(Първа част)
(Притча за глупостта)
“…Никога не се заспорявай с глупак.
В един момент може би той прави същото…”
Надпис на стената над масата на Спиридон Чагавия
в хоремага
“При Кака Мара Оправната”
От известно време Моя милост е в отвратително настроение. Обикновено причината да ти се е скапало настроението никога не е една. Но най-обичайното е, че тая мислица, която им е вожд на всичките е изградена от обвинения (към когото и да е – няма значение – все има някой виновен), самообвинения (за каквото и да е – винаги има нещо несвършено, недоизказано, недомислено от теб и прочие…).
Петък е. Зимно време. И вече е вечер. Петък вечер е изключително сакрален за чиновника. Кротнал съм се на терасата (моя кът за пушене), отворил съм първата си “Леденика”, запалил съм (не съвсем) първата цигара. Краката отмарят в хоризонтала на онова усещане, което ти дава само петъкът. Улавям се, че се опитвам да подредя мислите в главата си. Всъщност вече втора цигара време просто си седя. Хаосът в главата ми е по своему неповторим. Мислите ми са толкова много и толкова различни, и толкова ревниви една към друга, конфликтите между тях са толкова остри, че аз с прискърбие се убеждавам на третата глътка, че съм безсилен да упражня дори минимален контрол. Изведнъж песента, която си бях пуснал за интериор спря, тишината полека ме прегърна и ми каза: “Доволен ли си сега? Няма ги вече.” “Нито една ли не остана?” – казах като в просъница. “Не – каза ми тишината – една остана – ето я. Тя ти казва: Румене, ти си глупак.” “Само това ли?” “Само това”.
След това и тишината млъкна. Прегърнах последната си мисъл и зачаках. Исках да си изясня, може би – защо да съм глупак? Не чаках дълго. Съвсем скоро ме навести моята муза, с която дружно изровихме от архивите написаното по-долу…
Всъщност двамата с моята муза се съгласихме, че този много ценен спомен е класически и в уникален синхрон с настроението ми.
10.10.1995, “При Кака Мара Оправната”; Притча първа:
Днес беше моят двадесет и пети рожден ден. Много исках да го споделя. С някого, с когото и да е. Надлежно бях отработил надницата си и бързах да седна на своята маса в своето пространство. Но вече час време съм сам в помещението, в което прекарвах хиляди пъти повече време, от колкото у дома си. Навън валеше като из крачол тих, но досадно монотонен дъжд, кръчмата беше празна. Когато допивах поредната си доза (и мисълта-дилема – да е последна или предпоследна дозичката) се закипри кокетно в уморената ми глава, изведнъж една приятелска ръка се спусна на рамото ми. Спиридон Чагавия придърпа стола и седна срещу мен с оная блага усмивка, която рядко слизаше от лицето му.
-Умислен ми се видиш нещо днеска. Да не е болен некой?
-Тегаво ми е, Бай Спиро. Тегаво, та чак тъжно, ако моеш ме разбра.
Бай Спиро извади от джоба на престилката си един от своите папироси без филтър, запали го нежно и въздъхна замислено:
-Мдаа, и от кво мое да ти е толко тъжно днеска? Изпих ракията, дека ме черпи, че си се родил на тоо ден, стана ми леко на душата за тебе, не ме тревожи сега…
-Имам чувството, че съм глупак, приятелю.
-Разкажи ми. Може после да пия още една ракия и аз да ти разкажа. Може и да разсееш тъгата днес…
-…Имам един много близък човек. Това, което прави винаги е и моя грижа. Това, което не довършва ми е първа грижа – довършвам го и не го излагам пред ония, които му го искат да е довършено и му плащат, защото от което нему плащат имам известна изгода и аз – с достойнство си плащам вересиите при теб, примерно; това, което го боли, боли ме и мене, когато имам нещо, споделям го с него, когато…
-…Карай по-накратко, младежо, че се обърквам…
-…Днес му казах, че това, което прави е глупаво и той не ме разбра. Отвърна ми, че съм пълен с комплекси – от тоя за малоценност, до най-страшния – завистта, нарече ме тесногръд лицемер, който си е повярвал, че е интелигентен и добър в работата си. Изгони ме от себе си и реши, че няма да е загубил нищо от това. Нарани ме и ми каза, че то е един вид санкция за нахалството да злоупотребявам толкоз време с търпението му… Та затова съм такъв днес.
