(Притча за Доверието… Или какво ти се случва, когато си повярваш…)
“…Преди да се овълчиш,
първо трябва да станеш лъв…”
Надпис на най-горното чекмедже зад бара
в хоремага
“При Кака Мара Оправната”
Понякога в живота на младия човек се случва така, че в някоя сутрин внезапно се будиш, в просъница, опипом намираш банята, завираш тежката глава под мивката, завърташ докрай синьото кранче и, докато ледената вълна почти спира дъха ти, полека осъзнаваш, че предоверяването в себе си е своего рода най-класическото заблуждение.
Имах един велосипед. Марков, по своему съвременен, с около дузина скорости, едри грайфери по гумите, не до там мека седалка, но впечатляващо удобни педали. С него ходех на работа. Така спестявах някоя и друга хартийка за заслуженото присъствие сутрин и вечер там, където прекарвах разликата от денонощието. Градският, а също и междуградският транспорт винаги е бил упадъчно скъп.
Влизам почти скапан и докато успея да се погнуся от снощните миризми всякакви в кръчмата, Кака Мара ме посреща с отвратително майчинската си усмивка:
-Некой май е бил капата у земята до късни доби. Биричка, ли, чеденце, ненагледно? На мама мокрицата…
-Не. Отпуши ми една лимонада… Белким ми просветне поне малко, че към десет часа имам среща…
Кротнах се като стар котарак на високия стол, на който само Бай Спиро имаше право да сяда и почти полегнах на бара. Затворих очи, сякаш сърцето ми искаше да си доспи…
…В просъница ме стресна оня не вече толкова майчински глас:
-Най-добре да ти отворя яз отпървом една бира. Не ти требе лимонада. С велосипедо ли доде?
-С велосипеда, да.
-Е, нема го. Казвала съм ти или да го заключваш за оградата, или да го вкарваш отзад при мен у складо. Едни циганета се навъртат напоследък…
изведнъж ми просветна. Тревожно ми просветна:
-Ама верно ли го нема?
-Нема го, ти казвам. Така е като винаги се движиш сам из сокаците.
-Майната му на велосипеда. Ама аз как ще отида на работа сега, като и бусчето изпуснах…?
Не знам как съм изглеждал, но явно гледката е успяла тоя път наистина да разнежи кръчмарката и без капка ирония (с която по непоклатим неин си принцип винаги общуваше с мен…), ме погали някъде по врата и рече:
-Напомняш ми Генади, моят син…
Сепнах се и отворих очи, за да срещна нейните – за пръв път ги виждах насълзени. Е, верно не ми требеше лимонада – това успя да ме досъбуди… Докато се лутах в искреното си неведение като муха в мътеница, Кака Мара ми обърна едрия си гръб и се защура нещо из бара… После взе да каканиже по нейния си начин:
-Изпървом ке ти отворим една от твоите бири от хладилнико, синко, и ти ке я жулнеш на екс. Ако толкоз пък не моеш на екс – на два пъти, ама требе да те пререже из отдолу… Само се пази да не ми върнеш бирата на плота, оти ке чистиш…
-Давай, аре, праим све що каеш…
-После бавно ке изпиеш това, що ке ти забръкам сега. И на работа нема да одиш. Като дойде Цецко, яз ке му каем да се обади на шефот ти, че днеска си болен. А пък утре, а яз до утре ке те излечим, ке си я свръшиш и днешната…
…Докато облизвах полека бирената пяна от едрата халба, входната врата припряно се отвори и с периферното си зрение успях да съгледам странният екземпляр, който влезе, така както беше отворил вратата. Огромен, навъсен, от ония… дето когато и където влизат, все го правят сякаш са у дома си, а у дома непременно има виновни за онова, що е било навън преди той да се прибере. Новодошлият не поздрави, нито изобщо погледна към някого, буквално се сплу на сепарето в ъгъла и започна да вади разни вещи от якето си и да ги реди по масата… Кака Мара току се обърна, измери го полулюбопитно, полубезразлично с малките си очички, сетне ме погледна и каза:
-Айде пий де. Вдигни тая халба, сама не мое да влезе у тебе еликсирот.
-Настройвам се. Да не мислиш, че ми е лесно. Не ме гледай така досадно, ами ми кажи – какво имаше предвид като ми каза, че ти напомням на сина ти? Не си ми казвала, че имаш деца от покойния ти мъж…
Докато почти съжалих за така прямото си запитване, периферното ми зрение мигом улови следващата почти изненада… Мутрата вдигна едната си ръка и “гласчето” му изкънтя навсякъде:
-Ей, чшш, алооу. Нема ли кой да сервира тука, бе?
Кака Мара запази невъзмутимия си изглед, сетне се обърна назад и тихо каза:
-Татко, иди виж клиента в сепарето, че нещо нервозен ми се види.
Бай Спиро излезе сякаш от нищото, пътьом надяна служебната усмивка и бършейки ръце о престилката, заситни към сепарето…
-Добро утро, господине. Какво да предложим? Чай, кафе, закуска…?
-Ти ли си келнер тука? Аре, бе, два дена те чекам. Добрутро. Аре, тоо пат че ти простим. Три в едно имаш ли, че ценораспис немате, та да прочета…
-Разбира се. Едно три в едно значи. Друго?
-Друго нема за сега. А, има. Увеличи малко тоо климатик, че изпукаме от жега. Нали? Аре, бегай.
