ДЕН ПЪРВИ
07:05 ч.:
Тази сутрин в Ада беше ледено. Не просто студено, а ледено. През нощта беше валял дъжд, дори още ръмеше на пресекулки и беше прогизнал и последната надежда за нещо, ако не по-лошо, то поне не толкова гадно студено.
Лицемерка отвори очи. Напсува се наум защо изобщо си бе позволила да задреме, тъй като установи, че се е схванала от студа. Тя познаваше този студ и го мразеше, най-вече когато е дежурна по палене на Главния Огън в Котелното отделение. Размърда се, разрита влажните завивки от себе си и скочи бодро на крака. Но, права, вече установи, че не се получи бодро. Не и този път. А това беше лоша поличба. Ами, да! Хиляди дяволи! Снощи в залисията беше забравила да прибере на сухо подпалките! Беше пияна от подливите Му целувки и изобщо не мислеше за утрешния ден. Защура се към подпалките, намери ги, седна на едно преобърнато котле за варене на илюзии и замижа. Една терапия за “хващане в ръце”, която не даде грам резултат този път, защото беше сериозно махмурлясала, нещо, което би се избистрило като: “…в момента не си спомняш, но снощи си пила и друго, освен целувките на фаворита си…”.
-Хиляди дяволи! – изкрещя тя и се перна с лявото копитце по дясното рогче. Беше готова да заплаче дори, когато нечия сянка я затисна. Инстинктивно вдигна глава и очите й срещнаха Неговите. Шефът. За миг тя заприлича на камъните наоколо – мъртва от студа.
-Хиляди няма да се стекат, но Аз винаги съм там, където Ме викат! – просъска Шефът.
-Ах, Ваше Злобарство, мистър Сейтън! (Satan) Как се гнуся…, какво говоря, как се отвращавам от трижди проклетия случай да Ви срещна! Каква гавра! – окопити се Лицемерка и този път скочи доста бодро.
Шефът я измери от рога до копита с дълбоките си жълтозелени очи, (с които се славеше, че умее да прелъстява и убива едновременно), помълча секунда – две и отново просъска с пъкления си глас:
-Учтива до духовитост. Това – добре. Чудесно, бих казал. Но, коя беше ти, да не чуе Оня?!
-Лицемерия Романова Разколникова. Първи кръг на Котелно отделение – номер шестстотин шестдесет и шесто. На Вашите услуги, Сър.
-О! И защо забележително обещаващо отблъскваща твар като теб крещи пъкленохулия по никое време?
-Мистър Сейтън! Пъкленохулието е след последните ми страсти, но тази сутрин съм в беда. Имам наистина адски проблем…
-…Не звучиш забавно вече! Но, ако от този миг насетне премълчиш и една строфа от тирадата си, ще те накажа люто!
-Абсурд е да си го позволя, Ваша Мрачност!
-Е, слушам. Но не бъди голословна! Спах малко, а не мога да консумирам намеци и недомлъвки след недоспиване… Разколникова?!... Адски ти подхожда на външността, знаеш ли?
-Кое, Ваше безумие?
-Името. Та? Проблемът?
…И Той отново й прати едно от ония жълтозелени пламъчета, от които винаги я бодваше нещо някъде в слабините. Щеше й се да се усмихне, но се страхуваше от Него достатъчно, за да си позволи този свръх-лукс. Нацупи се, въздъхна и почти уверено Го погледна:
-Проблемът, Ваше Сквернословие, е малко личен, повече професионален, но много нелеп всъщност.
Сейтън повдигна вежди и някакъв ранобуден лъч се чукна за миг в ръба на прекрасния му ляв рог:
-Ти подиграваш ли ми се?
-Но, Ваше…
-ПОМОЛИХ те да не многословиш.
Боя се да не премълча нещо от тирадата си…
Лъчът се скри някъде зад силуета Му…:
-Малко личен, казваш…
-…И повече професионален, но… Един Ваш служител владее до лудост изкуството “опиване уста в уста”.
-Искаш да кажеш, че любовният ти махмурлук е малката беда?
-Голямата е, че днес съм дежурна, а няма и съчка сух материал за Главния Огън, Ваше Безчинство, за което вината е моя. Докато тоя … Ваш служител… ореше всичко в мен, дъждът разори…
-Стоп! – изкрещя Сейтън. –Нито звук повече! Ти не си дявол, ти си жена! Имаш още много да учиш!
Сетне за части от мига Очите му се усмихнаха и сякаш самите те изрекоха:
-Махай се от тук веднага! След един час те очаквам в Кабинета си. Идвала ли си преди?
-Никога, Ваша Безскрупулност.
-Не ме интересува. Аз мога да си позволя всеки ден да забравям коя всъщност беше ти, но ти нямаш право да забравяш Кой съм и Къде ми подхожда да съм. Събери останките от разораната си същност, сглоби ги и се помъчи да Ме откриеш. Имаш един час…
Още не се бе съмнало, въпреки, че утрото трябваше да е в разгара си; Сянката изчезна заедно със Собственика й и Лицемерка се свлече на земята между камъните. Те бяха топли. Всъщност, в Ада сутрин се усеща първо топлината, а подир нея – светлината. Така е, защото навсякъде тук има Огън. От самото Начало го е имало. Но най-трудното е да го откриеш… и всичко след това. Не по-малко трудно от това – да устоиш на жълтозелената тревога, че кариерата ти е под въпрос точно тогава, когато Опиянението е почнало да ти се нрави…
07:50 ч.:
…Мадмоазел Разколникова, достойна потомка на своя стар сатанински род (впил корени още в славното време на Великия Луис Сайфър), всъщност владееше доста терапии за “хващане в ръце” и, използвала успешно една от тях (която ревниво пазеше в тайна от всички), само след петдесет и няколко минути беше вече пред огромната Врата, изработена от черен гранит. Представяше си я малко по-внушителна. Тъкмо дочиташе надписа над вратата: “Аз съм Бездната, Лъжата и Смъртта!” (Лука Виа), когато малка вратичка от по-бледо черно се отвори точно пред нея и нечий глас я повика:
-Влез. Бавно. Но уверено. У дома си.