Бай Спиро стана тежко, отиде до бара, сипа си една ракия на мойта сметка, върна се и каза:
-Ще ти разкажа една история, от която, ако внимаваш, ще разбереш, че не винаги глупакът е този, когото подозираш. Та, моята история е следната:
Когато преди години с Кака ти Мара взехме по 35-то Постановление това помещение – бивш смесен магазин – тип бакалия и го разработихме в питейно заведение – тип бар, бяхме само двамата. Тя имаше доста работа като баш шеф и барман, та на мене се падна честта да съм келнерот, идеше ми отръки, така и така цел живот по кръчми съм работил. Живеех с теорията, приятелю, че по-гявол келнер от мене нема и не се е родил още оня клиент, който да ми дое док, сиреч, да ме надцака некакси. Обаче, той човекот си се бил одавна родил и в един убав ден, не баш като тоя днеска, влезна тука, застана на бара и си поръча голема ракия. Сипах му, мацна я със скоростта на поглед и пита за сметката.
-Двайсе и седем лева – викам му. Тогава извади това найлоново пликче и изтърси на барплота, можеш ли да си представиш – двайсет и седем монети по един лев. Пререза ме под лъжичката, ама си затраях. Събрах с ръце монетите и ги изсипах у най-долното чекмедже. Щех да забрава случая, ама тоя на другио ден у същио час, чини ми се, пай дойде и пай голема ракия си поръчва. Тоя път по-бавно я изпи, обаче на излазяне, пай извади едно такова пликче и пай изсипа двайсе и седем монети от по лев. Не знам как съм изглеждал издалеко, ама сигур суратят ми го е докарал цвето като на Кака ти Мара доматите през април. Сбрах и тоя път стотинките и таман да му рекна нещо, видех му гръбо… Рекох - те тая нема да я бъде вечно. Ако си пияч, утре пай че доеш, яз тогава че те кръстим… Да ти кажа, цел ден го чеках на другия ден, яз така на Кака ти Мара майкя й не съм чекал у младини. Те ти го – влаза у същио час като двата деня преди тоя. Без да го питам – сипувам му големата ракия и го гледам право у очите. Нали се сещаш, че чекам да извади онова пликче и да му го земем от ръцете, та да му го очукам от главата зелена… Обаче те сега не моеш да се сетиш като каква непосилна изненада биде за мен това, дека тоя мушморок направи.
-Извадил е по-едри пари сигурно…
-Извади една пара, синко. Една банкнота от петдесе лева, цела. И я подбутна към мене, все едно това е най-нормалното нещо, дека требе да направи сега.
-И ти?
-Яз обаче се окопитих, прибрах си петдесетях лева, след което бръкнах у най-долното чекмедже, дека два дена съм сбирал неговите левчета, с целото търпение, дека ми беше останало, отброих 23 железни левчета и ги извадих. Ама не му ги подбутнах на баро, а ги фрълих настрана. Ама така ги фрълих, че из целото помещение се разпилеха… по маси, под маси, един-два лева под рафтот ойдоа даже. “А, сега, рекох си – сбирай, щом си гявол.”
-И той кво?
-Ох. Не знам как да ти го обясня. Изобщо като че ли не се трогна. Само ме попита:
-Колко беше големата ракия?
-Двайсе и седем лева. Ти ми даде петдесе, върнах ти двайсе и три.
-Двайсе и три ли ми върна? – рече той и се разбърка из джобовете си.
Сетне извади четири монети по лев, подбутна ми ги и рече:
-Сипи още една голема ракия.
-Сипа ли му?
-Сипах му. Откъдето и да го погледнеш, плати си я човекът.
-Интересно.
-Та, думата ми беше, да ти кажем, чоджум, никога не знаеш кой може да излезне глупакот. И от мен да запомниш – не е глупак този, който събира на дребно, за да даде, а е глупак онзи, който пилее на едро, когато трябва да върне даденото. А наздраве. И не се коси. За тоя дето те е отсвирил днеска. Колкото ти си глупак, толкова и той.
Петък вечер. Мисълта, че съм глупак някак гузно се изниза от празното помещение, което външно изглежда глава… Пих още една за здравето на всички глупаци и отидох да си легна.
