“…Огрян от бледа светлина,
изкачвам бавно стръмнината,
достигам пясъчния бряг
и спирам нежно под луната.
А старата река се носи...
И гони вятърът вълна подир вълна.
В мълчанието на сто въпроса
Аз бих могъл тъй вечно да стоя
и, вперил поглед над света,
пиян от долината,
да гледам как,
да гледам как,
да гледам как тече реката…”
Боб Дилън
Из “…И гледам как тече реката… ” (Румен Донкин – Август-1988)*:
Девети септември, 1959-та
“…Знамена.
Винаги, когато ги има, те са нещо като тържество на символа за онова одавна загинало в съзнанието, което съзнанието виновно се опитва да върне, да възкреси. Винаги, когато са там. На пиедестала, върху колоните на нечия трибуна за незаслужилия сарказъм към невинността, нелепата наивност и мълчанието на множеството. (А мълчанието има толкова сиво лице!) Толкова задължително сиво, колкото неизбежно е очакването на лъжата, крепително удостояваща с нежната грубост на тихия звяр; звъняща в стрехите на селските къщи, също похлупени под маранята на късното утро на нелепия празник.
Те.
Нечия безочлива амбиция да изпъкнеш над сивото, непризнателно и потискащо; нечия болезнена точност, докосваща се до педантизма на най-смелите ИМ очаквания… е подредила всичко.
Подготовката.
Малките улички, блеснали с ненужното кокетство на фалша, неразрушим за тяхното “Браво, другари!”.
Площадът.
Окъпан от слънцето на спомена за Оня ден – същата дата преди петнайсет години. Какъвто е мечтан да бъде и какъвто не е бил никога.
Хората.
Обикновени и престорено доволни, но все пак признателни и… добри. Чисти. В съвестта си, в стремежите си да докоснат с внимание и да го получат; в илюзиите си и тайната болка от тях; в глупавата си радост; във възторга от появата на нещото, наречено тръпка. В навечерието…
Гостите.
Сякаш животът замира около гъдела да бъдат видяни, чути, разбрани. Онова нещо, което е върхът и неговата сянка на дъното е само на една трибуна разстояние от всички. Всички. Множеството.
Речта.
Лъжите.
Патосът.
Революцията – несъществувалата, нежадуваната и погълнатата.
Цветята на горчивия спомен.
Задушевния плач.
Грехът.
Грехът пред множеството. Животът около една хартийка, прочетена на глас, изслушана, неразбрана. Но аплодирана.
Времето.
Цветя.
Крехки детски ръчички; пъстрота и притеснение. Пъстрота в плахи усмивчици. Наглост в стари усмивки. Тренирани, пародийно сърдечни. Жестоко премерени. Усмивките.
Краят. Началото на празника. Народният. Върхът на предначертаното благоволение.
Някой слиза от трибуната. Никой не изпуска и миг от момента. Животът не смогва дори да се усмихне на безславната грубост на оттеглянето. Някой напуска всички и отива някъде.
Скъпите гости. “Скромната вечеря”. Площадът с музиката отвън. Някъде отвън. Специалните изненади, недостъпни за всекиго. Върхове след върхове на огромната фантазия, планирала изненадата. Очарование. Доволство. Обещаващи блясъци във верните очи. Очите на властта.
Властта на дъното на празника.
Препускаща, скъсяваща дистанцията от уважението на скромното домакинство до безогледния пир.
Вечерта. Площадът. Вятърът, навяващ пустотата. Последната гостенка на нечий празник, който продължава. Сърдечност, услуги, точност и… шеметния безспир на изненадите. Пирът, претрупан и върло грозен. Оргията на властта с народа…”
*”…И гледам как тече реката…” е роман, написан през август 1988 година, никога неиздаден, но посмъртно посветен на убиеца, който всъщност ми беше приятел.
Постскриптум от автора към юли 2009 година:
…Животни…
(“Пинк Флойд”-1977)
01. Крилати свине (първа част)
Ако не се интересуваше какво е станало с мен,
и ако аз не се интересувах от теб,
ние двамата щяхме
да криволичим в пътя си
през неволи и мъка,
убийствено прогизнали от дъжда,
потресени от невероятните обвинения
и взряни с мръсно отегчение
в крилатите свини по небето.