И тя влезе.
08:10 ч.:
…Вътре беше топло. Разкошът от злоба, омраза и ненавист, както и всички вторични ценности тук преливаше нагло. Всичко беше толкова грозно подредено и така дръзко суперлативно говореше за изящния до педантичност вкус на Обитателя на това пространство, че Лицемерка просто не издържа и се спря в средата – нагазила върху килима от змийски кожи и замръзна. “Стотици вещици! – възкликна наум – и насън се съм вярвала!”. Тогава Гласът отново се обади:
-Влезе бавно, но не си уверена, че си у дома си.
Тя мълчеше. И се оглеждаше. Убийствено гаден тътен замести Гласа и на няколко метра пред нея се изви вятър, който разпиля килима навсякъде, за да отвори черна паст, от която всъщност излезе Платформата, за която беше чувала. Тъмновиолетов мрамор, страшно лъскав до блясък преминаваше във внушително тежка алена кръгла маса с абаносови кресла.
Тук бяха всички, а Той беше в центъра (в Ада винаги можеш да си наясно къде е централното място на Кръглата маса). Лицемерка бързо схвана, че празното кресло е за нея и без покана го зае. Което не й спести нови жълтозелени пламъчета. Набързо огледа колегите си. Отвратитко изглеждаше отегчен, а Похотливия някак тайно се усмихваше на Шефа. “Бас държа, че са ми скроили нещо пред Него.” – помисли си тя и неволно се намръщи.
Шефът стана от мястото си и, без да я изпуска от очи, започна да обикаля креслата изотзад. Тишината повя смут и тревога наоколо, а когато тревогата се блъсна в сърцето на Лицемерка с изненадваща сила, тя усети тъпа болка точно там (като болката от огъня, когато си го търсил и желал, а той те е изненадал и наранил…). Тогава, точно в този момент от здрача тя забеляза, че Платформата под краката й се нажежава бавно…
08:35 ч.:
…Когато Сейтън престана да мълчи, Лицемерка вече наистина се уплаши, защото Той сега звучеше различно. Гласът му бе нежен, адски нежен:
-Имате проблем, изчадия мои. – започна Той. Отвратитко се наежи, Подливия боязливо вдигна очи, а Наглисимус Похотливия надяна сериозната маска върху лицето си.
-…Изгубили сте Огъня. С Който може да се запали всичко. Дори почиващия след оргия дъжд. Много добре знаете къде е Огъня. Да, Той е в душата на изключително рядко срещано грешно създание – ЧОВЕШКО същество. Което, обаче никога все още не е виждало Нашия свят, познава Ада само със сърцето си. Но не и с душата си. Намерете този човек и вземете от него Огъня. Въпроси?
Наглисимус се размърда в креслото си тихо, сетне пръв се обади:
-Ваша Мерзост! Човешкият свят е препълнен с изверги. Намирането на най-достойният измежду всички тях ще отнеме, хм… време. Имаме ли Вашето висшочайше снизхождение да разполагаме с това време?
-Имате своята дяволска интуиция, с която ще компенсирате липсата на Снизхождението ми. Други въпроси?
Отвратитко избухна:
-Тъпата Лицемерия забърка тая каша! Да се оправя сама. Не се намирам длъжен да й помагам! Когато аз самият си бях забравил барута отвъд Оградата, тя първа се смя… И най-дълго нейния сарказъм търпях!
-Смяла се е? Сарказъм… - забеляза Сейтън. – Колко аристократично! – след това се озъби:
-Не по-малко тъпи мой! Ако не й съдействаш да запали Огъня до обяд утре, ти самият, уверявам те, ще се лишиш завинаги от възможността да оползотвориш своето дежурство!
-…И ще я последваш в наказанието й… - позволи си да прекъсне Шефа Похотливия:
-Прав е, Отврат! Угаси се за малко. И млъкни. Може ли думата, Мистър Сейтън?
-…Която вече взе… Слушам те, Несретников.
-Омразни ми, Сър. Аз поемам отговорността на проблема и го заявявам тук и сега. До обяд утре ще имаме Огъня. Вината не е единствено у този, който не е опазил сух сутрешния материал, а и у този, който не е опазил вечерната искра. (Човеците робуват на един подобен тип солидарност.). Позволих си лукса да плюя в един въглен и да го угася. Това беше Въгленът. Дъждът удобно изми дирята на Вината ми и нея нямаше да я има (типично по дяволски), но само, ако я бях премълчал. Нали? Но аз не го правя. Останалото са празнословия. Връщам думата. Благодаря.
Лицемерка все таки не си даваше сметка, че е зяпнала Похотливия с отворена уста. Той се обърна към нея мило:
-Не можеш да спечелиш, ако жените не са поне четири, но една е достатъчна, за да загубиш.
Сейтън, който искрено се наслаждаваше (със скрита гордост, обаче) на сцената, се намеси, тежко потъвайки в креслото си:
-Винаги си бил истински дявол, Несретников. Дори когато тъпееш. Впечатлен съм и поради ето, ще те даря с малка доза снизхождение.
-В смисъл? Ваша Подлост?
-Извергът, който ще търсиш. Не го търси. Просто отиди при него.
-Но как ще разбера кой е той и къде по тая земя щъка, дяволите да го вземат?
-Ще го вземат, ако ме слушаш и не ме прекъсваш. Ето: ЗЕМЯТА НА ТЕЗИ, КОИТО ГО СЪЗДАДОХА, СЛЕД КАТО ГО УБИХА. РОДЪТ НА ТЕЗИ, КОИТО ГО ПРОДАДОХА, СЛЕД КАТО ГО ОБИКНАХА.
-Разбрах. – Наглисимус дори се усмихна и сякаш на себе си каза:
-Юдея. Юдовият род.
