(…Или как Русото Ленче загуби баса на живота си
и най-сетне се омъжи…)
“…Ако искаш да минеш метър,
мери си приказките…”
Надпис на гърба на снимката на Цецко Кисинджъра
в портфейла на Русото Ленче
Животът човешки по един писан (и още толкова пъти неписан) принцип е преизпълнен с всякакви шарени удоволствия, но малко от всички тях са в състояние да се сравняват с едно от тях – удоволствието от първото кафе в концептуална оригинална комбинация с първата цигара за деня. Никога не е особено важно от какво качество ще е цигарата, нито е толкова важна марката на кафето, но е на особена почит някъде в препълненото ти от суета съзнание фактът – къде пиеш кафето, кой ти го е сварил и в колко часа консумираш тая заветна суета. Имаше време (един непреклонно паметен откъслек от шарения ми живот), когато робувах с цялата си ревност на тезата, че са малко силите, които могат да ме победят и разубедят да не бъда в 8.00 ч. точно в кръчмата на Кака Мара Оправната и да не пия от своята чаша… Но явно не съм бил много прав да робувам толкова сляпо…
…Беше някак сакрално свежо да се наслаждавам на парата, която излизаше от чашата и, смесена с тютюневия дим нежно галеше брадата ми, прясно обръсната, когато изведнъж нещо ме накара да извърна поглед от сепарето и да съзра гърба на Цецко Кисинджъра на един от високите столове на бара. Цецко, сякаш усетил, че го гледам, без да се обръща, вдигна ръка към мен:
-Донеси си кафето.
След секунди вече се гледахме очи в очи. Лицето му имаше оня уморен вид, който той рядко си позволяваше да демонстрира, а още по-рядко му се случваше да допуска изобщо.
-Изглеждаш мръсно и гадно. Явно имаш притеснение някакво. – рекох аз, отегчен за своя сметка от нелепата тишина помежду ни. Не ми отговори веднага, просто ме гледаше. Сетне вдигна ръка към Бай Спиро, който се шушнеше нещо из бара и бавно му каза:
-Донеси ни по една ракия. И нарежи един домат от градината.
-Не съм си допил кафето, господин адвокате, а и нещо ми е рано за ракия… Вярно, че днес не съм на работа, ама…
Цецко вяло, но категорично махна с ръка и постави показалец пред устните си:
-Имам повод да почерпя. Днес е Цветница, а моето име, харесвам го или не, е Цветан. Това, приятелю, е моята позиция, а твоята, ако ти е трудно да си я изясниш, ще ти помогна. Постави я върху вече съградения постулат от един, който, да ме прощаваш, ама е малко по-умен и от тебе и от мене и от всички…
-Добре де, щом е Цветница… За какъв постулат говориш?
-Цитирам: “Когато някой има желание да те почерпи, не му пречи.” Лао Дзъ. Древнокитайски философ. Не ми се ще да вярвам, че можеш да наддумаш Лао Дзъ.
Когато ракиите грейнаха пред нас и чинийката с домата се плъзна по между им, рекох да попитам отново:
-Да ти е живо и здраво името, адвокате, ама защо ни трябва да отпочваме празника толкоз рано, за къде бързаме?
-Аз не бързам. – рече Цецко и гаврътна на екс първата ракия. След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади дебелия портфейл, лиши го от банкнота, някакво листче, което смачка и хвърли в пепелника и една снимка, която постави с лице към плота пред себе си.
-А това какво е? – посочих снимката.
-Когато ме видиш да правя това, което направих току що за трети път, ще разбереш сам. Животът, Румене, е странно нещо. Знам, че си го чувал и преди. Но не си чувал това. Слушай: Ако нещата около теб в един момент започват да се случват, да съществуват и да се развиват сами, от само себе си, без твоята намеса, те неизбежно в един момент тотално ще се объркат, нали? Положението бавно, но сигурно ще променя посоката си от лошо към по-лошо…
-Втория закон на Мърфи ли ми обясняваш?
-Исках да ти отворя едно допълнение към закона на Колегата Мърфи, което е от Цецко Кисинджъра, което не звучи екзистенциално, но ти не го знаеш?
-Защо ми е това в осем и нещо в неделя?
-Защото не е излишно да се знае, че нещата тотално могат да се объркат не само когато не си в системата им, а и когато си в нея. Демек – лошото идва, когато не се месиш, но ако се намесиш, също идва, дори понякога по-бързо.
Той изпи на екс втората ракия и продължи:
-Логиката на нещата е най-старата наука на тоя свят. По-стара е дори от волята на създателя му. От мен да го знаеш. Няма по-неразбиваема стена от логиката. Но не човешката. Не дори тази на създателя. Логиката на нещата. Тя е независима. Независима дори от себе си.