02. Кучета
1)
Ще полудееш и ще изгубиш представа
от какво друго си имал нужда,
освен от това – добре да си завързан
и да спиш на топло в своята колиба.
А когато ти се прииска да можеш
да излизаш навън по себе си,
леснината всъщност е в това
да държиш очите си затворени.
И навсякъде около теб тогава
ще е безумно спокойно и тихо.
Ще бъдеш недосегаем от лудия вятър,
ще бъдеш извън всяко подозрение,
ще можеш дори лесно да избягаш,
когато стане напечено.
И след това ще можеш всичко –
да работиш за стил в любимата си фирма,
да гледаш нагоре – спокоен, усмихнат
и без угризения.
Но трябва да бъдеш лоялен, доверен
на всички, които ти дават това.
Трябва да знаеш, че вече одавна
безпрекословно и мирно съгласен си
когато решат да отнемат ти всичко –
дори и безсмисления ти и жалък живот.
Ще си лежиш в колибата, даже
сам ще прекъснеш пътя си верен.
Трябвало е да запазиш едното си око,
с което ще гледаш през рамо.
Което ще виждаш е страшно и подло
и в края му вече си стар.
Накрая просто ще разпериш крила
и ще отлетиш някъде на юг,
където глава ще заровиш в пясъка
с надежда, че вече опасности няма.
Но тогава просто ще си един старец,
умиращ, забравен от всички.
2)
Когато загубиш контрол,
ще прокълнеш всичко,
което си постигнал и когато не си.
И както расте страхът,
така лошата кръв ще се лее по камъка.
Но ще е късно да губиш цената си,
когато не си се възползвал докрай
от всички възможности.
Сам и съсипан, ти падаш надолу,
тегнещ от себе си като камък в морето.
Аз ще пропусна без капчица подлост
мъничко жал в сърцето си нежно.
Защото всъщност приличам на теб.
А в края на краищата в някоя утрин
просто напускайки леговището си,
ще пропъдя тая пълзяща злоба
и ще се опитам да намеря пътя
на собственото бягство от хаоса.
Глух, ням и сляп,
днес просто пазиш своите претенции,
че всеки е способен да се отдава,
но не всеки има истински приятел.
И изглежда, че това, което правиш
е твърде далеч от победата.
И ти дълбоко в сърцето си вярваш,
че всеки в живота ти е убиец
и всяко твое начинание под слънцето
одавна е свършено.
3)
Кой беше роден в къща, пълна с мъка?
Кой беше далеч от всички земни блага?
Кой беше казал какво да се прави с човека?
Кой беше сломен в собствената си аскетичност?
Кой беше задържан и окован във вериги?
Кой беше оставен на произвола на съдбата?
Кой беше оставен сам в пътя към мира?
Кой беше вечния чужденец у дома си?
Кой беше съсипан в края на пиесата?
Кой беше намерен мъртъв до телефона?
Кой беше оставил кръвта си да тече
бавно надолу по камъка?
03. Свине
1)
Голям човек, Свински човек,
ха-ха, домашен ли си ти?
С малки или големи копита,
ха-ха, домашен ли си ти?
Когато, с ръка на сърцето,
добродушно смеещ се,
почти на шега,
с наведена глава и риеща зурла,
казваш: “Пазете се от рова!”,
ти си само една дебела свиня.
Какво се надяваш да откриеш,
когато си там долу…
при своята истинска същност?
Ти си по-скоро смешен!
Не, не си дори смешен.
Ти си плачевен.
2)
Автобусна спирка. Плъх с чанта.
Ха-ха, домашен ли си ти?
Проклел си старата орисница.
Ха-ха, домашен ли си ти?
Спектралният студ е пропукал
очилата ти до рамките
и е счупил стъклата.
Ти си само добродушен смях.
Почти си заслужава да се замислиш
върху държанието си.
Ти се чувстваш като стомана студен
или горещ като болка
от убождане с карфица.
