Из “Дневникът на един Самотник”
1999-та, София
“…АДЪТ…
е на дъното на седмото чекмедже (от долу нагоре) на седмия долап в седмата стая (от ляво на дясно) на седмия етаж (от долу нагоре) на седмата кула (от ляво на дясно) на седмото небе на…
…РАЯ…
Адът е там и всъщност е една тухла. Седмата тухла в седмата стена на седмия етаж от седмия лабиринт в седмия кошмар от седмата нощ (в седмия ми случай да заспя) в седмата година от моя седми…
…ЖИВОТ…
Тухлата, която взех за спомен шест минути преди шестото си прераждане.
В следващите осем страници са осемте ъгъла на тухлата. Не са много остри, но не са и чак толкова заоблени.
Седмият син на Седмия син.
P.S.: Ръбовете се въртят около оста, пресичаща центъра на тухлата по посока на часовниковата стрелка или от ляво на дясно (както Ви харесва).
(Замеч)ТАЛЕС-ПИТАГОР(ски)
1. Северозападен ъгъл на Партера:
…Макакът седеше в клетката си на метър от решетката и втренчено гледаше странното същество отвъд нея. Зад челото му се надвикваха Странни възгласи:
-Това е студентът по зоология., който защитава курсова работа за човекоподобните маймуни. Но си губи времето тук.
-Защо? Гледа ме твърде съсредоточено, бих казал, дори, почти с интерес. – забеляза Макакът.
-У дома пред огледалото би събрал повече информация. А ти не се ласкай от нечии подобни интереси. – контрираха Възгласите.
Студентът трудно понасяше погледа на Макака, но почти самоотвержено се бранеше от нападките на своя Вътрешен глас, който му казваше:
-Това е просто една маймуна. Отърви се от заблуждението, че тя може да мисли като теб. Гледа тъжно, защото е затворена. Но това у нея е само инстинкт.
-И аз имам същият инстинкт. Но не съм маймуна. Защото мога да мисля ли? Или защото не мога да мисля като маймуна?
-Не. Нито едното, нито другото. Най-добре престани да гледаш тази незнайно защо създадена твар и си иди у дома. И се погледни в огледалото.
-Защо?
-Може би така ще разбереш по-бързо защо и как мислиш…
2. Североизточен ъгъл на Партера:
…Животът (или “ценното време”, от което се извлича полза) на Самобръсначката изтичаше. Това е последната брада, която ще обръсне. Всъщност, както всички други битови атрибути, и тя е еднодневка. Еднодневка, на чиято промоция трябваше да звучи “лебедовата” й песен. Но Клиентът, който я извади от удобната опаковка и не я хвърли в Кофата за боклук след Първия път (Ах, Първия път…) успя да й внуши (по някакъв странен начин), че е ценна. Поне за още един път. Следващият. (Ах, и следващият! Обичаше тая брада!). Но Третият път… тогава нещо се издъни…?! Още преди да беше свършил оргазма й, тя разбра, че четвъртият, ако изобщо има такъв, ще е последен.
Всъщност, богатите клиенти наемат еднодневките, но не ги купуват. Бедните ги купуват и после ги захвърлят. Но пък еднодневките никога не се разделят с полезното време от живота си след първия път, ако той е бил и последен… Защото са еднодневки, непознали живота. А животът не е само крем за бръснене, който просто трябва да обереш от лицето на клиента, като по между другото, окосиш растителността, нахождаща се между уханните му преспи. Да, Животът не е само задължение. Разбира се, че не е, по дяволите!
Четвъртият път тя Го поряза и полетя към Кофата за боклук с достойнството на изпразнена жена…
3. Югоизточен ъгъл на Партера:
…А в Ада дяволчетата внезапно “намазаха” почивен ден. Не просто “бяха в почивка”, а “ИМАХА почивка”. Което значеше страшно много време, което можеха да прекарат както си искат.