Бай Спиро кимна любезно и още по-любезно се оттегли. Кака Мара остави празната халба в мивката, плъзна горещата чаша с нещото, което щях да изпия така или иначе и тихо въздъхна. Струва ми се, че мернах отново онова издайно блясъче на сутрешната влага в очите й…
Доволно бодрият гласец на клиента от сепарето за сетен път дари омърлушените стени с ехото си:
-Еее, майсторе, ама ти се оля… - Мутрата наметна коженото яке връз телесата си – Вземи го намали малко тоо климатик, бре, секъш, че нещо ладовито ми стана…
Бай Спиро мигом показа главица иззад бар-плота:
-Готово, господине. Веднага, господине…
-Мдаа, Руменчо, Какиното – криво се усмихна кръчмарката – когато имаш доверие около себе си, нищо не може да е зад теб и да те плаши от самотата, студеното, жегата и … лъжата…
-Моля? Това последното “секъш, че” не го разбрах съвсем…
-За доверието ти хортувам… ама ти тежи главата още и трудно вдява… Така и така за всякъде си окъснел, седи при Кака си и слушай…
01.07.1997, “При Кака Мара Оправната”; Притча трета:
…На този свят, с толкоз мъка сътворен някога, има две неща, от които ти, човеко, венец на всичкото това творение, не можеш нивгаш да избягаш – своето раждане и своята смърт. Заключен си между тези две събития, независещи от теб, а през тая ключалка тече и протича твоето време (или както винаги си знаел, че можеш да го наричаш – твоят живот). През всичкото това време, колкото и да не е достатъчно дълго то, имаш всякакъв друг избор, можеш да го запълниш с каквото искаш, с всичко, което ти се предлага, но никога няма да си го препълнил, когато то свърши. Думата ми беше за доверието. Доверието…, Руменчо, Какиното, е най-трънливата пътека измежду всички сокаци, които си могъл да преминеш и ония, които ще ти се наложи да заобиколиш или подминеш…
…Преди да се превърна от най-знойната мома в село, а сетне най-щастливата невеста околовръст в най-тъжната вдовица под небето, имах доверие. Доверие в Оня, който е създал моята ключалка и филмът в нея. Имах дете, прекрасно дете, вярвах, че ще го имам вечно, до свършека си. Млад беше и зелен като тебе, кротък не беше обаче, имаше си своя филм, а в него всичко беше на скорост, всяка сцена беше гонитба с коли и мотори… Трудно го отгледах, все си виках – Веднъж да порасне, да почина малко от тия грижи… Не го усетих кога отхвръкна, влезе в трудната възраст, вие дето сте мъжки, много ви е деликатна тая възраст, да не кажа, капризно трудна и прочие… С оборота от първата седмица у кръчмата, отидох у градо, купих му мотор, марков… И така се спуснах жестоко внезапно и неумолимо стремглаво по само мойто си нанадолнище от грешки. Има и такива пътеки - стръмни и бързи, синко, от мене да го знаеш…
-Обичала си го, угодила си му на каприза. На мен майка ми такива капризи не ми ги признаваше…
-…Избягвала е стръмнините и поне до едно време те е опазила… Аз обаче, очечката се наденах на гяволо у гъзо с тоо мотор…
Внезапно кръчмарката млъкна, загърби ме, но не успя да скрие, че обърса сълзата, която не си направи труд да я предупреди…
…Шумът от сепарето, недвусмислено преднамерен ме накара да раздвоя вниманието си. Мутрата беше изпуснал нещо на пода и с мъка се навеждаше да си го вдигне. Мобилният телефон се губеше в лапата му; той нервно натискаше фините копченца и гласно и цветисто беше почнал да псува:
-Дигни, бе, Брато! Да го… - След това, осенен незнайно от що рязко вдигна глава към бара и продължи:
-…Е, не ми го дига и това си е! Изрично се бееме разбрале – те тука у това кръчме да се чекаме. Познавал местото, убаво било, немало тарапана и … он даже пръв требеше да е тука. Повервах. Нали требе да си верваме… На магистралата го преварих, щото яз карам мерцедесо ес класа, а он с това кръжаво беемве… отвеях му пепеляка, обаче се чухме по джисиемите и уж се договорихме на мъжка дума… Я, ти, мацо, кажи на оня, келнерчето, да намали още климатико, че тука млогу се изстуди, я, глей навонка к’во слънце е пекнало, а яз вътре студ берем…
Любезността на Бай Спиро не закъсня:
-Готово, господине, веднага, господине.
…Кръчмарката прибра и втората моя чаша в мивката и продължи, някак вперила поглед уж към сепарето, но всъщност отвъд него:
-…Мдаа, и аз така една вечер трябваше да го дочакам… Беше излязъл с мотора, новия. Обадих се на баща му… кога започна веке късно да става, разбрах, че не са заедно… Сетне избудувах, синко, най-дългата нощ у живота си… На сутринта дойдох тука, отворих кръчмата, изметох, измих, подредих… Все едно гости съм се готвила да посрещам… Е, дойдоа – един полицай, един доктор и моя мъж… Така и не могли да се разберат кой от тримата да ми го каже…
-…Кое да ти каже?
-…На един завой по пътя от градо до тука станала белята. Там теренът е таков – от лево сипей, от десно пропаст. Късно било, през нощта било, чак на сутринта шофьорът на ученическото бусче видял мотора между борчетата…
-…Никога не си ми разказвала това…
-Някои неща просто се случват, синко. За тях не се говори. Не защото е забранено или неприлично или неправилно. А защото те е страх от тоя момент от филма. А и той достатъчно често се повтаря като грозен спомен във всичките следващи нощи след оная, в която си чакал и си се надявал това да те отмине…
…Мутрата беше излязъл от сепарето и нервно обикаляше от прозорец на прозорец с телефон в едната ръка и незапалена цигара в другата. Сетне пак взе да ръкомаха към бара:
-Молим те, сестро, кажи на сервитьорчето да барне малко там копчалъците на тоа климатик, че пак нещо жегата ме фана… Аре, да дишаме малко…
Дежурният отговор прокънтя като запис, включен под часовник:
-Готово, господине…
…Кака Мара обърса мокрите си ръце о кърпата на стената и този път мен погледна:
-Когато си по средата на нанадолнището, скоростта те увлича и, не знаейки дали бягаш от себе си и всички или просто си жертва на инерцията, започваш да губиш доверието към всичко – към пътеката, към тоя, който я е проправил, към себе си, който така и не виждаш края на движението; вятърът, донесъл всичката тая вероломна болка, заглушава с шума си всичко, което е могло да са думи към теб, призиви нечии…
…Припаднала съм, свестили ме, но докторът ми набил един набор инжекции някакви и три дена унесът не ме пуснал. Дори погребението съм пропуснала…
...Някъде в края на това нанадолнище трябваше да се срещна с другаря си в живота. Да поема ръката му, да му предложа своята. Но аз бях дръзко сърдита на Господ и всички, които допуснаха да изгубя доверието в себе си и не предложих нищо, подадената ръка отблъснах, презрях и отхвърлих с всичката злоба, която успях да изкопая из болното сърце…
…Минаха години, ние се отчуждихме, станахме непознати, разделихме се, той замина. Нашият брак остана само върху оная хартийка, която случайно изпъкна една вечер из купа снимки, над които се пропивах бавно… Скрих я от себе си, не я унищожих, но я скрих. Помъчих се дори да забравя в кое чекмедже съм я потрупала…
…Една есен, в един понеделник беше, баща ми, Бай ти Спиро зачезна още в ранни зори… Нямаше го 3 дена, не се замислих особено, той така си зачезваше. На третия ден към обед влезе тука, седна на бара, сипа две ракии и ми каза: “Марийо, вчера погребахме мъжо ти. Авария у фабриката некаква станала … с машината… Колегите му разправят, че напоследък пиян на работа взел да доажда… Че го изкарат трудова злополука… Да го прости Бог.” , след което разсипа малко от чашата на пода. Повече двамата никога не проговорихме за това… Отишъл си беше другарят ми, сам по своята пътека тръгнал, спънал се, и нали бил сам, нямало кой ръка да му подаде, да го вдигне…
Бай Спиро тъкмо се канеше да изхвърли пепелника от зарязаната маса в сепарето, когато Мутрата с някак жаден поглед приближи до него:
-…А, таман си излезнал, я, ела, мой човек, да оправиме с тебе сметката, че вече че си одим, млогу се заседех…
-Готово, господине. Три лева и двайсет стотинки…
Оня бръкна в един от задните си джобове, извади тесте банкноти и дръпна някъде от средата му една от двайсет лева:
-Те ти за сметката и немой да ми връщаш. Бакшиши най-обичам да давам. А ти вземи си оправи климатико… - след която уж последна реплика, дръпна якето си от седалката и се насочи към вратата, сетне, преди да я отвори и да ни услужи с липсата си, се спря, обърна се и рече:
-…А, мене ако питаш, най-добре го смени тоо климатик с некой чисто нов, тоо вече е взел-дал, да знаеш… Аре, чао, че тоо пат вече ептен окъснех…
И тоя път наистина излезе, Бай Спиро огледа отвисоко банкнотата в ръката си и седна на съседния стол на бара:
-За нищо работа, цела надница изкарах. Макар, че беше почнал да ми писва… На едно млатаво млеко цел час че ми седи…
-Ама, Бай Спиро, верно, к’во му е на климатика? – рекох да взема отношение, а старецът ме погледна леко смръщено:
-Какъв климатик, бе, момче, ние немаме климатик. И никога тука у тая кръчма не е имало такава гяволия. Преди време, май лани беше, идваа едни тарикатчета да ми предлагат, ама като обадиа цената, просто им рекох, че у съседното село има заведения с повече звезди от моята у категорията… Разбраа ме ората и си отидоа по живо по здраво…
-…И тоо пич през целото време те юркаше да включваш и изключваш нещо, дето го нема?