И добре би се забавлявал с пушка в ръка.
Макар че си само смешен
или по-скоро плачевен…
3)
Хей ти, Бял дом,
ха-ха, кочина ли си ти?
Или дълбока дупка за градските мишки?
Ха-ха, какво си ти?
Опитваш се да ни предпазиш
от влиянието на улицата,
но и ти не си истинско удоволствие.
Всички устни са стиснати
и всички крака – премръзнали.
Не се ли чувстваш обруган?
Ти трябва да задържиш дълбоко
изблика на лошите чувства
и да ги потиснеш някъде в себе си.
Мери, ти си едно добро удоволствие!
Мери, ти си плачевно хубава!
04. Овце
Невинно тъпчещ през времето си,
въвлечен в оня вечен
път през ливадата,
така неясно понесен
от голямата сигурност,
пореща въздуха,
ти по-добре се огледай –
там някъде може да има кучета…
…Аз се огледах над Йордан и видях:
Нещата не са такива, каквито изглеждат.
Какво изявяваш като своя претенция?
Тази опасност не е истинска.
Кротък и послушен, следваш водача си:
през безмълвните коридори на неизвестното
и познатото;
в далечината (долината) на познатата (студената)
стомана.
Каква изненада!
Шокът в очите ти блести обясним.
Нещата вече са такива, каквито изглеждат.
И това не е само лош сън.
Моят бог е моето стадо.
Преди да отида сам на заколение
през пасбището си той ще ме поведе
на водопой за последно.
С блестящо острие ще изтръгне душата ми,
после ще ме одере и закачи на куки.
Ще направи от агнетата ми котлети.
Той е господ и силата му е велика.
Когато дойде денят, ние ще сме тези,
които сме проявлението.
Макар че сме просто едно стадо.
През внезапни гърчове ние чувстваме
конвулсиите на ръцете му,
когато натиска с ножа.
Господи, ние ще възлетим,
но най-напред ще отидем до водата
всички заедно.
“Пинк Флойд” - 1977
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин
изкачвам бавно стръмнината,
достигам пясъчния бряг
и спирам нежно под луната.
А старата река се носи...
И гони вятърът вълна подир вълна.
В мълчанието на сто въпроса
Аз бих могъл тъй вечно да стоя
и, вперил поглед над света,
пиян от долината,
да гледам как,
да гледам как,
да гледам как тече реката…”
Боб Дилън
Из “…И гледам как тече реката… ” (Румен Донкин – Август-1988)*:
Девети септември, 1959-та
“…Знамена.
Винаги, когато ги има, те са нещо като тържество на символа за онова одавна загинало в съзнанието, което съзнанието виновно се опитва да върне, да възкреси. Винаги, когато са там. На пиедестала, върху колоните на нечия трибуна за незаслужилия сарказъм към невинността, нелепата наивност и мълчанието на множеството. (А мълчанието има толкова сиво лице!) Толкова задължително сиво, колкото неизбежно е очакването на лъжата, крепително удостояваща с нежната грубост на тихия звяр; звъняща в стрехите на селските къщи, също похлупени под маранята на късното утро на нелепия празник.
Те.
Нечия безочлива амбиция да изпъкнеш над сивото, непризнателно и потискащо; нечия болезнена точност, докосваща се до педантизма на най-смелите ИМ очаквания… е подредила всичко.
Подготовката.
Малките улички, блеснали с ненужното кокетство на фалша, неразрушим за тяхното “Браво, другари!”.
Площадът.
Окъпан от слънцето на спомена за Оня ден – същата дата преди петнайсет години. Какъвто е мечтан да бъде и какъвто не е бил никога.
Хората.
Обикновени и престорено доволни, но все пак признателни и… добри. Чисти. В съвестта си, в стремежите си да докоснат с внимание и да го получат; в илюзиите си и тайната болка от тях; в глупавата си радост; във възторга от появата на нещото, наречено тръпка. В навечерието…
Гостите.
Сякаш животът замира около гъдела да бъдат видяни, чути, разбрани. Онова нещо, което е върхът и неговата сянка на дъното е само на една трибуна разстояние от всички. Всички. Множеството.
Речта.
Лъжите.
Патосът.
Революцията – несъществувалата, нежадуваната и погълнатата.
Цветята на горчивия спомен.
Задушевния плач.
Грехът.
Грехът пред множеството. Животът около една хартийка, прочетена на глас, изслушана, неразбрана. Но аплодирана.
Времето.
Цветя.
Крехки детски ръчички; пъстрота и притеснение. Пъстрота в плахи усмивчици. Наглост в стари усмивки. Тренирани, пародийно сърдечни. Жестоко премерени. Усмивките.
Краят. Началото на празника. Народният. Върхът на предначертаното благоволение.
Някой слиза от трибуната. Никой не изпуска и миг от момента. Животът не смогва дори да се усмихне на безславната грубост на оттеглянето. Някой напуска всички и отива някъде.
Скъпите гости. “Скромната вечеря”. Площадът с музиката отвън. Някъде отвън. Специалните изненади, недостъпни за всекиго. Върхове след върхове на огромната фантазия, планирала изненадата. Очарование. Доволство. Обещаващи блясъци във верните очи. Очите на властта.
Властта на дъното на празника.
Препускаща, скъсяваща дистанцията от уважението на скромното домакинство до безогледния пир.
Вечерта. Площадът. Вятърът, навяващ пустотата. Последната гостенка на нечий празник, който продължава. Сърдечност, услуги, точност и… шеметния безспир на изненадите. Пирът, претрупан и върло грозен. Оргията на властта с народа…”
*”…И гледам как тече реката…” е роман, написан през август 1988 година, никога неиздаден, но посмъртно посветен на убиеца, който всъщност ми беше приятел.
Постскриптум от автора към юли 2009 година:
…Животни…
(“Пинк Флойд”-1977)
01. Крилати свине (първа част)
Ако не се интересуваше какво е станало с мен,
и ако аз не се интересувах от теб,
ние двамата щяхме
да криволичим в пътя си
през неволи и мъка,
убийствено прогизнали от дъжда,
потресени от невероятните обвинения
и взряни с мръсно отегчение
в крилатите свини по небето.
02. Кучета
1)
Ще полудееш и ще изгубиш представа
от какво друго си имал нужда,
освен от това – добре да си завързан
и да спиш на топло в своята колиба.
А когато ти се прииска да можеш
да излизаш навън по себе си,
леснината всъщност е в това
да държиш очите си затворени.
И навсякъде около теб тогава
ще е безумно спокойно и тихо.
Ще бъдеш недосегаем от лудия вятър,
ще бъдеш извън всяко подозрение,
ще можеш дори лесно да избягаш,
когато стане напечено.
И след това ще можеш всичко –
да работиш за стил в любимата си фирма,
да гледаш нагоре – спокоен, усмихнат
и без угризения.
Но трябва да бъдеш лоялен, доверен
на всички, които ти дават това.
Трябва да знаеш, че вече одавна
безпрекословно и мирно съгласен си
когато решат да отнемат ти всичко –
дори и безсмисления ти и жалък живот.
Ще си лежиш в колибата, даже
сам ще прекъснеш пътя си верен.
Трябвало е да запазиш едното си око,
с което ще гледаш през рамо.
Което ще виждаш е страшно и подло
и в края му вече си стар.
Накрая просто ще разпериш крила
и ще отлетиш някъде на юг,
където глава ще заровиш в пясъка
с надежда, че вече опасности няма.
Но тогава просто ще си един старец,
умиращ, забравен от всички.
2)
Когато загубиш контрол,
ще прокълнеш всичко,
което си постигнал и когато не си.
И както расте страхът,
така лошата кръв ще се лее по камъка.
Но ще е късно да губиш цената си,
когато не си се възползвал докрай
от всички възможности.
Сам и съсипан, ти падаш надолу,
тегнещ от себе си като камък в морето.
Аз ще пропусна без капчица подлост
мъничко жал в сърцето си нежно.
Защото всъщност приличам на теб.
А в края на краищата в някоя утрин
просто напускайки леговището си,
ще пропъдя тая пълзяща злоба
и ще се опитам да намеря пътя
на собственото бягство от хаоса.
Глух, ням и сляп,
днес просто пазиш своите претенции,
че всеки е способен да се отдава,
но не всеки има истински приятел.
И изглежда, че това, което правиш
е твърде далеч от победата.
И ти дълбоко в сърцето си вярваш,
че всеки в живота ти е убиец
и всяко твое начинание под слънцето
одавна е свършено.
3)
Кой беше роден в къща, пълна с мъка?
Кой беше далеч от всички земни блага?
Кой беше казал какво да се прави с човека?
Кой беше сломен в собствената си аскетичност?
Кой беше задържан и окован във вериги?
Кой беше оставен на произвола на съдбата?
Кой беше оставен сам в пътя към мира?
Кой беше вечния чужденец у дома си?
Кой беше съсипан в края на пиесата?
Кой беше намерен мъртъв до телефона?
Кой беше оставил кръвта си да тече
бавно надолу по камъка?
03. Свине
1)
Голям човек, Свински човек,
ха-ха, домашен ли си ти?
С малки или големи копита,
ха-ха, домашен ли си ти?
Когато, с ръка на сърцето,
добродушно смеещ се,
почти на шега,
с наведена глава и риеща зурла,
казваш: “Пазете се от рова!”,
ти си само една дебела свиня.
Какво се надяваш да откриеш,
когато си там долу…
при своята истинска същност?
Ти си по-скоро смешен!
Не, не си дори смешен.
Ти си плачевен.
2)
Автобусна спирка. Плъх с чанта.
Ха-ха, домашен ли си ти?
Проклел си старата орисница.
Ха-ха, домашен ли си ти?
Спектралният студ е пропукал
очилата ти до рамките
и е счупил стъклата.
Ти си само добродушен смях.
Почти си заслужава да се замислиш
върху държанието си.
Ти се чувстваш като стомана студен
или горещ като болка
от убождане с карфица.
И добре би се забавлявал с пушка в ръка.
Макар че си само смешен
или по-скоро плачевен…
3)
Хей ти, Бял дом,
ха-ха, кочина ли си ти?
Или дълбока дупка за градските мишки?
Ха-ха, какво си ти?
Опитваш се да ни предпазиш
от влиянието на улицата,
но и ти не си истинско удоволствие.
Всички устни са стиснати
и всички крака – премръзнали.
Не се ли чувстваш обруган?
Ти трябва да задържиш дълбоко
изблика на лошите чувства
и да ги потиснеш някъде в себе си.
Мери, ти си едно добро удоволствие!
Мери, ти си плачевно хубава!
04. Овце
Невинно тъпчещ през времето си,
въвлечен в оня вечен
път през ливадата,
така неясно понесен
от голямата сигурност,
пореща въздуха,
ти по-добре се огледай –
там някъде може да има кучета…
…Аз се огледах над Йордан и видях:
Нещата не са такива, каквито изглеждат.
Какво изявяваш като своя претенция?
Тази опасност не е истинска.
Кротък и послушен, следваш водача си:
през безмълвните коридори на неизвестното
и познатото;
в далечината (долината) на познатата (студената)
стомана.
Каква изненада!
Шокът в очите ти блести обясним.
Нещата вече са такива, каквито изглеждат.
И това не е само лош сън.
Моят бог е моето стадо.
Преди да отида сам на заколение
през пасбището си той ще ме поведе
на водопой за последно.
С блестящо острие ще изтръгне душата ми,
после ще ме одере и закачи на куки.
Ще направи от агнетата ми котлети.
Той е господ и силата му е велика.
Когато дойде денят, ние ще сме тези,
които сме проявлението.
Макар че сме просто едно стадо.
През внезапни гърчове ние чувстваме
конвулсиите на ръцете му,
когато натиска с ножа.
Господи, ние ще възлетим,
но най-напред ще отидем до водата
всички заедно.
“Пинк Флойд” - 1977
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин
Няма коментари:
Публикуване на коментар