Страници

Добре дошъл! (Може би ще си отидеш бързо, но, все пак, Благодаря, че дойде!)

Това е страницата на РУМЕН ДОНКИН.

За Прозата

“Исках да кажа на хората една единствена дума.
Не успях. И станах писател…”

Станислав Лец
Викът на бащиното сърце

петък, 28 август 2009 г.

Джентълменът и кокошките


(…Или как Щерката на Киро Сеира се разубеди окончателно да отписва завинаги мъжкото съсловие от Човешкия вид…)
“…Не всичко, което може да бъде преброено има значение,
а и не всичко, което има значение, може да бъде преброено…”
Алберт Айнщайн

11.05.1994 г., Свети Свети Кирил и Методий (по Стария стил),
Хоремаг “При Кака Мара Оправната”

…Докато с усърдие нахълтвах през вратата, до болка отегчен от пороя, почти съсипал чадъра ми и с ясното съзнание, че така и така съм закъснял за поканата, първото нещо, което ми се натрапи, бе тишината. Вече имах време и възможност да се огледам и да установя, че относно закъснението, наистина бях закъснял, софрата беше сложена, дори препълнена, всички, за които знаех, че ще са в купона, бяха тук, воглаве с виновниците за празника – Киро Сеира и братът му близнак Мето Челебията… Но все още не намирах начин да си обясня тая тягостна тишина. Очаквах да се изгубя в разгара, да кънти от сиртаки и шум… всякакъв… Все пак, бях един от поканените и се запътих към мястото си. Бай Спиро ме пресрещна и пое мокрия ми чадър.
-Какво става? Да не би да се е смарангясал джумбушът?
-Ами, кво да ти кажа… - погледна ме угрижен келнерът - …Венетка май е напът да скапе купона. Има си проблем момето…
-А!?
-Абе, ти сядай, сядай, ще разбереш…
Седнах, разбира се. И понеже повечето глави бяха наведени, сам си сипах голямата ракия, сам си придърпах една от салатите и си хапнах първото мезе преди първия тост (такъв си ми е адетът). Сетне си вдигнах чашата и рекох:
-Е, айде, наздраве на компанията. Вие, именяците, да сте ми живи, здрави и дълголетни, злото да бега от вас и тия около вас, да илядите и да спиете спокойно всека нощ додека Бог ви е писал да сте тука.
Няколко чаши удариха моята и докато се оглеждах, забелязах Венета – щерката на Киро Сеира и племенница на Мето Челебията, забелязах подпухналите й очи и възчервените (още детски) бузки… Може би щях да продължа да разсъждавам относно думите на Бай Спиро, обаче Мето най-после наруши вече гадното мълчание:
-Кой че му каже? – и плахо се заоглежда. Венета обърса с кърпичка лявото си слепоочие и наведе главица.
Киро вдигна ръце и отвори уста, но аз го прекъснах (имах и тоя малко лош адет):
-Изглеждате така, сякаш току-що сте получили лоша новина…
-Ами… – включи се Киро – оно не е новина, ама не е и убаво. Яз че му го кажем… Венетка има проблем. А тизе знаеш, дека коги Венетка има проблем, яз и чича й, и цело село околовръст имаме йощ по-голем таков…
Знаех. Венетка, сирачето без майка, от около четиринайсет години отглеждана и обгрижвана от Киро вдовеца и Мето ергена беше крайъгълният камък в отношенията не само между двамата братя, но и в отношенията между всички техни приятели… Отново хвърлих бегъл поглед към нея – момиче в пубертета, нежно и невинно, природно красиво, направо прелестно създание. Но днес беше тъжно. Заредих се с търпението да разбера защо.
-…Яз и чича й не бееме млогу съгласни тоя кияк Ванчовото момче Валери да й е гадже, ама рекохме – айде да не трошиме хатъро на децата… Нали, брато…
Брато кимна:
-Абе яз лесно моем да го найдем и да го натепам…
-Да не си го барнал! – писна Венетка.
-Нема, чиче, нема, яз само казвам… Нали, ама, Руменчо, батковото, виж сега… Брато, ти по-убаво че му го обясниш…