-Виж сега. Тоо пич беше клиент, а клиентът винаги има право, даже когато верва в неща, които ти знаеш, че не са за верване, защото не си сам и, поради това предимство, си осведомен. Неговото аверче е казало, че знае местото, допуска се, че знае и за климатика. Е, да ама тоя дебелоглавец е дошел сам, сиреч слабо осведомен…
-…Можеше просто да му кажеш, че няма климатик и да не го мъчиш…
-…Прав си, можех. Ама… немаше смисъл от вратата да го разочаровам, той толко искрено верваше, че целиот невървеж на таа негова сутрин е поради нашиот климтик, че ако разбереше, дека не е баш така, може би щеше да се сети за некоя друга причина, от некой друг човек наоколо… Такива люде, мойто момче, не требе да имат алтернатива за проблемите или решаването им, те не знаят какво да правят с алтернативата, употребяват я не както трябва и често я прахосват, което само по себе си се превръща в проблем, който трябва да решава оня, който е предложил алтернативата. Не исках да създавам алтернатива на клиента си, нито на себе си проблем… Наздраве!
…Докато трудно съм се опитвал да смеля тая безпрекословно-категорична теория на Спиридон Чагавия, не е било толкова трудно да пропусна момента, в който Цецко Кисинджъра е успял да влезе през винаги очарователно тихо отварящата се врата на кръчмата, да пресече през задушното пространство до бара и да седне на винаги алтернативното (свободно съседно) място на бара… Когато усетих топлата му приятелска ръка на рамото си, той вече беше поздравил с “Добър вечер”, защото денят преваляше, беше поръчал от “кой каквото си пие” и беше извадил оная повече от братска усмивка насреща ми:
-Здравей, приятелю, Руменчо, батьовото, как си днес? Едно пиленце ми прочурулика, че здравето ти е застрашено от младежката глупост, която принципно не ти е присъща, но, допуснал досадния компромис, си напреднал в поправките, благодарение на факта, че си попаднал във винаги добрите ръце на ония, които са минали вече по тая пътека и искат от теб на спреш да се спъваш на същото място, на което те са се спъвали. Поръчал съм ти ракия, ще я изпиеш, а после ще ме изслушаш, сърби ме да ти до разкажа за доверието, същото пиленце ми изпя, че си фен на темата тая вечер, братчед…
-…Абе, не отидох на работа, утре може изобщо да нямам право на това, но, предвид обстоятелството, че все някъде трябва да се прибера, редно е да ви осведомя, че в някой от последващите моменти, колкото и те да са заредани с положителната енергия, която е живителна за мен, аз трябва кротко да изляза през тая врата и да поема посоката, която е ангажирана открай време да сочи края си – моят дом…
-…В който ще стигнеш с цената на много труд и мъки през градушката, която се задава… - апострофира ме Кака Мара и услужливо ми сви цецковата ракия – От това нямаш нужда, вярвам на това, което виждам, а то е, че имаш нужда от сън. Винаги имам легло за тия, на които вярвам, че като се събудят, ще влязат тук, а няма да ми зачезват за по три дни…
-… Той няма да ходи никъде, докато аз съм тук, и ще отиде там, където аз отивам, след като изляза от тук. – почти се провикна Цецко и отново ме прегърна.
-Ти всъщност от къде идваш, братчед? Бавно се сещам, че много одавна не съм се радвал на присъствието ти…
-…Спасявах едно доверие. Хорско доверие, доверие между двама – мъж и жена, глупав мъж, почти рогоносец и умна жена, почти незадоволена… в оня смисъл, за който всички тук вече се сещат… Човекът напираше да се развежда, нае ме, предложи ми над цената, която му обадих, когато за сефте ме посети, сподели целия сърбеж от рогата си, даже попрекали. Приех, но на мойта цена, неговата ми идваше екстравагантна, а аз съм фин мъж и адвокат с име. Като всеки уважаващ себе си професионалист, посетих и противниковата страна, Нея, виновната. След срещата с нея, навън на тротоара, палейки цигара след час и половина въздържание (в помещението, в което ме покани не се пушеше), си казах: Цецко, не се влюбвай. Няма клиент, който да е в състояние да ти плати това…
-…Кого защитаваше ти, че нещо се обърках…? Извинявай, ама много си обстоятелствен…?
-…Съпругът, Румене. Ама полека-лека разбрах тя колко много го обича и той колко малко я заслужава…
-Какво? Ти си поиска, ама тя не ти пусна? – обади се внезапно Кака Мара.