Защото Шефът – мистър Сейтън (Satan) имаше нова Скубла и рано-рано ги нарита от Котелното, за да остане (цял ден!) сам с отблъскващата й мания да му гледа на бульон от варени поети (шестият казан от шестия ред рядко биваше добре изчегъртан отвътре и оставяше най-впечатляваща(та) утайка).
Отвратитко предложи да дразнят ангелчетата отвъд Оградата (любимото му хоби), които си бяха на бачкане, защото мосю Саваоте (Sabbaothe) беше импотентен и ги юркаше даже и на Вси Светии. Подливко не се съгласи, щото си знаеше, че там някъде отвъд ще е (и) Тя – Анджела Ди Сессо (Anjella Di Sexo), а той беше влюбен в нея. Обаче Лицемерка, която обичаше Подливко и люто го ревнуваше от всичко райско, схвана от раз за какво иде реч и първа се покатери на върха на Оградата. Тогава Наглисимус Похотливият, който беше нещо като тартор, се обади през въздишка:
-Я, по-добре да вземем да му врътнем един покер. – и се зае да пали огън от костите на прясно сварените и щателно обезкостени вчерашни обитатели на най-близкия казан…
4. Югозападен ъгъл на Партера:
…Макакът беше останал сам и тъкмо се канеше да стане и да се поразкърши (обикаляйки поне три пъти дънера зад себе си), когато Странният възглас почука зад вътрешната страна на челото му доста припряно и настойчиво:
-Не се тормози за него. Дори да си го обидил с безмълвието в очите си, той е човек. Само един човек. А хората не разбират от такива неща като безмълвие. И тоя няма да го разбере, следователно – няма да е наранен. А от това, че му беше интересно, пък хептен няма да го заболи.
-Но на мен наистина ми е жал за него. Защото не знае какво да прави с тая разточителна липса на клетки и решетки около себе си.
-А, това ли било? И пак не си прав. Тая липса не е толкова разточителна. И тя си има край, но той не е близо. Затова хората живеят по-дълго от маймуните – за да имат достатъчно време да си видят краищата: и края на липсата; и края на времето. Нещо като бонус от Твореца им.
-Съжалявам и за друго. Не мога да му завиждам.
-Така е, защото си нямаш огледало. Но, внимавай! Може би за трети път не си прав. На четвъртия сам ще разбереш, че всъщност, колкото повече мислиш за човека, толкова повече не си прав за себе си…
5. Северозападен ъгъл на Първия и последен етаж:
…В Кофата за боклук беше топло, макар и тясно, защото беше претъпкана от персонажи на клиентския бит. В този свой следващ – временен дом, всички те не си позволяваха да се почувстват всъщност у дома си, знаейки, че ще страдат за това в деня, в който Гравитацията и Съдбата ще ги пратят в по-топлото и по-претъпкано пространство на Контейнера (където разбираш в крайна сметка, че никога не си имал дом, а винаги си обитавал места за временно пребиваване). Не си позволяваха…, но истински се наслаждаваха на този Уют и някои от тях дори мечтаеха вече за Прераждането.
Самобръсначката се беше излегнала удобно върху доста словоохотливата Изрезка от “Вестник за жената” (на която явно нито тежеше, нито пречеше). И попиваше всичко наоколо. А наоколо гъмжеше от мнения и теории за славата и безславието; тишината не беше на почит, а полемиката в шума беше интересна за анализиране, макар на моменти трудно уловима, криеща се сякаш зад сенките на страха от прекаленото шаблонизиране на преходността в изкуството да превръщаш бита в удоволствие и обратно, което беше любимият рефрен в носталгичната последна тирада на една пластмасова виличка. Използваната дамска превръзка се усмихна някак приветливо на Самобръсначката:
-Познавам сестра ти. Тя бръснеше бедрата на майка Му преди да дойде тук. Беше скромно момиче. А ти за какво мислиш?