-Та… - почна пак Киро – рекъл й, че е кокошка. Демек тъпа била и смотана, яз това си мислим, че е искал да каже… Она дурлила, ревала, търчи днеска тука и вика – Аз го, тате, мислех, че е джентълмен…
Киро внезапно млъкна. Ама на мен вече не ми се слушаше тишина…:
-Е, и?
-И… и сега са в раздяла. Ти това го маани, момчета под път и над път, ние че й доведеме друго момче, наше момче… Ама проблемата съга е, че Венета не верва в мъжкото съсловие…
-Какво?
-Не ме питай. Она го каза, нейни са си думите. Она и майкя й така думаше, засукано… Немало било джентълмени на тоя свет. Това понятие било кухо и без съдържание…
-Мале, брато, толку си се притеснил, та чак си го запомнил…
-Защо? – започнах аз, като съзнателно се взрях във Венета. – Не съм съгласен, че понятието “джентълмен” е изпразнено от съдържание съвсем… Само защото някой недоказал се мъж просто не е такъв…
-А така, помогни малко, че взе да ни приседа ичкията и таковааме мамата на празнико… - оживи се Мето, а аз продължих невъзмутим:
-…Джентълменът е всъщност онзи мъж, или както вие бихте го нарекли, госпожице, член на мъжкото съсловие в този свят на човешкия вид, който е много неща…
-…Господин Донкин, назовете ми поне три неща, които е този ваш “джентълмен”. – вдигна мокрия си поглед Венета и криво се усмихна.
-Разбира се, мога дори пет да назова…
-Пет. Да чуя…
-Първо, но не на последно място, което важи и за останалите четири, джентълмен е онзи мъж, който е учтив и елегантен…
-Учтив и елегантен… Беше… в началото…
-Второ, джентълменът е себеотдаен и състрадателен…
-Мммм… малко, ама пак само в началото…
-Трето, джентълменът е честен, сиреч мъж, който държи на думата си…
-Той не удържа на думата си!
-Четвъртото и петото интересува ли ви?
-Да.
-Четвърто, джентълменът е търпелив и услужлив…
-И пето?
-И пето, онзи мъж, който до последно остава верен на принципите си и признателен към ближния си, е истински джентълмен…
Венета тъкмо се беше въодушевила и пак наведе нос. Тогава неочаквано се намеси Милан Улавия, седящ в дъното на сепарето, комуто не бях обърнал внимание до сега:
-Вие, господин Донкин, с присъщата си, малко разточителна по моему, словоохотливост, хубаво ги нахвърлихте, в интерес на истината, най-достоверните щрихи на истинския джентълмен, но защо ли ме връхлита съмнението, че ние всички трябва дружно да се заемем със задачата, ВСЪЩНОСТ ДА ДОКАЖЕМ тия характеристики…
Последното Милан почти го изкрещя, в очите му се прочете нещо като гняв (може би към мен)… Мето ме докосна по ръката:
-Не му се впрегай, нали знаеш, че е малко улав…
-Инак нема музика – обади се Кака Мара от бара – Венетка каза – нема да свири музика, додека съм тъжна. Точка. Ти какво ме гледаш, господин Донкин, женска солидарност не знаеш ли какво е…?
-Знам какво е… женска солидарност. Едно от оръжията, пред които “Калашников” е детска играчка…
Киро Сеира се размърда тежко и с недвусмислен жест на огромната си десница (“Тишина”) още по-тежко започна:
-…Учтив и елегантен, викаш… беше първото… Яз самият бех веднъж учтив и елегантен…
-Тате, моля те, да не изтърсиш сега някоя простотия…
-Тихо. Че си забравим мисълта и сите че го загазите, а най-веке ти.
-Извинявай, тате.
-Яз нали съм таксиджия. Най-редовно кесехме с колегите пред Балкантуристо, некоги беше сал оно хотел, у кой преспиваха разни таквиа – я от Ингилизко, я от Френско… Та у един таков следобед, бееме се скатале под арката на входа, гледаме с колегата, излазят от хотела двамца – мъж и жена и жената нещо нервна такава, а мъжо се оглежда… Колегата ме подбутна:
-Кире, Кире – вика – тия такси тражат, рипай, ти си наред, мене нещо ме мързи…
Язе рипнах, изтъпаних се пред них, викам:
-Заповедайте, господа… (тогава ние бехме на “другарю”, ама тия нали беха уж ябанджии, не върви да ги другаросвам)…