-Не. – апострофира, очевидно подготвен Цецко. – Отидох на делото, човекът си беше предплатил на осемдесет процента, според върлата ми тарифа, разведох го с великите си приказки, взех му и парите с всички досадни банкови бюрократщини. Не ти казах само защо две седмици ме няма и къде, по дяволите, бях…
-На никой не каза. Просто изчезна…
-Човекът беше толкова доволен от изхода на делото и респективно от мен – адвокатът, който му го осигури, че ме покани там, където одавна живее – в Добрата Стара Англия…
-И ти отиде.
-Отидох. Там. Англия. Ливърпул. Пол Маккартни… Съдбата ми го отреди да съм там точно, когато ще се играе финала за купата на Англия…
-Не ти го е съдбата отредила. Ти така си го искал… Ама много си го искал.
-…Финалът. Вечното дерби – между “Ливърпул” и “Манчестър”. Ливърпул бяха домакини, моят клиент ми уреди билет за централна ложа – на една ръка разстояние от агитката… Представяш ли си? Чувствах се като дете пред брадата на Дедо Мраз…
-Чух за тоя мач, но нали не съм много фен на тая игра, дори не се поинтересувах как всъщност е завършил… Ама ти си бил на метри от там, ще кажеш…
-…Ще кажа. Ще споделя, приятели, това, което никога в живота си не съм изпитвал, а и няма да изпитам, такива неща са сефте и увек. Борбата почна кофти за домакините. И продължи още по-кофти. През първата половина на вездесъщия шанс получиха три гола пасив и полувремето свърши. През почивката, на бира сред фенове чух какво ли не по случая, но едно запомних, от някой си там казано: “Не можеш да си вдигнеш колата на трупчета в двора, когато нямаш двор.”.
Втората половина на вездесъщия щанс започна още по-зле. Гостите вкараха своето четвърто попадение… Тогава настана оная тишина, която този стадион не беше чувал може би никога от създаването си насам…
-Тишина, казваш…
-Нали бех, така да се каже, у агитката, следващото го видех с очите си и никога не мога да го забравя… В един от тия тягостни моменти, когато отборът сивееше в тревата, от агитката, някъде в пространството един, полуфалшив, малко несигурен гласец захвана мелодията…
-Мелодията?
-Мелодията на химна, вечната песен на футбулен клуб “Ливърпул”. Тя е горе долу така: “When you walk across the world, when you live around the ground, don’t forget the sign of heart and YOU NEVER WALK ALONE! ” Постепенно друг поде втората част от първия куплет, още двама трима се включиха неуверено, но някак бодро, за има-няма минута време куплетът вече го пееха около дванайсет пейки народ и… Това, което никога няма да можеш да забравиш, по що си го видял веднъж – половин стадион КАЗА в припев: AND YOU NEVER WALK ALONE… Eфектът? В следващите пет минути левият халф на “Ливърпул” вкара първият гол. До края на мача оставаха цели трийсет минути. Вече целият стадион от нашата страна ревеше. Видях с очите си дори пеещи жени и деца… Двайсет минути преди края Отборът вкара втория си гол. Напрежението нарастваше, публиката не млъкваше… Десет минути преди края резултатът беше равен. Мачът завърши. Съдията свири край. Но резултатът беше равен – 4 на 4. В почивката до продължението чух как една майка от публиката казва на детето си: “Ще спиш, когато победим.” След продължението още във втората минута Отборът отбеляза гол. И всичко свърши. 5 на 4 означаваше ШАМПИОНИ. Съдията пак свири край. Моят приятел ми предложи да си тръгнем преди публиката… Не видях последствията, но видях края на мача, видях как Отборът стана шампион. Видях защо стана шампион. Повярвах в любимия отбор отново, разбрах каква огромна сила притежава доверието, влачещо след себе си лоялността, обичта, предаността, всички те, подпалени от болката на съмнението, че доверието е под заплаха…
…Вече съвсем се стъмни и аз слязох от високия стол с намерение да се оттегля от бара…
Усетих ръката на кръчмарката по лявата си буза и думите, които ревностно се впиха в ушите ми:
-Не допускай грешката, която допусна Генади, когато сам запали мотора и сам пое пътя, макари прав и асфалтиран. Не допускай моята грешка, че не успях да заключа гаража навреме.
Бай Спиро ме спря малко преди да стигна вратата, дръпна ме за рамото и ме целуна по челото:
-Не вярвай, че някой ще те вземе от пътя просто ей така, защото те е видял, че си сам на шосето, никой няма да спре. Но този, с когото би тръгнал още в началото на пътя, никога няма да спре и никога няма да те изостави. Слушай сърцето си, демек нас, защото ние сме сърцето ти…
…В следващият момент вече бях на предната седалка до шофьора в колата на Цецко Ксинджъра – мой първи братовчед и неизменно, приятел. В колата беше тихо, моторът работеше на трета скорост, навън валеше градушка, пътувахме за града, беше топло. Цецко мълчеше, аз също. По едно време едната му ръка, дясната, се отдели от волана и натисна някакво копче. Тишината мигом бе изгонена от някаква нежна китара…
-Какво е това, Бат Цеци?
-Мълчи и слушай… Всъщност, ти нали си ценител? Това е Пинк Флойд. Хиляда деветстотин седемдесет и първа. Октомври. Тъкмо си бил направил годинка от живота си. Групата издава поредния си атрактивен албум – “Meddle” – в превод (нещо като) “Бъркотия”. Парчето, което слушаш е третото поред от албума, със заглавие “Fearless” , сиреч “Безстрашие”.
-Имам го тоя албум, падам си и аз малко флойдер, Цецко…
-…Гилмър и Компания завършват много нелогично за много критици точно това парче с един абсолютно автентичен запис, аматьорски скроен, на химна на Футбулен клуб “Ливърпул” , изпят от полупияни фенове от агитката… през 1970 година…
Парчето се лее в пространството, във времето. Градушката бие по предното стъкло, но на мен ми е спокойно, не ме е страх, нито от времето, нито от пътя. Защото не съм сам на пътя.
Следва продължение…
Постскриптум:
“…Ти казваш, че върхът е твърде труден за достигане.
Опитай.
Казваш, че би искал да ме видиш как пръв опитвам.
Постигни го!
Заемаш мястото, а аз избирам времето,
в което ще заема своето на пътя,
изчаквайки удобния момент.
И, изплувайки като малко бледо облаче
над хоризонта на своята напреднала младост,
ще сведа поглед,
вслушвайки се в отгласите
на нещата, които ти не каза днес.
И всеки момент би се оказал удобен.
Ти само никога не оставай сам на пътя…”
“Безстрашие”
Пинк Флойд – 1971 – албумът “Бъркотия”
П.С. към П.С.: Преводът е авторски. И го предоставям, дори го посвещавам на всички ония божии творения около мен, които категорично са отказали да вървят сами по пътя…
Румен Донкин, Април, 2009-та.