Третата ракия Цецко реши да изпие бавно, докато галеше обърнатата снимка с кутрето си…
-Човешката логика, адвокате, е не-по-малко железна…
-Прав си. Човешката логика може да те убие и да те накара да се преродиш. Но ако обърнеш реда й, никога няма да спреш да се чудиш от къде ти е дошло. Защото винаги, когато си се приготвил да започнеш нещо ново, веднага се пръква последното недовършено и плановете пропадат.
Не съм видял кога е приключил с последната ракия, но това нямаше значение, той обърна снимката и я побутна към мен. Видях стара снимка на законната му съпруга. Млада, дългокоса, красива, чаровна, руса и, както винаги намръщена. Цецко си прибра снимката в портфейла, слезе от стола и тръгна към вратата. Без да се обръща вдигна лявата ръка и от нея изпадна банкнотата за сметката:
-Помни, момче, логиката на нещата е навсякъде, но е неуловима, ако не внимаваш. Най-успешно се крие в женски очи, които мълчат.
След това си излезе. Допих кафето, сетне ракията и зарових очи в последната страница на вестника…
…Бай Спиро машинално се пресегна да обере празните чаши от плота и аз реших да се възползвам от момента за да го използвам да чуе напиращата в главата ми мисъл:
-Странно ми започва тоя ден… Чак интересно…
Старецът се спря и ме погледна с благите си очички:
-Всяка година на Цветница е така. Ако щеш, традиция го наречи. Но, ако ти наричаш това, което произтече току-що странно, какво ли би казал след като преживееш следващата черпавка…?
-Той едва ли ще се върне…
-Прав си, той няма да се върне. На мен тая тяхна Цветница не ми е първата, момко. Ти само не си тръгвай скоро…
-Хм, тук съм, де… Кой ще ме черпи пък сега? То се видя, че днес от рано съм на ракия…
-Следващото ти питие няма да е ракия… - почти прошепна той и ми кимна да погледна към вратата.
Вратата се отвори и през нея влезе тя. В цялата си прелест и достолепност на истинската млада жена – красива, стройна, дългокоса, руса и както винаги намръщена. Вездесъщата госпожа Елена Цветанова, прогимназиална учителка, по-позната в околията като Русото Ленче, прякор, останал й от моминство, макар понастоящем да е законна съпруга на проспериращия адвокат Цветан Цветанов, с някаква пресилена гордост премина пространството и след като ангажира половината бар-плот с дамската си чанта и всякакъв друг антураж от финтифлюшки, седна точно на мястото, на което преди броени минути седеше моят приятел, мъжа й и поздрави с “добро утро”. След което с досаден за нея жест поръча две водки с доматен сок и свали тъмните си очила, което възприех като жест на внимание спрямо самия мен, тъй като ме погледна някак специално и едната й ръка се протегна към мен за здрависване. Разбира се, нямах кой знае какъв избор, освен да я поема и всъщност да чуя:
-Здравей, момче. Как си днес?
-Благодаря, добре, госпожо, а вие?
-Питаш как съм днес? Не трябваше да бързаш да питаш. Едва ли съм готова с честния отговор, който заслужаваш, по-скоро ще те излъжа. Сиреч, едва ли ще успееш да разбереш наистина как съм. Но, нейсе, да речем, че не съм както съм искала да бъда. Иначе казано, къде-къде по-добре съм била. А ти ми изглеждаш почти предсказуемо, знаеш ли…
-Сиреч?
-Сякаш вече си изпил първата си амброзия за тоя ден и си чул преембюлата за логиката…
-Което иде да рече, че нямам избор да изпия втората амброзия и да се гмурна най-сетне във встъплението… и плавно да преплувам в същината…
-Каквото и да ти е казал Цветан, все таки нищо не си разбрал.