Оня нищо ми не рече, директно отвори задната врата на жигулето и мадамата се шмугна. Додека оня заобиколи да се качи от другата страна, язе веке си бех на местото, скивам у огледалото и чекам кавалеро да ми обади посока, нали, все пак… на нас такава ни е работата – требе да знаеме… Обаче тоя, братче, все едно мене ме нема, гушна момето, взе нещо на уше да й хортува, на мене само ми кимна едно “Карай” и до там… Е, яз подкарах… Попоглеждам у огледалото, нишан некакъв да вдена, макя, нема… Прегърна си я и току тихо нещо й се ливри, извинява, демек… А она му вика:
-Никакъв кавалер не си, никакъв джентълмен…
-Недей така, миличко, не съм ли достатъчно внимателен?
-Не си.
-Отворих ти вратата…
-На таксито. А да ми отвориш входната врата на хотела забрави…
-Но…
-Шът. И не ми запали цигарата, а ми подаде запалката в ресторанта. И още преди това не застана зад стола, преди да седна…
Гледам аз, броячът си върти, веке излазям от градо… Рекох, конфуз че се получи, требе некак да го избегнем. Сбрах си мислиците, поокашлях се така, издебело, па току им рекох:
-Извинете, госпожо, и вие, господине, че така съм с гръб към вас, но, за къде пътуваме?
Тогива с оня си срещнахме очите у огледалото и он ми рече:
-Извинен сте, хотел “Тримонциум”, Пловдив…
Е, те това беше приказка. И яз културен, та културен, дека викаш ти – учтив и елегантен…, така, де, извини ми се човекот подобаващо, повеке не ги занимавах сос себе си… Стигнахме Пловдив, излезнах пръв, отворих им вратите…
-Е? – усмихна се Венета.
-Джентълмен ли съм бил или не съм бил?
-Бил си.
-А, така. Брато, ти си наред. Пресъхна ми гърлото, ай, наздраве…
Мето се сепна, но бързо пое щафетата:
-Яз у тоо хотел пред кой брато е кибичил за мющерия у жегата, съм келнер. Коги е сезонот на нашата мющерия келепирот е от чужденците. Всеки клиент е важен, всека поръчка – кука за шаран. Ама като се закучи некогиш… До обед само разни кафеджии… Те у един таков предиобед случих на празен район, чак къде десет часо иде една двойка – младеж и девойка, засукани такива, она беше чужденка, французойка май, а нашичкия веднага го познах, че е гларусче, ама яз – деликатен, та чак мазен – пристъпям:
-Добро утро.
-Добро утро…
-Какво да бъде?
-Две кафета и две минерални води.
-Две кафета и две минерални води. Добър избор. Друго?
-Това е за сега. Ще помислим малко…
Окей, викам си, мисли си колко искаш. Оттеглих се на служебната маса и кротнах… Ама тоя като да немаше намерение даже менюто да отваря, почна да я гали, целува по вратлето, зад вратлето, оная му се топи у ръцете, яз нададох уше и подочух разваления й български:
-Ох, врат ми се схванал… Неразположена…
-Целувка имам за теб, ще мине бързо… - и току я хапе по врато…
Рекох, сваля я, не губи време… Ама на мен времето ми отече, стана половин час как “мисли” и кафетата си даже не посегат у залисията, камо ли поръчка да правят… Шефот взе да ми прави муцки иззад кухнята. Рекох и яз кат тебе, брато, време е да се намесим… Пристъпям яз и се покланям леко:
-Дали решихте вече?
-Не, още малко време ни трябва, ние ще ви извикаме…
И пак се почна едно гнявене, целуване… Понеже не вървеше шефот да ме гледа как кръстосвам ноги на служебната маса, защъках си яз из районот, пепелници чистих, дип, че си беха чисти, покривки изпъвах и току масата с кафеджиите си обикалям и ща не ща дочувам:
-Ох, лява ръка болии…
-Къдеее?
-Туууук.
-Целувка имам за ръчичка… Ще мине бързо…
После й “излекува” поред и десната кунка, слезе към коремчето и тъкмо се навеждаше едно от коленцата да цери, не издържах и без да се покашлювам се наведох да му рекна на уше и му го рекнах:
-Абе, кавалера, като си толкоз разбирач у разните му там болежки, мога ли да споделя нещо?
Малко се сепна гларусчето мамино, изненадах го един вид, ама клъвна:
-Да, кажете…
-Абе, каня се от одеве да те питам – ти хемероиди лекуваш ли?
Венета почти стана от мястото си и прекъсна чичо си с явно възмущение:
-Ееее, чичо, това е гадно!
-Е, гадно е, де, и аз исках да е гадно. Не казвам, че се проявих като джентълмен. Моя клиент беше джентълменот – толкоз млогу се беше амбицирал да я свали тая мацка, че беше се превърнал в самата себеотдайност и състрадателност…
-Прав си, човекът е бил истински джентълмен. Какво стана после?
-Нищо особено, плати кафетата и водите, прошушна нещо на госпойцата, което не чух и двамата се изнизаха от ресторанта, а аз се направих, че некой ме вика в кухнята… Ама човекот си беше джентълмен…
-Господин Донкин – погледна ме някак от високо Венета – джентълменът трябваше да е честен и държащ на думата си, нали…
Докато реагирам, Кака Мара се обади, сякаш подготвена:
-С един таков екземпляр, честен та честен, чак досаден, ме срещна съдбата преди години у една лятна вечер, след Петровите горещници беше. Таман си бех оправила леглото и си допивах вечерната ичкия по нощница и чуем яз – тропа се на вънкашната врата. Бай ти Спиро убаво ме е учил затворена врата у некой заман да не отварям, ама язе нали съм любопитна повеке от колко съм умислена, взех, че отворих.
-И?
-И. Некаков мъж. Отмах го усетих, че не е тукашен, запревива се таков, на ябанджийски ми говори, на ингилизки беше…
-Гуд ивнинг, вери сори, мадам… - Криво-лево ми обясни дека бил турист, излезнал от некакъв хотел да се разхожда, заплеснал се по природата, закъснел и – с две думи – се изгубил, стъмнило се, било невъзможно да се върне… Май нейм, вика, ис Смит…
-Добре, де – викам – Смит си, Смит си, какво да правя аз?
И он пай взе да се гъне:
-Мадам, вижте сега, (на ингилизки говори, ама яз сега не моем го повторим, ама го разбрах, всичко му разбрах) аз съм джентълмен, давам ви своята честна дума…
-А бе, човек, що сакаш, бре, подслон ли сакаш, да спиеш при мен ли сакаш? – викам.
-Не, абсурд, мадам, не при вас, аз съм джентълмен, имате думата ми, няма да ви сторя нищо лошо, това е против принципите ми…
-Влазяй – викам му – имам место, и това тука е малко хотел, дошел си къде требе, късмет си извадил…
-Да, исках да помоля, е ли е възможно да остана до сутринта, аз ви обещавам, че няма да имате проблем, аз съм джентълмен, давам ви честната си дума…
-Стига си я развевал – викам – тая дума като байряк, влазяй тука, че измръзнааме и двамата на вратата…
-И?
-И. Влезна човекот, вкарах го у столовата, сипах му манджа, чукнахме по чаша ракия, поуспокои се, взе да ми разправя кой е, откъде е – разбрах от Съсекс бил, некъде у Ингилизко е това, женен бил, три дечиня имал и млада невеста, и все току повтаря - аз съм честен джентълмен и си държа на думата – демек, това дека още на вратата ми е казал е хвърлен камък и така нататък. Взех да се прозевам по некое време, разгеле, усети се, че ми е досаден веке, помоли да го заведа там дека ке спие, заведох го, оставих го и си легнах…
-И?
-И. На сабахлента, излазям на дворо и он ме чека на вратата – станал веке, пооблекъл се, ама не съвсем, кърши ръце – вода къде имало, пита, нали е джентълмен, да се поизмиел, хигиената била принцип и прочие… Показах му външната чешма, нали е излезнал така или иначе, кърпа му подадох и се заех с моите си дела… По едно време иде при мен и ме дърпа за ръката. Сочи ми нещо, гледам яз и се не сещам, а он пай ми сочи – животинките ми сочи – имам по двора та щъкат некоя и друга кокошка и петленца…
-Кокошки, бе, кокошки – викам – вие у вазе немате ли си?
