“…Понякога обичаш ближния си едва след като
си го премахнал от пътя си…”
Надпис на стената над бара в хоремага
“При Кака Мара Оправната”
село Катрище, Кюстендилско
22.11.1988, “При Кака Мара Оправната”; Притча втора:
…Бай Сандо Табиетлията положи с почти бащинска нежност лявата си ръка на дясното ми рамо и се усмихна благо:
-Та, мойто момче, напира ми да те питам – щеш ли да ми помогнеш да усмъртиме двамата с тебе и тая половиница, преди Кака ти Мара да почне да ни гледа грозно…и да намеква, че требе да затваря одаята… Пък аз ще ти разкажа една американска история…
-Знаеш, че е излишно да ме навиваш, приятелю. Защо пък американска история ще ми разказваш?
-От време оно ме е замъчила, да ти кажа право, темата за търсенето…
-За търсенето?
-Да, момко, търсенето. Дай си чашата да ти сипа от тоя последен градус и слушай…
-…Тая история верно е американска. Едно време, кога американците ни беха съюзници у Големата война, малко преди да се сбереме ние сичките у Берлин и да го дообезкостиме като що пише и днеска у дебелите книги, съдбата ме срещна с едно момче – сержантче от американската армия. Името му, ако не ме бъзика кратуната, беше Джаред. Джаред Дрискол. Полковете ни лагеруваха заедно и една вечер както се бехме омешале англичани, французи, българе и американци, тоя Джаред ми разказа историята за един негов пра-дедо. Било по времето на президента Уудроу Уилсън. Пра-дедо му бил от ония, дето копат по горите и промиват злато. Обичал музиката, уискито и най-веке да завършва напрегнатите си дни пред чаша от тоя еликсир, ама по възможност некъде, където не е толкоз шумно. У една такава вечер, празник некакъв било, у любимата му кръчма било пълно с народ, но той все пак влязъл, запромъквал се през танцуващата тълпа, седнал на най-близката маса до пианистчето и високо го попитал:
-Амиго, ей, амиго, а знаеш ли а тая… “Бети Блу”?
Пианистчето сякаш се въодушевило и мигом прекъснало монотонната мелодия, която свирело:
-“Бети Блу”? Малко хора я знаят, но аз съм един от тях…
-Знам – въздъхнал тежко Дъртият Дрискол.
Възцарила се напрегната тишина. Танцьорите се обърнали вкупом към двамата и също зачакали – ще почне ли друга музика, няма ли…
-Изсвири я, моля те – обадил се най-сетне старецът.
Пианистчето закършило пръсти и почнало тъй чаканата мелодия… Тъкмо ритъмът раздвижил най-нетърпеливите крака, когато внезапно и, естествено, неочаквано, също като в стар изтъркан филм, Дрискол извадил със завидна ловкост револвера си и застрелял пианистчето от упор…
-Е, как така го застрелял, бе, Бай Сандо?
-Е, айде де, кога Джаред ми го разказваше и аз тъй се сопнах…
-Ама защо?
-Слушай. Настанала пак тишина. Дрискол дори не станал от стола си, само отместил крака си от трупа на пианистчето, който се бил свлякъл почти до него, прибрал оружието там, от където го бил извадил и без да гледа никого, сякаш на себе си казал:
-Мдааа, Само трима знаем тая мелодия. Но третият още не знам кой е…
-Е… И какво станало после? Какъв е изводът, в крайна сметка…
-Ами какво да е станало? Лежал в затвора за убийство, естествено. Амнистирали го предсрочно и го пратили в Европа войник у Първата Голема война. Джаред казваше, че пра-дедо му цел живот си бил такъв чешит… А изводчето… Речи го така: Който търси, намира… смисъл в тръпката да търси още и още…”
-Вие двамата, аре да ми помогнете да вдигнем масите, че само вие ми останахте, а утре заран се налага да одим до градо за стока и рано ке се будим… - откъсна ни Кака Мара от мохабета и ни подаде сметката…
Следва продължение…
си го премахнал от пътя си…”
Надпис на стената над бара в хоремага
“При Кака Мара Оправната”
село Катрище, Кюстендилско
22.11.1988, “При Кака Мара Оправната”; Притча втора:
…Бай Сандо Табиетлията положи с почти бащинска нежност лявата си ръка на дясното ми рамо и се усмихна благо:
-Та, мойто момче, напира ми да те питам – щеш ли да ми помогнеш да усмъртиме двамата с тебе и тая половиница, преди Кака ти Мара да почне да ни гледа грозно…и да намеква, че требе да затваря одаята… Пък аз ще ти разкажа една американска история…
-Знаеш, че е излишно да ме навиваш, приятелю. Защо пък американска история ще ми разказваш?