-Ама вие и двамата сте много странни днес. Някак…
Русото Ленче сякаш изобщо не се трогна от тъпата ми амбиция да й отнема думата. Хванах си чашата с водка с две ръце и примирено заслушах. Това, което чух, беше нещо, което ако не споделя днес, след толкова години, просто ще се пръсна…
Цветница, 1994, Хоремаг “При Кака Мара Оправната” (Притча следваща – за логиката)
-…Първото и най-значимо нещо, което човек би бил прав никога да не забравя относно логиката, особено женската е, че ако всичко изглежда, че върви нормално, значи нещо си пропуснал. Днес аз съм една уморена жена на тридесет и три години, омъжена, с две големи деца и прекрасен съпруг, щастлива до дъното на почти зрялата си душа, но уморена. От себе си, от собствената си логика. Нека ти разкажа, моето момче, за нея…
…Когато за пръв път прекрачих прага на това място, за да изпълня условието на наложеното ми разпределение като току-що излюпена млада, разбирай, съвсем нова прогимназиална учителка, почти веднага станах атракция. Бях мома, красива, руса, сама живееща, неопитна, но пълна с ентусиазма на тази порода учителки, от които съм. Почти в самото начало предметът, който започнах да преподавам на горния клас ученици стана най-предпочитаният, часовете, които провеждах станаха най-посещаваните, особено от момчетата… Не един и двама улегнали дърти ергени се втурнаха да ме свалят, но кандисах да излизам само с един. Не защото беше най-разумният от всички, не и защото беше най-красивият, а поради един таен мой критерий, който той единствен покри – беше добре облечен и говореше малко. Но упорито отблъснах незакъснялото му предложение за брак не поради друга причина, а поради една моя си – бях тайно влюбена в Генади – най-личният от момчетата в класа, на който бях класна, синът на Мария, лидерът на класа. Срамувах се от тая си грешна страст, но не исках да й устоя. Той не беше никак глупав и бързо усети, че от обикновен секс символ на селските девойки се бе превърнал услужливо бързо в обект на желанията на личност с различен статус. Природната му интелигентност не му позволи да се подиграе с късмета си, но това му изигра лошата шега да хлътне по мен също толкова неизбежно, колкото неизбежно то се бе случило на мен. Знаехме един за друг, без ясни контакти по между си наранявахме съзнателно душите си с онези безконечни флиртове, които един ден ни натикаха в кривата пътека на логиката…
…Която се раздвои внезапно в кръстопътя на оная раздяла, която е приоритет на свършека, идеалния свършек.
…Всъщност преподавах предмет, който тогава фигурираше официално в програмата като “Етика и право”. Един вторник имах урок за логиката. Реших да поднеса материала нестандартно – чрез въвличането на учениците в игра на въпроси и отговори. Тънката ми мисъл целеше да провокира фантазия у тях, да гъделичка с логическия извод, който щеше да се получи като продукт. Разбирах, че така поднесен, урокът ми щеше да се запомни и да накара всички да предпочетат класната ми стая пред кафенето следващия вторник… Започнах малко неуверено, но постепенно успях да дръпна връвчицата на интереса и … като че ли започна да се получава… Първият ми въпрос беше: “Дайте предположение на това какво е то: СИВО НА ПЪТЯ”
Първият отговор естествено даде зубрачката на класа – Венета, щерката на Киро Сеира:
“БЕТОННА СТЕНА”.
Веднага контрирах, за да провокирам изненадата и оригиналното мислене: “Абсолютно логично. Но, съгласи се, че би могло да е и МАГАРЕ. СИВО МАГАРЕ.”
Венета сви устни и ме погледна гадно. Зададох следващия въпрос:
“Както например – какво е ГОЛЯМО КАФЯВО В ПОЛЕТО?”.
Венета веднага изтърси с ирония:
“ГОЛЯМА КАФЯВА КРАВА В ПОЛЕТО”.
Тъкмо контрирах:
“Но може да бъде и ГОЛЯМА КУПЧИНА СТАРО СЕНО”
и чух гласа на Генади:
“…Или ГОЛЯМА КУПЧИНА ТОР”.
Класът избухна в смях. Те просто ме иронизираха. Очите на всички казваха едно: “Това е игра за първолаци…”.
“Генади – рекох – това е логично, да, но примерът е леко цинично звучащ. Така го намирам. Или сподели нещо по-семпло, или не се обаждай, ако обичаш.” После, упорита като сиво магаре в полето, зададох следващия въпрос:
“Някой ще продължи ли вместо мен?”
Миг затишие. След който Генади се изправи:
“Госпожо, нека задам аз един въпрос, може ли?”
“Може – казах, но ако ще ме злепоставяш дебелашки, моля те, въздържай се, защото аз не ти го гарантирам.”
Той кимна в знак на съгласие и каза следното:
“Какво е това, което като влиза е сухо, кораво и право, а когато излиза е меко, мокро и увиснало?”.
Изведнъж ми кипна и с един скок стигнах до него и го зашлевих с всичка сила. Изненадан от жеста ми, а и съборен от удара, той седна тежко на седалката си, сетне се хвана с ръка за ударената буза и с полужална физиономия троснато ми извика:
“Правилно. Може и да е ТОВА, за което си мислехте, докато ме удряте, но можеше и да е дъвка, нали…”.
Направих се, че не съм се трогнала от отговора му и си отидох на мястото. Почти бях решила – край с урока, явно се провалих, когато Генади изведнъж се оказа на метър от мен и продължи:
“Ако сменим темата, а не подхода какво ще се получи?”.
“Окей, сменявам темата: Дайте пример за факт и извод от него”.