А он ми обяснява:
Имаме. И съм виждал много и в Англия и по света и тук в България, но във вашия двор гледката е странна някак.
-Е, кое й е странното пък толкоз?
-Ами обикновено, съотношението мъжки – женски екземпляри – вика – е стандартно навсякъде – кокошките са повече от петлите, а обикновено петелът е един на няколко или повече кокошки. При вас е обратното, това е невиждано – аз успях да преброя, броих внимателно няколко пъти – вие имате само една кокошка, тоест един женски екземпляр и цели пет петела, тоест пет мъжки екземпляра…
-Е? Знам какво имам.
-Защо е така?
-Виж, то от тия петимата само едното е петел – викам – другото са джентълмени…
-И?
-И. Не пита повече. Наведе главата, каза, че е време да тръгва и си хвана вратата. Рекох поне да го поизпратя, а той вече на излазяне се обърна и ми каза:
-Съжалявам… Но аз наистина съм джентълмен.
Честен човек, Венетке. Удържа на думата си.
-Честен, да – подстана пак Венета – и очевидно си е удържал на думата, че нищо няма да ти стори… Но, джентълменът трябва да е освен всичко това, още и търпелив и услужлив…
-…По-търпелив и по-услужлив джентълмен от моя син Стефчо аз не съм виждал – обади се от дъното на сепарето Милан Улавия. Всички врътнахме глави към него, той кимна, сви си вестника и продължи:
-И на мен веднъж ми се случи подобно нещо – да ми тропнат късно вечер на вратата закъсали за подслон, ама не беше английски турист, а две блондинки, младички, досущ еднакви, май да бяха близначки. Малко се смутиха като им отворих, може би не очакваха да им отвори сдухано старче като мен. Ама нали ги пуснах да влязат, поокопитиха се. Нахраних ги и аз, както ти, Марийо, твоя, от дума на дума им обясних, че за спане по-широко ми е на втория етаж, където спи синът ми. Като чуха за него, закиприха се и двете и току изведнъж им се доспа. Качих ги горе, извиках Стефчо, ама на него не случайно му викат Стефчо Гьона, хич не се и трогна, четеше некакъв вестник, посочи леглото персон и половина – демек – нека на него легнат - и продължи да си чете… Нейсе, оттеглих се ужким аз, ама не слязох веднага долу, притворих вратата и се заслушах, даже малко попоглеждам така през процепа, гайле ми е – тия двечките – гледам ги такива едни шавръкливички, май не за спане се готвят… Мина малко време, беха уж легнали, моят синковец даже лампата беше угасил, топур-топур едната току се надвеси над леглото му. Стресна се той, ама не чух хубаво какво точно каза, то навънка гръмотевици, светкавици, буря почнала… Ама нея я чух:
-Господине, - вика, нямате ли някое одеяло в повече? Застудя, на нас и е студено на онова легло. Стефчо стана, отвори гардероба, взе едно одеяло, хвана я за ръка, заведе я до дружката й, сложи я да легне и я зави. После угаси лампата и си легна и той. Брях, викам, моя Стефчо какво услужливо момче бил. Ама нещо ме спираше, та не си слязох долу. Имало какво да видя, тая стана по некое време и, както си беше увита с одеялото пак дощъпурка до стефчовото легло…
-Извинете, господине, - вика – ама ние така и не се стоплихме, направете нещо…
Стефчо като че ли малко се подразни, явно този път се беше унесъл, ама първом си потрая, после си взе одеялото, с което се беше завил, пак я хвана за ръчица, заведе я до дружката й и я зави. Пак угаси лампата и си легна. Викам си – Такаа, не само услужлив, ами и търпелив…
-Е, докога така? – сопна се Киро Сеира.
-Ами, тая мацка явно и тя беше упорита и търпелива, щото таман да си хвана аз стълбите, взе, че стана за трети път, запали сама лампата и тоя път незавита отиде при Стефчо и направо го побутна да го буди. Стефчо стана и си пусна краката от леглото. Досега не беше и думица продумал, ама тоя път рече:
-Сега какво? Още ли ти е студено?
-Още. – рече оная.
-И? Нямам повече одеяла, дюшека ли да ти дам? Какво да направя?
-Имам предложение…
-Предложение?
-Като бях малка и така валеше дъжд в студените нощи, майка ми ме гушкаше…
Стефчо я изгледа за миг, сетне се пресегна към прозореца, отметна леко пердето, па току извика:
-Ти луда ли си, ма? Сега в тоя дъжд да се юрна да търся майка ти? Ааа, тая нема да стане и рипна от леглото…
-И?
-И повече аз ни видях, ни чух, щото се уплаших да не рече да излиза и да ме излови, че щеше да ме обвини в съучастие у тая галимация…
-На сутринта?
-На сутринта коги станах, щото все пак спах, тия се беха изнизали и двете като мокри върви, а синът ми на закуска се държа така, сякаш снощи изобщо никой не е идвал у нас. Дума не обели. Обаче аз се убедих, че е истински джентълмен – търпелив и услужлив…
-Мдаа, и аз се убедих… - рече тихо Венета и (защо ли) пак впери поглед в мен…
Не съм забелязал кога Цецко Кисинджъра се е включил в компанията. Когато чух гласа му из невиделицата, се беше изправил и, подпрян на бар-плота с цигара в ръка, вдигна тост:
-Госпожице Кирилова, позволете ми да завърша…
-О, разбира се, джентълменът не на последно място трябва да е верен на принципите си и признателен…
-Точно така. Познавах на времето един такъв. Сър Хенри Уолърби. Истински “сър” и чистокръвен англичанин от Йоркшир. Както знаете, преди да се оженя, известно време живеех там. В Йоркшир, Англия. Със сър Хенри ни свързваше отколешно приятелство, а и бях юрист на имотите му. Имахме традиция да пием чай със сметана всяка божа неделя точно в осем часа сутринта в една кафетерия в центъра на градчето. Една неделна сутрин забелязах нещо изключително странно, часът вече беше осем и пет, а сър Хенри не беше пристигнал. В осем и шест той се появи, леко безпокойство струеше някъде зад бръчките на очите му, но той културно се извини за закъснението си и се зае с чая си… Тъкмо се канех да полюбопитствам върху факта със закъснението, когато сър Хенри внезапно стана от мястото си, излезе извън заведението, застана чинно на тротоара и свали цилиндъра си. Любопитството ми преля и з се изстрелях след него. Тогава забелязах, че по улицата преминава траурна процесия. Някаква дама на достолепна възраст бе поела последната си разходка по улицата…Осъзнах, че няма да откопча нищо от него докато не премине процесията и, всъщност, докато сам не благоволи да ме удостои с честта да разбера що за поведение бе това от негова страна. Въоръжих се с търпение и зачаках. Процесията отмина, сър Хенри сложи цилиндъра си и е върна на масата. Върнах се и аз. Изгарян от любопитството си, пръв подех речта:
-Длъжен съм да Ви призная, сър, подозирам, че случилото се преди малко има нещо общо с Вашето закъснение днес… Не зная дали съм прав.
-Един джентълмен винаги остава верен на принципа си да бъде там, където и когато трябва да бъде, дори и ако му се е наложило да закъснее…
-Тъй или иначе, впечатли ме Вашата учтивост.
-По-скоро признателност, млади момко?
-Познавате дамата?
-Имах случай не веднъж да общувам с нея…
-В смисъл, сър?
-Беше кокошка…
-Сър?
-…Но беше моя съпруга двадесет и пет години…
Тук Цецко млъкна. Наведох глава и се замислих. Изведнъж в ушите ми се блъсна ритъмът на сиртакито на Зорба Гъркът. Кака Мара беше натиснала копчето на касетофона. Някой докосна ръката ми и аз вдигнах глава. Беше Венета:
-Бих ли могла да изтанцувам тая прекрасна музика с джентълмен като Вас, господин Донкин?
Озовах се в центъра на заведението, лявата й ръка обвиваше кръста ми… Краката ми сами намериха ритъма на Зорба…

Р.Донкин-1994

Няма коментари:

Публикуване на коментар