Следва продължение…
(Притча за глупостта)
“…Никога не се заспорявай с глупак.
В един момент може би той прави същото…”
Надпис на стената над масата на Спиридон Чагавия
в хоремага
“При Кака Мара Оправната”
От известно време Моя милост е в отвратително настроение. Обикновено причината да ти се е скапало настроението никога не е една. Но най-обичайното е, че тая мислица, която им е вожд на всичките е изградена от обвинения (към когото и да е – няма значение – все има някой виновен), самообвинения (за каквото и да е – винаги има нещо несвършено, недоизказано, недомислено от теб и прочие…).
Петък е. Зимно време. И вече е вечер. Петък вечер е изключително сакрален за чиновника. Кротнал съм се на терасата (моя кът за пушене), отворил съм първата си “Леденика”, запалил съм (не съвсем) първата цигара. Краката отмарят в хоризонтала на онова усещане, което ти дава само петъкът. Улавям се, че се опитвам да подредя мислите в главата си. Всъщност вече втора цигара време просто си седя. Хаосът в главата ми е по своему неповторим. Мислите ми са толкова много и толкова различни, и толкова ревниви една към друга, конфликтите между тях са толкова остри, че аз с прискърбие се убеждавам на третата глътка, че съм безсилен да упражня дори минимален контрол. Изведнъж песента, която си бях пуснал за интериор спря, тишината полека ме прегърна и ми каза: “Доволен ли си сега? Няма ги вече.” “Нито една ли не остана?” – казах като в просъница. “Не – каза ми тишината – една остана – ето я. Тя ти казва: Румене, ти си глупак.” “Само това ли?” “Само това”.
След това и тишината млъкна. Прегърнах последната си мисъл и зачаках. Исках да си изясня, може би – защо да съм глупак? Не чаках дълго. Съвсем скоро ме навести моята муза, с която дружно изровихме от архивите написаното по-долу…
Всъщност двамата с моята муза се съгласихме, че този много ценен спомен е класически и в уникален синхрон с настроението ми.
10.10.1995, “При Кака Мара Оправната”; Притча първа:
Днес беше моят двадесет и пети рожден ден. Много исках да го споделя. С някого, с когото и да е. Надлежно бях отработил надницата си и бързах да седна на своята маса в своето пространство. Но вече час време съм сам в помещението, в което прекарвах хиляди пъти повече време, от колкото у дома си. Навън валеше като из крачол тих, но досадно монотонен дъжд, кръчмата беше празна. Когато допивах поредната си доза (и мисълта-дилема – да е последна или предпоследна дозичката) се закипри кокетно в уморената ми глава, изведнъж една приятелска ръка се спусна на рамото ми. Спиридон Чагавия придърпа стола и седна срещу мен с оная блага усмивка, която рядко слизаше от лицето му.
-Умислен ми се видиш нещо днеска. Да не е болен некой?
-Тегаво ми е, Бай Спиро. Тегаво, та чак тъжно, ако моеш ме разбра.
Бай Спиро извади от джоба на престилката си един от своите папироси без филтър, запали го нежно и въздъхна замислено:
-Мдаа, и от кво мое да ти е толко тъжно днеска? Изпих ракията, дека ме черпи, че си се родил на тоо ден, стана ми леко на душата за тебе, не ме тревожи сега…
-Имам чувството, че съм глупак, приятелю.
-Разкажи ми. Може после да пия още една ракия и аз да ти разкажа. Може и да разсееш тъгата днес…
-…Имам един много близък човек. Това, което прави винаги е и моя грижа. Това, което не довършва ми е първа грижа – довършвам го и не го излагам пред ония, които му го искат да е довършено и му плащат, защото от което нему плащат имам известна изгода и аз – с достойнство си плащам вересиите при теб, примерно; това, което го боли, боли ме и мене, когато имам нещо, споделям го с него, когато…
-…Карай по-накратко, младежо, че се обърквам…
-…Днес му казах, че това, което прави е глупаво и той не ме разбра. Отвърна ми, че съм пълен с комплекси – от тоя за малоценност, до най-страшния – завистта, нарече ме тесногръд лицемер, който си е повярвал, че е интелигентен и добър в работата си. Изгони ме от себе си и реши, че няма да е загубил нищо от това. Нарани ме и ми каза, че то е един вид санкция за нахалството да злоупотребявам толкоз време с търпението му… Та затова съм такъв днес.
Бай Спиро стана тежко, отиде до бара, сипа си една ракия на мойта сметка, върна се и каза:
-Ще ти разкажа една история, от която, ако внимаваш, ще разбереш, че не винаги глупакът е този, когото подозираш. Та, моята история е следната:
Когато преди години с Кака ти Мара взехме по 35-то Постановление това помещение – бивш смесен магазин – тип бакалия и го разработихме в питейно заведение – тип бар, бяхме само двамата. Тя имаше доста работа като баш шеф и барман, та на мене се падна честта да съм келнерот, идеше ми отръки, така и така цел живот по кръчми съм работил. Живеех с теорията, приятелю, че по-гявол келнер от мене нема и не се е родил още оня клиент, който да ми дое док, сиреч, да ме надцака некакси. Обаче, той човекот си се бил одавна родил и в един убав ден, не баш като тоя днеска, влезна тука, застана на бара и си поръча голема ракия. Сипах му, мацна я със скоростта на поглед и пита за сметката.
-Двайсе и седем лева – викам му. Тогава извади това найлоново пликче и изтърси на барплота, можеш ли да си представиш – двайсет и седем монети по един лев. Пререза ме под лъжичката, ама си затраях. Събрах с ръце монетите и ги изсипах у най-долното чекмедже. Щех да забрава случая, ама тоя на другио ден у същио час, чини ми се, пай дойде и пай голема ракия си поръчва. Тоя път по-бавно я изпи, обаче на излазяне, пай извади едно такова пликче и пай изсипа двайсе и седем монети от по лев. Не знам как съм изглеждал издалеко, ама сигур суратят ми го е докарал цвето като на Кака ти Мара доматите през април. Сбрах и тоя път стотинките и таман да му рекна нещо, видех му гръбо… Рекох - те тая нема да я бъде вечно. Ако си пияч, утре пай че доеш, яз тогава че те кръстим… Да ти кажа, цел ден го чеках на другия ден, яз така на Кака ти Мара майкя й не съм чекал у младини. Те ти го – влаза у същио час като двата деня преди тоя. Без да го питам – сипувам му големата ракия и го гледам право у очите. Нали се сещаш, че чекам да извади онова пликче и да му го земем от ръцете, та да му го очукам от главата зелена… Обаче те сега не моеш да се сетиш като каква непосилна изненада биде за мен това, дека тоя мушморок направи.
-Извадил е по-едри пари сигурно…
-Извади една пара, синко. Една банкнота от петдесе лева, цела. И я подбутна към мене, все едно това е най-нормалното нещо, дека требе да направи сега.
-И ти?
-Яз обаче се окопитих, прибрах си петдесетях лева, след което бръкнах у най-долното чекмедже, дека два дена съм сбирал неговите левчета, с целото търпение, дека ми беше останало, отброих 23 железни левчета и ги извадих. Ама не му ги подбутнах на баро, а ги фрълих настрана. Ама така ги фрълих, че из целото помещение се разпилеха… по маси, под маси, един-два лева под рафтот ойдоа даже. “А, сега, рекох си – сбирай, щом си гявол.”
-И той кво?
-Ох. Не знам как да ти го обясня. Изобщо като че ли не се трогна. Само ме попита:
-Колко беше големата ракия?
-Двайсе и седем лева. Ти ми даде петдесе, върнах ти двайсе и три.
-Двайсе и три ли ми върна? – рече той и се разбърка из джобовете си.
Сетне извади четири монети по лев, подбутна ми ги и рече:
-Сипи още една голема ракия.
-Сипа ли му?
-Сипах му. Откъдето и да го погледнеш, плати си я човекът.
-Интересно.
-Та, думата ми беше, да ти кажем, чоджум, никога не знаеш кой може да излезне глупакот. И от мен да запомниш – не е глупак този, който събира на дребно, за да даде, а е глупак онзи, който пилее на едро, когато трябва да върне даденото. А наздраве. И не се коси. За тоя дето те е отсвирил днеска. Колкото ти си глупак, толкова и той.
Петък вечер. Мисълта, че съм глупак някак гузно се изниза от празното помещение, което външно изглежда глава… Пих още една за здравето на всички глупаци и отидох да си легна.
Следва продължение…
Няма коментари:
Публикуване на коментар