Сейтън продължи:
-И този е пастир в древния смисъл. Но твърде голяма част от стадото му го сравнява с Оня. Там е Твоят риск. А Шансът ти е в душата му при Нашия Огън, който всъщност ти трябва. Последно. Никой от тях все още не го познава, но одавна всички го наричат Антихриста. А сега се омитайте всички! Всички без теб, Жено! С теб едва сега започвам…
09:10 ч.:
…Когато останаха съвсем сами, Лицемерка забеляза, че Платформата под краката й направо пука от горещина и понечи да стане. Но не успя, защото Сейтън внезапно се озова точно пред нея. Мигом разбра, че всъщност не може да мръдне. От тая великолепна в своята несравнима свирепост снага се носеха всякакви ЗЕМНИ аромати. Той отново се усмихна лукаво:
-Както вече ме чу – влизаш бавно, но неуверено. Всъщност, как ти беше името?
-Влизам тук за първи път, Ваше Сластолюбие. А името ми подхожда на външността ми.
-Задържах те, Разколникова, за да мога насаме с теб да обсъдя един свой… проблем.
Изведнъж Той стана мрачен.
-Не съм достатъчно и подобаващо уверена, че заслужавам тая… чест, Ваше Коравосърдечие…
-Не съм ти давал думата, недостатъчно и подобаващо възпитана Жено! И не ти оказвам никаква чест! Възнамерявам да те използвам за лични цели. Имаше достатъчно време да се досетиш.
-…Защото, всъщност, имам да изкупвам вина…?
-…Много вини.
-Не разбирам съвсем, Мистър Сейтън. Казах Ви за сухите клони и дъжда… достатъчно…
-…Предлагам ти сделка. Дяволска сделка.
-Е, добре. Вие имате безграничното право да си позволявате да забравяте коя съм, а когато си спомните – да ми се подигравате, но аз нямам право да Ви спестявам аплодисментите, когато, с адската вещина, присъща само Вам, решите да го правите. Мога ли да чуя каква е сделката?
-За разлика от теб, няма да си позволя излишно разточителство на думи. Ето: С Него… имаме отколешен, проточил се твърде дълго във времето, спор относно притежанието на една душа.
-Тя трябва да влезе в Ада непременно.
-Точно така. Но тази душа е непростимо чиста, макар че от както се е пръкнала, изпада в колебания… А Той е… почти собственик. Ужас. Не обичам да губя, не ми е присъщо, не искам, не позволявам!!!
-Защо се колебае?
-Защото е влюбена в музиката. Нееднократно съм пращал да я крадат. Той почти се беше отказал от нея, но…
-Може ли… един, простете, малко личен въпрос, Мистър Сейтън…
-Отговарям. Може и да не заслужаваш тая чест сега. Обичам тая жена, Разколникова! Помогни ми да я доведа тук и се сбогувай с участта си да палиш огън и да къташ сушата в сърцето си. Ще те направя Мисионер.
-Изненадвате ме, Ваша Корист.
-Не разсъждавай, Разколникова! Приемаш ли сделката? Помисли само колко бляскава и славна кариера те чака…
-Та аз дори не зная какво е това кариера.
Сейтън й се усмихна бащински и отново се приближи:
-Ще разбереш. И тя ще стане жизнената ти цел.
-А Подлия?
-За него нямам големи планове. Но ти си силна и ще преодолееш загубата. Беше мисионер, но го понижих. Пропусна две много важни души.
-В едната е влюбен до върха на рогата си…
-Това не ме интересува. Интересува ме, ще ми съдействаш ли в последните изкушения пред Белисима?
-Мъже! И тия по-горе и тия по-долу, всички са еднакви… Белисима?! Какво долнопробно име! Кой дявол й е кръстник?
-Крътникът й беше оперен певец…
-А, ясно. Музика! Отвратително!
-Нищо не ти е ясно.
-Тогава не разбирам с какво толкова съм ценна.
-Именно защото за теб музиката е отвратително нещо. Но ти ще се наслаждаваш на музиката лицемерно, защото ТОВА можеш най-добре да правиш и в крайна сметка ще внушиш на тая душа, че това, което е най-важно за нея, сиреч, музиката…
-Да?
-…Идва от ТУК. От Ада!
-А така ли е наистина?
-Така е. Всъщност, това е другият ни спор с Него, по-отколешният и по-големият. Не е твоя грижа той. Тя, Белисима, е твоята грижа. Тая липсваща перла в короната ми е потънала в бълвоч от думи, които наистина Той е казал и тя… О, Бездна на порока, не иска да ме чуе дори. Не забравяй, че ти казах, че я обичам…
-Не съм забравила. Мъже! А какъв е шанса да послуша мен, в края на краищата?
-Убедена е, че всички мъже са лъжовни ноти в душата й.
-А жените? О, стотици вампири! Тая да не е обратна?!? Макар, че относно мъжете, признавам, има известно право…
-Душата й ми е по-нужна от плътта й.
-Защо точно нейната душа?
-А ти защо точно Подлия избра?
-Съжалявам, Ваше Безхаберие, увлякох се…
-Аз също. Така. Ще те заведа при нея и ще ти покажа как да стигаш до съня й. Ще ме държиш в течение редовно. Втори път няма да те питам приела ли си сделката. Направо ти казвам: След един час те искам на изхода на Котелното. Не ме интересува знаеш ли къде е . Не търпя откази и възражения.
-А аз – повече високомерие, Ваше Неблагоразумие. Разбира се, че ще дойда. А Подлия е просто добър целувач. Истински мъж сте Вие, Мистър Сейтън.
-Знам, Лицемерия. А сега си отивай. Освен, ако не държиш по-нежно да бъдеш изгонена.
-До след час, Ваша Низост!
И тя бавно, но малко по-уверено си излезе през същата врата…
09:55 ч.:
…Подлия изпълзя из скривалището си и препречи пътя й. В очите му още имаше следи от уплахата Вътре, но между следите ромонеше поточето на неговата Ревност, в което Лицемерка толкова често бе гледала лицето си, питайки се: “Защо не мога да бъда обикновен дявол като него, като всички тях?”.