Венета веднага се включи:
“Сладко нещо е медът. Това е факт. Изводът от тоя факт е, че медът е и лечебен.”
“Не е много категорично, но логически е вярно. – казах на Венета, а Генади скастрих:
-А ти защо стърчиш тук, а не си идеш на мястото, Евстатиев?”
“Сладко нещо е сексът. То си е факт.” – каза Генади и аз отново посегнах, но не го ударих, макар, че той инстинктивно наведе глава…
“А от тази ви реакция си правя извода, че вие или все още не сте правила секс, или сте го правила с калпав мъж…”.
Този път не само, че се разплаках, но и напуснах класната стая. Изтичах навън, на двора и седнах на пейката с лице към улицата… Твърдо бях решила да не се връщам. Раздирах се от гняв, че бях безсилна да се противопоставя на тоя келеш и дебелашкия му хумор. Но го обичах и от това ме болеше повече. Така и не съм усетила кога е седнал до мен. Не исках да гледам към него, когато най-после реши да заговори:
“Крайно време е да забравите вашата логика, госпожо.”
“Какво да забравя”
“Да забравите за мен. Хайде да се хванем на бас, че следващата ми логика няма да ви навреди.”
“На бас ли? Какво ще сториш, ако загубиш?”
“Ще призная, че съм загубил и никога няма да ви изоставя?”
“А какво ще направя, ако аз загубя?”
“Ще се омъжите!”
“Ти подиграваш ли ми се?”
“Не. Искам да разбера, приемате ли баса или…?”
“Бас без свидетел не е бас.”
“Нашата съвест е достатъчният свидетел. Е, приемате ли?”
“Приемам. Да чуя.”
“Такаа, да видим какво имаме отсреща… Виждате ли двете жени на пейката до сладоледаджията, които са си купили по един сладолед и го ядат?”
“Е?”
“Коя от двете според вас е омъжена? Тая, която е лапнала сладоледа си с цяла уста или тая, която го ближе с език?”
“Циник! Какво целиш? Да провокираш мръсното ми подсъзнание ли?”
“Не. Целя да получа отговор. Ако той се окаже правилният, ще спечелите баса…”
“…А ако се окаже неправилен, ще го загубя и ще се омъжа за Цецко Кисинджъра.”
“Да. Е, коя е омъжената.”
“Окей, Омъжената е тази, която го лапа. Е?”
“Не. Омъжена е тази, която е с халка. Грешен отговор. Мисля, че е логично.”
“А ти откъде знаеш коя е с халка и коя не е?”
“Просто е. Познавам ги и двете. А омъжената ми е съседка и е омъжена за брата на Цецко. Много скоро ще ви стане етърва, ако удържите на обещанието си.” – каза той и аз станах от пейката…
-И? – изцепих се аз нетърпелив.
Русото Ленче подаде на Бай Спиро някакви пари, пое от него някакъв ключ и свали чантата си от бар-плота:
-Какво “и”? И след месец (беше на Цветница) Илиана ми стана етърва. Тя всъщност беше тая, която си лапаше сладоледа. Тая, която го ближеше ни стана свидетелка, сиреч кума.
Русото Ленче мина през вътрешната врата на бара и изчезна…
-Какво стана? – вдигнах ръце.
Бай Спиро придърпа недопитата от мен водка:
-Не си длъжен да допиваш това. Ако искаш, ще ти направя кафе.
-Направи. Но, защо, обясни ми, трябваше да чуя всичко това?
-Защото логиката може да те научи, че колкото и да мислиш, че едно нещо е правилно, то може и да не е. По-правилното нещо е някъде наоколо, по- в сянка, от това, което виждаш. Тя наистина обичаше Генади, но се омъжи за Цецко. Не се мъчи да си правиш повече изводи…
-А къде изчезнаха всъщност двамата?