“…Преди да се овълчиш,
първо трябва да станеш лъв…”
Надпис на най-горното чекмедже зад бара
в хоремага
“При Кака Мара Оправната”
Понякога в живота на младия човек се случва така, че в някоя сутрин внезапно се будиш, в просъница, опипом намираш банята, завираш тежката глава под мивката, завърташ докрай синьото кранче и, докато ледената вълна почти спира дъха ти, полека осъзнаваш, че предоверяването в себе си е своего рода най-класическото заблуждение.
Имах един велосипед. Марков, по своему съвременен, с около дузина скорости, едри грайфери по гумите, не до там мека седалка, но впечатляващо удобни педали. С него ходех на работа. Така спестявах някоя и друга хартийка за заслуженото присъствие сутрин и вечер там, където прекарвах разликата от денонощието. Градският, а също и междуградският транспорт винаги е бил упадъчно скъп.
Влизам почти скапан и докато успея да се погнуся от снощните миризми всякакви в кръчмата, Кака Мара ме посреща с отвратително майчинската си усмивка:
-Некой май е бил капата у земята до късни доби. Биричка, ли, чеденце, ненагледно? На мама мокрицата…
-Не. Отпуши ми една лимонада… Белким ми просветне поне малко, че към десет часа имам среща…
Кротнах се като стар котарак на високия стол, на който само Бай Спиро имаше право да сяда и почти полегнах на бара. Затворих очи, сякаш сърцето ми искаше да си доспи…
…В просъница ме стресна оня не вече толкова майчински глас:
-Най-добре да ти отворя яз отпървом една бира. Не ти требе лимонада. С велосипедо ли доде?
-С велосипеда, да.
-Е, нема го. Казвала съм ти или да го заключваш за оградата, или да го вкарваш отзад при мен у складо. Едни циганета се навъртат напоследък…
изведнъж ми просветна. Тревожно ми просветна:
-Ама верно ли го нема?
-Нема го, ти казвам. Така е като винаги се движиш сам из сокаците.
-Майната му на велосипеда. Ама аз как ще отида на работа сега, като и бусчето изпуснах…?
Не знам как съм изглеждал, но явно гледката е успяла тоя път наистина да разнежи кръчмарката и без капка ирония (с която по непоклатим неин си принцип винаги общуваше с мен…), ме погали някъде по врата и рече:
-Напомняш ми Генади, моят син…
Сепнах се и отворих очи, за да срещна нейните – за пръв път ги виждах насълзени. Е, верно не ми требеше лимонада – това успя да ме досъбуди… Докато се лутах в искреното си неведение като муха в мътеница, Кака Мара ми обърна едрия си гръб и се защура нещо из бара… После взе да каканиже по нейния си начин:
-Изпървом ке ти отворим една от твоите бири от хладилнико, синко, и ти ке я жулнеш на екс. Ако толкоз пък не моеш на екс – на два пъти, ама требе да те пререже из отдолу… Само се пази да не ми върнеш бирата на плота, оти ке чистиш…
-Давай, аре, праим све що каеш…
-После бавно ке изпиеш това, що ке ти забръкам сега. И на работа нема да одиш. Като дойде Цецко, яз ке му каем да се обади на шефот ти, че днеска си болен. А пък утре, а яз до утре ке те излечим, ке си я свръшиш и днешната…
…Докато облизвах полека бирената пяна от едрата халба, входната врата припряно се отвори и с периферното си зрение успях да съгледам странният екземпляр, който влезе, така както беше отворил вратата. Огромен, навъсен, от ония… дето когато и където влизат, все го правят сякаш са у дома си, а у дома непременно има виновни за онова, що е било навън преди той да се прибере. Новодошлият не поздрави, нито изобщо погледна към някого, буквално се сплу на сепарето в ъгъла и започна да вади разни вещи от якето си и да ги реди по масата… Кака Мара току се обърна, измери го полулюбопитно, полубезразлично с малките си очички, сетне ме погледна и каза:
-Айде пий де. Вдигни тая халба, сама не мое да влезе у тебе еликсирот.
-Настройвам се. Да не мислиш, че ми е лесно. Не ме гледай така досадно, ами ми кажи – какво имаше предвид като ми каза, че ти напомням на сина ти? Не си ми казвала, че имаш деца от покойния ти мъж…
Докато почти съжалих за така прямото си запитване, периферното ми зрение мигом улови следващата почти изненада… Мутрата вдигна едната си ръка и “гласчето” му изкънтя навсякъде:
-Ей, чшш, алооу. Нема ли кой да сервира тука, бе?
Кака Мара запази невъзмутимия си изглед, сетне се обърна назад и тихо каза:
-Татко, иди виж клиента в сепарето, че нещо нервозен ми се види.
Бай Спиро излезе сякаш от нищото, пътьом надяна служебната усмивка и бършейки ръце о престилката, заситни към сепарето…
-Добро утро, господине. Какво да предложим? Чай, кафе, закуска…?
-Ти ли си келнер тука? Аре, бе, два дена те чекам. Добрутро. Аре, тоо пат че ти простим. Три в едно имаш ли, че ценораспис немате, та да прочета…
-Разбира се. Едно три в едно значи. Друго?
-Друго нема за сега. А, има. Увеличи малко тоо климатик, че изпукаме от жега. Нали? Аре, бегай.
