "Кръстникът 3", отново на Копола (който не се примирява с недовършеното) и отново с успех.
След толкова (наистина внушително) много номинации най-подир Големият Ал получава своя ПЪРВИ „Оскар” за най-добър актьор за ролята на слепия ветеран във филма на Мартин Брест "Усещане за жена" ("Scent of a Woman" (1992)). В същото време отново е предложен за статуетката. Този път за поддържащата си роля в "Glengarry Glen Ross". През 1993 г. отново работи под режисурата на Брайън Де Палма във филма "Пътят на Карлито" ("Carlito's Way"). През 1995 г. в тандем с Робърт де Ниро (дългоочакваната среща!) участва в НИКОГА НЕЗАБРАВИМИЯ филм на Майкъл Ман "Жега" ("Heat"). Принципно категоричен, жаргонно комерсиален, почти досадно тривиален, сценарият, тъй или инак е класически... написан точно за тези двамата. Никога няма да ми се случи да забравя една реплика от този филм: "...Ти няма да престанеш да тичаш и аз няма да престана да те гоня. Ти ще спреш един ден. Това е добре (...или: "това успокоява"). Лошото (...или: :това, което тревожи") е, че аз няма да спра..."
През 1997 г. Пачино отново получава овации за ролята си на дребен гангстер в "Дони Браско", където му партнира вече одавна утвърдилия се къде ли не (но не точно в този жанр...) Джони Деп. През същата година Пачино се превъплъщава и в ролята на Дявола в модерната притча "Адвокат на дявола" ("The Devil's Advocate"), в който му партнират Киану Рийвс (който замества в последния момент за ролята внезапно отказалия се Шон Пен) и набиращата скорост в роли – тип трилър Шарлиз Терон. Следва поредният му успех във "Вътрешен човек" ("The Insider"), в който главната роля изпълнява Ръсел Кроу (междувпрочем - негова доста добра роля... след дългото затишие... след "Гладиаторът").
Ал Пачино, де факто, никога не е сключвал граждански брак (никога не се е женил), въпреки няколкото дълготрайни връзки , които е имал през годините - с актрисите Джил Клейбърг, Марти Келър, Даян Кийтън и Бевърли д'Анжело. През 1989 г. от връзката му с преподавателката по актьорско майсторство Джан Терънт се ражда дъщеря му Джули Мари. Пачино е известен с непоносимостта си към звездния блясък, което е, може би, причината да стои далеч от светската суматоха. Живее в скромен апартамент в Ню Йорк. От последната си, вече бивша приятелка - актрисата Бевърли Д'Анджело, с която се запознава през 1977 г., има две деца - близнаците Антон и Оливия. През януари 2001 г. Пачино получава Златен глобус за цялостната си кариера.
Няма коментари:
Публикуване на коментар