-Той я чака в стаята, за която й дадох ключ. Знае, че стаята е заключена и й трябва ключ, но и знае, че той е извадил своя ключ от вътрешната врата, за да може да влезе… Какво да ти разправям, всяка година на Цветница става така, не ми е първата тяхна Цветница. То си е тяхната традиция. А ти, ако искаш, задръж тоя вестник и го дочети. Белким позабравиш тая странна утрин. Логиката е едно такова блато, че, ако не си щъркелът, който често го нагазва, ще затънеш и никоя жаба няма да се впрегне да ти съчувства и да тръгне да те вади… Сега те оставям, че имам работа в кухнята…
…Свих вестника и се върнах в сепарето…
Една заблудена мисъл с внезапна сила се блъсна някъде в полукухата ми глава:
“Да направиш една жена щастлива не е трудно, трудното е ти да останеш щастлив…”
…Следва продължение…
Р.Донкин-1994
и най-сетне се омъжи…)
“…Ако искаш да минеш метър,
мери си приказките…”
Надпис на гърба на снимката на Цецко Кисинджъра
в портфейла на Русото Ленче
Животът човешки по един писан (и още толкова пъти неписан) принцип е преизпълнен с всякакви шарени удоволствия, но малко от всички тях са в състояние да се сравняват с едно от тях – удоволствието от първото кафе в концептуална оригинална комбинация с първата цигара за деня. Никога не е особено важно от какво качество ще е цигарата, нито е толкова важна марката на кафето, но е на особена почит някъде в препълненото ти от суета съзнание фактът – къде пиеш кафето, кой ти го е сварил и в колко часа консумираш тая заветна суета. Имаше време (един непреклонно паметен откъслек от шарения ми живот), когато робувах с цялата си ревност на тезата, че са малко силите, които могат да ме победят и разубедят да не бъда в 8.00 ч. точно в кръчмата на Кака Мара Оправната и да не пия от своята чаша… Но явно не съм бил много прав да робувам толкова сляпо…
…Беше някак сакрално свежо да се наслаждавам на парата, която излизаше от чашата и, смесена с тютюневия дим нежно галеше брадата ми, прясно обръсната, когато изведнъж нещо ме накара да извърна поглед от сепарето и да съзра гърба на Цецко Кисинджъра на един от високите столове на бара. Цецко, сякаш усетил, че го гледам, без да се обръща, вдигна ръка към мен:
-Донеси си кафето.
След секунди вече се гледахме очи в очи. Лицето му имаше оня уморен вид, който той рядко си позволяваше да демонстрира, а още по-рядко му се случваше да допуска изобщо.
-Изглеждаш мръсно и гадно. Явно имаш притеснение някакво. – рекох аз, отегчен за своя сметка от нелепата тишина помежду ни. Не ми отговори веднага, просто ме гледаше. Сетне вдигна ръка към Бай Спиро, който се шушнеше нещо из бара и бавно му каза:
-Донеси ни по една ракия. И нарежи един домат от градината.
-Не съм си допил кафето, господин адвокате, а и нещо ми е рано за ракия… Вярно, че днес не съм на работа, ама…
Цецко вяло, но категорично махна с ръка и постави показалец пред устните си:
-Имам повод да почерпя. Днес е Цветница, а моето име, харесвам го или не, е Цветан. Това, приятелю, е моята позиция, а твоята, ако ти е трудно да си я изясниш, ще ти помогна. Постави я върху вече съградения постулат от един, който, да ме прощаваш, ама е малко по-умен и от тебе и от мене и от всички…
-Добре де, щом е Цветница… За какъв постулат говориш?
-Цитирам: “Когато някой има желание да те почерпи, не му пречи.” Лао Дзъ. Древнокитайски философ. Не ми се ще да вярвам, че можеш да наддумаш Лао Дзъ.
Когато ракиите грейнаха пред нас и чинийката с домата се плъзна по между им, рекох да попитам отново:
-Да ти е живо и здраво името, адвокате, ама защо ни трябва да отпочваме празника толкоз рано, за къде бързаме?
-Аз не бързам. – рече Цецко и гаврътна на екс първата ракия. След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади дебелия портфейл, лиши го от банкнота, някакво листче, което смачка и хвърли в пепелника и една снимка, която постави с лице към плота пред себе си.
-А това какво е? – посочих снимката.
-Когато ме видиш да правя това, което направих току що за трети път, ще разбереш сам. Животът, Румене, е странно нещо. Знам, че си го чувал и преди. Но не си чувал това. Слушай: Ако нещата около теб в един момент започват да се случват, да съществуват и да се развиват сами, от само себе си, без твоята намеса, те неизбежно в един момент тотално ще се объркат, нали? Положението бавно, но сигурно ще променя посоката си от лошо към по-лошо…
-Втория закон на Мърфи ли ми обясняваш?
-Исках да ти отворя едно допълнение към закона на Колегата Мърфи, което е от Цецко Кисинджъра, което не звучи екзистенциално, но ти не го знаеш?
-Защо ми е това в осем и нещо в неделя?
-Защото не е излишно да се знае, че нещата тотално могат да се объркат не само когато не си в системата им, а и когато си в нея. Демек – лошото идва, когато не се месиш, но ако се намесиш, също идва, дори понякога по-бързо.
Той изпи на екс втората ракия и продължи:
-Логиката на нещата е най-старата наука на тоя свят. По-стара е дори от волята на създателя му. От мен да го знаеш. Няма по-неразбиваема стена от логиката. Но не човешката. Не дори тази на създателя. Логиката на нещата. Тя е независима. Независима дори от себе си.