Бай Спиро кимна любезно и още по-любезно се оттегли. Кака Мара остави празната халба в мивката, плъзна горещата чаша с нещото, което щях да изпия така или иначе и тихо въздъхна. Струва ми се, че мернах отново онова издайно блясъче на сутрешната влага в очите й…
Доволно бодрият гласец на клиента от сепарето за сетен път дари омърлушените стени с ехото си:
-Еее, майсторе, ама ти се оля… - Мутрата наметна коженото яке връз телесата си – Вземи го намали малко тоо климатик, бре, секъш, че нещо ладовито ми стана…
Бай Спиро мигом показа главица иззад бар-плота:
-Готово, господине. Веднага, господине…
-Мдаа, Руменчо, Какиното – криво се усмихна кръчмарката – когато имаш доверие около себе си, нищо не може да е зад теб и да те плаши от самотата, студеното, жегата и … лъжата…
-Моля? Това последното “секъш, че” не го разбрах съвсем…
-За доверието ти хортувам… ама ти тежи главата още и трудно вдява… Така и така за всякъде си окъснел, седи при Кака си и слушай…
01.07.1997, “При Кака Мара Оправната”; Притча трета:
…На този свят, с толкоз мъка сътворен някога, има две неща, от които ти, човеко, венец на всичкото това творение, не можеш нивгаш да избягаш – своето раждане и своята смърт. Заключен си между тези две събития, независещи от теб, а през тая ключалка тече и протича твоето време (или както винаги си знаел, че можеш да го наричаш – твоят живот). През всичкото това време, колкото и да не е достатъчно дълго то, имаш всякакъв друг избор, можеш да го запълниш с каквото искаш, с всичко, което ти се предлага, но никога няма да си го препълнил, когато то свърши. Думата ми беше за доверието. Доверието…, Руменчо, Какиното, е най-трънливата пътека измежду всички сокаци, които си могъл да преминеш и ония, които ще ти се наложи да заобиколиш или подминеш…
…Преди да се превърна от най-знойната мома в село, а сетне най-щастливата невеста околовръст в най-тъжната вдовица под небето, имах доверие. Доверие в Оня, който е създал моята ключалка и филмът в нея. Имах дете, прекрасно дете, вярвах, че ще го имам вечно, до свършека си. Млад беше и зелен като тебе, кротък не беше обаче, имаше си своя филм, а в него всичко беше на скорост, всяка сцена беше гонитба с коли и мотори… Трудно го отгледах, все си виках – Веднъж да порасне, да почина малко от тия грижи… Не го усетих кога отхвръкна, влезе в трудната възраст, вие дето сте мъжки, много ви е деликатна тая възраст, да не кажа, капризно трудна и прочие… С оборота от първата седмица у кръчмата, отидох у градо, купих му мотор, марков… И така се спуснах жестоко внезапно и неумолимо стремглаво по само мойто си нанадолнище от грешки. Има и такива пътеки - стръмни и бързи, синко, от мене да го знаеш…
-Обичала си го, угодила си му на каприза. На мен майка ми такива капризи не ми ги признаваше…
-…Избягвала е стръмнините и поне до едно време те е опазила… Аз обаче, очечката се наденах на гяволо у гъзо с тоо мотор…
Внезапно кръчмарката млъкна, загърби ме, но не успя да скрие, че обърса сълзата, която не си направи труд да я предупреди…
…Шумът от сепарето, недвусмислено преднамерен ме накара да раздвоя вниманието си. Мутрата беше изпуснал нещо на пода и с мъка се навеждаше да си го вдигне. Мобилният телефон се губеше в лапата му; той нервно натискаше фините копченца и гласно и цветисто беше почнал да псува:
-Дигни, бе, Брато! Да го… - След това, осенен незнайно от що рязко вдигна глава към бара и продължи:
-…Е, не ми го дига и това си е! Изрично се бееме разбрале – те тука у това кръчме да се чекаме. Познавал местото, убаво било, немало тарапана и … он даже пръв требеше да е тука. Повервах. Нали требе да си верваме… На магистралата го преварих, щото яз карам мерцедесо ес класа, а он с това кръжаво беемве… отвеях му пепеляка, обаче се чухме по джисиемите и уж се договорихме на мъжка дума… Я, ти, мацо, кажи на оня, келнерчето, да намали още климатико, че тука млогу се изстуди, я, глей навонка к’во слънце е пекнало, а яз вътре студ берем…
Любезността на Бай Спиро не закъсня:
-Готово, господине, веднага, господине.
…Кръчмарката прибра и втората моя чаша в мивката и продължи, някак вперила поглед уж към сепарето, но всъщност отвъд него:
-…Мдаа, и аз така една вечер трябваше да го дочакам… Беше излязъл с мотора, новия. Обадих се на баща му… кога започна веке късно да става, разбрах, че не са заедно… Сетне избудувах, синко, най-дългата нощ у живота си… На сутринта дойдох тука, отворих кръчмата, изметох, измих, подредих… Все едно гости съм се готвила да посрещам… Е, дойдоа – един полицай, един доктор и моя мъж… Така и не могли да се разберат кой от тримата да ми го каже…
-…Кое да ти каже?
-…На един завой по пътя от градо до тука станала белята. Там теренът е таков – от лево сипей, от десно пропаст. Късно било, през нощта било, чак на сутринта шофьорът на ученическото бусче видял мотора между борчетата…
-…Никога не си ми разказвала това…
-Някои неща просто се случват, синко. За тях не се говори. Не защото е забранено или неприлично или неправилно. А защото те е страх от тоя момент от филма. А и той достатъчно често се повтаря като грозен спомен във всичките следващи нощи след оная, в която си чакал и си се надявал това да те отмине…
…Мутрата беше излязъл от сепарето и нервно обикаляше от прозорец на прозорец с телефон в едната ръка и незапалена цигара в другата. Сетне пак взе да ръкомаха към бара:
-Молим те, сестро, кажи на сервитьорчето да барне малко там копчалъците на тоа климатик, че пак нещо жегата ме фана… Аре, да дишаме малко…
Дежурният отговор прокънтя като запис, включен под часовник:
-Готово, господине…
…Кака Мара обърса мокрите си ръце о кърпата на стената и този път мен погледна:
-Когато си по средата на нанадолнището, скоростта те увлича и, не знаейки дали бягаш от себе си и всички или просто си жертва на инерцията, започваш да губиш доверието към всичко – към пътеката, към тоя, който я е проправил, към себе си, който така и не виждаш края на движението; вятърът, донесъл всичката тая вероломна болка, заглушава с шума си всичко, което е могло да са думи към теб, призиви нечии…
…Припаднала съм, свестили ме, но докторът ми набил един набор инжекции някакви и три дена унесът не ме пуснал. Дори погребението съм пропуснала…
...Някъде в края на това нанадолнище трябваше да се срещна с другаря си в живота. Да поема ръката му, да му предложа своята. Но аз бях дръзко сърдита на Господ и всички, които допуснаха да изгубя доверието в себе си и не предложих нищо, подадената ръка отблъснах, презрях и отхвърлих с всичката злоба, която успях да изкопая из болното сърце…
…Минаха години, ние се отчуждихме, станахме непознати, разделихме се, той замина. Нашият брак остана само върху оная хартийка, която случайно изпъкна една вечер из купа снимки, над които се пропивах бавно… Скрих я от себе си, не я унищожих, но я скрих. Помъчих се дори да забравя в кое чекмедже съм я потрупала…
…Една есен, в един понеделник беше, баща ми, Бай ти Спиро зачезна още в ранни зори… Нямаше го 3 дена, не се замислих особено, той така си зачезваше. На третия ден към обед влезе тука, седна на бара, сипа две ракии и ми каза: “Марийо, вчера погребахме мъжо ти. Авария у фабриката некаква станала … с машината… Колегите му разправят, че напоследък пиян на работа взел да доажда… Че го изкарат трудова злополука… Да го прости Бог.” , след което разсипа малко от чашата на пода. Повече двамата никога не проговорихме за това… Отишъл си беше другарят ми, сам по своята пътека тръгнал, спънал се, и нали бил сам, нямало кой ръка да му подаде, да го вдигне…
Бай Спиро тъкмо се канеше да изхвърли пепелника от зарязаната маса в сепарето, когато Мутрата с някак жаден поглед приближи до него:
-…А, таман си излезнал, я, ела, мой човек, да оправиме с тебе сметката, че вече че си одим, млогу се заседех…
-Готово, господине. Три лева и двайсет стотинки…
Оня бръкна в един от задните си джобове, извади тесте банкноти и дръпна някъде от средата му една от двайсет лева:
-Те ти за сметката и немой да ми връщаш. Бакшиши най-обичам да давам. А ти вземи си оправи климатико… - след която уж последна реплика, дръпна якето си от седалката и се насочи към вратата, сетне, преди да я отвори и да ни услужи с липсата си, се спря, обърна се и рече:
-…А, мене ако питаш, най-добре го смени тоо климатик с некой чисто нов, тоо вече е взел-дал, да знаеш… Аре, чао, че тоо пат вече ептен окъснех…
И тоя път наистина излезе, Бай Спиро огледа отвисоко банкнотата в ръката си и седна на съседния стол на бара:
-За нищо работа, цела надница изкарах. Макар, че беше почнал да ми писва… На едно млатаво млеко цел час че ми седи…
-Ама, Бай Спиро, верно, к’во му е на климатика? – рекох да взема отношение, а старецът ме погледна леко смръщено:
-Какъв климатик, бе, момче, ние немаме климатик. И никога тука у тая кръчма не е имало такава гяволия. Преди време, май лани беше, идваа едни тарикатчета да ми предлагат, ама като обадиа цената, просто им рекох, че у съседното село има заведения с повече звезди от моята у категорията… Разбраа ме ората и си отидоа по живо по здраво…
-…И тоо пич през целото време те юркаше да включваш и изключваш нещо, дето го нема?