-От време оно ме е замъчила, да ти кажа право, темата за търсенето…
-За търсенето?
-Да, момко, търсенето. Дай си чашата да ти сипа от тоя последен градус и слушай…
-…Тая история верно е американска. Едно време, кога американците ни беха съюзници у Големата война, малко преди да се сбереме ние сичките у Берлин и да го дообезкостиме като що пише и днеска у дебелите книги, съдбата ме срещна с едно момче – сержантче от американската армия. Името му, ако не ме бъзика кратуната, беше Джаред. Джаред Дрискол. Полковете ни лагеруваха заедно и една вечер както се бехме омешале англичани, французи, българе и американци, тоя Джаред ми разказа историята за един негов пра-дедо. Било по времето на президента Уудроу Уилсън. Пра-дедо му бил от ония, дето копат по горите и промиват злато. Обичал музиката, уискито и най-веке да завършва напрегнатите си дни пред чаша от тоя еликсир, ама по възможност некъде, където не е толкоз шумно. У една такава вечер, празник некакъв било, у любимата му кръчма било пълно с народ, но той все пак влязъл, запромъквал се през танцуващата тълпа, седнал на най-близката маса до пианистчето и високо го попитал:
-Амиго, ей, амиго, а знаеш ли а тая… “Бети Блу”?
Пианистчето сякаш се въодушевило и мигом прекъснало монотонната мелодия, която свирело:
-“Бети Блу”? Малко хора я знаят, но аз съм един от тях…
-Знам – въздъхнал тежко Дъртият Дрискол.
Възцарила се напрегната тишина. Танцьорите се обърнали вкупом към двамата и също зачакали – ще почне ли друга музика, няма ли…
-Изсвири я, моля те – обадил се най-сетне старецът.
Пианистчето закършило пръсти и почнало тъй чаканата мелодия… Тъкмо ритъмът раздвижил най-нетърпеливите крака, когато внезапно и, естествено, неочаквано, също като в стар изтъркан филм, Дрискол извадил със завидна ловкост револвера си и застрелял пианистчето от упор…
-Е, как така го застрелял, бе, Бай Сандо?
-Е, айде де, кога Джаред ми го разказваше и аз тъй се сопнах…
-Ама защо?
-Слушай. Настанала пак тишина. Дрискол дори не станал от стола си, само отместил крака си от трупа на пианистчето, който се бил свлякъл почти до него, прибрал оружието там, от където го бил извадил и без да гледа никого, сякаш на себе си казал:
-Мдааа, Само трима знаем тая мелодия. Но третият още не знам кой е…
-Е… И какво станало после? Какъв е изводът, в крайна сметка…
-Ами какво да е станало? Лежал в затвора за убийство, естествено. Амнистирали го предсрочно и го пратили в Европа войник у Първата Голема война. Джаред казваше, че пра-дедо му цел живот си бил такъв чешит… А изводчето… Речи го така: Който търси, намира… смисъл в тръпката да търси още и още…”
-Вие двамата, аре да ми помогнете да вдигнем масите, че само вие ми останахте, а утре заран се налага да одим до градо за стока и рано ке се будим… - откъсна ни Кака Мара от мохабета и ни подаде сметката…
Следва продължение…
Няма коментари:
Публикуване на коментар