Третата ракия Цецко реши да изпие бавно, докато галеше обърнатата снимка с кутрето си…
-Човешката логика, адвокате, е не-по-малко железна…
-Прав си. Човешката логика може да те убие и да те накара да се преродиш. Но ако обърнеш реда й, никога няма да спреш да се чудиш от къде ти е дошло. Защото винаги, когато си се приготвил да започнеш нещо ново, веднага се пръква последното недовършено и плановете пропадат.
Не съм видял кога е приключил с последната ракия, но това нямаше значение, той обърна снимката и я побутна към мен. Видях стара снимка на законната му съпруга. Млада, дългокоса, красива, чаровна, руса и, както винаги намръщена. Цецко си прибра снимката в портфейла, слезе от стола и тръгна към вратата. Без да се обръща вдигна лявата ръка и от нея изпадна банкнотата за сметката:
-Помни, момче, логиката на нещата е навсякъде, но е неуловима, ако не внимаваш. Най-успешно се крие в женски очи, които мълчат.
След това си излезе. Допих кафето, сетне ракията и зарових очи в последната страница на вестника…
…Бай Спиро машинално се пресегна да обере празните чаши от плота и аз реших да се възползвам от момента за да го използвам да чуе напиращата в главата ми мисъл:
-Странно ми започва тоя ден… Чак интересно…
Старецът се спря и ме погледна с благите си очички:
-Всяка година на Цветница е така. Ако щеш, традиция го наречи. Но, ако ти наричаш това, което произтече току-що странно, какво ли би казал след като преживееш следващата черпавка…?
-Той едва ли ще се върне…
-Прав си, той няма да се върне. На мен тая тяхна Цветница не ми е първата, момко. Ти само не си тръгвай скоро…
-Хм, тук съм, де… Кой ще ме черпи пък сега? То се видя, че днес от рано съм на ракия…
-Следващото ти питие няма да е ракия… - почти прошепна той и ми кимна да погледна към вратата.
Вратата се отвори и през нея влезе тя. В цялата си прелест и достолепност на истинската млада жена – красива, стройна, дългокоса, руса и както винаги намръщена. Вездесъщата госпожа Елена Цветанова, прогимназиална учителка, по-позната в околията като Русото Ленче, прякор, останал й от моминство, макар понастоящем да е законна съпруга на проспериращия адвокат Цветан Цветанов, с някаква пресилена гордост премина пространството и след като ангажира половината бар-плот с дамската си чанта и всякакъв друг антураж от финтифлюшки, седна точно на мястото, на което преди броени минути седеше моят приятел, мъжа й и поздрави с “добро утро”. След което с досаден за нея жест поръча две водки с доматен сок и свали тъмните си очила, което възприех като жест на внимание спрямо самия мен, тъй като ме погледна някак специално и едната й ръка се протегна към мен за здрависване. Разбира се, нямах кой знае какъв избор, освен да я поема и всъщност да чуя:
-Здравей, момче. Как си днес?
-Благодаря, добре, госпожо, а вие?
-Питаш как съм днес? Не трябваше да бързаш да питаш. Едва ли съм готова с честния отговор, който заслужаваш, по-скоро ще те излъжа. Сиреч, едва ли ще успееш да разбереш наистина как съм. Но, нейсе, да речем, че не съм както съм искала да бъда. Иначе казано, къде-къде по-добре съм била. А ти ми изглеждаш почти предсказуемо, знаеш ли…
-Сиреч?
-Сякаш вече си изпил първата си амброзия за тоя ден и си чул преембюлата за логиката…
-Което иде да рече, че нямам избор да изпия втората амброзия и да се гмурна най-сетне във встъплението… и плавно да преплувам в същината…
-Каквото и да ти е казал Цветан, все таки нищо не си разбрал.
