…Заровените мостове от покрития с лава древен град Помпей, посетени от Групата в края на 1971 г. са дали основния тласък на един основополагащ мотив за пресъздаване в музика на небрежно нахвърляни в тефтерче стихове.
Групата е създала вече няколко албума (от които четири студиини и два концертни) и е в период на временна непринудена летаргия, далеч от себе си, някъде на юг, в лоното на Средиземноморието. Уотърс и Компания нямат никакво намерение да посещават Южна Италия, за да търсят вдъхновение. Но то намира тях. Музиката, която се ражда в логичен синхрон с почти нередактираните от оригинал строфи от тефтера намира своето място в дискографията под напълно спонтанно скалъпеното заглавие “Забулена от облаци”. Годината е 1972-ра. Не след дълго един от най-великите европейски режисьори я увековечава, включвайки я в своя пореден филм “Забриски пойнт”.
От тази музика, читателю, лъха болка, носталгия, древна мъдрост, цинизъм към строфата, лековерие, радост от мъката, кураж към старостта, любов от нищото, родено в тишината на онова, което завинаги е загубено, но твърде често търсиш.
Забулена от облаци
(Забриски пойнт)
(“Пинк Флойд”-1972)
01. Заровени мостове
Над някак красиво заровените мостове,
покрити със сенки, трептящи наоколо
стилните статуи плавно се носят
на нечии криле, обхванати в огън.
И се издигат все по-високо.
Древните светилища, одавна изпочупени
и дръзко изоставени тогава,
когато са спасявали и този свят от срутване
сега сънуват дните си забравени
през взора на новородени пламъчета,
легнал завинаги в очите им.
А прагът прашен, осеян с камъчета
някога все пак е стигал
високо над всичките изплашени погледи.
02. Златото вътре
Ела, приятелю, о, нека го направим
сега и завинаги заради тях –
високите хребети – те казват, че са златни,
а ние с теб двамата,
все търсещи тръпката,
можем да сложим ръка върху всичко.
Нали?!
Макар, че ти първи
можеш да сториш
това,
когато решиш, че аз съм излишен.
Така.
Вървиш по пътя си, а аз по своя.
Не се боя от времето, което все бърза.
Заложил съм всичко, което е мое,
а ти си заложил ответната дързост.
Никой не знае какво го очаква
на пътя, минаващ през гори и морета.
Но аз бих изкачвал планините през мрак
и дълго бих плавал по вълните, дордето
науча имената на всички неща,
които променят лицата на хората,
местата на мислите сред воя на чайките;
дордето най-сетне очите затворя,
за да не виждам думите, изписани
в черно на фона на сиво небе:
Престани да се луташ, защото излишно е.
Съкровище няма. Одавна отнето е.
03. Какво става?
Небесата покриват обетованата земя.
От моята страна изглежда прекрасно.
Защото съм външен, незнаещ кога
и защо да очаквам да мога да вляза.
Макар да съм пълен с надежди и очакване.
Покажи ми ключа.
Той някъде долу
добре е прикриван, нали,
от всичката вяра,
че коствал би много
усилия на всеки един?
Свали ме там долу –
на правата линия,
защото жестокото време лети.
А жаден е взорът ми,
студът е безмилостен.
Душата ми ти отведи!
Защото одавна знам, че остарявам.
Сам съм на масата с въртящата рулетка.
Червено без черно трудно се продава.
И все ме тегли към металните колелета…
…
Миля подир миля, камък след камък
изчезват от погледа в очите, на които
одавна никой не иска да казва
горещите думи с чувства пропити.
Искаш да говориш, но вече си сам –
на толкова мили от дома.
Вкопчен си в сънищата, а някъде там
с полет на ястреб светлината
от последната свещ те напуска.
И никой не би запалил отново
догорялата свещ на нечия надежда
по земята, която някога Той
обещал на децата си.
Аз съм вътре и гледам
някъде, където одавна е навън,
където си ти, но едва ли ме чуваш
как ти крещя:
Влез при мен! Аз съм луд!
Но съм сам и няма смисъл
да бъда напускан.
Защото е твърде късно за това.
“Пинк Флойд” - 1972
Стихове: Роджър Уотърс, Сид Барет
Превод: Румен Донкин
Групата е създала вече няколко албума (от които четири студиини и два концертни) и е в период на временна непринудена летаргия, далеч от себе си, някъде на юг, в лоното на Средиземноморието. Уотърс и Компания нямат никакво намерение да посещават Южна Италия, за да търсят вдъхновение. Но то намира тях. Музиката, която се ражда в логичен синхрон с почти нередактираните от оригинал строфи от тефтера намира своето място в дискографията под напълно спонтанно скалъпеното заглавие “Забулена от облаци”. Годината е 1972-ра. Не след дълго един от най-великите европейски режисьори я увековечава, включвайки я в своя пореден филм “Забриски пойнт”.
От тази музика, читателю, лъха болка, носталгия, древна мъдрост, цинизъм към строфата, лековерие, радост от мъката, кураж към старостта, любов от нищото, родено в тишината на онова, което завинаги е загубено, но твърде често търсиш.
Забулена от облаци
(Забриски пойнт)
(“Пинк Флойд”-1972)
01. Заровени мостове
Над някак красиво заровените мостове,
покрити със сенки, трептящи наоколо
стилните статуи плавно се носят
на нечии криле, обхванати в огън.
И се издигат все по-високо.
Древните светилища, одавна изпочупени
и дръзко изоставени тогава,
когато са спасявали и този свят от срутване
сега сънуват дните си забравени
през взора на новородени пламъчета,
легнал завинаги в очите им.
А прагът прашен, осеян с камъчета
някога все пак е стигал
високо над всичките изплашени погледи.
02. Златото вътре
Ела, приятелю, о, нека го направим
сега и завинаги заради тях –
високите хребети – те казват, че са златни,
а ние с теб двамата,
все търсещи тръпката,
можем да сложим ръка върху всичко.
Нали?!
Макар, че ти първи
можеш да сториш
това,
когато решиш, че аз съм излишен.
Така.
Вървиш по пътя си, а аз по своя.
Не се боя от времето, което все бърза.
Заложил съм всичко, което е мое,
а ти си заложил ответната дързост.
Никой не знае какво го очаква
на пътя, минаващ през гори и морета.
Но аз бих изкачвал планините през мрак
и дълго бих плавал по вълните, дордето
науча имената на всички неща,
които променят лицата на хората,
местата на мислите сред воя на чайките;
дордето най-сетне очите затворя,
за да не виждам думите, изписани
в черно на фона на сиво небе:
Престани да се луташ, защото излишно е.
Съкровище няма. Одавна отнето е.
03. Какво става?
Небесата покриват обетованата земя.
От моята страна изглежда прекрасно.
Защото съм външен, незнаещ кога
и защо да очаквам да мога да вляза.
Макар да съм пълен с надежди и очакване.
Покажи ми ключа.
Той някъде долу
добре е прикриван, нали,
от всичката вяра,
че коствал би много
усилия на всеки един?
Свали ме там долу –
на правата линия,
защото жестокото време лети.
А жаден е взорът ми,
студът е безмилостен.
Душата ми ти отведи!
Защото одавна знам, че остарявам.
Сам съм на масата с въртящата рулетка.
Червено без черно трудно се продава.
И все ме тегли към металните колелета…
…
Миля подир миля, камък след камък
изчезват от погледа в очите, на които
одавна никой не иска да казва
горещите думи с чувства пропити.
Искаш да говориш, но вече си сам –
на толкова мили от дома.
Вкопчен си в сънищата, а някъде там
с полет на ястреб светлината
от последната свещ те напуска.
И никой не би запалил отново
догорялата свещ на нечия надежда
по земята, която някога Той
обещал на децата си.
Аз съм вътре и гледам
някъде, където одавна е навън,
където си ти, но едва ли ме чуваш
как ти крещя:
Влез при мен! Аз съм луд!
Но съм сам и няма смисъл
да бъда напускан.
Защото е твърде късно за това.
“Пинк Флойд” - 1972
Стихове: Роджър Уотърс, Сид Барет
Превод: Румен Донкин
Няма коментари:
Публикуване на коментар