-За Прераждането. – промълви тихо Самобръсначката…
6. Североизточен ъгъл на Първия и последен етаж:
…Лицемерка не успя да направи фул от тузове и девятки (нейната любима комбинация за-ра-ди символиката на “страстта, купувана с пари”), тъй като Подливко, (който винаги й беше партньор в покера – иначе не се хващаше на тази, впрочем, “райска” игра), упорито държа до края на залагането туз купа и не го пусна. Когато се разбра, че и на него тази красива карта не му е свършила работа (защото за кент-флоша от купи, който е целял, му е липсвала дама купа, която, дефакто, бе попълнила карето дами в ръцете на Наглисимус Похотливия), Лицемерка се ядоса. Плати загубата им и се просълзи на глас:
-Не ме ли усещаш, бе, глупав дявол, такъв?! Та аз те обичам, дори на игра!
Подливко се сепна, но не каза нищо, а се втренчи в някакъв догарящ въглен от жарта; Отвратитко показа и четирите си мъдреца, усмихвайки се прилежно-грозно (знаеше, че му се удава).
Похотливият изрови от тестето дама купа и пак се обади (а толкова рядко му су случваше…):
-Жената е божие творение. НИКОГА не можеш да спечелиш от нея, ако е само една. Трябва да са поне четири.
След това побутна с машата подливковия въглен, хвана го с върха на извитите й щипки, огледа го и плю в него. Шумът от изсъскването на умиращия огън (или пушека от смъртта му) отрони сълза в лявото око на Подливко, но той пак нищо не каза…
7. Югоизточен ъгъл на Първия и последен етаж:
…Макакът затвори очи, сякаш беше уморен или защото искаше да срещне очи в очи Странния възглас и попита нежно Самобръсначката, която се потапяше в разкоша на косматата му ръка:
-Какво щеше да ми каже огледалото, ако го имах и се погледнех в него?
Тя се стъписа, но само за миг, и бавно му отговори:
-Че е много по-нещастно от мен, тъй като можеш да го счупиш веднага, след като се огледаш в него, но може и цял живот да не се разделиш с него. А тръпката от този риск е по-болезнена и от липсата на достойнство, тъй като твоят живот, дори и да не е по-дълъг от моя или неговия, във всички случаи ще е по-съдържателен и по-пълноценен. Ти си творение, а не атрибут за творения. Разликата понякога е повече от фрапантна.
Лицемерка й изръкопляска, ухили се до уши; Подливко изсумтя, сетне унило поклати брада; Отвратитко се намръщи (а толкова рядко му се случваше), а Наглисимус Похотливия събра спечелените от последното победно раздаване банкноти и ги хвърли в жарта. Скублата се кикотеше неистово в тишината, но не успяваше да заглуши странните възгласи на арфата отвъд Оградата, с която Анджела Ди Сессо правеше своя свиреп секс точно по това време всяка вечер.
Някъде другаде, студентът стана от леглото си, запали нощната лампа, седна на писалището си, извади от най-горното му чекмедже снимката на майка си (от кръста надолу – гола – с гладко избръснати бедра) и разтресе раменете си в тих плач. В Рая заваля дъжд и арфата млъкна. Подливко се ухили и целуна Лицемерка по бузата. Но тя не каза нищо…
8. Югозападен (последен) ъгъл на Първия и последен етаж:
…Работният ден на циганите в цикламени гащеризони с червени букви на гърба “Чистота” свършваше и, влачейки последния контейнер, двамата до тротоара спряха, за да палнат по една цигара “Арда”, нервейки се, между другото, на ситния дъждец. Единият се обърна и ме видя, че приближавам.
-К’во, бе, старши? – почти ядосано ми викна. Почесах се по врата и се ухилих:
-Я, преди да го изсипете тоя контейнер, момчета… дали не мога да хвърля аз тоя боклук, а? Вервам, нема да натежи много…
Бях увил тия осем страници в една двойна (средна) страница от някакъв женски вестник и бях омотал с тиксо много здраво пакета (превантивна мярка в отпор на изкушението да им хвърля последно око – бях твърдо решил, че ще летят на боклука).
