(…някои щрихи и нюанси на съпружеството…)
“…Това, което за някой е безразсъдна страст,
за друг е просто жена му…”
Цветан Цветанов
14.02.1994, Свети Валентин, Хоремаг “При Кака Мара Оправната”
…Още докато паркирах велосипеда си отвън, ме нападна някакво подозрение – кръчмата не изглеждаше както обикновено. Мушнах чантичката си под мишница и се запътих към входа, рекох си: “То има един начин да разбера какво става…”
Цялото помещение беше покрито с найлон и разните му там амбалажни хартии, миришеше на латекс, та се не траеше, беше изпразнено от маси и столове, сепаретата се губеха под найлона, в средата единствено стърчеше двойна бояджийска стълба. Ясно. Кака Мара най-сетне беше захванала ремонта, за който току обаждаше ни в клин, ни в ръкав от известно време… Самата тя стоеше на бара и миеше някакви чаши. Като ме видя на входа, махна ми с ръка:
-Влизай, влизай, не стой там, че може да пречиш на майстора, идвай при мене тука, че съм у ремонт и нема къде да седнеш…
Разбира се, избор нямах, моето сепаре се криеше някъде, прескочих на едри крачки помещението, заобикаляйки стълбата и се настаних на единствения свободен висок стол на бара. Другите няколко вече бяха заети. Киро Сеира мълчаливо ми подаде ръка за поздрав, а Бай Сандо Табиетлията положи своята на рамото ми и кимна към тетрадката, която (защо ли?) веднага побързах да извадя от чантата си:
-Пай че твориш нещо… Пий едно пиене, събери си мислите, все бързаш…
Усмихнах се непринудено и се огледах. Нещо ми се губеше… Кака Мара явно усети настроението ми и не се забави да ме въведе:
-Чудиш се къде е майстора ли?
-Явно рано е започнал… Поне творческия хаос си е осигурил…
-Подфърлих му, че много ярко бело за стените не ми е баш по мерка за тука и он нещо като да се притесни и отиде до складчето си да дири “мръсно бело”… - тайната й усмивчица ме навя на мисълта, че вече се е заформил някакъв майтап около майстора. Само дето “го немаше още майстора”…
…
-…Ама и ти, ханджийке, какъв ден си избрала за ремонт… - подхвърлих, колкото да се намеря на приказка, отваряйки все пак тетрадката. Кака Мара погледна почти безизразно първо тетрадката, после мен и рече малко троснато:
-Че какво му е на днеска? Ден като ден. Слънчево. А и нали все требва отпървом с майстора да се съобразиш – коги те впише у неговия си график, тогива разтегаш панаирите…
-Щото днеска си е така или иначе малко празник? – смигнах на компанията.
-Неделя като неделя.
-Ама е Свети Валентин. Ден на влюбените…
-Ден на кои? Па оно останаа ли още такива?
Преди някой да обърне внимание на въпроса на ханджийката, входната врата се отвори и през нея влезе с огромна кофа в ръка Меемед Баданарката.
-А! Е го и майстора. – викна Бай Сандо и ме сръчка тайно в ребрата, сиреч: “Ти само трай, гледай и слушай.”
Меемед Баданарката познавах от скоро. Бояджия на повикване, помак от едно съседно село, основно работеше нещо по железниците, ама бояджилъкът от младини му бил хоби, сетне у по-трудните времена плавно се превърнал в нещо като втора професия, дохранваща многолюдното му домочадие.
Майсторът бавно остави кофата на пода, отри с ръкав потното си чело, свали капата от вестник, приседна на първата летва от стълбата и вдигна очи към бара, ама не каза нищо. Кака Мара се облегна на плота и с недвусмислен подканящ жест му обели предните си зъби:
-Ела, Майсторе, първо загрей душата с едно кайве, она работата не е заяк да избега.
Меемед махна с ръка:
-Яз кайвето рано-рано съм го изпил. Даже съм закусвал. Да отдъхнем малце само, че млогу одих, знаеш дека, складо ми е малко у дерето… Па че ти покажем каква я сгласих, да проконтролишеш и да я зафатам тая стена по-големата, че по график требеше да съм я омаал до средата… Веке има сигур къде десет часо…
-Девет и нещо е. Не бой се. Като си рекъл, ей там – под прозореца мацни като половин метър - да проконтролишем, щом си рекъл, айде…
Меемед това и чакаше, рипна ненадейно с кофата и мечето и клекна до прозореца…
Бай Сандо разгърна още повече беглата си усмивка и се наведе над тетрадката ми:
-Ден на влюбените, каеш… Оно, мойто момче, ожениш ли се еднъжка, емнат те и дяца и грижи, па току го забравиш това – любенето – като що е било и прочие… Ама жената си току с едното око следиш… Че проредиш ли у времето и залисята да я уважаваш като що си требе, она изпървом ти се нерви некое време, сетне почне да не й е млогу за тебе… А почне ли да не те пита веке толко често ели си гладен или не си… Тегава става работата – сигур некой друг й е на сърце и ти си на второ четене минал…
-А бе, ти, дъртия – смръщи вежди Кака Мара, връщайки се от кухнята – много ги разбираш нещо тия женски работи…
-Знам яз, патил съм…
-Това за “храненето” на мъжлето… Хм, то си има тая крушка опашка… - нещо като че ли се замисли ханджийката…
-Има, я… яз нали това разправям – пооживи се пак Бай Сандо – ако си на место и додека си на место, че ти дават да ручаш, почнеш ли сам да се сещаш, че си гладен… значи – сещай се и друго – некой ти оре нивата, оти ти не си я обиждал скорооо…
-…Сещам се един случай да ви обадим… По тоя повод… Е, то беше едно време, де… С моя, де, додека беше още жив… Беше и млад, яз също бех млада… некъде втората година от подписо требе да е било, Генчо – сино - не се беше родил… Не бееме го и замисляли още… Та… Ние тогива още у градо живеехме. Бай ти Спиро я беше купил тая гарсониера на третио етаж с южно изложение додека стегнеме тука къщата и хоремаго – там да живееме. Една неделна сутрин, будим се аз от слънце у очите, отварям ги – моичкиот махнал широко пердето на спалнята, излезнал на терасата, изтъпанил се по слипове и току се оглежда на лево – на десно… Викам му язе:
-Какво си се облещил рано-рано гол на тая тераса, бре? Я се прибери да не те гледат комшийките да ми се смеят…
-Нека – вика – гледат. Да видат убав маж от тоя блок…
-Е що ти е толко убавото? – рекох. – С тия пищялки, дека си се изперил – като бито маче си. Я се прибирай, че некои са ранобудни повеке от мене и, сериозно ти думам, ке ми се смеят.