Тя се спря и присви очи, готова за това, което щеше да последва. Подлия отпусна горната си устна и почти прикри кучешките си зъби – това у него беше знак, че “я желае”.
-Ти се влюбваш в Шефа. Ревнувам те.
-А ти най-сетне намери смелост да покажеш, че рогата ти са единственото хубаво нещо у теб.
-Не мога да се сравнявам със Сейтън. Затова го мразя. Всички мои любови рано или късно стават Негови.
-Когато мълчиш, създаваш впечатление, че си адски мъдър, но отвориш ли уста, мигом доказваш колко безгранично тъп си всъщност. Пусни ме да мина.
-Тежко ли е наказанието ти? Понижи ли те?
-Има ли по ниска (низка) служба от огняр в котелно отделение, Подлий? Кажи ми.
-Има. Да отидеш на Земята като Човешко същество (създание), чиято душа, обаче принадлежи на Ада. На Земята това създава доста предимства, но…
-Но?
-Но да си изчадие Тук винаги си остава нещо повече.
-Направи ме мисионер. Праща ме на Земята.
-Значи те е повишил.
-Каква е разликата?
-Мисионерът има свободата да се движи в пространството и времето, тоест, да бъде когато и където си иска. Винаги можеш да се върнеш в Ада, след като си бил на Земята и обратно. Човешкото създание идва Тук само един път завинаги и не отива никъде повече.
-Какво значи “никъде”?
-Не питай мен. Аз вече никога няма да бъда мисионер.
-Коя е Втората душа, заради чието настоящо пребиваване Отатък Сейтън те понижи?
-Един оперен певец. Цял живот играеше Мефистофел, а накрая бе спечелен за Рая.
-Природният сарказъм. Ябълката на раздора между Тях двамата. Великият раздор.
-Адът никога няма да прости, че най-съкровеното Негово творение – Музиката одавна не е само негово притежание…
-Каква е разликата?
-Сътворението е свят. И светът е Сътворение. В което има Всичко. Музиката е в Центъра на Всичко. Друго не знам.
-Но може би знаеш каква е връзката между двете души…, заради, които бяхме толкоз висшочайшо привикани…
-Създателят им е един. Стига ти толкова…
-Не ме ревнувай, Подлий! Аз всъщност може би ще бъда много нещастна. Един ден…
Лицемерка пророни сълза, но не я избърса. Тази сълза не беше за Подлия, нито за Сейтън, нито за нея самата. А за онова човешко създание, което преди хиляда сто тридесет и пет години бе отдало душата си на Ада и бе положило основите на прастария сатанински род Разколникови. Лицемерка не можеше да знае това от никъде. Сърцето й проплака: “О, дете, изчадие, създание, творение, твар, плачи и страдай, нищо повече не заслужаваш!”
Подлия я поведе към Филтъра, където ги чакаха другите.
10:10 ч.:
…Тази сутрин Адът остана тих. Уродливо тих. Времето Тук съществуваше, макар човешките създания, обречени на невероятни мъки да бяха лишени (някои от тях завинаги) от представата за него. Дните и нощите тук не се измерваха с никакви земни числа и редици, нито можеха да се предвиждат и очакват. Тук денят не беше светлина и нощта не беше тъмнина. Светоусещането продължаваше толкова, колкото Мъката го изискваше. А тя беше адски дълга, пъклено горчива и неизмерима. Ако човешките създания биха могли да презрят и отхвърлят мъката (а някои от тях, успяли да го направят, ставаха изчадия – един не по-малко вечен процес), щяха да измерят тази пъклена сутрин като най-зловещо дългата и студена тишина от Историята на Вселената.
Въпреки, че всъщност не е така. От края на последния дъжд до началото на първия плач на Лицемерия бяха изминали само неколкостотин земни години. Години, през които Адът за пръв път от толкова време насам осъмна незапален, макар, че в недрата му клокочеше неродения взрив на Тъмната страна на нещата; години, през които на Земята Той – Огънят клокочеше както никога до сега от толкова време насам… в дълбокото на една душа, която бе на път да направи своя последен, но най-истински избор. Защото всяка душа, родена във Вечността, рано или късно се слива с това, от което е направена. Независимо от времето на своето отсъствие.
Няколкото мига ледена тишина бяха превърнали сакралния цикъл “Котелно-666” в една страховита гледка. Болезнено синият пурпур, преливащ се в отровно зелено стелеше мъглите си все по-ниско и по-ниско и покриваше камъните и всичко около тях… Нито една адска твар не бе посмяла да излезе на студа. Нито една от тях не бе дръзнала да се разубеди, че този ден Адът е пуст и такъв трябва да бъде и ще бъде убийствено да нарушиш с присъствието си сред селенията Му тази Негова висша Воля. Не просто опасно или страшно. Убийствено.
Тази сутрин сакралният цикъл беше центърът на нещо, което ставаше с Ада. Адът живееше някакъв момент от своята вечност и реагираше с тишина и студ и величието в тях. Милиарди съседни котелни отделения, милиони сателитни чистилища, простряни на светлинни години разстояние околовръст посрещаха своите утрини или все още не изпращаха нощите си или очакваха вечерите си в неизменния цикъл и никъде другаде, в никоя точка на Ада (в неговата фактическа и имагинерна същност) Той не бе пуст, нито тих и студен. Но в сакралния си цикъл, в самото свое сърце, той се промени за няколко мига и започна да страда. Сякаш за пръв път от Началото до Сега си даде сметка, че е по-стар от когато и да било, че е престарял. И опустял. Сякаш сърцето Му бе млъкнало внезапно и бе престанало да се гневи. За пръв път.