Циганинът погледна пакета, който на оскъдната светлина от високата улична лампа приличаше на тухла; взе го от ръцете ми, прецени тежестта му с прехвърляне от ръка в ръка, па рече:
-А, бе, старши, да не е некоя бомба, бе… От ония – миниум и бронз… Три деца имам и жена и балдъза, а колегата – видиш ли го до резервната гума? А они неговите са пет деца, а майкя му у петъка си чупи левата нога и е у “Пирогов”. Ако гръмнем, те така съга насред градо, ти ли че ги раниш ‘сите тия от утре? Аре, бегай с тоо връзоп, че ме е страх и за тебе и за мене… Аре, мола ти се…
Върна ми го. Отдалечи се и каза нещо на другите. Дори шофьорът слезе от кабината и всички някак наежени се извърнаха към мен и ме загледаха.
Прибрах тухлата в джоба на балтона си и си отидох. У дома. Не изхвърлих осемте страници. Отворих си последната бутилка джин “Мастърс”, отпих бавно първата глътка от първата чаша и си рекох наум:”Флойдер, ако имаш поне един мотив да си обясниш как се спасиха…, пий едно питие и за оня циганин – многодетния. Ей тъй – от благодарност. Може и да ти олекне. Не заради съжалението, което може би щеше да изпиташ, когато, ферментирала, мисълта, че ги няма ще заседне зад челото ти като странен възглас… Не. Ще ти олекне от удоволствието да си спомниш зоопарка на своя бит, който всъщност си беше едно котелно отделение, в което все не искаше (по-скоро не ти стискаше) да запалиш шестия казан и да се гмурнеш в него. Пък, може би не си бил уверен, че ще впечатлиш някого с утайката си. Но може би е време да заживееш по-уверено. Защото това е удоволствие.
Надявай се.
КРАЙ.”
1999-та, София
“…АДЪТ…
е на дъното на седмото чекмедже (от долу нагоре) на седмия долап в седмата стая (от ляво на дясно) на седмия етаж (от долу нагоре) на седмата кула (от ляво на дясно) на седмото небе на…
…РАЯ…
Адът е там и всъщност е една тухла. Седмата тухла в седмата стена на седмия етаж от седмия лабиринт в седмия кошмар от седмата нощ (в седмия ми случай да заспя) в седмата година от моя седми…
…ЖИВОТ…
Тухлата, която взех за спомен шест минути преди шестото си прераждане.
В следващите осем страници са осемте ъгъла на тухлата. Не са много остри, но не са и чак толкова заоблени.
Седмият син на Седмия син.
P.S.: Ръбовете се въртят около оста, пресичаща центъра на тухлата по посока на часовниковата стрелка или от ляво на дясно (както Ви харесва).
(Замеч)ТАЛЕС-ПИТАГОР(ски)
1. Северозападен ъгъл на Партера:
…Макакът седеше в клетката си на метър от решетката и втренчено гледаше странното същество отвъд нея. Зад челото му се надвикваха Странни възгласи:
-Това е студентът по зоология., който защитава курсова работа за човекоподобните маймуни. Но си губи времето тук.
-Защо? Гледа ме твърде съсредоточено, бих казал, дори, почти с интерес. – забеляза Макакът.
-У дома пред огледалото би събрал повече информация. А ти не се ласкай от нечии подобни интереси. – контрираха Възгласите.
Студентът трудно понасяше погледа на Макака, но почти самоотвержено се бранеше от нападките на своя Вътрешен глас, който му казваше:
-Това е просто една маймуна. Отърви се от заблуждението, че тя може да мисли като теб. Гледа тъжно, защото е затворена. Но това у нея е само инстинкт.
-И аз имам същият инстинкт. Но не съм маймуна. Защото мога да мисля ли? Или защото не мога да мисля като маймуна?