-Ама вие и двамата сте много странни днес. Някак…
Русото Ленче сякаш изобщо не се трогна от тъпата ми амбиция да й отнема думата. Хванах си чашата с водка с две ръце и примирено заслушах. Това, което чух, беше нещо, което ако не споделя днес, след толкова години, просто ще се пръсна…
Цветница, 1994, Хоремаг “При Кака Мара Оправната” (Притча следваща – за логиката)
-…Първото и най-значимо нещо, което човек би бил прав никога да не забравя относно логиката, особено женската е, че ако всичко изглежда, че върви нормално, значи нещо си пропуснал. Днес аз съм една уморена жена на тридесет и три години, омъжена, с две големи деца и прекрасен съпруг, щастлива до дъното на почти зрялата си душа, но уморена. От себе си, от собствената си логика. Нека ти разкажа, моето момче, за нея…
…Когато за пръв път прекрачих прага на това място, за да изпълня условието на наложеното ми разпределение като току-що излюпена млада, разбирай, съвсем нова прогимназиална учителка, почти веднага станах атракция. Бях мома, красива, руса, сама живееща, неопитна, но пълна с ентусиазма на тази порода учителки, от които съм. Почти в самото начало предметът, който започнах да преподавам на горния клас ученици стана най-предпочитаният, часовете, които провеждах станаха най-посещаваните, особено от момчетата… Не един и двама улегнали дърти ергени се втурнаха да ме свалят, но кандисах да излизам само с един. Не защото беше най-разумният от всички, не и защото беше най-красивият, а поради един таен мой критерий, който той единствен покри – беше добре облечен и говореше малко. Но упорито отблъснах незакъснялото му предложение за брак не поради друга причина, а поради една моя си – бях тайно влюбена в Генади – най-личният от момчетата в класа, на който бях класна, синът на Мария, лидерът на класа. Срамувах се от тая си грешна страст, но не исках да й устоя. Той не беше никак глупав и бързо усети, че от обикновен секс символ на селските девойки се бе превърнал услужливо бързо в обект на желанията на личност с различен статус. Природната му интелигентност не му позволи да се подиграе с късмета си, но това му изигра лошата шега да хлътне по мен също толкова неизбежно, колкото неизбежно то се бе случило на мен. Знаехме един за друг, без ясни контакти по между си наранявахме съзнателно душите си с онези безконечни флиртове, които един ден ни натикаха в кривата пътека на логиката…
…Която се раздвои внезапно в кръстопътя на оная раздяла, която е приоритет на свършека, идеалния свършек.
…Всъщност преподавах предмет, който тогава фигурираше официално в програмата като “Етика и право”. Един вторник имах урок за логиката. Реших да поднеса материала нестандартно – чрез въвличането на учениците в игра на въпроси и отговори. Тънката ми мисъл целеше да провокира фантазия у тях, да гъделичка с логическия извод, който щеше да се получи като продукт. Разбирах, че така поднесен, урокът ми щеше да се запомни и да накара всички да предпочетат класната ми стая пред кафенето следващия вторник… Започнах малко неуверено, но постепенно успях да дръпна връвчицата на интереса и … като че ли започна да се получава… Първият ми въпрос беше: “Дайте предположение на това какво е то: СИВО НА ПЪТЯ”
Първият отговор естествено даде зубрачката на класа – Венета, щерката на Киро Сеира:
“БЕТОННА СТЕНА”.
Веднага контрирах, за да провокирам изненадата и оригиналното мислене: “Абсолютно логично. Но, съгласи се, че би могло да е и МАГАРЕ. СИВО МАГАРЕ.”
Венета сви устни и ме погледна гадно. Зададох следващия въпрос:
“Както например – какво е ГОЛЯМО КАФЯВО В ПОЛЕТО?”.
Венета веднага изтърси с ирония:
“ГОЛЯМА КАФЯВА КРАВА В ПОЛЕТО”.
Тъкмо контрирах:
“Но може да бъде и ГОЛЯМА КУПЧИНА СТАРО СЕНО”
и чух гласа на Генади:
“…Или ГОЛЯМА КУПЧИНА ТОР”.
Класът избухна в смях. Те просто ме иронизираха. Очите на всички казваха едно: “Това е игра за първолаци…”.
“Генади – рекох – това е логично, да, но примерът е леко цинично звучащ. Така го намирам. Или сподели нещо по-семпло, или не се обаждай, ако обичаш.” После, упорита като сиво магаре в полето, зададох следващия въпрос:
“Някой ще продължи ли вместо мен?”
Миг затишие. След който Генади се изправи:
“Госпожо, нека задам аз един въпрос, може ли?”
“Може – казах, но ако ще ме злепоставяш дебелашки, моля те, въздържай се, защото аз не ти го гарантирам.”
Той кимна в знак на съгласие и каза следното:
“Какво е това, което като влиза е сухо, кораво и право, а когато излиза е меко, мокро и увиснало?”.
Изведнъж ми кипна и с един скок стигнах до него и го зашлевих с всичка сила. Изненадан от жеста ми, а и съборен от удара, той седна тежко на седалката си, сетне се хвана с ръка за ударената буза и с полужална физиономия троснато ми извика:
“Правилно. Може и да е ТОВА, за което си мислехте, докато ме удряте, но можеше и да е дъвка, нали…”.
Направих се, че не съм се трогнала от отговора му и си отидох на мястото. Почти бях решила – край с урока, явно се провалих, когато Генади изведнъж се оказа на метър от мен и продължи:
“Ако сменим темата, а не подхода какво ще се получи?”.
“Окей, сменявам темата: Дайте пример за факт и извод от него”.
Венета веднага се включи:
“Сладко нещо е медът. Това е факт. Изводът от тоя факт е, че медът е и лечебен.”
“Не е много категорично, но логически е вярно. – казах на Венета, а Генади скастрих:
-А ти защо стърчиш тук, а не си идеш на мястото, Евстатиев?”
“Сладко нещо е сексът. То си е факт.” – каза Генади и аз отново посегнах, но не го ударих, макар, че той инстинктивно наведе глава…
“А от тази ви реакция си правя извода, че вие или все още не сте правила секс, или сте го правила с калпав мъж…”.
Този път не само, че се разплаках, но и напуснах класната стая. Изтичах навън, на двора и седнах на пейката с лице към улицата… Твърдо бях решила да не се връщам. Раздирах се от гняв, че бях безсилна да се противопоставя на тоя келеш и дебелашкия му хумор. Но го обичах и от това ме болеше повече. Така и не съм усетила кога е седнал до мен. Не исках да гледам към него, когато най-после реши да заговори:
“Крайно време е да забравите вашата логика, госпожо.”
“Какво да забравя”
“Да забравите за мен. Хайде да се хванем на бас, че следващата ми логика няма да ви навреди.”
“На бас ли? Какво ще сториш, ако загубиш?”
“Ще призная, че съм загубил и никога няма да ви изоставя?”
“А какво ще направя, ако аз загубя?”
“Ще се омъжите!”
“Ти подиграваш ли ми се?”
“Не. Искам да разбера, приемате ли баса или…?”
“Бас без свидетел не е бас.”
“Нашата съвест е достатъчният свидетел. Е, приемате ли?”
“Приемам. Да чуя.”
“Такаа, да видим какво имаме отсреща… Виждате ли двете жени на пейката до сладоледаджията, които са си купили по един сладолед и го ядат?”
“Е?”
“Коя от двете според вас е омъжена? Тая, която е лапнала сладоледа си с цяла уста или тая, която го ближе с език?”
“Циник! Какво целиш? Да провокираш мръсното ми подсъзнание ли?”
“Не. Целя да получа отговор. Ако той се окаже правилният, ще спечелите баса…”
“…А ако се окаже неправилен, ще го загубя и ще се омъжа за Цецко Кисинджъра.”
“Да. Е, коя е омъжената.”
“Окей, Омъжената е тази, която го лапа. Е?”
“Не. Омъжена е тази, която е с халка. Грешен отговор. Мисля, че е логично.”
“А ти откъде знаеш коя е с халка и коя не е?”
“Просто е. Познавам ги и двете. А омъжената ми е съседка и е омъжена за брата на Цецко. Много скоро ще ви стане етърва, ако удържите на обещанието си.” – каза той и аз станах от пейката…
-И? – изцепих се аз нетърпелив.
Русото Ленче подаде на Бай Спиро някакви пари, пое от него някакъв ключ и свали чантата си от бар-плота:
-Какво “и”? И след месец (беше на Цветница) Илиана ми стана етърва. Тя всъщност беше тая, която си лапаше сладоледа. Тая, която го ближеше ни стана свидетелка, сиреч кума.
Русото Ленче мина през вътрешната врата на бара и изчезна…
-Какво стана? – вдигнах ръце.
Бай Спиро придърпа недопитата от мен водка:
-Не си длъжен да допиваш това. Ако искаш, ще ти направя кафе.
-Направи. Но, защо, обясни ми, трябваше да чуя всичко това?
-Защото логиката може да те научи, че колкото и да мислиш, че едно нещо е правилно, то може и да не е. По-правилното нещо е някъде наоколо, по- в сянка, от това, което виждаш. Тя наистина обичаше Генади, но се омъжи за Цецко. Не се мъчи да си правиш повече изводи…
-А къде изчезнаха всъщност двамата?
-Той я чака в стаята, за която й дадох ключ. Знае, че стаята е заключена и й трябва ключ, но и знае, че той е извадил своя ключ от вътрешната врата, за да може да влезе… Какво да ти разправям, всяка година на Цветница става така, не ми е първата тяхна Цветница. То си е тяхната традиция. А ти, ако искаш, задръж тоя вестник и го дочети. Белким позабравиш тая странна утрин. Логиката е едно такова блато, че, ако не си щъркелът, който често го нагазва, ще затънеш и никоя жаба няма да се впрегне да ти съчувства и да тръгне да те вади… Сега те оставям, че имам работа в кухнята…
…Свих вестника и се върнах в сепарето…
Една заблудена мисъл с внезапна сила се блъсна някъде в полукухата ми глава:
“Да направиш една жена щастлива не е трудно, трудното е ти да останеш щастлив…”
…Следва продължение…
Р.Донкин-1994
Няма коментари:
Публикуване на коментар