…За пръв път изпитало болка от огъня в себе си…
НЕДОВЪРШЕНО
Р. Донкин, Декември - 1999
07:05 ч.:
Тази сутрин в Ада беше ледено. Не просто студено, а ледено. През нощта беше валял дъжд, дори още ръмеше на пресекулки и беше прогизнал и последната надежда за нещо, ако не по-лошо, то поне не толкова гадно студено.
Лицемерка отвори очи. Напсува се наум защо изобщо си бе позволила да задреме, тъй като установи, че се е схванала от студа. Тя познаваше този студ и го мразеше, най-вече когато е дежурна по палене на Главния Огън в Котелното отделение. Размърда се, разрита влажните завивки от себе си и скочи бодро на крака. Но, права, вече установи, че не се получи бодро. Не и този път. А това беше лоша поличба. Ами, да! Хиляди дяволи! Снощи в залисията беше забравила да прибере на сухо подпалките! Беше пияна от подливите Му целувки и изобщо не мислеше за утрешния ден. Защура се към подпалките, намери ги, седна на едно преобърнато котле за варене на илюзии и замижа. Една терапия за “хващане в ръце”, която не даде грам резултат този път, защото беше сериозно махмурлясала, нещо, което би се избистрило като: “…в момента не си спомняш, но снощи си пила и друго, освен целувките на фаворита си…”.
-Хиляди дяволи! – изкрещя тя и се перна с лявото копитце по дясното рогче. Беше готова да заплаче дори, когато нечия сянка я затисна. Инстинктивно вдигна глава и очите й срещнаха Неговите. Шефът. За миг тя заприлича на камъните наоколо – мъртва от студа.
-Хиляди няма да се стекат, но Аз винаги съм там, където Ме викат! – просъска Шефът.
-Ах, Ваше Злобарство, мистър Сейтън! (Satan) Как се гнуся…, какво говоря, как се отвращавам от трижди проклетия случай да Ви срещна! Каква гавра! – окопити се Лицемерка и този път скочи доста бодро.
Шефът я измери от рога до копита с дълбоките си жълтозелени очи, (с които се славеше, че умее да прелъстява и убива едновременно), помълча секунда – две и отново просъска с пъкления си глас:
-Учтива до духовитост. Това – добре. Чудесно, бих казал. Но, коя беше ти, да не чуе Оня?!
-Лицемерия Романова Разколникова. Първи кръг на Котелно отделение – номер шестстотин шестдесет и шесто. На Вашите услуги, Сър.
-О! И защо забележително обещаващо отблъскваща твар като теб крещи пъкленохулия по никое време?
-Мистър Сейтън! Пъкленохулието е след последните ми страсти, но тази сутрин съм в беда. Имам наистина адски проблем…
-…Не звучиш забавно вече! Но, ако от този миг насетне премълчиш и една строфа от тирадата си, ще те накажа люто!
-Абсурд е да си го позволя, Ваша Мрачност!
-Е, слушам. Но не бъди голословна! Спах малко, а не мога да консумирам намеци и недомлъвки след недоспиване… Разколникова?!... Адски ти подхожда на външността, знаеш ли?
-Кое, Ваше безумие?
-Името. Та? Проблемът?
…И Той отново й прати едно от ония жълтозелени пламъчета, от които винаги я бодваше нещо някъде в слабините. Щеше й се да се усмихне, но се страхуваше от Него достатъчно, за да си позволи този свръх-лукс. Нацупи се, въздъхна и почти уверено Го погледна:
-Проблемът, Ваше Сквернословие, е малко личен, повече професионален, но много нелеп всъщност.
Сейтън повдигна вежди и някакъв ранобуден лъч се чукна за миг в ръба на прекрасния му ляв рог:
-Ти подиграваш ли ми се?
-Но, Ваше…
-ПОМОЛИХ те да не многословиш.
Боя се да не премълча нещо от тирадата си…
Лъчът се скри някъде зад силуета Му…:
-Малко личен, казваш…
-…И повече професионален, но… Един Ваш служител владее до лудост изкуството “опиване уста в уста”.
-Искаш да кажеш, че любовният ти махмурлук е малката беда?
-Голямата е, че днес съм дежурна, а няма и съчка сух материал за Главния Огън, Ваше Безчинство, за което вината е моя. Докато тоя … Ваш служител… ореше всичко в мен, дъждът разори…
-Стоп! – изкрещя Сейтън. –Нито звук повече! Ти не си дявол, ти си жена! Имаш още много да учиш!
Сетне за части от мига Очите му се усмихнаха и сякаш самите те изрекоха:
-Махай се от тук веднага! След един час те очаквам в Кабинета си. Идвала ли си преди?
-Никога, Ваша Безскрупулност.
-Не ме интересува. Аз мога да си позволя всеки ден да забравям коя всъщност беше ти, но ти нямаш право да забравяш Кой съм и Къде ми подхожда да съм. Събери останките от разораната си същност, сглоби ги и се помъчи да Ме откриеш. Имаш един час…
Още не се бе съмнало, въпреки, че утрото трябваше да е в разгара си; Сянката изчезна заедно със Собственика й и Лицемерка се свлече на земята между камъните. Те бяха топли. Всъщност, в Ада сутрин се усеща първо топлината, а подир нея – светлината. Така е, защото навсякъде тук има Огън. От самото Начало го е имало. Но най-трудното е да го откриеш… и всичко след това. Не по-малко трудно от това – да устоиш на жълтозелената тревога, че кариерата ти е под въпрос точно тогава, когато Опиянението е почнало да ти се нрави…
07:50 ч.:
…Мадмоазел Разколникова, достойна потомка на своя стар сатанински род (впил корени още в славното време на Великия Луис Сайфър), всъщност владееше доста терапии за “хващане в ръце” и, използвала успешно една от тях (която ревниво пазеше в тайна от всички), само след петдесет и няколко минути беше вече пред огромната Врата, изработена от черен гранит. Представяше си я малко по-внушителна. Тъкмо дочиташе надписа над вратата: “Аз съм Бездната, Лъжата и Смъртта!” (Лука Виа), когато малка вратичка от по-бледо черно се отвори точно пред нея и нечий глас я повика:
-Влез. Бавно. Но уверено. У дома си.