-Не. Нито едното, нито другото. Най-добре престани да гледаш тази незнайно защо създадена твар и си иди у дома. И се погледни в огледалото.
-Защо?
-Може би така ще разбереш по-бързо защо и как мислиш…
2. Североизточен ъгъл на Партера:
…Животът (или “ценното време”, от което се извлича полза) на Самобръсначката изтичаше. Това е последната брада, която ще обръсне. Всъщност, както всички други битови атрибути, и тя е еднодневка. Еднодневка, на чиято промоция трябваше да звучи “лебедовата” й песен. Но Клиентът, който я извади от удобната опаковка и не я хвърли в Кофата за боклук след Първия път (Ах, Първия път…) успя да й внуши (по някакъв странен начин), че е ценна. Поне за още един път. Следващият. (Ах, и следващият! Обичаше тая брада!). Но Третият път… тогава нещо се издъни…?! Още преди да беше свършил оргазма й, тя разбра, че четвъртият, ако изобщо има такъв, ще е последен.
Всъщност, богатите клиенти наемат еднодневките, но не ги купуват. Бедните ги купуват и после ги захвърлят. Но пък еднодневките никога не се разделят с полезното време от живота си след първия път, ако той е бил и последен… Защото са еднодневки, непознали живота. А животът не е само крем за бръснене, който просто трябва да обереш от лицето на клиента, като по между другото, окосиш растителността, нахождаща се между уханните му преспи. Да, Животът не е само задължение. Разбира се, че не е, по дяволите!
Четвъртият път тя Го поряза и полетя към Кофата за боклук с достойнството на изпразнена жена…
3. Югоизточен ъгъл на Партера:
…А в Ада дяволчетата внезапно “намазаха” почивен ден. Не просто “бяха в почивка”, а “ИМАХА почивка”. Което значеше страшно много време, което можеха да прекарат както си искат.
Защото Шефът – мистър Сейтън (Satan) имаше нова Скубла и рано-рано ги нарита от Котелното, за да остане (цял ден!) сам с отблъскващата й мания да му гледа на бульон от варени поети (шестият казан от шестия ред рядко биваше добре изчегъртан отвътре и оставяше най-впечатляваща(та) утайка).
Отвратитко предложи да дразнят ангелчетата отвъд Оградата (любимото му хоби), които си бяха на бачкане, защото мосю Саваоте (Sabbaothe) беше импотентен и ги юркаше даже и на Вси Светии. Подливко не се съгласи, щото си знаеше, че там някъде отвъд ще е (и) Тя – Анджела Ди Сессо (Anjella Di Sexo), а той беше влюбен в нея. Обаче Лицемерка, която обичаше Подливко и люто го ревнуваше от всичко райско, схвана от раз за какво иде реч и първа се покатери на върха на Оградата. Тогава Наглисимус Похотливият, който беше нещо като тартор, се обади през въздишка:
-Я, по-добре да вземем да му врътнем един покер. – и се зае да пали огън от костите на прясно сварените и щателно обезкостени вчерашни обитатели на най-близкия казан…
4. Югозападен ъгъл на Партера:
…Макакът беше останал сам и тъкмо се канеше да стане и да се поразкърши (обикаляйки поне три пъти дънера зад себе си), когато Странният възглас почука зад вътрешната страна на челото му доста припряно и настойчиво:
-Не се тормози за него. Дори да си го обидил с безмълвието в очите си, той е човек. Само един човек. А хората не разбират от такива неща като безмълвие. И тоя няма да го разбере, следователно – няма да е наранен. А от това, че му беше интересно, пък хептен няма да го заболи.
-Но на мен наистина ми е жал за него. Защото не знае какво да прави с тая разточителна липса на клетки и решетки около себе си.
-А, това ли било? И пак не си прав. Тая липса не е толкова разточителна. И тя си има край, но той не е близо. Затова хората живеят по-дълго от маймуните – за да имат достатъчно време да си видят краищата: и края на липсата; и края на времето. Нещо като бонус от Твореца им.