-Виж сега. Тоо пич беше клиент, а клиентът винаги има право, даже когато верва в неща, които ти знаеш, че не са за верване, защото не си сам и, поради това предимство, си осведомен. Неговото аверче е казало, че знае местото, допуска се, че знае и за климатика. Е, да ама тоя дебелоглавец е дошел сам, сиреч слабо осведомен…
-…Можеше просто да му кажеш, че няма климатик и да не го мъчиш…
-…Прав си, можех. Ама… немаше смисъл от вратата да го разочаровам, той толко искрено верваше, че целиот невървеж на таа негова сутрин е поради нашиот климтик, че ако разбереше, дека не е баш така, може би щеше да се сети за некоя друга причина, от некой друг човек наоколо… Такива люде, мойто момче, не требе да имат алтернатива за проблемите или решаването им, те не знаят какво да правят с алтернативата, употребяват я не както трябва и често я прахосват, което само по себе си се превръща в проблем, който трябва да решава оня, който е предложил алтернативата. Не исках да създавам алтернатива на клиента си, нито на себе си проблем… Наздраве!
…Докато трудно съм се опитвал да смеля тая безпрекословно-категорична теория на Спиридон Чагавия, не е било толкова трудно да пропусна момента, в който Цецко Кисинджъра е успял да влезе през винаги очарователно тихо отварящата се врата на кръчмата, да пресече през задушното пространство до бара и да седне на винаги алтернативното (свободно съседно) място на бара… Когато усетих топлата му приятелска ръка на рамото си, той вече беше поздравил с “Добър вечер”, защото денят преваляше, беше поръчал от “кой каквото си пие” и беше извадил оная повече от братска усмивка насреща ми:
-Здравей, приятелю, Руменчо, батьовото, как си днес? Едно пиленце ми прочурулика, че здравето ти е застрашено от младежката глупост, която принципно не ти е присъща, но, допуснал досадния компромис, си напреднал в поправките, благодарение на факта, че си попаднал във винаги добрите ръце на ония, които са минали вече по тая пътека и искат от теб на спреш да се спъваш на същото място, на което те са се спъвали. Поръчал съм ти ракия, ще я изпиеш, а после ще ме изслушаш, сърби ме да ти до разкажа за доверието, същото пиленце ми изпя, че си фен на темата тая вечер, братчед…
-…Абе, не отидох на работа, утре може изобщо да нямам право на това, но, предвид обстоятелството, че все някъде трябва да се прибера, редно е да ви осведомя, че в някой от последващите моменти, колкото и те да са заредани с положителната енергия, която е живителна за мен, аз трябва кротко да изляза през тая врата и да поема посоката, която е ангажирана открай време да сочи края си – моят дом…
-…В който ще стигнеш с цената на много труд и мъки през градушката, която се задава… - апострофира ме Кака Мара и услужливо ми сви цецковата ракия – От това нямаш нужда, вярвам на това, което виждам, а то е, че имаш нужда от сън. Винаги имам легло за тия, на които вярвам, че като се събудят, ще влязат тук, а няма да ми зачезват за по три дни…
-… Той няма да ходи никъде, докато аз съм тук, и ще отиде там, където аз отивам, след като изляза от тук. – почти се провикна Цецко и отново ме прегърна.
-Ти всъщност от къде идваш, братчед? Бавно се сещам, че много одавна не съм се радвал на присъствието ти…
-…Спасявах едно доверие. Хорско доверие, доверие между двама – мъж и жена, глупав мъж, почти рогоносец и умна жена, почти незадоволена… в оня смисъл, за който всички тук вече се сещат… Човекът напираше да се развежда, нае ме, предложи ми над цената, която му обадих, когато за сефте ме посети, сподели целия сърбеж от рогата си, даже попрекали. Приех, но на мойта цена, неговата ми идваше екстравагантна, а аз съм фин мъж и адвокат с име. Като всеки уважаващ себе си професионалист, посетих и противниковата страна, Нея, виновната. След срещата с нея, навън на тротоара, палейки цигара след час и половина въздържание (в помещението, в което ме покани не се пушеше), си казах: Цецко, не се влюбвай. Няма клиент, който да е в състояние да ти плати това…
-…Кого защитаваше ти, че нещо се обърках…? Извинявай, ама много си обстоятелствен…?
-…Съпругът, Румене. Ама полека-лека разбрах тя колко много го обича и той колко малко я заслужава…
-Какво? Ти си поиска, ама тя не ти пусна? – обади се внезапно Кака Мара.
-Не. – апострофира, очевидно подготвен Цецко. – Отидох на делото, човекът си беше предплатил на осемдесет процента, според върлата ми тарифа, разведох го с великите си приказки, взех му и парите с всички досадни банкови бюрократщини. Не ти казах само защо две седмици ме няма и къде, по дяволите, бях…
-На никой не каза. Просто изчезна…
-Човекът беше толкова доволен от изхода на делото и респективно от мен – адвокатът, който му го осигури, че ме покани там, където одавна живее – в Добрата Стара Англия…
-И ти отиде.
-Отидох. Там. Англия. Ливърпул. Пол Маккартни… Съдбата ми го отреди да съм там точно, когато ще се играе финала за купата на Англия…
-Не ти го е съдбата отредила. Ти така си го искал… Ама много си го искал.
-…Финалът. Вечното дерби – между “Ливърпул” и “Манчестър”. Ливърпул бяха домакини, моят клиент ми уреди билет за централна ложа – на една ръка разстояние от агитката… Представяш ли си? Чувствах се като дете пред брадата на Дедо Мраз…
-Чух за тоя мач, но нали не съм много фен на тая игра, дори не се поинтересувах как всъщност е завършил… Ама ти си бил на метри от там, ще кажеш…
-…Ще кажа. Ще споделя, приятели, това, което никога в живота си не съм изпитвал, а и няма да изпитам, такива неща са сефте и увек. Борбата почна кофти за домакините. И продължи още по-кофти. През първата половина на вездесъщия шанс получиха три гола пасив и полувремето свърши. През почивката, на бира сред фенове чух какво ли не по случая, но едно запомних, от някой си там казано: “Не можеш да си вдигнеш колата на трупчета в двора, когато нямаш двор.”.
Втората половина на вездесъщия щанс започна още по-зле. Гостите вкараха своето четвърто попадение… Тогава настана оная тишина, която този стадион не беше чувал може би никога от създаването си насам…
-Тишина, казваш…
-Нали бех, така да се каже, у агитката, следващото го видех с очите си и никога не мога да го забравя… В един от тия тягостни моменти, когато отборът сивееше в тревата, от агитката, някъде в пространството един, полуфалшив, малко несигурен гласец захвана мелодията…
-Мелодията?
-Мелодията на химна, вечната песен на футбулен клуб “Ливърпул”. Тя е горе долу така: “When you walk across the world, when you live around the ground, don’t forget the sign of heart and YOU NEVER WALK ALONE! ” Постепенно друг поде втората част от първия куплет, още двама трима се включиха неуверено, но някак бодро, за има-няма минута време куплетът вече го пееха около дванайсет пейки народ и… Това, което никога няма да можеш да забравиш, по що си го видял веднъж – половин стадион КАЗА в припев: AND YOU NEVER WALK ALONE… Eфектът? В следващите пет минути левият халф на “Ливърпул” вкара първият гол. До края на мача оставаха цели трийсет минути. Вече целият стадион от нашата страна ревеше. Видях с очите си дори пеещи жени и деца… Двайсет минути преди края Отборът вкара втория си гол. Напрежението нарастваше, публиката не млъкваше… Десет минути преди края резултатът беше равен. Мачът завърши. Съдията свири край. Но резултатът беше равен – 4 на 4. В почивката до продължението чух как една майка от публиката казва на детето си: “Ще спиш, когато победим.” След продължението още във втората минута Отборът отбеляза гол. И всичко свърши. 5 на 4 означаваше ШАМПИОНИ. Съдията пак свири край. Моят приятел ми предложи да си тръгнем преди публиката… Не видях последствията, но видях края на мача, видях как Отборът стана шампион. Видях защо стана шампион. Повярвах в любимия отбор отново, разбрах каква огромна сила притежава доверието, влачещо след себе си лоялността, обичта, предаността, всички те, подпалени от болката на съмнението, че доверието е под заплаха…
…Вече съвсем се стъмни и аз слязох от високия стол с намерение да се оттегля от бара…
Усетих ръката на кръчмарката по лявата си буза и думите, които ревностно се впиха в ушите ми:
-Не допускай грешката, която допусна Генади, когато сам запали мотора и сам пое пътя, макари прав и асфалтиран. Не допускай моята грешка, че не успях да заключа гаража навреме.
Бай Спиро ме спря малко преди да стигна вратата, дръпна ме за рамото и ме целуна по челото:
-Не вярвай, че някой ще те вземе от пътя просто ей така, защото те е видял, че си сам на шосето, никой няма да спре. Но този, с когото би тръгнал още в началото на пътя, никога няма да спре и никога няма да те изостави. Слушай сърцето си, демек нас, защото ние сме сърцето ти…
…В следващият момент вече бях на предната седалка до шофьора в колата на Цецко Ксинджъра – мой първи братовчед и неизменно, приятел. В колата беше тихо, моторът работеше на трета скорост, навън валеше градушка, пътувахме за града, беше топло. Цецко мълчеше, аз също. По едно време едната му ръка, дясната, се отдели от волана и натисна някакво копче. Тишината мигом бе изгонена от някаква нежна китара…
-Какво е това, Бат Цеци?
-Мълчи и слушай… Всъщност, ти нали си ценител? Това е Пинк Флойд. Хиляда деветстотин седемдесет и първа. Октомври. Тъкмо си бил направил годинка от живота си. Групата издава поредния си атрактивен албум – “Meddle” – в превод (нещо като) “Бъркотия”. Парчето, което слушаш е третото поред от албума, със заглавие “Fearless” , сиреч “Безстрашие”.
-Имам го тоя албум, падам си и аз малко флойдер, Цецко…
-…Гилмър и Компания завършват много нелогично за много критици точно това парче с един абсолютно автентичен запис, аматьорски скроен, на химна на Футбулен клуб “Ливърпул” , изпят от полупияни фенове от агитката… през 1970 година…
Парчето се лее в пространството, във времето. Градушката бие по предното стъкло, но на мен ми е спокойно, не ме е страх, нито от времето, нито от пътя. Защото не съм сам на пътя.
Следва продължение…
Постскриптум:
“…Ти казваш, че върхът е твърде труден за достигане.
Опитай.
Казваш, че би искал да ме видиш как пръв опитвам.
Постигни го!
Заемаш мястото, а аз избирам времето,
в което ще заема своето на пътя,
изчаквайки удобния момент.
И, изплувайки като малко бледо облаче
над хоризонта на своята напреднала младост,
ще сведа поглед,
вслушвайки се в отгласите
на нещата, които ти не каза днес.
И всеки момент би се оказал удобен.
Ти само никога не оставай сам на пътя…”
“Безстрашие”
Пинк Флойд – 1971 – албумът “Бъркотия”
П.С. към П.С.: Преводът е авторски. И го предоставям, дори го посвещавам на всички ония божии творения около мен, които категорично са отказали да вървят сами по пътя…
Румен Донкин, Април, 2009-та.
Няма коментари:
Публикуване на коментар