И тя влезе.
08:10 ч.:
…Вътре беше топло. Разкошът от злоба, омраза и ненавист, както и всички вторични ценности тук преливаше нагло. Всичко беше толкова грозно подредено и така дръзко суперлативно говореше за изящния до педантичност вкус на Обитателя на това пространство, че Лицемерка просто не издържа и се спря в средата – нагазила върху килима от змийски кожи и замръзна. “Стотици вещици! – възкликна наум – и насън се съм вярвала!”. Тогава Гласът отново се обади:
-Влезе бавно, но не си уверена, че си у дома си.
Тя мълчеше. И се оглеждаше. Убийствено гаден тътен замести Гласа и на няколко метра пред нея се изви вятър, който разпиля килима навсякъде, за да отвори черна паст, от която всъщност излезе Платформата, за която беше чувала. Тъмновиолетов мрамор, страшно лъскав до блясък преминаваше във внушително тежка алена кръгла маса с абаносови кресла.
Тук бяха всички, а Той беше в центъра (в Ада винаги можеш да си наясно къде е централното място на Кръглата маса). Лицемерка бързо схвана, че празното кресло е за нея и без покана го зае. Което не й спести нови жълтозелени пламъчета. Набързо огледа колегите си. Отвратитко изглеждаше отегчен, а Похотливия някак тайно се усмихваше на Шефа. “Бас държа, че са ми скроили нещо пред Него.” – помисли си тя и неволно се намръщи.
Шефът стана от мястото си и, без да я изпуска от очи, започна да обикаля креслата изотзад. Тишината повя смут и тревога наоколо, а когато тревогата се блъсна в сърцето на Лицемерка с изненадваща сила, тя усети тъпа болка точно там (като болката от огъня, когато си го търсил и желал, а той те е изненадал и наранил…). Тогава, точно в този момент от здрача тя забеляза, че Платформата под краката й се нажежава бавно…
08:35 ч.:
…Когато Сейтън престана да мълчи, Лицемерка вече наистина се уплаши, защото Той сега звучеше различно. Гласът му бе нежен, адски нежен:
-Имате проблем, изчадия мои. – започна Той. Отвратитко се наежи, Подливия боязливо вдигна очи, а Наглисимус Похотливия надяна сериозната маска върху лицето си.
-…Изгубили сте Огъня. С Който може да се запали всичко. Дори почиващия след оргия дъжд. Много добре знаете къде е Огъня. Да, Той е в душата на изключително рядко срещано грешно създание – ЧОВЕШКО същество. Което, обаче никога все още не е виждало Нашия свят, познава Ада само със сърцето си. Но не и с душата си. Намерете този човек и вземете от него Огъня. Въпроси?
Наглисимус се размърда в креслото си тихо, сетне пръв се обади:
-Ваша Мерзост! Човешкият свят е препълнен с изверги. Намирането на най-достойният измежду всички тях ще отнеме, хм… време. Имаме ли Вашето висшочайше снизхождение да разполагаме с това време?
-Имате своята дяволска интуиция, с която ще компенсирате липсата на Снизхождението ми. Други въпроси?
Отвратитко избухна:
-Тъпата Лицемерия забърка тая каша! Да се оправя сама. Не се намирам длъжен да й помагам! Когато аз самият си бях забравил барута отвъд Оградата, тя първа се смя… И най-дълго нейния сарказъм търпях!
-Смяла се е? Сарказъм… - забеляза Сейтън. – Колко аристократично! – след това се озъби:
-Не по-малко тъпи мой! Ако не й съдействаш да запали Огъня до обяд утре, ти самият, уверявам те, ще се лишиш завинаги от възможността да оползотвориш своето дежурство!
-…И ще я последваш в наказанието й… - позволи си да прекъсне Шефа Похотливия:
-Прав е, Отврат! Угаси се за малко. И млъкни. Може ли думата, Мистър Сейтън?
-…Която вече взе… Слушам те, Несретников.
-Омразни ми, Сър. Аз поемам отговорността на проблема и го заявявам тук и сега. До обяд утре ще имаме Огъня. Вината не е единствено у този, който не е опазил сух сутрешния материал, а и у този, който не е опазил вечерната искра. (Човеците робуват на един подобен тип солидарност.). Позволих си лукса да плюя в един въглен и да го угася. Това беше Въгленът. Дъждът удобно изми дирята на Вината ми и нея нямаше да я има (типично по дяволски), но само, ако я бях премълчал. Нали? Но аз не го правя. Останалото са празнословия. Връщам думата. Благодаря.
Лицемерка все таки не си даваше сметка, че е зяпнала Похотливия с отворена уста. Той се обърна към нея мило:
-Не можеш да спечелиш, ако жените не са поне четири, но една е достатъчна, за да загубиш.
Сейтън, който искрено се наслаждаваше (със скрита гордост, обаче) на сцената, се намеси, тежко потъвайки в креслото си:
-Винаги си бил истински дявол, Несретников. Дори когато тъпееш. Впечатлен съм и поради ето, ще те даря с малка доза снизхождение.
-В смисъл? Ваша Подлост?
-Извергът, който ще търсиш. Не го търси. Просто отиди при него.
-Но как ще разбера кой е той и къде по тая земя щъка, дяволите да го вземат?
-Ще го вземат, ако ме слушаш и не ме прекъсваш. Ето: ЗЕМЯТА НА ТЕЗИ, КОИТО ГО СЪЗДАДОХА, СЛЕД КАТО ГО УБИХА. РОДЪТ НА ТЕЗИ, КОИТО ГО ПРОДАДОХА, СЛЕД КАТО ГО ОБИКНАХА.
-Разбрах. – Наглисимус дори се усмихна и сякаш на себе си каза:
-Юдея. Юдовият род.
Сейтън продължи:
-И този е пастир в древния смисъл. Но твърде голяма част от стадото му го сравнява с Оня. Там е Твоят риск. А Шансът ти е в душата му при Нашия Огън, който всъщност ти трябва. Последно. Никой от тях все още не го познава, но одавна всички го наричат Антихриста. А сега се омитайте всички! Всички без теб, Жено! С теб едва сега започвам…
09:10 ч.:
…Когато останаха съвсем сами, Лицемерка забеляза, че Платформата под краката й направо пука от горещина и понечи да стане. Но не успя, защото Сейтън внезапно се озова точно пред нея. Мигом разбра, че всъщност не може да мръдне. От тая великолепна в своята несравнима свирепост снага се носеха всякакви ЗЕМНИ аромати. Той отново се усмихна лукаво:
-Както вече ме чу – влизаш бавно, но неуверено. Всъщност, как ти беше името?
-Влизам тук за първи път, Ваше Сластолюбие. А името ми подхожда на външността ми.
-Задържах те, Разколникова, за да мога насаме с теб да обсъдя един свой… проблем.
Изведнъж Той стана мрачен.
-Не съм достатъчно и подобаващо уверена, че заслужавам тая… чест, Ваше Коравосърдечие…
-Не съм ти давал думата, недостатъчно и подобаващо възпитана Жено! И не ти оказвам никаква чест! Възнамерявам да те използвам за лични цели. Имаше достатъчно време да се досетиш.
-…Защото, всъщност, имам да изкупвам вина…?
-…Много вини.
-Не разбирам съвсем, Мистър Сейтън. Казах Ви за сухите клони и дъжда… достатъчно…
-…Предлагам ти сделка. Дяволска сделка.
-Е, добре. Вие имате безграничното право да си позволявате да забравяте коя съм, а когато си спомните – да ми се подигравате, но аз нямам право да Ви спестявам аплодисментите, когато, с адската вещина, присъща само Вам, решите да го правите. Мога ли да чуя каква е сделката?
-За разлика от теб, няма да си позволя излишно разточителство на думи. Ето: С Него… имаме отколешен, проточил се твърде дълго във времето, спор относно притежанието на една душа.
-Тя трябва да влезе в Ада непременно.
-Точно така. Но тази душа е непростимо чиста, макар че от както се е пръкнала, изпада в колебания… А Той е… почти собственик. Ужас. Не обичам да губя, не ми е присъщо, не искам, не позволявам!!!
-Защо се колебае?
-Защото е влюбена в музиката. Нееднократно съм пращал да я крадат. Той почти се беше отказал от нея, но…
-Може ли… един, простете, малко личен въпрос, Мистър Сейтън…
-Отговарям. Може и да не заслужаваш тая чест сега. Обичам тая жена, Разколникова! Помогни ми да я доведа тук и се сбогувай с участта си да палиш огън и да къташ сушата в сърцето си. Ще те направя Мисионер.
-Изненадвате ме, Ваша Корист.
-Не разсъждавай, Разколникова! Приемаш ли сделката? Помисли само колко бляскава и славна кариера те чака…
-Та аз дори не зная какво е това кариера.
Сейтън й се усмихна бащински и отново се приближи:
-Ще разбереш. И тя ще стане жизнената ти цел.
-А Подлия?
-За него нямам големи планове. Но ти си силна и ще преодолееш загубата. Беше мисионер, но го понижих. Пропусна две много важни души.
-В едната е влюбен до върха на рогата си…
-Това не ме интересува. Интересува ме, ще ми съдействаш ли в последните изкушения пред Белисима?
-Мъже! И тия по-горе и тия по-долу, всички са еднакви… Белисима?! Какво долнопробно име! Кой дявол й е кръстник?
-Крътникът й беше оперен певец…
-А, ясно. Музика! Отвратително!
-Нищо не ти е ясно.
-Тогава не разбирам с какво толкова съм ценна.
-Именно защото за теб музиката е отвратително нещо. Но ти ще се наслаждаваш на музиката лицемерно, защото ТОВА можеш най-добре да правиш и в крайна сметка ще внушиш на тая душа, че това, което е най-важно за нея, сиреч, музиката…
-Да?
-…Идва от ТУК. От Ада!
-А така ли е наистина?
-Така е. Всъщност, това е другият ни спор с Него, по-отколешният и по-големият. Не е твоя грижа той. Тя, Белисима, е твоята грижа. Тая липсваща перла в короната ми е потънала в бълвоч от думи, които наистина Той е казал и тя… О, Бездна на порока, не иска да ме чуе дори. Не забравяй, че ти казах, че я обичам…
-Не съм забравила. Мъже! А какъв е шанса да послуша мен, в края на краищата?
-Убедена е, че всички мъже са лъжовни ноти в душата й.
-А жените? О, стотици вампири! Тая да не е обратна?!? Макар, че относно мъжете, признавам, има известно право…
-Душата й ми е по-нужна от плътта й.
-Защо точно нейната душа?
-А ти защо точно Подлия избра?
-Съжалявам, Ваше Безхаберие, увлякох се…
-Аз също. Така. Ще те заведа при нея и ще ти покажа как да стигаш до съня й. Ще ме държиш в течение редовно. Втори път няма да те питам приела ли си сделката. Направо ти казвам: След един час те искам на изхода на Котелното. Не ме интересува знаеш ли къде е . Не търпя откази и възражения.
-А аз – повече високомерие, Ваше Неблагоразумие. Разбира се, че ще дойда. А Подлия е просто добър целувач. Истински мъж сте Вие, Мистър Сейтън.
-Знам, Лицемерия. А сега си отивай. Освен, ако не държиш по-нежно да бъдеш изгонена.
-До след час, Ваша Низост!
И тя бавно, но малко по-уверено си излезе през същата врата…
09:55 ч.:
…Подлия изпълзя из скривалището си и препречи пътя й. В очите му още имаше следи от уплахата Вътре, но между следите ромонеше поточето на неговата Ревност, в което Лицемерка толкова често бе гледала лицето си, питайки се: “Защо не мога да бъда обикновен дявол като него, като всички тях?”.
Тя се спря и присви очи, готова за това, което щеше да последва. Подлия отпусна горната си устна и почти прикри кучешките си зъби – това у него беше знак, че “я желае”.
-Ти се влюбваш в Шефа. Ревнувам те.
-А ти най-сетне намери смелост да покажеш, че рогата ти са единственото хубаво нещо у теб.
-Не мога да се сравнявам със Сейтън. Затова го мразя. Всички мои любови рано или късно стават Негови.
-Когато мълчиш, създаваш впечатление, че си адски мъдър, но отвориш ли уста, мигом доказваш колко безгранично тъп си всъщност. Пусни ме да мина.
-Тежко ли е наказанието ти? Понижи ли те?
-Има ли по ниска (низка) служба от огняр в котелно отделение, Подлий? Кажи ми.
-Има. Да отидеш на Земята като Човешко същество (създание), чиято душа, обаче принадлежи на Ада. На Земята това създава доста предимства, но…
-Но?
-Но да си изчадие Тук винаги си остава нещо повече.
-Направи ме мисионер. Праща ме на Земята.
-Значи те е повишил.
-Каква е разликата?
-Мисионерът има свободата да се движи в пространството и времето, тоест, да бъде когато и където си иска. Винаги можеш да се върнеш в Ада, след като си бил на Земята и обратно. Човешкото създание идва Тук само един път завинаги и не отива никъде повече.
-Какво значи “никъде”?
-Не питай мен. Аз вече никога няма да бъда мисионер.
-Коя е Втората душа, заради чието настоящо пребиваване Отатък Сейтън те понижи?
-Един оперен певец. Цял живот играеше Мефистофел, а накрая бе спечелен за Рая.
-Природният сарказъм. Ябълката на раздора между Тях двамата. Великият раздор.
-Адът никога няма да прости, че най-съкровеното Негово творение – Музиката одавна не е само негово притежание…
-Каква е разликата?
-Сътворението е свят. И светът е Сътворение. В което има Всичко. Музиката е в Центъра на Всичко. Друго не знам.
-Но може би знаеш каква е връзката между двете души…, заради, които бяхме толкоз висшочайшо привикани…
-Създателят им е един. Стига ти толкова…
-Не ме ревнувай, Подлий! Аз всъщност може би ще бъда много нещастна. Един ден…
Лицемерка пророни сълза, но не я избърса. Тази сълза не беше за Подлия, нито за Сейтън, нито за нея самата. А за онова човешко създание, което преди хиляда сто тридесет и пет години бе отдало душата си на Ада и бе положило основите на прастария сатанински род Разколникови. Лицемерка не можеше да знае това от никъде. Сърцето й проплака: “О, дете, изчадие, създание, творение, твар, плачи и страдай, нищо повече не заслужаваш!”
Подлия я поведе към Филтъра, където ги чакаха другите.
10:10 ч.:
…Тази сутрин Адът остана тих. Уродливо тих. Времето Тук съществуваше, макар човешките създания, обречени на невероятни мъки да бяха лишени (някои от тях завинаги) от представата за него. Дните и нощите тук не се измерваха с никакви земни числа и редици, нито можеха да се предвиждат и очакват. Тук денят не беше светлина и нощта не беше тъмнина. Светоусещането продължаваше толкова, колкото Мъката го изискваше. А тя беше адски дълга, пъклено горчива и неизмерима. Ако човешките създания биха могли да презрят и отхвърлят мъката (а някои от тях, успяли да го направят, ставаха изчадия – един не по-малко вечен процес), щяха да измерят тази пъклена сутрин като най-зловещо дългата и студена тишина от Историята на Вселената.
Въпреки, че всъщност не е така. От края на последния дъжд до началото на първия плач на Лицемерия бяха изминали само неколкостотин земни години. Години, през които Адът за пръв път от толкова време насам осъмна незапален, макар, че в недрата му клокочеше неродения взрив на Тъмната страна на нещата; години, през които на Земята Той – Огънят клокочеше както никога до сега от толкова време насам… в дълбокото на една душа, която бе на път да направи своя последен, но най-истински избор. Защото всяка душа, родена във Вечността, рано или късно се слива с това, от което е направена. Независимо от времето на своето отсъствие.
Няколкото мига ледена тишина бяха превърнали сакралния цикъл “Котелно-666” в една страховита гледка. Болезнено синият пурпур, преливащ се в отровно зелено стелеше мъглите си все по-ниско и по-ниско и покриваше камъните и всичко около тях… Нито една адска твар не бе посмяла да излезе на студа. Нито една от тях не бе дръзнала да се разубеди, че този ден Адът е пуст и такъв трябва да бъде и ще бъде убийствено да нарушиш с присъствието си сред селенията Му тази Негова висша Воля. Не просто опасно или страшно. Убийствено.
Тази сутрин сакралният цикъл беше центърът на нещо, което ставаше с Ада. Адът живееше някакъв момент от своята вечност и реагираше с тишина и студ и величието в тях. Милиарди съседни котелни отделения, милиони сателитни чистилища, простряни на светлинни години разстояние околовръст посрещаха своите утрини или все още не изпращаха нощите си или очакваха вечерите си в неизменния цикъл и никъде другаде, в никоя точка на Ада (в неговата фактическа и имагинерна същност) Той не бе пуст, нито тих и студен. Но в сакралния си цикъл, в самото свое сърце, той се промени за няколко мига и започна да страда. Сякаш за пръв път от Началото до Сега си даде сметка, че е по-стар от когато и да било, че е престарял. И опустял. Сякаш сърцето Му бе млъкнало внезапно и бе престанало да се гневи. За пръв път.
…За пръв път изпитало болка от огъня в себе си…
НЕДОВЪРШЕНО
Р. Донкин, Декември - 1999
Няма коментари:
Публикуване на коментар