-Съжалявам и за друго. Не мога да му завиждам.
-Така е, защото си нямаш огледало. Но, внимавай! Може би за трети път не си прав. На четвъртия сам ще разбереш, че всъщност, колкото повече мислиш за човека, толкова повече не си прав за себе си…
5. Северозападен ъгъл на Първия и последен етаж:
…В Кофата за боклук беше топло, макар и тясно, защото беше претъпкана от персонажи на клиентския бит. В този свой следващ – временен дом, всички те не си позволяваха да се почувстват всъщност у дома си, знаейки, че ще страдат за това в деня, в който Гравитацията и Съдбата ще ги пратят в по-топлото и по-претъпкано пространство на Контейнера (където разбираш в крайна сметка, че никога не си имал дом, а винаги си обитавал места за временно пребиваване). Не си позволяваха…, но истински се наслаждаваха на този Уют и някои от тях дори мечтаеха вече за Прераждането.
Самобръсначката се беше излегнала удобно върху доста словоохотливата Изрезка от “Вестник за жената” (на която явно нито тежеше, нито пречеше). И попиваше всичко наоколо. А наоколо гъмжеше от мнения и теории за славата и безславието; тишината не беше на почит, а полемиката в шума беше интересна за анализиране, макар на моменти трудно уловима, криеща се сякаш зад сенките на страха от прекаленото шаблонизиране на преходността в изкуството да превръщаш бита в удоволствие и обратно, което беше любимият рефрен в носталгичната последна тирада на една пластмасова виличка. Използваната дамска превръзка се усмихна някак приветливо на Самобръсначката:
-Познавам сестра ти. Тя бръснеше бедрата на майка Му преди да дойде тук. Беше скромно момиче. А ти за какво мислиш?
-За Прераждането. – промълви тихо Самобръсначката…
6. Североизточен ъгъл на Първия и последен етаж:
…Лицемерка не успя да направи фул от тузове и девятки (нейната любима комбинация за-ра-ди символиката на “страстта, купувана с пари”), тъй като Подливко, (който винаги й беше партньор в покера – иначе не се хващаше на тази, впрочем, “райска” игра), упорито държа до края на залагането туз купа и не го пусна. Когато се разбра, че и на него тази красива карта не му е свършила работа (защото за кент-флоша от купи, който е целял, му е липсвала дама купа, която, дефакто, бе попълнила карето дами в ръцете на Наглисимус Похотливия), Лицемерка се ядоса. Плати загубата им и се просълзи на глас:
-Не ме ли усещаш, бе, глупав дявол, такъв?! Та аз те обичам, дори на игра!
Подливко се сепна, но не каза нищо, а се втренчи в някакъв догарящ въглен от жарта; Отвратитко показа и четирите си мъдреца, усмихвайки се прилежно-грозно (знаеше, че му се удава).
Похотливият изрови от тестето дама купа и пак се обади (а толкова рядко му су случваше…):
-Жената е божие творение. НИКОГА не можеш да спечелиш от нея, ако е само една. Трябва да са поне четири.
След това побутна с машата подливковия въглен, хвана го с върха на извитите й щипки, огледа го и плю в него. Шумът от изсъскването на умиращия огън (или пушека от смъртта му) отрони сълза в лявото око на Подливко, но той пак нищо не каза…
7. Югоизточен ъгъл на Първия и последен етаж:
…Макакът затвори очи, сякаш беше уморен или защото искаше да срещне очи в очи Странния възглас и попита нежно Самобръсначката, която се потапяше в разкоша на косматата му ръка:
-Какво щеше да ми каже огледалото, ако го имах и се погледнех в него?
