През същата 1971-ва година Групата издава своя втори албум за тази година с не по-малко лаконичното заглавие “Реликви”. Звученето в него е идентично с всичко, създадено през периода. Почеркът на доминиращия в Групата Уотърс е затвърден. Текстовете са емблематични за стила и времето. Като цяло Групата е поела сигурния път на своя възход.
Реликви
(“Пинк Флойд”-1971)
01. Краят на детството
Стреляш в съня си и убиваш нещо.
Цената е всъщност заложена съвест.
Внезапно се будиш, когато сърцето
заплашва почти да се пръсне.
Някой е пресякъл небето над теб –
двойка до смърт уморени очи.
Те казват, че ти си пресякъл морето
на всичките спомени докато спиш.
Краят на детството – всички фантазии
вече са срутени в адското дъно.
Гледаш в очите си – подпухнали от старост
и плачеш от мъка, но вече безмълвно.
Но всичките детски, неизплакани страсти
остават зад блясъка на последния страх
да сториш за себе си избора страшен:
да скриеш очите в безмълвния прах
на детството.
…
А кой си ти всъщност
и откъде идваш?
Да кажем, че знаеш причината.
Защо ще се пръснеш
на хиляди, хиляди
звездици от склона на времето?
Мирът и войната
ще властват завинаги
на склона на твоето време.
Остави онази
надежда изпитана
за вечно спасение от бремето.
Един ден бремето ще падне внезапно
от плещите ти.
Всички живи ще бъдат наказани.
И в очите ти
времето ще свърши като песен,
която всъщност никога
никому не си пял.
02. Свободна четворка
Едно, две, три, четири…
Самотен в болничната стая,
се будиш в леглото от спомени –
спомени, че някога, далече от сега
животът ти е бил достоен.
А всъщност животът е кратък миг,
горещ като времето на твоите мисли,
тъй вечно бързащи към края на силите,
защото смъртта им е хладния пристан.
Обръщаш плахо поглед уморен
назад към годините – осемдесет,
изпълнени с всичко онова, което
наричаше благополучие и късмет.
Там някъде е американският бряг,
свободен и велик като върха си.
Годините, преминали в бяг
под него са сега и ти го знаеш.
И изходът е близо, твърде близо.
Намерил си го вече ти, нали?
Излишно е да чакаш и да мислиш,
че нещо още ще се промени.
Сега си само ангел на смъртта,
а аз съм син на мъртвия човек.
В годините си криел си се там
като лисица в дупките си слепи.
И всеки бягал е от теб, а мен е мразил
(дори последният човек на този свят)
Но кой е господар на лисичарника
сега, когато времето, оставащо
до ловния сезон е твърде малко?
Някой извика, че нещо мърда в дупката.
И забиха ловните барабани.
Време е за последното хукване.
Но ти си мъртъв преди да си хванат.
03. Остани
Остани днес при мен
и помогни ми да завърша деня.
Но, ако не виждаш смисъл в това,
отиди си.
В този празничен ден,
ако все пак останеш,
ние двамата с теб ще сме заедно
до зори.
Ще чупим бутилките
от изпитото вино,
ще обагрим стените
с мъртво алено, искаш ли
да останеш и тази нощ с мен?
Ще осеем с капачки
всичко, всичко наоколо,
сетне всички обратно
ще ги върнем на мястото им.
Защото много искам да разбера
какво се крие зад тези очи –
среднощно сини като подземно злато,
дълбоко тайнствени като лъчите
на залязващото слънце
на живота ми.
…
Виж жълтата луна – изтънява и избледнява.
Изненадата търси очите ми в утрото.
Крие се от мен и ги търси без вярата,
че някога ще открие нещо повече от пустош
в тях.
Погледни ме без страх, но недей да опитваш
да запомниш дори имената ми.
Не е нужно това, просто трябва да вникнеш
в самотата ми бавно и да кажеш:
Лека нощ и довиждане!
…
Утринта умира за новия ден
като среднощно сини очи – подземно злато.
Затова остани!
Ще събираме капачките
от бутилките на изпитото вино
на живота си.
“Пинк Флойд” – Ноември-1971
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин
Реликви
(“Пинк Флойд”-1971)
01. Краят на детството
Стреляш в съня си и убиваш нещо.
Цената е всъщност заложена съвест.
Внезапно се будиш, когато сърцето
заплашва почти да се пръсне.
Някой е пресякъл небето над теб –
двойка до смърт уморени очи.
Те казват, че ти си пресякъл морето
на всичките спомени докато спиш.
Краят на детството – всички фантазии
вече са срутени в адското дъно.
Гледаш в очите си – подпухнали от старост
и плачеш от мъка, но вече безмълвно.
Но всичките детски, неизплакани страсти
остават зад блясъка на последния страх
да сториш за себе си избора страшен:
да скриеш очите в безмълвния прах
на детството.
…
А кой си ти всъщност
и откъде идваш?
Да кажем, че знаеш причината.
Защо ще се пръснеш
на хиляди, хиляди
звездици от склона на времето?
Мирът и войната
ще властват завинаги
на склона на твоето време.
Остави онази
надежда изпитана
за вечно спасение от бремето.
Един ден бремето ще падне внезапно
от плещите ти.
Всички живи ще бъдат наказани.
И в очите ти
времето ще свърши като песен,
която всъщност никога
никому не си пял.
02. Свободна четворка
Едно, две, три, четири…
Самотен в болничната стая,
се будиш в леглото от спомени –
спомени, че някога, далече от сега
животът ти е бил достоен.
А всъщност животът е кратък миг,
горещ като времето на твоите мисли,
тъй вечно бързащи към края на силите,
защото смъртта им е хладния пристан.
Обръщаш плахо поглед уморен
назад към годините – осемдесет,
изпълнени с всичко онова, което
наричаше благополучие и късмет.
Там някъде е американският бряг,
свободен и велик като върха си.
Годините, преминали в бяг
под него са сега и ти го знаеш.
И изходът е близо, твърде близо.
Намерил си го вече ти, нали?
Излишно е да чакаш и да мислиш,
че нещо още ще се промени.
Сега си само ангел на смъртта,
а аз съм син на мъртвия човек.
В годините си криел си се там
като лисица в дупките си слепи.
И всеки бягал е от теб, а мен е мразил
(дори последният човек на този свят)
Но кой е господар на лисичарника
сега, когато времето, оставащо
до ловния сезон е твърде малко?
Някой извика, че нещо мърда в дупката.
И забиха ловните барабани.
Време е за последното хукване.
Но ти си мъртъв преди да си хванат.
03. Остани
Остани днес при мен
и помогни ми да завърша деня.
Но, ако не виждаш смисъл в това,
отиди си.
В този празничен ден,
ако все пак останеш,
ние двамата с теб ще сме заедно
до зори.
Ще чупим бутилките
от изпитото вино,
ще обагрим стените
с мъртво алено, искаш ли
да останеш и тази нощ с мен?
Ще осеем с капачки
всичко, всичко наоколо,
сетне всички обратно
ще ги върнем на мястото им.
Защото много искам да разбера
какво се крие зад тези очи –
среднощно сини като подземно злато,
дълбоко тайнствени като лъчите
на залязващото слънце
на живота ми.
…
Виж жълтата луна – изтънява и избледнява.
Изненадата търси очите ми в утрото.
Крие се от мен и ги търси без вярата,
че някога ще открие нещо повече от пустош
в тях.
Погледни ме без страх, но недей да опитваш
да запомниш дори имената ми.
Не е нужно това, просто трябва да вникнеш
в самотата ми бавно и да кажеш:
Лека нощ и довиждане!
…
Утринта умира за новия ден
като среднощно сини очи – подземно злато.
Затова остани!
Ще събираме капачките
от бутилките на изпитото вино
на живота си.
“Пинк Флойд” – Ноември-1971
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин
Няма коментари:
Публикуване на коментар