-Е, като се смеят, на тебе ке се смеят. Оти ке видат, дека ме не раниш достатъчно…
-А! Я го виж ти, мискинина! Па щом ке е така, свали барем и слиповете, та по-убаво да видат като защо те не раним достатъчно…
Като му рекнах това, тоя моичкия, де, взе та се пррибра, дръпна пай пердетата като за спанье, влезна си кротко у кревато и се загледа у некаква точка у тавано…
-Направо си му таковала мамата на мъжкото достойнство, ма, Како Маро! – почти възкликнах аз…
-Така е, мойто момче, искаш ли един мъж да ти свърши некоя работа, намекни му, че е стар за нея или, че нещо друго не му е баш много наред… Изпитан метод. Наш си – женски…
-Ама ти беше верен, завалията – обади се Киро Сеира и гаврътна последната си глътка кафе, после посегна към каната за още…
-Е, беше. Не моем да си кривим душата… Бараше чашката малко в повече понекогиш, ама за друга булка дорде беше жив, па и по що умре – толкоз годин веке – не съм чула да е барал… Оти, ако е имало нещо, все некой щеше да ми донесе…
-Така е, Маро. Семейството е убаво нещо - коги доверието е огин у огнището, дека грее целата стая и сите са у стаята… - размърда се тежко Киро и въздъхна, сетне се замисли нещо и, сякаш въодушевен от темата, която неусетно се беше вече отворила, продължи:
-…А мойта… лека й пръст, преживе не ми беше млогу верна. Донасяле са ми от тук – от там разни работи, ама яз не я биех млогу, само дека престанах да я уважавам като как съм бил длъжен, щото нещо ми беше отмилело веке… Срам ме беше от хората, а на мене си ме беше яд, ама яз съм тръпежлив от малечок, гледах си Венетка и това ми беше кефо у живото. Само ме беше страх детето да не чуе нещо от некой некъде… Жал ми е било. И до днеска ми е жал… Мене хората ме уважават и некой и да е поназнайвал това – онова, спестявал ми го е… Обаче има един Илко…
-Илко Големата глава ли? – прекъсна го Кака Мара.
-…Същия. Зевзек се пишеше, обичаше да се уяжда с баче си Кире, разчиташе, че носим на зевзелъците му… Един ден, обаче, бееме у долната механа – на Малкия Севдалинчо, привечер беше, бехме я изпратили вече моята съпруга, шест месеца и нещо. Вика ми Илко:
-Наборе, – щото ние сме набори – ти може да не знаеш, ама твойта жена още преди да я вземеш си хойкава беше. Първо – че ти кажем - Она живееше на нашта улица преди да се омъжи на вашта за тебека и додека беше мома, сите ергени я беха онодили по веднъжка. Второ – че ти кажем – и не само ергените я минаха, а и некои женени, включително и моя милост… И трето – че ти кажем – вика – какво че кажеш за второто, а?
Можех отмах да му плеснем една десница и от две да го прекръшим, ама яз си потраях. По едно време ми дойде нещо у кратуната и му казах:
-Наборе, и яз моем три неща да ти кажем. Първо – че ти кажем – знам я вашта улица, не е голема и мъжовете, дека сте на нея хич не сте толкоз млогу. Да е онождана, да е онождана, колко да е онождана…? Второ – че ти кажем – преди да умре, я водих на доктор. Некаква срамна болест й беха открили. Она от това си и умре, милата. И трето, Илко, наборе – ти какво че кажеш за второто, а?
-Излъгал си го. – рече Кака Мара.
-Излъгах го. Ама повеке ни дума ми не рече, после, след некой ден чух, че на доктор одил Илко, отслабнал бил и по-редко у кръчма влазял… Та… верен й останах яз на мойта жена… Ако и шавръклива да беше, лека й пръст…
…
Меемед Баданарката се изправи, отново отри потно чело о левия си ръкав и заднешком се отдели от прозореца. Всички млъкнахме и зачакахме мнението на Кака Мара. Тя излезе бавно от бара, застана насред кръчмата с лице към “мострата”, сложи ръцете на буква “ф” и въздъхна:
-Е, те това требе да е, майсторе. Така че го вапцаш целото, демек и четирите стени, па за тавана, като стигнеш до него, че ти кажем. Него може и у по-ярко бело да го намажеш… Ела сега почини малко, да се видиме, един вид, че като гледам, пай си се попотил… Жега е днеска, ако е зимъска още, ама ти си го нарече тоя ден, яз по твоя график съм се разпищолила…
-Сал една чаша водица шъ та помола да ми сипеш, че от това оденье малко се поуморих, не от мацаньето, сестро…
Меемед получи стол, малко неуверено седна на него и огледа компанията отблизо. Изпи на екс водицата и извади една цигара от някой от хилядите си джобове. Бай Сандо му поднесе запалена клечка кибрит и, смигайки ми (отново някак тайно), уж случайно спорече, навеждайки очичките си надолу:
-А бе… Той животът си е таков един, шарен, та случва си и ние – мъжете понекогш да кръшкаме, ама нали рекъл некой – човещинка си е, не може и без нея… Ти какво че речеш, майсторе?
Меемед не очакваше явно въпроса, посмути се сякаш, угаси недопушената цигара и понечи да стане от мястото, ама се сепна и под мустак отговори:
-Яз, чоджум, на мойта изгора секогаш съм й верен… Немам и млогу избор да не е така… Щото с тия пет дяца, що съм й направил, ако рече да ми избега… жална ми майкя как шъ са оправям… Днеска, ако не цъфна с надница и два джеба армагани за нея и тия завързъци окол нея, лошо ми се пише у тефтеро – и от них и от нея… Дай да я почвам съга яз стената, че зимен ден не е голем…
Ясно беше, че Меемед беше майстор с ред. Сръчках малко упречно Бай Сандо и тъкмо понечих и с некоя думица да го скастря, когато той издалеко почна своята история:
-На много авери рога съм посадил, ама и яз метър не съм минал, върнало ми се е. Колко пъти… секогаш е по-убаво извобще да не разбирам. Никогиш не мога да забравя коги за сефте се усетих, че и яз съм веке у партията на рогатите…
-Айде, бе – прекъсна го Кака Мара – я го виж ти дъртото му магаре…
-Ти да не си мислиш, че Бай ти Сандо е светена вода… Сеги веке съм дърт, верно е, ама на младини и яз бех по модата – сите колеги имаха любовници, и яз имах. Една зимна вечер, додека бееме с нея на калъп, другото гадже, демек, притропа се отвънка по стълбите… Ами сега… конфузно стана, а яз – на никъде, прозорецот към пътя гледаше, не върви да рипам през него – от никой не мога да се скрия… Взех припряно да се облачам, а невестето вика:
-Ти сега стой тука и трай.. Аз ще се оправя. Като ти кажа ще излезеш и това е… И я отнема, излезе да го пресрещне един вид. Облекох се и залепих уше на вратата, да чуем как че се измъкнеме от конфуза. Тая сграби набърже кофата с боклука, отвори му вратата, таман преди да влезне и му вика:
-Айде, ако обичаш, докато не си се още събул, върни се да изхвърлиш кофата, щото сутринта си забравил… Човекът нещо не каза, пое кофата и заслиза по стълбите. Тя зачака секунда-две и ме повика тихо. Излазям аз и я гледам право у очите.
-А ти – вика – ето през тази врата – и ми посочи една задна – излизаш бързо и не се обръщаш… Ще излезеш на черната улица… От там всякак ще се оправиш. Тръгавай, че варелът ни не е далеч.
Измъкнах се яз успешно, бърже излезнах на безопасно место, по-спокойно взех вече да одим. Одим си яз и си мислим: “Брей, умна жена, брей. Находчива, съобразителна. Как само бърже го измисли и двамата ни измъкна от проблемата…” Така в размисли и страсти, полека – лека си стигнах до моя дом, звъня си аз на моята врата, дето требваше да ми отвори моята жена…
-Отвори ли ти? – прекъсна го Кире.
-Отвори ми… - въздъхна Бай Сандо – ама държи един чувал и току ме избутва навънка:
-Тоя чувал що не си го – вика – изхвърлил, бе? Не си прави – вика – илюзията, че пак аз ще я върша тая работа.
-Добре, бе, жена, спокойно, бе, жена – сопнах се язе – давай го, не съм рекъл ти да ми вършиш работата…
-И?
-Какво “и”? Взимам яз чувала и тръгвам към нашио варел. Одим си и си мислим: “При каква умна и съобразителна жеа бех преди малко. А тая мойта, цел ден по кафета с дружки била, сериали гледала, чека ме яз да се приберем, та боклука да изфърлим – хем мързелива, хем глупава – ядосва се, че цел ден не е изфърлен боклукът…”
-Току млъкваш, Бай Сандо – ухили се под мустак Кака Мара. Карай по-бърже… Какво стана с чувала?
-Изфърлих го, какво да стане… Ама изведнъж – както си кибичех там до варела и бех припалил един папирос – се усетих… Как тая – мойта любовница ме измъкна от ситуацията с нейниот рогач и как тая мойта никак не ме изчека да влезнем дома и тогай да ме зачеса за чувала, а още на вратата ми го натири у ръцете… Свързах действията и на двете, фърлих фаса и изтичах дома. Влезнах вътре и обиколих всички стаи и етажи. Мойта гледаше телевизия и току ми вика:
-Какво дириш сега? Изхвърли ли боклука…?
Седнах на канапето до нея и просто й отговорих:
-Изфърлих го. Нищо не дирим… Некой идвал ли е?
-Никой не е идвал… Ако си гладен, днес не съм готвила, можем да идем на ресторант, ако искаш…
-Съмненията от тогава ли те зачовъркаха? – попитах и аз на свой ред.
-От тогава, синко. Какви ти съмнения, даже си бех сигурен, ама и яз като тоя колега – на любовницата мъжо й – немах доказателства… ама от тоя ден нататък по-често се прибирах и по-рано даже…
-Браво на тебе. – изсмя се Цецко, който току-що беше влязъл и събличаше сакото си – У, каква е тая жега днеска, бе? Мадам, отвори една бира на жадния адвокат, пък като разквасим, ще ви обадя една от моите по темата…
…
Цецко запретна ръкави, отпи едра глътка бира и започна тирадата си:
-Една неделна утрин в кафетерията със съх Хенри случайно се заговорихме, кажи-речи по тая тема – за семейството, съпружеската вярност на мъжа, тая на жената и тям подобни английски лакърдии. Нямах опит в тия отношения, така или инак, по онова време бях още ерген, но Лордът имаше, а и нещо изведнъж беше станал по-словоохотлив от необходимото, не исках да го прекъсвам и така имах честта да чуя не една и две истории от личната му колекция…
-…С Милейди рядко се виждахме напоследък – започна сър Хенри замислен – а още по-рядко организирахме културни мероприятия. Не успях навреме да измисля категорично и недвусмислено оправдание в заетост, с което да отклоня поканата й (която естествено ме изненада) да посетим градския зоопарк, тъй че се озовах в него с нея. Още по-естествено е, че изобщо не ми беше интересно да наблюдавам семейния живот на двойките животни, но възпитанието ми ме задължаваше да вземам отношение, когато разсъжденията й, продиктувани от наблюденията й ме въвличаха в това наше семейно общуване. Когато се приближихме до клетката на лъвовете Милейди ме погледна с укор и сервира първия си въпрос към екскурзовода:
-Интересно би било да разберем, господине, колко пъти дневно лъвът прави любов с лъвицата?
-Пет – шест пъти дневно, мадам. – информира момчето, което ни водеше.
-Поучете се от лъва, Милорд. – каза ми тя. Аз, естествено, замълчах. Не очаквах, че обиколката е имала такъв подсмисъл. Когато обаче приближихме клетката на елена и сърната, реших, че това е възможност да се реванширам в духовитостта си и да го върна на Милейди подобаващо.
-Интересно би било също да разберем – обърнах се към водещия – колко пъти на ден еленът прави любов със сърната…
-На ден?! О, сър, при този вид срещата между мъжкият и женският екземпляр е максимум два-три път годишно…
Триумфално измерих с поглед Милейди и й прошепнах победоносно:
-Поучете се от сърната, Милейди…
Преди да се оттегля в многозначителното си мълчание, Милейди ме погледна подканящо и сподели:
-Изборът на сърната е забележителен, но забелязахте ли колко големи рога има еленът, Милорд?
Сър Хенри ми сподели, че тая случка в зоопарка му е послужила като първи сигнал – намек – упрек за несправяне със съпружеските ангажименти… Носталгично сподели спомени от първата брачна нощ с Милейди…, когато този проблем е отсъствувал.
-…След вечеря взех редовния си душ и се отправих към покоите на Милейди… Почуках, тя ми отвори, уведомих: “Дойдох да изпълня съпружеските си задължения, Милейди!” Разбира се, тя ме прие и ми позволи да ги изпълня. След като си отидох, слязох да поиграя билярд с племенника си, поиграхме, пийнахме, когато се оттеглих към покоите си, отново си взех душ и отново почуках на вратата на Милейди. Алкохолът ме бе натоварил с някакви съмнения и не си спомнях дали съм изпълнил този ритуал. Милейди ми отвори очудена, отново я уведомих за целта на посещението си, тя ме прие… Някога, млади момко, можех дори да повтарям задължителните неща от деня…
-Сър Хенри разказа как затвърдил подозренията си, че Милейди му изневерява след един кратък разговор с нея относно разискване на месечния бюджет:
-Принудени сме да икономисваме – предложих на Милейди.
-Да икономисваме? – повдигна вежди тя.
-Не би ли могла, скъпа, да вземеш няколко урока по кулинария? Тогава ще можем да уволним готвачката и така ще съкратим разходите за нейното месечно възнаграждение.
Милейди ме контрира:
- Добре, скъпи. А ако ти вземеш няколко урока по секс, ще
можем да уволним и нашия лакей.
-Положението ставало все по-нетърпимо. Сър Хенри вече окончателно
се убедил, че не е вече нищо друго, освен един презрян рогоносец, когато една сутрин…
-…Една сутрин се събудих, излязох на терасата и прочетох върху снега надпис, направен с урина: “Сър Хенри е педал!”. Вече не е тайна, че Милейди ми се подиграва. Извиках иконома си и му възложих задачата да проведе разследване и да разбере кой е авторът на недвусмислената обида. До вечерта моят находчив иконом имаше резултат, който ми поднесе по следния начин: “Урината е на коняря, сър.” Бях доволен, че знаех с чие уволнение ще съкратя разходите тоя месец, тъкмо се канех да освободя иконома, когато той ми даде знак, че има още нещо. Разбира се, че исках да знам. “…Но почеркът е на Милейди, сър…”.
-Сър Хенри често казваше, че Милейди е кокошка. На смъртния й одър последното, което искал да чуе от устата й било – всъщност колко пъти през съвместния им живот тя му е изневерила. Отговорът на Милейди бил нагъл и категоричен: “През дете. Първото беше зестра.” Сър Хенри имаше петима сина и три дъщери…
…
Докато сме слушали увлекателните истории на Сър Хенри Уолърби, Меемед Баданарката беше попривършил работата си и се беше присъединил към компанията. Кака Мара му беше отворила бира и му се усмихваше благо:
-Сполай ти, майсторе, доволна съм. Пийни сега, отмори, па че си оправиме сметките. Малко се поизмъчи с мен, ама нали искам убаво да стане...
Меемед обърса отново челото си с левия ръкав, хвърли поглед на работата си и рече:
-Преди да ме цаниш ти, каква мющерия ми се падна, не е за разправяне...
-Каква мющерия...?
-Капризляк ти казвам, не си виждала такава. Ти си цвеке работа...
-Жена ли беше?
-То... сестро, на такива жени ли да им викаш... и яз не знам...
-Кажи, де, какво толкоз е искала...?
-...А бе, то не е млогу за разправяне, ама слушам тука лакърдийки си редите, нека и яз ви кажем моята...
Майсторът се почеса изотзад по темето, отпи от бирата, облиза пяната от мустаките си и почна:
-Една невеста, сама жена, името й нема да споменувам по ясни причини, преди месец ме цани да й боядисвам с баданарката хола. Отивам яз на обекто рано-рано, носим си като що си требе сите такъми, влазям у хола, поприготвила се беше – поизнесла мебели, това – онова, как й бех предварително рекъл, разстлала беше найлоните, струпвам язе всичко у средата и я питам:
-Кажи, гуспуджа, като каков цвет – нюанс го искаш хола?
-Искам го – вика – майсторе, в зелено.
-У зелено – у зелено. Имам зелено.
Почнах язе да мешам зелената боя, те ти го невестето, уж беше излезнала некъде, връща се и ми вика:
-Ама, майсторе, не искам да е обикновено зелено...
-Е, добре, де, яз че го почнем, ти че го видиш и че каеш – аресва ли ти или не...
И пай си мешам боите, она пай се скри некъде. Викам си – на бойджия акъл че продаваш, моме, яз колко зелена боя съм омацал до сега... И си почнах язе по тертип... Агаля – агаля. Таман бех изкарал по-мъненката стена до цокъл, те ти я, тая пай иде и тоя път като да ми повдига чак тон:
-Ама, майсторе, какво си направил? То това зелено много обикновено.
-У кой смисъл – викам – е обикновено?
-Ами – в прекия – вика. Не, това ще го пребоядисаш.
-А бе, яз че го пребоядисам, ама ти вземи та ми кажи като какво е точно твойто зелено, та да знам вършим ли некаква работа или само се мотам тука...
-Моето зелено ли?
-Да, гуспуджа, твойто. Кажи ми го точно кое е, та да не бъркам повече.
-Моето зелено е «пеперудено зелено». То е почти като охра, но малко по-наситено. Напомнящо за жабешко зелено, но малко по-бледо. Зелено е със сигурност, но не точно зелено, а маалко около зеленото. Сещаш ли се?
-Сетих се – викам.
-Айде, действай тогава.
И пай си излезна. Омешах нова боя. Излезна по-различна от първата, пребоядисах това, що бех вече боядисал, даже почнах и по-натам да мацам, кога она пай иде и ми вика:
-Казах ти, майсторе, не зелено, а оооколо зеленото. Ти какво си направил?
Ей, возвреха ми чивиите, фрълих баданарката, свалих капата, поех си дъх и й викам:
-А, бе, моме, яз моем ли да ти го сложим у дирнико? Ама не точно у дирнико, а некъде оооколо дирнико?
-И? – ухилихме се всички.
-И. Махна с ръка и ми вика:
-Довърши го как си го почнал, нямам време да те чакам цял ден... Като свършиш, ела при мен – на горния етаж да се разплатим...
-И?
-И яз го довърших холчето с те тая боя и по неко време се измих и се качвам.
-Гуспуджа, - викам – яз съм майстора. Свърших.
Тая излезна от некаква стая – сал те така по един пеняоар. Подава ми сгънати парите, за кои се бееме предварително разбрале и ми вика:
-И един бонус имам за тебе... – па току наведе очи и откопчава най-горното копче на пеньоара:
-...Или... това... Или... да ти покаж къде е хладилника, там се изстудява една половиница ракия...
Първом само я погледах малко, без нищо да реча, а она току посегна и към второто копче. Откри се това – онова, а яз й викам:
-Къде ти е, сестро, хладилника?
-Това ли й рече? – подскочи Бай Сандо.
-Това й рекох, та що?
-А леле, язе да съм бил...
-Да си бил, ама не си бил. – скастри го Кака Мара...
-Яз, приятели, съм сериозен мъж и верен сопруг на Айшето. Криво ми беше разбрала гуспуджата последната приказка, що й рекох за заленото, беше си явно въобразила некак, че яз, едва ли не око съм й фрълил и мераци продавам... Вземах си ичкията, купечка беше. И си тръгнах. Та, така, ай наздраве, да пийнем най-подир, че тепърва армагани че купувам. – рече за последно Меемед и пое парите, които междувременно Кака Мара му беше приготвила...
-Маро, Марооо, Маро – изцепи се изведнъж Киро – мога ли с твое дозволение да запеем язе те тука те съга оная моята...?
-Пей, бе, Кирчо, пей като ти се пее...
И Киро я почна. Оная – неговата:
-...Направила мома ладна меана край село;
па напълнила девет ми бочви со вино;
па напълнила девет ми бочви со вино,
а десетата с тая ми върла ракия.
Де се научило лудото младо да пие;
Пие и плаща, белким го мома залюби...
Р. Донкин-1994
“…Това, което за някой е безразсъдна страст,
за друг е просто жена му…”
Цветан Цветанов
14.02.1994, Свети Валентин, Хоремаг “При Кака Мара Оправната”
…Още докато паркирах велосипеда си отвън, ме нападна някакво подозрение – кръчмата не изглеждаше както обикновено. Мушнах чантичката си под мишница и се запътих към входа, рекох си: “То има един начин да разбера какво става…”
Цялото помещение беше покрито с найлон и разните му там амбалажни хартии, миришеше на латекс, та се не траеше, беше изпразнено от маси и столове, сепаретата се губеха под найлона, в средата единствено стърчеше двойна бояджийска стълба. Ясно. Кака Мара най-сетне беше захванала ремонта, за който току обаждаше ни в клин, ни в ръкав от известно време… Самата тя стоеше на бара и миеше някакви чаши. Като ме видя на входа, махна ми с ръка:
-Влизай, влизай, не стой там, че може да пречиш на майстора, идвай при мене тука, че съм у ремонт и нема къде да седнеш…
Разбира се, избор нямах, моето сепаре се криеше някъде, прескочих на едри крачки помещението, заобикаляйки стълбата и се настаних на единствения свободен висок стол на бара. Другите няколко вече бяха заети. Киро Сеира мълчаливо ми подаде ръка за поздрав, а Бай Сандо Табиетлията положи своята на рамото ми и кимна към тетрадката, която (защо ли?) веднага побързах да извадя от чантата си:
-Пай че твориш нещо… Пий едно пиене, събери си мислите, все бързаш…
Усмихнах се непринудено и се огледах. Нещо ми се губеше… Кака Мара явно усети настроението ми и не се забави да ме въведе:
-Чудиш се къде е майстора ли?
-Явно рано е започнал… Поне творческия хаос си е осигурил…
-Подфърлих му, че много ярко бело за стените не ми е баш по мерка за тука и он нещо като да се притесни и отиде до складчето си да дири “мръсно бело”… - тайната й усмивчица ме навя на мисълта, че вече се е заформил някакъв майтап около майстора. Само дето “го немаше още майстора”…
…
-…Ама и ти, ханджийке, какъв ден си избрала за ремонт… - подхвърлих, колкото да се намеря на приказка, отваряйки все пак тетрадката. Кака Мара погледна почти безизразно първо тетрадката, после мен и рече малко троснато:
-Че какво му е на днеска? Ден като ден. Слънчево. А и нали все требва отпървом с майстора да се съобразиш – коги те впише у неговия си график, тогива разтегаш панаирите…
-Щото днеска си е така или иначе малко празник? – смигнах на компанията.
-Неделя като неделя.
-Ама е Свети Валентин. Ден на влюбените…
-Ден на кои? Па оно останаа ли още такива?
Преди някой да обърне внимание на въпроса на ханджийката, входната врата се отвори и през нея влезе с огромна кофа в ръка Меемед Баданарката.
-А! Е го и майстора. – викна Бай Сандо и ме сръчка тайно в ребрата, сиреч: “Ти само трай, гледай и слушай.”
Меемед Баданарката познавах от скоро. Бояджия на повикване, помак от едно съседно село, основно работеше нещо по железниците, ама бояджилъкът от младини му бил хоби, сетне у по-трудните времена плавно се превърнал в нещо като втора професия, дохранваща многолюдното му домочадие.
Майсторът бавно остави кофата на пода, отри с ръкав потното си чело, свали капата от вестник, приседна на първата летва от стълбата и вдигна очи към бара, ама не каза нищо. Кака Мара се облегна на плота и с недвусмислен подканящ жест му обели предните си зъби:
-Ела, Майсторе, първо загрей душата с едно кайве, она работата не е заяк да избега.
Меемед махна с ръка:
-Яз кайвето рано-рано съм го изпил. Даже съм закусвал. Да отдъхнем малце само, че млогу одих, знаеш дека, складо ми е малко у дерето… Па че ти покажем каква я сгласих, да проконтролишеш и да я зафатам тая стена по-големата, че по график требеше да съм я омаал до средата… Веке има сигур къде десет часо…
-Девет и нещо е. Не бой се. Като си рекъл, ей там – под прозореца мацни като половин метър - да проконтролишем, щом си рекъл, айде…
Меемед това и чакаше, рипна ненадейно с кофата и мечето и клекна до прозореца…
Бай Сандо разгърна още повече беглата си усмивка и се наведе над тетрадката ми:
-Ден на влюбените, каеш… Оно, мойто момче, ожениш ли се еднъжка, емнат те и дяца и грижи, па току го забравиш това – любенето – като що е било и прочие… Ама жената си току с едното око следиш… Че проредиш ли у времето и залисята да я уважаваш като що си требе, она изпървом ти се нерви некое време, сетне почне да не й е млогу за тебе… А почне ли да не те пита веке толко често ели си гладен или не си… Тегава става работата – сигур некой друг й е на сърце и ти си на второ четене минал…
-А бе, ти, дъртия – смръщи вежди Кака Мара, връщайки се от кухнята – много ги разбираш нещо тия женски работи…
-Знам яз, патил съм…
-Това за “храненето” на мъжлето… Хм, то си има тая крушка опашка… - нещо като че ли се замисли ханджийката…
-Има, я… яз нали това разправям – пооживи се пак Бай Сандо – ако си на место и додека си на место, че ти дават да ручаш, почнеш ли сам да се сещаш, че си гладен… значи – сещай се и друго – некой ти оре нивата, оти ти не си я обиждал скорооо…
-…Сещам се един случай да ви обадим… По тоя повод… Е, то беше едно време, де… С моя, де, додека беше още жив… Беше и млад, яз също бех млада… некъде втората година от подписо требе да е било, Генчо – сино - не се беше родил… Не бееме го и замисляли още… Та… Ние тогива още у градо живеехме. Бай ти Спиро я беше купил тая гарсониера на третио етаж с южно изложение додека стегнеме тука къщата и хоремаго – там да живееме. Една неделна сутрин, будим се аз от слънце у очите, отварям ги – моичкиот махнал широко пердето на спалнята, излезнал на терасата, изтъпанил се по слипове и току се оглежда на лево – на десно… Викам му язе:
-Какво си се облещил рано-рано гол на тая тераса, бре? Я се прибери да не те гледат комшийките да ми се смеят…
-Нека – вика – гледат. Да видат убав маж от тоя блок…
-Е що ти е толко убавото? – рекох. – С тия пищялки, дека си се изперил – като бито маче си. Я се прибирай, че некои са ранобудни повеке от мене и, сериозно ти думам, ке ми се смеят.
-Е, като се смеят, на тебе ке се смеят. Оти ке видат, дека ме не раниш достатъчно…
-А! Я го виж ти, мискинина! Па щом ке е така, свали барем и слиповете, та по-убаво да видат като защо те не раним достатъчно…
Като му рекнах това, тоя моичкия, де, взе та се пррибра, дръпна пай пердетата като за спанье, влезна си кротко у кревато и се загледа у некаква точка у тавано…
-Направо си му таковала мамата на мъжкото достойнство, ма, Како Маро! – почти възкликнах аз…
-Така е, мойто момче, искаш ли един мъж да ти свърши некоя работа, намекни му, че е стар за нея или, че нещо друго не му е баш много наред… Изпитан метод. Наш си – женски…
-Ама ти беше верен, завалията – обади се Киро Сеира и гаврътна последната си глътка кафе, после посегна към каната за още…
-Е, беше. Не моем да си кривим душата… Бараше чашката малко в повече понекогиш, ама за друга булка дорде беше жив, па и по що умре – толкоз годин веке – не съм чула да е барал… Оти, ако е имало нещо, все некой щеше да ми донесе…
-Така е, Маро. Семейството е убаво нещо - коги доверието е огин у огнището, дека грее целата стая и сите са у стаята… - размърда се тежко Киро и въздъхна, сетне се замисли нещо и, сякаш въодушевен от темата, която неусетно се беше вече отворила, продължи:
-…А мойта… лека й пръст, преживе не ми беше млогу верна. Донасяле са ми от тук – от там разни работи, ама яз не я биех млогу, само дека престанах да я уважавам като как съм бил длъжен, щото нещо ми беше отмилело веке… Срам ме беше от хората, а на мене си ме беше яд, ама яз съм тръпежлив от малечок, гледах си Венетка и това ми беше кефо у живото. Само ме беше страх детето да не чуе нещо от некой некъде… Жал ми е било. И до днеска ми е жал… Мене хората ме уважават и некой и да е поназнайвал това – онова, спестявал ми го е… Обаче има един Илко…
-Илко Големата глава ли? – прекъсна го Кака Мара.
-…Същия. Зевзек се пишеше, обичаше да се уяжда с баче си Кире, разчиташе, че носим на зевзелъците му… Един ден, обаче, бееме у долната механа – на Малкия Севдалинчо, привечер беше, бехме я изпратили вече моята съпруга, шест месеца и нещо. Вика ми Илко:
-Наборе, – щото ние сме набори – ти може да не знаеш, ама твойта жена още преди да я вземеш си хойкава беше. Първо – че ти кажем - Она живееше на нашта улица преди да се омъжи на вашта за тебека и додека беше мома, сите ергени я беха онодили по веднъжка. Второ – че ти кажем – и не само ергените я минаха, а и некои женени, включително и моя милост… И трето – че ти кажем – вика – какво че кажеш за второто, а?
Можех отмах да му плеснем една десница и от две да го прекръшим, ама яз си потраях. По едно време ми дойде нещо у кратуната и му казах:
-Наборе, и яз моем три неща да ти кажем. Първо – че ти кажем – знам я вашта улица, не е голема и мъжовете, дека сте на нея хич не сте толкоз млогу. Да е онождана, да е онождана, колко да е онождана…? Второ – че ти кажем – преди да умре, я водих на доктор. Некаква срамна болест й беха открили. Она от това си и умре, милата. И трето, Илко, наборе – ти какво че кажеш за второто, а?
-Излъгал си го. – рече Кака Мара.
-Излъгах го. Ама повеке ни дума ми не рече, после, след некой ден чух, че на доктор одил Илко, отслабнал бил и по-редко у кръчма влазял… Та… верен й останах яз на мойта жена… Ако и шавръклива да беше, лека й пръст…
…
Меемед Баданарката се изправи, отново отри потно чело о левия си ръкав и заднешком се отдели от прозореца. Всички млъкнахме и зачакахме мнението на Кака Мара. Тя излезе бавно от бара, застана насред кръчмата с лице към “мострата”, сложи ръцете на буква “ф” и въздъхна:
-Е, те това требе да е, майсторе. Така че го вапцаш целото, демек и четирите стени, па за тавана, като стигнеш до него, че ти кажем. Него може и у по-ярко бело да го намажеш… Ела сега почини малко, да се видиме, един вид, че като гледам, пай си се попотил… Жега е днеска, ако е зимъска още, ама ти си го нарече тоя ден, яз по твоя график съм се разпищолила…
-Сал една чаша водица шъ та помола да ми сипеш, че от това оденье малко се поуморих, не от мацаньето, сестро…
Меемед получи стол, малко неуверено седна на него и огледа компанията отблизо. Изпи на екс водицата и извади една цигара от някой от хилядите си джобове. Бай Сандо му поднесе запалена клечка кибрит и, смигайки ми (отново някак тайно), уж случайно спорече, навеждайки очичките си надолу:
-А бе… Той животът си е таков един, шарен, та случва си и ние – мъжете понекогш да кръшкаме, ама нали рекъл некой – човещинка си е, не може и без нея… Ти какво че речеш, майсторе?
Меемед не очакваше явно въпроса, посмути се сякаш, угаси недопушената цигара и понечи да стане от мястото, ама се сепна и под мустак отговори:
-Яз, чоджум, на мойта изгора секогаш съм й верен… Немам и млогу избор да не е така… Щото с тия пет дяца, що съм й направил, ако рече да ми избега… жална ми майкя как шъ са оправям… Днеска, ако не цъфна с надница и два джеба армагани за нея и тия завързъци окол нея, лошо ми се пише у тефтеро – и от них и от нея… Дай да я почвам съга яз стената, че зимен ден не е голем…
Ясно беше, че Меемед беше майстор с ред. Сръчках малко упречно Бай Сандо и тъкмо понечих и с некоя думица да го скастря, когато той издалеко почна своята история:
-На много авери рога съм посадил, ама и яз метър не съм минал, върнало ми се е. Колко пъти… секогаш е по-убаво извобще да не разбирам. Никогиш не мога да забравя коги за сефте се усетих, че и яз съм веке у партията на рогатите…
-Айде, бе – прекъсна го Кака Мара – я го виж ти дъртото му магаре…
-Ти да не си мислиш, че Бай ти Сандо е светена вода… Сеги веке съм дърт, верно е, ама на младини и яз бех по модата – сите колеги имаха любовници, и яз имах. Една зимна вечер, додека бееме с нея на калъп, другото гадже, демек, притропа се отвънка по стълбите… Ами сега… конфузно стана, а яз – на никъде, прозорецот към пътя гледаше, не върви да рипам през него – от никой не мога да се скрия… Взех припряно да се облачам, а невестето вика:
-Ти сега стой тука и трай.. Аз ще се оправя. Като ти кажа ще излезеш и това е… И я отнема, излезе да го пресрещне един вид. Облекох се и залепих уше на вратата, да чуем как че се измъкнеме от конфуза. Тая сграби набърже кофата с боклука, отвори му вратата, таман преди да влезне и му вика:
-Айде, ако обичаш, докато не си се още събул, върни се да изхвърлиш кофата, щото сутринта си забравил… Човекът нещо не каза, пое кофата и заслиза по стълбите. Тя зачака секунда-две и ме повика тихо. Излазям аз и я гледам право у очите.
-А ти – вика – ето през тази врата – и ми посочи една задна – излизаш бързо и не се обръщаш… Ще излезеш на черната улица… От там всякак ще се оправиш. Тръгавай, че варелът ни не е далеч.
Измъкнах се яз успешно, бърже излезнах на безопасно место, по-спокойно взех вече да одим. Одим си яз и си мислим: “Брей, умна жена, брей. Находчива, съобразителна. Как само бърже го измисли и двамата ни измъкна от проблемата…” Така в размисли и страсти, полека – лека си стигнах до моя дом, звъня си аз на моята врата, дето требваше да ми отвори моята жена…
-Отвори ли ти? – прекъсна го Кире.
-Отвори ми… - въздъхна Бай Сандо – ама държи един чувал и току ме избутва навънка:
-Тоя чувал що не си го – вика – изхвърлил, бе? Не си прави – вика – илюзията, че пак аз ще я върша тая работа.
-Добре, бе, жена, спокойно, бе, жена – сопнах се язе – давай го, не съм рекъл ти да ми вършиш работата…
-И?
-Какво “и”? Взимам яз чувала и тръгвам към нашио варел. Одим си и си мислим: “При каква умна и съобразителна жеа бех преди малко. А тая мойта, цел ден по кафета с дружки била, сериали гледала, чека ме яз да се приберем, та боклука да изфърлим – хем мързелива, хем глупава – ядосва се, че цел ден не е изфърлен боклукът…”
-Току млъкваш, Бай Сандо – ухили се под мустак Кака Мара. Карай по-бърже… Какво стана с чувала?
-Изфърлих го, какво да стане… Ама изведнъж – както си кибичех там до варела и бех припалил един папирос – се усетих… Как тая – мойта любовница ме измъкна от ситуацията с нейниот рогач и как тая мойта никак не ме изчека да влезнем дома и тогай да ме зачеса за чувала, а още на вратата ми го натири у ръцете… Свързах действията и на двете, фърлих фаса и изтичах дома. Влезнах вътре и обиколих всички стаи и етажи. Мойта гледаше телевизия и току ми вика:
-Какво дириш сега? Изхвърли ли боклука…?
Седнах на канапето до нея и просто й отговорих:
-Изфърлих го. Нищо не дирим… Некой идвал ли е?
-Никой не е идвал… Ако си гладен, днес не съм готвила, можем да идем на ресторант, ако искаш…
-Съмненията от тогава ли те зачовъркаха? – попитах и аз на свой ред.
-От тогава, синко. Какви ти съмнения, даже си бех сигурен, ама и яз като тоя колега – на любовницата мъжо й – немах доказателства… ама от тоя ден нататък по-често се прибирах и по-рано даже…
-Браво на тебе. – изсмя се Цецко, който току-що беше влязъл и събличаше сакото си – У, каква е тая жега днеска, бе? Мадам, отвори една бира на жадния адвокат, пък като разквасим, ще ви обадя една от моите по темата…
…
Цецко запретна ръкави, отпи едра глътка бира и започна тирадата си:
-Една неделна утрин в кафетерията със съх Хенри случайно се заговорихме, кажи-речи по тая тема – за семейството, съпружеската вярност на мъжа, тая на жената и тям подобни английски лакърдии. Нямах опит в тия отношения, така или инак, по онова време бях още ерген, но Лордът имаше, а и нещо изведнъж беше станал по-словоохотлив от необходимото, не исках да го прекъсвам и така имах честта да чуя не една и две истории от личната му колекция…
-…С Милейди рядко се виждахме напоследък – започна сър Хенри замислен – а още по-рядко организирахме културни мероприятия. Не успях навреме да измисля категорично и недвусмислено оправдание в заетост, с което да отклоня поканата й (която естествено ме изненада) да посетим градския зоопарк, тъй че се озовах в него с нея. Още по-естествено е, че изобщо не ми беше интересно да наблюдавам семейния живот на двойките животни, но възпитанието ми ме задължаваше да вземам отношение, когато разсъжденията й, продиктувани от наблюденията й ме въвличаха в това наше семейно общуване. Когато се приближихме до клетката на лъвовете Милейди ме погледна с укор и сервира първия си въпрос към екскурзовода:
-Интересно би било да разберем, господине, колко пъти дневно лъвът прави любов с лъвицата?
-Пет – шест пъти дневно, мадам. – информира момчето, което ни водеше.
-Поучете се от лъва, Милорд. – каза ми тя. Аз, естествено, замълчах. Не очаквах, че обиколката е имала такъв подсмисъл. Когато обаче приближихме клетката на елена и сърната, реших, че това е възможност да се реванширам в духовитостта си и да го върна на Милейди подобаващо.
-Интересно би било също да разберем – обърнах се към водещия – колко пъти на ден еленът прави любов със сърната…
-На ден?! О, сър, при този вид срещата между мъжкият и женският екземпляр е максимум два-три път годишно…
Триумфално измерих с поглед Милейди и й прошепнах победоносно:
-Поучете се от сърната, Милейди…
Преди да се оттегля в многозначителното си мълчание, Милейди ме погледна подканящо и сподели:
-Изборът на сърната е забележителен, но забелязахте ли колко големи рога има еленът, Милорд?
Сър Хенри ми сподели, че тая случка в зоопарка му е послужила като първи сигнал – намек – упрек за несправяне със съпружеските ангажименти… Носталгично сподели спомени от първата брачна нощ с Милейди…, когато този проблем е отсъствувал.
-…След вечеря взех редовния си душ и се отправих към покоите на Милейди… Почуках, тя ми отвори, уведомих: “Дойдох да изпълня съпружеските си задължения, Милейди!” Разбира се, тя ме прие и ми позволи да ги изпълня. След като си отидох, слязох да поиграя билярд с племенника си, поиграхме, пийнахме, когато се оттеглих към покоите си, отново си взех душ и отново почуках на вратата на Милейди. Алкохолът ме бе натоварил с някакви съмнения и не си спомнях дали съм изпълнил този ритуал. Милейди ми отвори очудена, отново я уведомих за целта на посещението си, тя ме прие… Някога, млади момко, можех дори да повтарям задължителните неща от деня…
-Сър Хенри разказа как затвърдил подозренията си, че Милейди му изневерява след един кратък разговор с нея относно разискване на месечния бюджет:
-Принудени сме да икономисваме – предложих на Милейди.
-Да икономисваме? – повдигна вежди тя.
-Не би ли могла, скъпа, да вземеш няколко урока по кулинария? Тогава ще можем да уволним готвачката и така ще съкратим разходите за нейното месечно възнаграждение.
Милейди ме контрира:
- Добре, скъпи. А ако ти вземеш няколко урока по секс, ще
можем да уволним и нашия лакей.
-Положението ставало все по-нетърпимо. Сър Хенри вече окончателно
се убедил, че не е вече нищо друго, освен един презрян рогоносец, когато една сутрин…
-…Една сутрин се събудих, излязох на терасата и прочетох върху снега надпис, направен с урина: “Сър Хенри е педал!”. Вече не е тайна, че Милейди ми се подиграва. Извиках иконома си и му възложих задачата да проведе разследване и да разбере кой е авторът на недвусмислената обида. До вечерта моят находчив иконом имаше резултат, който ми поднесе по следния начин: “Урината е на коняря, сър.” Бях доволен, че знаех с чие уволнение ще съкратя разходите тоя месец, тъкмо се канех да освободя иконома, когато той ми даде знак, че има още нещо. Разбира се, че исках да знам. “…Но почеркът е на Милейди, сър…”.
-Сър Хенри често казваше, че Милейди е кокошка. На смъртния й одър последното, което искал да чуе от устата й било – всъщност колко пъти през съвместния им живот тя му е изневерила. Отговорът на Милейди бил нагъл и категоричен: “През дете. Първото беше зестра.” Сър Хенри имаше петима сина и три дъщери…
…
Докато сме слушали увлекателните истории на Сър Хенри Уолърби, Меемед Баданарката беше попривършил работата си и се беше присъединил към компанията. Кака Мара му беше отворила бира и му се усмихваше благо:
-Сполай ти, майсторе, доволна съм. Пийни сега, отмори, па че си оправиме сметките. Малко се поизмъчи с мен, ама нали искам убаво да стане...
Меемед обърса отново челото си с левия ръкав, хвърли поглед на работата си и рече:
-Преди да ме цаниш ти, каква мющерия ми се падна, не е за разправяне...
-Каква мющерия...?
-Капризляк ти казвам, не си виждала такава. Ти си цвеке работа...
-Жена ли беше?
-То... сестро, на такива жени ли да им викаш... и яз не знам...
-Кажи, де, какво толкоз е искала...?
-...А бе, то не е млогу за разправяне, ама слушам тука лакърдийки си редите, нека и яз ви кажем моята...
Майсторът се почеса изотзад по темето, отпи от бирата, облиза пяната от мустаките си и почна:
-Една невеста, сама жена, името й нема да споменувам по ясни причини, преди месец ме цани да й боядисвам с баданарката хола. Отивам яз на обекто рано-рано, носим си като що си требе сите такъми, влазям у хола, поприготвила се беше – поизнесла мебели, това – онова, как й бех предварително рекъл, разстлала беше найлоните, струпвам язе всичко у средата и я питам:
-Кажи, гуспуджа, като каков цвет – нюанс го искаш хола?
-Искам го – вика – майсторе, в зелено.
-У зелено – у зелено. Имам зелено.
Почнах язе да мешам зелената боя, те ти го невестето, уж беше излезнала некъде, връща се и ми вика:
-Ама, майсторе, не искам да е обикновено зелено...
-Е, добре, де, яз че го почнем, ти че го видиш и че каеш – аресва ли ти или не...
И пай си мешам боите, она пай се скри некъде. Викам си – на бойджия акъл че продаваш, моме, яз колко зелена боя съм омацал до сега... И си почнах язе по тертип... Агаля – агаля. Таман бех изкарал по-мъненката стена до цокъл, те ти я, тая пай иде и тоя път като да ми повдига чак тон:
-Ама, майсторе, какво си направил? То това зелено много обикновено.
-У кой смисъл – викам – е обикновено?
-Ами – в прекия – вика. Не, това ще го пребоядисаш.
-А бе, яз че го пребоядисам, ама ти вземи та ми кажи като какво е точно твойто зелено, та да знам вършим ли некаква работа или само се мотам тука...
-Моето зелено ли?
-Да, гуспуджа, твойто. Кажи ми го точно кое е, та да не бъркам повече.
-Моето зелено е «пеперудено зелено». То е почти като охра, но малко по-наситено. Напомнящо за жабешко зелено, но малко по-бледо. Зелено е със сигурност, но не точно зелено, а маалко около зеленото. Сещаш ли се?
-Сетих се – викам.
-Айде, действай тогава.
И пай си излезна. Омешах нова боя. Излезна по-различна от първата, пребоядисах това, що бех вече боядисал, даже почнах и по-натам да мацам, кога она пай иде и ми вика:
-Казах ти, майсторе, не зелено, а оооколо зеленото. Ти какво си направил?
Ей, возвреха ми чивиите, фрълих баданарката, свалих капата, поех си дъх и й викам:
-А, бе, моме, яз моем ли да ти го сложим у дирнико? Ама не точно у дирнико, а некъде оооколо дирнико?
-И? – ухилихме се всички.
-И. Махна с ръка и ми вика:
-Довърши го как си го почнал, нямам време да те чакам цял ден... Като свършиш, ела при мен – на горния етаж да се разплатим...
-И?
-И яз го довърших холчето с те тая боя и по неко време се измих и се качвам.
-Гуспуджа, - викам – яз съм майстора. Свърших.
Тая излезна от некаква стая – сал те така по един пеняоар. Подава ми сгънати парите, за кои се бееме предварително разбрале и ми вика:
-И един бонус имам за тебе... – па току наведе очи и откопчава най-горното копче на пеньоара:
-...Или... това... Или... да ти покаж къде е хладилника, там се изстудява една половиница ракия...
Първом само я погледах малко, без нищо да реча, а она току посегна и към второто копче. Откри се това – онова, а яз й викам:
-Къде ти е, сестро, хладилника?
-Това ли й рече? – подскочи Бай Сандо.
-Това й рекох, та що?
-А леле, язе да съм бил...
-Да си бил, ама не си бил. – скастри го Кака Мара...
-Яз, приятели, съм сериозен мъж и верен сопруг на Айшето. Криво ми беше разбрала гуспуджата последната приказка, що й рекох за заленото, беше си явно въобразила некак, че яз, едва ли не око съм й фрълил и мераци продавам... Вземах си ичкията, купечка беше. И си тръгнах. Та, така, ай наздраве, да пийнем най-подир, че тепърва армагани че купувам. – рече за последно Меемед и пое парите, които междувременно Кака Мара му беше приготвила...
-Маро, Марооо, Маро – изцепи се изведнъж Киро – мога ли с твое дозволение да запеем язе те тука те съга оная моята...?
-Пей, бе, Кирчо, пей като ти се пее...
И Киро я почна. Оная – неговата:
-...Направила мома ладна меана край село;
па напълнила девет ми бочви со вино;
па напълнила девет ми бочви со вино,
а десетата с тая ми върла ракия.
Де се научило лудото младо да пие;
Пие и плаща, белким го мома залюби...
Р. Донкин-1994
Няма коментари:
Публикуване на коментар