Тя се стъписа, но само за миг, и бавно му отговори:
-Че е много по-нещастно от мен, тъй като можеш да го счупиш веднага, след като се огледаш в него, но може и цял живот да не се разделиш с него. А тръпката от този риск е по-болезнена и от липсата на достойнство, тъй като твоят живот, дори и да не е по-дълъг от моя или неговия, във всички случаи ще е по-съдържателен и по-пълноценен. Ти си творение, а не атрибут за творения. Разликата понякога е повече от фрапантна.
Лицемерка й изръкопляска, ухили се до уши; Подливко изсумтя, сетне унило поклати брада; Отвратитко се намръщи (а толкова рядко му се случваше), а Наглисимус Похотливия събра спечелените от последното победно раздаване банкноти и ги хвърли в жарта. Скублата се кикотеше неистово в тишината, но не успяваше да заглуши странните възгласи на арфата отвъд Оградата, с която Анджела Ди Сессо правеше своя свиреп секс точно по това време всяка вечер.
Някъде другаде, студентът стана от леглото си, запали нощната лампа, седна на писалището си, извади от най-горното му чекмедже снимката на майка си (от кръста надолу – гола – с гладко избръснати бедра) и разтресе раменете си в тих плач. В Рая заваля дъжд и арфата млъкна. Подливко се ухили и целуна Лицемерка по бузата. Но тя не каза нищо…
8. Югозападен (последен) ъгъл на Първия и последен етаж:
…Работният ден на циганите в цикламени гащеризони с червени букви на гърба “Чистота” свършваше и, влачейки последния контейнер, двамата до тротоара спряха, за да палнат по една цигара “Арда”, нервейки се, между другото, на ситния дъждец. Единият се обърна и ме видя, че приближавам.
-К’во, бе, старши? – почти ядосано ми викна. Почесах се по врата и се ухилих:
-Я, преди да го изсипете тоя контейнер, момчета… дали не мога да хвърля аз тоя боклук, а? Вервам, нема да натежи много…
Бях увил тия осем страници в една двойна (средна) страница от някакъв женски вестник и бях омотал с тиксо много здраво пакета (превантивна мярка в отпор на изкушението да им хвърля последно око – бях твърдо решил, че ще летят на боклука).
Циганинът погледна пакета, който на оскъдната светлина от високата улична лампа приличаше на тухла; взе го от ръцете ми, прецени тежестта му с прехвърляне от ръка в ръка, па рече:
-А, бе, старши, да не е некоя бомба, бе… От ония – миниум и бронз… Три деца имам и жена и балдъза, а колегата – видиш ли го до резервната гума? А они неговите са пет деца, а майкя му у петъка си чупи левата нога и е у “Пирогов”. Ако гръмнем, те така съга насред градо, ти ли че ги раниш ‘сите тия от утре? Аре, бегай с тоо връзоп, че ме е страх и за тебе и за мене… Аре, мола ти се…
Върна ми го. Отдалечи се и каза нещо на другите. Дори шофьорът слезе от кабината и всички някак наежени се извърнаха към мен и ме загледаха.
Прибрах тухлата в джоба на балтона си и си отидох. У дома. Не изхвърлих осемте страници. Отворих си последната бутилка джин “Мастърс”, отпих бавно първата глътка от първата чаша и си рекох наум:”Флойдер, ако имаш поне един мотив да си обясниш как се спасиха…, пий едно питие и за оня циганин – многодетния. Ей тъй – от благодарност. Може и да ти олекне. Не заради съжалението, което може би щеше да изпиташ, когато, ферментирала, мисълта, че ги няма ще заседне зад челото ти като странен възглас… Не. Ще ти олекне от удоволствието да си спомниш зоопарка на своя бит, който всъщност си беше едно котелно отделение, в което все не искаше (по-скоро не ти стискаше) да запалиш шестия казан и да се гмурнеш в него. Пък, може би не си бил уверен, че ще впечатлиш някого с утайката си. Но може би е време да заживееш по-уверено. Защото това е удоволствие.
Надявай се.
КРАЙ.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар