(…или защо и кога самотата не е суета…)
1.
…Залезът, съпътстващ моето прибиране в пространството, което одавна наричам свой дом, беше ужасен като гледка. През прозореца на тролея, мръсния прозорец на тролея, направо болеше от гледката. Механично написах в тетрадката, съпътстваща ме винаги в тоя часови пояс на деня и, която нежно наричах “Дневникът на един самотник” следното: “Пурпурно зелено”.
Просто го изтърсих. Залезът аленееше, почти биеше на кърваво червено над горичката преди “Люлин”…
На двадесет и третият си рожден ден удостоих любимата тетрадка със следните редове:
“…Ти си млад, не много красив, дори ужасно непривлекателен, ти си свенлив, срамежлив, до идиотизъм отблъскващ с непретенциозната си външност, някак коварно изобличително отвращаващ дори със сериозния поглед, с който обхващаш битието си, но, щеш, не щеш, си длъжен да започнеш от някъде в навечерието на своя двадесет и трети рожден ден. Есен е. Отново е студено. На тази дата винаги е есен и винаги е студено. Ами, в крайна сметка, какво би те спряло да започнеш от тук? Когато се прибереш у дома…”
Натискам бутона за седмия етаж в асансьора и се опитвам да открия музика в шума от движението на тая стогодишна машина. Отключвам вратата на празната и още по-тъмна гарсониера, влизам, пътьом захвърляйки обувките и дрехите, машинално отварям хладилника и вадя от него онова, което отнасям в кухнята, където не паля лампата, тъй като уличната лампа вече е осигурила романтиката, съвпадаща както с джина и кристалната чаша, услужливо съдържаща го, така и с тишината… Продължавам да пиша, защото сега вече, нищо не може да ме спре…
“…Всъщност, много неща трябва да започнеш отначало, приятелю, студенте, младежо, Флойдер, човече, синко на майка си. Тази вечер едва ли си в състояние да си представиш колко ужасно много са те. Едно нещо сякаш, както винаги, отново не е много ясно – колко от доблестта, с която си бил дарен (когато в някоя красива нощ /или утрин/ на 1969-тата година след Христа са те творили ония двамата, които щеш - не щеш са ти родители) ти е останала? Доблест! Защото екзистенц надеждата се крепи на това – имаш ли достатъчно доблест да си признаеш следното: “Защо, за какъв … пропиляваш времето, което вече е отброило в брояча си цели двадесет и три цикъла от триста шестдесет и пет дена като този…?
Бъди мъж. Или, по-скоро, спомни си, че винаги си бил. Което би трябвало да ти помогне да си дадеш сметка, че ако спреш да искаш да спреш да чакаш, всъщност, така или иначе няма да дочакаш момента, в който ще спреш да искаш да чакаш… Макар, че това е своего рода алегория, която е като захвърлена слава в тревата на игрището, на което си се състезавал с половината свят да придобиеш правото на отърсване от бездомието, онова бездомие, което винаги е логично следствие от себеотдаването… “
2.
…Сянката на книгата върху рафта вляво от теб вече не само те привлича, но дори възбужда ръката ти да я вземеш, нея, книгата и да я отвориш… Твоята отметка, твоята книга, твоята глава – Внезапните, истински, категорични, неопровержими, нестихващо възмездни и всъщност поетично красиви откровения на Проповедника. Палиш цигара от резервните, сипваш втория джин /за статистиката вторият…/ и зачиташ:
“…Всичките неща са досадни, човек не може да изкаже до колко, окото не се насища с гледане, нито се напълня ухото със слушане” (Еклисиаст: 1:8)
Сега чак, в този мъртъв час, толкова мъртъв, че дори вони на свършек, се сещаш, че всъщност тъмнината и тишината тук са истински, защото си изоставен, любимият човек е напуснал – с всичката жестокост, на която е способен… Пишеш машинално, машинално ликвидирайки втория джин: “Времето ли? Времето е търпение. Но Господ сега е излишен. Той всъщност точно днес, тая вечер, не е никой, тъй както е вярно, че тая вечер никой не е Господ. Не е вярно може би, но е актуално да подозираш, че дългия път към каквото и да е, е пропорционален на безсилието (което е единственото сигурно, респективно значимо нещо като доказано съществуващо), безсилието да признаеш или да чуеш как някой си признава, че животът – твоят, неговият, респективно – нашият е дело на комплицираната строгост на Величието…”
…Проповедникът ме накара да се спра за миг и ми посочи:
“…Защото както на безумния, така и на мъдрия не остава вечно паметта му, понеже в идните дни всичко ще е вече забравено…” (Еклисиаст: 2:16)
Естествено, в коварната бутилка имаше още вдъхновение, което ти си сипа, течността засвети на оскъдната светлина, след това се плъзна през гърлото и след кратък размисъл, ти написа:
“Злото, за което толкова време отделих, вкратце казано, е обратната страна на последната монета в джоба ми. И това е ирония. Иронията по същество е най-болезнено недостижимото изкуство. Изкуство, което е по-силно от красотата и от любовта. Изкуство, равно на мълчанието, което е монета с три страни. Наивитетът, който е следствие от дори най-непретенциозната красота не е нравственост. Обратното също е вярно. Защото руините от това падение са реликви на истината, родена от вечно обърканото съзнание, съзнанието, което отрича убийството, счита болката за невероятно бреме, сиреч невъзможно и де факто окултява хаоса. “
3.
…Тогава чух онзи шум, който приличаше на какво ли не, но най-вече на тропане по вратата от някой, който е отвън и иска да му отворя. И не само приличаше, но и такова се оказа. Докато преминавах разстоянието от сумрачната кухня до мастилено-тъмния коридор пред входната врата, мислих главно върху това: “Този, който иска да му отворя, може да е всеки, но едва ли в тоя час, всъщност е който и да е…”. Светлината от отворената врата нахлу непретенциозно нахално в коридора и откри гледката, която в крайна сметка последно очаквах, но установих, че съм нямал право да пренебрегвам като абсолютно допустима вероятност: Комшийката от етажа, най-близката по съжителство, така наречената “прясна вдовица” на входа, най-паче Марианка – млада, почти непозната (защото спазва всички правила на конфиденциалността, сведуща комшийския регистър за пикантерии относно неприкосновеното пространство) и от друга страна – натрапливо позната (защото склонността да звъни на вратата ми по никое време не й е прецедент…) стоеше на вратата ми. Не съм в състояние да измеря, какво ти да измеря, дори да си скалъпя елементарна представа като колко е било времето, през което съм стоял в позата – отворил вратата и гледащ някъде без реакция за което…, но явно за нея това време е стигнало фазата “досада”, защото тя, не кой да е, а именно тя го каза (там – във входа, тогава – в тишината):
-Целият вход знае, че не съм най-голямата кулинарка в блока, а аз знам, че, държейки тоя багаж, няма да те заблудя, че съм звъннала, щото ми е свършил оцета или, не дай си, боже, солта, но не знам дали ти знаеш, че не ти отива на реномето, което поддържаш във входа да ме държиш на вратата и да не ме каниш… Ехо, може ли да вляза?
Недочакала отговор от страна на тоя, който по домова книга се водеше домакин на гарсониерата, тя почти грубо ме избута навътре, тресна вратата, запали лампата (тъй като много добре знаеше от кой ключ се пали) и почти изкрещя:
-Луд ли си, бе? Или по-лошо? Пиян. Искаш ония от шестия етаж да говорят утре пак ли?
-Не, не искам. Извинявай. Заповядай… Но не пали лампата в кухнята.
И тя влезе. И точно в кухнята отиде (тъй като много добре знаеше къде е кухнята). Явно ядът й беше тръгнал да минава, защото ме послуша, не запали лампата. Бавно заключих входната врата (в “Люлин” това всеки го прави машинално, по навик), угасих лампата в коридора и се прибрах там, от където дойдох…
-Не те разбирам… -чух в тъмното.
-Защо?
-Дай една цигара и ще ти кажа защо…
На светлината от запалката, която поднесох – задължителен жест в пакета от услугата с цигарата – видях отблизо очите. Нейните. Някога (когато се нанасях във входа и тя още не беше вдовица) копнеех да ги видя пак, но по-отблизо…
-Ако ще ми го връщаш с мълчание до минутата, не си паметлива, а злопаметна… Не вложих умисъл – там на вратата, просто, нямах време да се откъсна от…
-…От твоите мисли, поезии на тъмно, знам. Не ти го връщам. Ти така и не обърна внимание на багажа ми. Нали?
-Какъв багаж?
-Който нося. Който не е чашка за оцет или сол. Ето, виж, това ми е халата и чифт бельо. Дошла съм да ти ползвам банята. Спрели са ми водата.
-Демек?
-Ох! Демек, искам да се изкъпя. Утре съм на интервю за работа у един засукан офис и не искам да се излагам… Ако нямаш нищо против… И ако имаш топла вода. Щом мълчиш, значи имаш топла вода. Ако ни потръгне лафа, ще ти правя компания докато ми изсъхне косата, а ти ще ми дадеш петдесет лева назаем до петък… Ох. Айде, чао, аз влизам в банята, ти си пиши тука, съжалявам, че те прекъснах, ама… Нема ли да напишеш некое некой ден… и примерно да го озаглавиш: “На вдовицата”… Добре де, майтапя се… А може би не бива… Къде гледаш? А, да. Е, с тоя бедър, както и с брат му може и да те запозная, ама… първо да ги поизмия… Нали…
4.
…Стъпките й отекнаха в тъмното, чух водата от вече пуснатия душ, но не чух врътването на ключа на вратата на банята. Очите ми, сякаш водени от нещо, което искаше душата ми, се насочиха към другото, което явно одавна искаше да ми каже Проповедника:
“…Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето: Време за раждане и време за умиране; време за насаждане и време за изкореняване насаденото; време за убиване и време за изцеляване; време за събаряне и време за градене …” (Еклисиаст: 3:1-3)
…А ръката ми, сякаш водена от онова, което сърцето е искало винаги, написа в дневника:
“…Очите всъщност видяха всичко – света и тъмните му сенки, криещи горест и печал, умора, гордост, сила и кураж (за нея) и сетне – крясък – обич и очи (за нея). Емоция…
Очите се спряха на онова, което винаги би ревнувало, ако си го започнал, но не си го довършил:
“…време за плачене и време за смеене; време за разхвърляне камъни и време за събиране камъни; време за прегръщане и време за въздържане от прегръщането...» (Еклисиаст: 3: 4-5)
Неуморна, ръката служеше на сърцето, моето сърце, което държеше веднъж завинаги да ми сподели:
«...Чувствата са деца на всяко стремление да сториш нещо повече от тайно докосване до болката. Самото докосване е край на времето, наречено детство (...или девство?!...). Но истинската красота – онази от спомените за някой (нечий) друг свят е уязвима там, където противостоенето не е просто позиция (защото позицията е начин на отклик, не е просто шанс да се преодолее тесния кръг на липсата от нещо); противостоенето е нещо повече от борба за шанса, тя е съдба, а всяко нещо, което е съдба, живее, движи се, съществува... до реалния си свършек. В началото е и краят, а в самият край е крясъкът: «КАКВО ПРАВИШ С МЛАДОСТТА СИ?
...А всъщност, дълбоко погледнато, ненавиждам хората, които ненавиждат хората, които ненавиждат мен...»
«...време за търсене и време за изгубване; време за пазене и време за хвърляне... (Еклисиаст: 3:)
«...Защото аморалността винаги е следствие от моралност, а бруталното надценяване е право пропорционално на малоценността и защото, в края на краищата, вината още не е комплекс за вина, ако комплексът е по нечия вина. А висшият егоизъм е първоосновата на потентността.»
5.
…Полугола и мокра, с треперещи от гняв устни, тя връхлетя сякаш от нищото и тежко се срути на стола срещу мен:
-Кранчето за топлата вода се развали. Не знам аз ли го развалих от въртене наляво – надясно или… Чуваш ли? Не можах да се изплакна като хората… И толкова студено ми стана… - Търкаше се нервно където свари с халата на някакви едри цветя, почти не скриващ нищо от недоизплакнатото си и всъщност красиво тяло.
-Дай една цигара, сипи ми уиски. Имаш ли уиски?
-Имам, разбира се, тук винаги има уиски.
Станах, извадих бутилката, към която посягах само когато Марианка ми гостуваше, налях тумбестата чаша до половината и й поднесох поредната цигара:
-Съжалявам за водата. Ако ти е студено, ще пусна калорифера и ще затворя вратата. За нула време тук ще стане сауна…
-Ще затворел вратата – дръпна жадно от цигарата и се позагърна с халата – щял калорифер да ми пусне. Защо си такъв? Кого искаш да стоплиш? Мен? Тялото ми? Или душата ми? Сигурно за душата ми си подготвил некое стихче? Какво е това, а? Библия. Ако отворя на сляпо, какво ли ще прочета?
-Опитай. Има такава игра.
-Игра. Играеш си със словото божие. И словоблудстваш на поразия в твоята си тетрадка, която уважаваш и пазиш редом с Библията. Къде ти е отметката? Проповедникът. Наддумваш се със Соломон? Глупак. Извинявай, нахълтах в кухнята ти, почти съсипах банята ти, изпивам барчето ти и за да покоря върха на наглостта си, те съдя за всичко това с жлъчния си вдовишки език…
-Наистина има такава игра. – продължих. – отваряш където ти падне, изчиташ го. Казвам нещо и аз, след това се наслаждаваме на тишината между думите…
-Има една друга, с леко променени правила… между думите има музика… Включваш прашлясалия касетофон и пак се наслаждаваме…
-Окей. Нека следваме тия правила. Отваряй.
-Където и да е?
-Където и да е от “Еклисиаст”?
-Защото не знаеш какво те очаква отвъд него ли? Страхливец… Всъщност, не ти ли остана от онова уиски “Дъмпъл”? Нещо това “Бяло конче” ми нагарча…
-Не, това са наличностите. Ще отваряш ли?
-Да. – и тя затвори очи и разтвори книгата… - И сега какво?
-Сега четеш първото, върху което се спрат очите ти.
- “…Който пази заповедта, няма да види нищо зло; и сърцето на мъдрия познава, че има време и съдба за непокорството…” (Еклисиаст: 8:5)
Тя затвори книгата почти с яд и въздъхна с очи, несдържащи онова нещо, което някой би нарекъл сълзи:
-Да. Който пази заповедта… Е, аз не спазих заповедта. Заповедта да бъда вярна на мъжа си. Дори след като го загубих, трябваше да му остана вярна, но не би. Не останах. Пожелах друг, защото вече нямах никакъв, след това отново пожелах друг, след това следващия, и следващия… И душата ми видя много зло, и сърцето ми разбра, че един ден ще бъде наказано заради непокорството си… Да си проститутка, значи, че все пак работиш, не бездействаш, имаш професия, защото то си е професия. Да си курва обаче е призвание – като призванието лекар, учител… Хм… А е изкуство да си истинска мръсница. Това последното чу ли го добре? Запомни го. И, ако искаш, си запиши в мижавата тетрадка, че аз съм го казала… Не ме чакай, ти си наред. Тая игра нали по некакви правила вървеше?
Да, мой ред беше, пуснах касетофона и тръгна касетата, която от няколко дена беше в него – “Son Of A Pritcher Man”-Dusty Springfield. Зачетох:
-“…Флиртът със съвестта е най-безцеремонното посегателство над претовареното съзнание, на чиято сметка вече са надписани всички заслужени и още толкова незаслужени грехове на и без друго крехкото достойнство. А най-неизлечимата болка е тъгата, която достойнството е потиснало на дъното си. Изглежда като елементарно анализиран хаос от ужаси, всеки следващ от които е съдържал една нота истерия повече от предишния, всеки следващ от които е бил сантиметър по-страшен от предишния…” Но аз не мога да направя това, което мисля, че мога да направя, защото мисля, че не мога да направя това, което мога да направя…
Беше ме почти зяпнала, устата й изглеждаха напукани, а очите й, някак още по пълни с влагата от думите; тя обърса бузата си с жест, напомнящ плесница, която одавна искаше да си удари сама… Сетне шепнеща, промълви:
-Какво не можеш да направиш? Не можеш да си помислиш дори, че срещу теб седи жена? Човешко същество от плът и кръв? Толкова ли незначещо нищо е това, че не просто исках да съсипя банята ти? Окей, нека продължим… “…Има една суета, която става на земята: че има праведни, на които се случва според делата на нечестивите. А пък има нечестиви, на които се случва според делата на праведните…” (Еклисиаст: 8:14)
Този път тя затвори бавно книгата, някак криво се усмихна, знаех, че не се усмихва на мен, може би на себе си или на онази, която е била… Шепнешком изрече:
-…А суета ли е да си самотница? Кукувица, прибираща се всяка вечер в празното, студено и пусто гнездо? Суета ли е да нямаш топла вода и топло легло? Суета ли е да бършеш сама сълзите си? Мъжът ми беше праведен. Случи се, че свършиха дните му. Случи се според моите дела ли? Не съм била мръсница, докато леглото ми не беше пусто. И е суета, което се случва днес на мен – мръсницата според делата на мъртвия, така ли? Кажи ми, приятелю, поете, кое е всъщност суетното? Ти си наред.
“In The Death Car”-Iggy Pop
-“Времето лекува само онази болка, която е съизмерима с търпимостта, а гаврата с непростимия грях е най-непростимия грях. Дали многото блага са измерител на удоволствието от тях?”
-Заблуждаваш се, приятелю. – каза ми тя и сама си наля второто уиски. – Времето нищо не лекува, абсолютно нищо. Защото истината за прошката е в загубата. Когато усетиш загубата, ама когато наистина я усетиш, чак тогава сърцето ти проплаква, чак му се вие, иска да прости, да не спира да прощава. Но понякога за това е късно. Загубата не е загуба само на едно или на две неща. И, умирайки, всяка илюзия ти го връща… Пак си наред.
-“Божието наказание и милостта от Дявола са везните на живота на преживе мъртвия дух, а гласът на гузната съвест всъщност е шепотът на изкушението…”
“Blue Jean Blues”-ZZ Top
- “…А колкото за нещо повече от това, сине мой, приеми
увещанието, че правене много книги няма край и много четене е труд от плътта…” (Еклисиаст: 12:12). Мисля, че това е краят на книгата на Проповедника. Сякаш той не иска да ти каже нищо повече от това.
Тя стана от стола и ме приближи. А книгата остави отворена. Усетих топлината от бедрата й без да ме е докоснала…
-Ще отида да видя какво му е на кранчето в банята…
Елегантното ми измъкване се оказа най-дебелашката простотия, която успя да роди дървената ми глава. Докато затягах болтчето на крана за топлата вода с отвертката, осъзнах, че сигурно когато се върна в кухнята, Тя няма да е там. Щеше да си е излязла. В тъмното, с мокрия халат…
…Ръцете й обхванаха кръста ми и устните й докоснаха лявото ми ухо:
-Няма да имаш топла вода точно тая вечер, но може би ще имаш топло легло…
-То одавна не е топло, защото никой не го е посетил одавна…
-Двама е повече от никой… Зарежи тая отвертка и ела с мен.
Дойдох с нея. Тя ме отведе в спалнята и нахълта в леглото ми без да пали лампата. Усетих топлината й, която вече ме докосваше истински. Не се измъкнах. Защото вече не исках…
-Още ли си искаш стихчето, което съм ти посветил?
-После…
…После дойде късно, много късно. Нощта преваляше, а Тя дишаше учестено и топлината й беше превърнала симпатичното ручейче на изкушението в буйна река… Тогава моите устни докоснаха лявото й ухо и прошепнаха:
-Сърцето ми е буца пръст,
разяждана от корени и път,
а аз съм само туй сърце –
отхвърляно, презряно, ненавиждано…
Но днес те моля – ти подай ръце
на моите, омръзна ми да скитам
така нелепо сам сред всички,
когато ти си тук.
О, колко те обичам!
Както преди – подай ми свойта длан,
аз няма да измамя с притчи
очите ти, защото сам
сега съм тъй измамен…
-Благодаря, приятелю. – въздъхна тя. –Честит рожден ден…
Душът в банята изригна и шумът от стичащата се вода заглуши всичко, което щеше да последва… Парата от топлата вода бавно се промъкваше под вратата…
…Не следва продължение…
Р.Донкин-1993
1.
…Залезът, съпътстващ моето прибиране в пространството, което одавна наричам свой дом, беше ужасен като гледка. През прозореца на тролея, мръсния прозорец на тролея, направо болеше от гледката. Механично написах в тетрадката, съпътстваща ме винаги в тоя часови пояс на деня и, която нежно наричах “Дневникът на един самотник” следното: “Пурпурно зелено”.
Просто го изтърсих. Залезът аленееше, почти биеше на кърваво червено над горичката преди “Люлин”…
На двадесет и третият си рожден ден удостоих любимата тетрадка със следните редове:
“…Ти си млад, не много красив, дори ужасно непривлекателен, ти си свенлив, срамежлив, до идиотизъм отблъскващ с непретенциозната си външност, някак коварно изобличително отвращаващ дори със сериозния поглед, с който обхващаш битието си, но, щеш, не щеш, си длъжен да започнеш от някъде в навечерието на своя двадесет и трети рожден ден. Есен е. Отново е студено. На тази дата винаги е есен и винаги е студено. Ами, в крайна сметка, какво би те спряло да започнеш от тук? Когато се прибереш у дома…”
Натискам бутона за седмия етаж в асансьора и се опитвам да открия музика в шума от движението на тая стогодишна машина. Отключвам вратата на празната и още по-тъмна гарсониера, влизам, пътьом захвърляйки обувките и дрехите, машинално отварям хладилника и вадя от него онова, което отнасям в кухнята, където не паля лампата, тъй като уличната лампа вече е осигурила романтиката, съвпадаща както с джина и кристалната чаша, услужливо съдържаща го, така и с тишината… Продължавам да пиша, защото сега вече, нищо не може да ме спре…
“…Всъщност, много неща трябва да започнеш отначало, приятелю, студенте, младежо, Флойдер, човече, синко на майка си. Тази вечер едва ли си в състояние да си представиш колко ужасно много са те. Едно нещо сякаш, както винаги, отново не е много ясно – колко от доблестта, с която си бил дарен (когато в някоя красива нощ /или утрин/ на 1969-тата година след Христа са те творили ония двамата, които щеш - не щеш са ти родители) ти е останала? Доблест! Защото екзистенц надеждата се крепи на това – имаш ли достатъчно доблест да си признаеш следното: “Защо, за какъв … пропиляваш времето, което вече е отброило в брояча си цели двадесет и три цикъла от триста шестдесет и пет дена като този…?
Бъди мъж. Или, по-скоро, спомни си, че винаги си бил. Което би трябвало да ти помогне да си дадеш сметка, че ако спреш да искаш да спреш да чакаш, всъщност, така или иначе няма да дочакаш момента, в който ще спреш да искаш да чакаш… Макар, че това е своего рода алегория, която е като захвърлена слава в тревата на игрището, на което си се състезавал с половината свят да придобиеш правото на отърсване от бездомието, онова бездомие, което винаги е логично следствие от себеотдаването… “
2.
…Сянката на книгата върху рафта вляво от теб вече не само те привлича, но дори възбужда ръката ти да я вземеш, нея, книгата и да я отвориш… Твоята отметка, твоята книга, твоята глава – Внезапните, истински, категорични, неопровержими, нестихващо възмездни и всъщност поетично красиви откровения на Проповедника. Палиш цигара от резервните, сипваш втория джин /за статистиката вторият…/ и зачиташ:
“…Всичките неща са досадни, човек не може да изкаже до колко, окото не се насища с гледане, нито се напълня ухото със слушане” (Еклисиаст: 1:8)
Сега чак, в този мъртъв час, толкова мъртъв, че дори вони на свършек, се сещаш, че всъщност тъмнината и тишината тук са истински, защото си изоставен, любимият човек е напуснал – с всичката жестокост, на която е способен… Пишеш машинално, машинално ликвидирайки втория джин: “Времето ли? Времето е търпение. Но Господ сега е излишен. Той всъщност точно днес, тая вечер, не е никой, тъй както е вярно, че тая вечер никой не е Господ. Не е вярно може би, но е актуално да подозираш, че дългия път към каквото и да е, е пропорционален на безсилието (което е единственото сигурно, респективно значимо нещо като доказано съществуващо), безсилието да признаеш или да чуеш как някой си признава, че животът – твоят, неговият, респективно – нашият е дело на комплицираната строгост на Величието…”
…Проповедникът ме накара да се спра за миг и ми посочи:
“…Защото както на безумния, така и на мъдрия не остава вечно паметта му, понеже в идните дни всичко ще е вече забравено…” (Еклисиаст: 2:16)
Естествено, в коварната бутилка имаше още вдъхновение, което ти си сипа, течността засвети на оскъдната светлина, след това се плъзна през гърлото и след кратък размисъл, ти написа:
“Злото, за което толкова време отделих, вкратце казано, е обратната страна на последната монета в джоба ми. И това е ирония. Иронията по същество е най-болезнено недостижимото изкуство. Изкуство, което е по-силно от красотата и от любовта. Изкуство, равно на мълчанието, което е монета с три страни. Наивитетът, който е следствие от дори най-непретенциозната красота не е нравственост. Обратното също е вярно. Защото руините от това падение са реликви на истината, родена от вечно обърканото съзнание, съзнанието, което отрича убийството, счита болката за невероятно бреме, сиреч невъзможно и де факто окултява хаоса. “
3.
…Тогава чух онзи шум, който приличаше на какво ли не, но най-вече на тропане по вратата от някой, който е отвън и иска да му отворя. И не само приличаше, но и такова се оказа. Докато преминавах разстоянието от сумрачната кухня до мастилено-тъмния коридор пред входната врата, мислих главно върху това: “Този, който иска да му отворя, може да е всеки, но едва ли в тоя час, всъщност е който и да е…”. Светлината от отворената врата нахлу непретенциозно нахално в коридора и откри гледката, която в крайна сметка последно очаквах, но установих, че съм нямал право да пренебрегвам като абсолютно допустима вероятност: Комшийката от етажа, най-близката по съжителство, така наречената “прясна вдовица” на входа, най-паче Марианка – млада, почти непозната (защото спазва всички правила на конфиденциалността, сведуща комшийския регистър за пикантерии относно неприкосновеното пространство) и от друга страна – натрапливо позната (защото склонността да звъни на вратата ми по никое време не й е прецедент…) стоеше на вратата ми. Не съм в състояние да измеря, какво ти да измеря, дори да си скалъпя елементарна представа като колко е било времето, през което съм стоял в позата – отворил вратата и гледащ някъде без реакция за което…, но явно за нея това време е стигнало фазата “досада”, защото тя, не кой да е, а именно тя го каза (там – във входа, тогава – в тишината):
-Целият вход знае, че не съм най-голямата кулинарка в блока, а аз знам, че, държейки тоя багаж, няма да те заблудя, че съм звъннала, щото ми е свършил оцета или, не дай си, боже, солта, но не знам дали ти знаеш, че не ти отива на реномето, което поддържаш във входа да ме държиш на вратата и да не ме каниш… Ехо, може ли да вляза?
Недочакала отговор от страна на тоя, който по домова книга се водеше домакин на гарсониерата, тя почти грубо ме избута навътре, тресна вратата, запали лампата (тъй като много добре знаеше от кой ключ се пали) и почти изкрещя:
-Луд ли си, бе? Или по-лошо? Пиян. Искаш ония от шестия етаж да говорят утре пак ли?
-Не, не искам. Извинявай. Заповядай… Но не пали лампата в кухнята.
И тя влезе. И точно в кухнята отиде (тъй като много добре знаеше къде е кухнята). Явно ядът й беше тръгнал да минава, защото ме послуша, не запали лампата. Бавно заключих входната врата (в “Люлин” това всеки го прави машинално, по навик), угасих лампата в коридора и се прибрах там, от където дойдох…
-Не те разбирам… -чух в тъмното.
-Защо?
-Дай една цигара и ще ти кажа защо…
На светлината от запалката, която поднесох – задължителен жест в пакета от услугата с цигарата – видях отблизо очите. Нейните. Някога (когато се нанасях във входа и тя още не беше вдовица) копнеех да ги видя пак, но по-отблизо…
-Ако ще ми го връщаш с мълчание до минутата, не си паметлива, а злопаметна… Не вложих умисъл – там на вратата, просто, нямах време да се откъсна от…
-…От твоите мисли, поезии на тъмно, знам. Не ти го връщам. Ти така и не обърна внимание на багажа ми. Нали?
-Какъв багаж?
-Който нося. Който не е чашка за оцет или сол. Ето, виж, това ми е халата и чифт бельо. Дошла съм да ти ползвам банята. Спрели са ми водата.
-Демек?
-Ох! Демек, искам да се изкъпя. Утре съм на интервю за работа у един засукан офис и не искам да се излагам… Ако нямаш нищо против… И ако имаш топла вода. Щом мълчиш, значи имаш топла вода. Ако ни потръгне лафа, ще ти правя компания докато ми изсъхне косата, а ти ще ми дадеш петдесет лева назаем до петък… Ох. Айде, чао, аз влизам в банята, ти си пиши тука, съжалявам, че те прекъснах, ама… Нема ли да напишеш некое некой ден… и примерно да го озаглавиш: “На вдовицата”… Добре де, майтапя се… А може би не бива… Къде гледаш? А, да. Е, с тоя бедър, както и с брат му може и да те запозная, ама… първо да ги поизмия… Нали…
4.
…Стъпките й отекнаха в тъмното, чух водата от вече пуснатия душ, но не чух врътването на ключа на вратата на банята. Очите ми, сякаш водени от нещо, което искаше душата ми, се насочиха към другото, което явно одавна искаше да ми каже Проповедника:
“…Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето: Време за раждане и време за умиране; време за насаждане и време за изкореняване насаденото; време за убиване и време за изцеляване; време за събаряне и време за градене …” (Еклисиаст: 3:1-3)
…А ръката ми, сякаш водена от онова, което сърцето е искало винаги, написа в дневника:
“…Очите всъщност видяха всичко – света и тъмните му сенки, криещи горест и печал, умора, гордост, сила и кураж (за нея) и сетне – крясък – обич и очи (за нея). Емоция…
Очите се спряха на онова, което винаги би ревнувало, ако си го започнал, но не си го довършил:
“…време за плачене и време за смеене; време за разхвърляне камъни и време за събиране камъни; време за прегръщане и време за въздържане от прегръщането...» (Еклисиаст: 3: 4-5)
Неуморна, ръката служеше на сърцето, моето сърце, което държеше веднъж завинаги да ми сподели:
«...Чувствата са деца на всяко стремление да сториш нещо повече от тайно докосване до болката. Самото докосване е край на времето, наречено детство (...или девство?!...). Но истинската красота – онази от спомените за някой (нечий) друг свят е уязвима там, където противостоенето не е просто позиция (защото позицията е начин на отклик, не е просто шанс да се преодолее тесния кръг на липсата от нещо); противостоенето е нещо повече от борба за шанса, тя е съдба, а всяко нещо, което е съдба, живее, движи се, съществува... до реалния си свършек. В началото е и краят, а в самият край е крясъкът: «КАКВО ПРАВИШ С МЛАДОСТТА СИ?
...А всъщност, дълбоко погледнато, ненавиждам хората, които ненавиждат хората, които ненавиждат мен...»
«...време за търсене и време за изгубване; време за пазене и време за хвърляне... (Еклисиаст: 3:)
«...Защото аморалността винаги е следствие от моралност, а бруталното надценяване е право пропорционално на малоценността и защото, в края на краищата, вината още не е комплекс за вина, ако комплексът е по нечия вина. А висшият егоизъм е първоосновата на потентността.»
5.
…Полугола и мокра, с треперещи от гняв устни, тя връхлетя сякаш от нищото и тежко се срути на стола срещу мен:
-Кранчето за топлата вода се развали. Не знам аз ли го развалих от въртене наляво – надясно или… Чуваш ли? Не можах да се изплакна като хората… И толкова студено ми стана… - Търкаше се нервно където свари с халата на някакви едри цветя, почти не скриващ нищо от недоизплакнатото си и всъщност красиво тяло.
-Дай една цигара, сипи ми уиски. Имаш ли уиски?
-Имам, разбира се, тук винаги има уиски.
Станах, извадих бутилката, към която посягах само когато Марианка ми гостуваше, налях тумбестата чаша до половината и й поднесох поредната цигара:
-Съжалявам за водата. Ако ти е студено, ще пусна калорифера и ще затворя вратата. За нула време тук ще стане сауна…
-Ще затворел вратата – дръпна жадно от цигарата и се позагърна с халата – щял калорифер да ми пусне. Защо си такъв? Кого искаш да стоплиш? Мен? Тялото ми? Или душата ми? Сигурно за душата ми си подготвил некое стихче? Какво е това, а? Библия. Ако отворя на сляпо, какво ли ще прочета?
-Опитай. Има такава игра.
-Игра. Играеш си със словото божие. И словоблудстваш на поразия в твоята си тетрадка, която уважаваш и пазиш редом с Библията. Къде ти е отметката? Проповедникът. Наддумваш се със Соломон? Глупак. Извинявай, нахълтах в кухнята ти, почти съсипах банята ти, изпивам барчето ти и за да покоря върха на наглостта си, те съдя за всичко това с жлъчния си вдовишки език…
-Наистина има такава игра. – продължих. – отваряш където ти падне, изчиташ го. Казвам нещо и аз, след това се наслаждаваме на тишината между думите…
-Има една друга, с леко променени правила… между думите има музика… Включваш прашлясалия касетофон и пак се наслаждаваме…
-Окей. Нека следваме тия правила. Отваряй.
-Където и да е?
-Където и да е от “Еклисиаст”?
-Защото не знаеш какво те очаква отвъд него ли? Страхливец… Всъщност, не ти ли остана от онова уиски “Дъмпъл”? Нещо това “Бяло конче” ми нагарча…
-Не, това са наличностите. Ще отваряш ли?
-Да. – и тя затвори очи и разтвори книгата… - И сега какво?
-Сега четеш първото, върху което се спрат очите ти.
- “…Който пази заповедта, няма да види нищо зло; и сърцето на мъдрия познава, че има време и съдба за непокорството…” (Еклисиаст: 8:5)
Тя затвори книгата почти с яд и въздъхна с очи, несдържащи онова нещо, което някой би нарекъл сълзи:
-Да. Който пази заповедта… Е, аз не спазих заповедта. Заповедта да бъда вярна на мъжа си. Дори след като го загубих, трябваше да му остана вярна, но не би. Не останах. Пожелах друг, защото вече нямах никакъв, след това отново пожелах друг, след това следващия, и следващия… И душата ми видя много зло, и сърцето ми разбра, че един ден ще бъде наказано заради непокорството си… Да си проститутка, значи, че все пак работиш, не бездействаш, имаш професия, защото то си е професия. Да си курва обаче е призвание – като призванието лекар, учител… Хм… А е изкуство да си истинска мръсница. Това последното чу ли го добре? Запомни го. И, ако искаш, си запиши в мижавата тетрадка, че аз съм го казала… Не ме чакай, ти си наред. Тая игра нали по некакви правила вървеше?
Да, мой ред беше, пуснах касетофона и тръгна касетата, която от няколко дена беше в него – “Son Of A Pritcher Man”-Dusty Springfield. Зачетох:
-“…Флиртът със съвестта е най-безцеремонното посегателство над претовареното съзнание, на чиято сметка вече са надписани всички заслужени и още толкова незаслужени грехове на и без друго крехкото достойнство. А най-неизлечимата болка е тъгата, която достойнството е потиснало на дъното си. Изглежда като елементарно анализиран хаос от ужаси, всеки следващ от които е съдържал една нота истерия повече от предишния, всеки следващ от които е бил сантиметър по-страшен от предишния…” Но аз не мога да направя това, което мисля, че мога да направя, защото мисля, че не мога да направя това, което мога да направя…
Беше ме почти зяпнала, устата й изглеждаха напукани, а очите й, някак още по пълни с влагата от думите; тя обърса бузата си с жест, напомнящ плесница, която одавна искаше да си удари сама… Сетне шепнеща, промълви:
-Какво не можеш да направиш? Не можеш да си помислиш дори, че срещу теб седи жена? Човешко същество от плът и кръв? Толкова ли незначещо нищо е това, че не просто исках да съсипя банята ти? Окей, нека продължим… “…Има една суета, която става на земята: че има праведни, на които се случва според делата на нечестивите. А пък има нечестиви, на които се случва според делата на праведните…” (Еклисиаст: 8:14)
Този път тя затвори бавно книгата, някак криво се усмихна, знаех, че не се усмихва на мен, може би на себе си или на онази, която е била… Шепнешком изрече:
-…А суета ли е да си самотница? Кукувица, прибираща се всяка вечер в празното, студено и пусто гнездо? Суета ли е да нямаш топла вода и топло легло? Суета ли е да бършеш сама сълзите си? Мъжът ми беше праведен. Случи се, че свършиха дните му. Случи се според моите дела ли? Не съм била мръсница, докато леглото ми не беше пусто. И е суета, което се случва днес на мен – мръсницата според делата на мъртвия, така ли? Кажи ми, приятелю, поете, кое е всъщност суетното? Ти си наред.
“In The Death Car”-Iggy Pop
-“Времето лекува само онази болка, която е съизмерима с търпимостта, а гаврата с непростимия грях е най-непростимия грях. Дали многото блага са измерител на удоволствието от тях?”
-Заблуждаваш се, приятелю. – каза ми тя и сама си наля второто уиски. – Времето нищо не лекува, абсолютно нищо. Защото истината за прошката е в загубата. Когато усетиш загубата, ама когато наистина я усетиш, чак тогава сърцето ти проплаква, чак му се вие, иска да прости, да не спира да прощава. Но понякога за това е късно. Загубата не е загуба само на едно или на две неща. И, умирайки, всяка илюзия ти го връща… Пак си наред.
-“Божието наказание и милостта от Дявола са везните на живота на преживе мъртвия дух, а гласът на гузната съвест всъщност е шепотът на изкушението…”
“Blue Jean Blues”-ZZ Top
- “…А колкото за нещо повече от това, сине мой, приеми
увещанието, че правене много книги няма край и много четене е труд от плътта…” (Еклисиаст: 12:12). Мисля, че това е краят на книгата на Проповедника. Сякаш той не иска да ти каже нищо повече от това.
Тя стана от стола и ме приближи. А книгата остави отворена. Усетих топлината от бедрата й без да ме е докоснала…
-Ще отида да видя какво му е на кранчето в банята…
Елегантното ми измъкване се оказа най-дебелашката простотия, която успя да роди дървената ми глава. Докато затягах болтчето на крана за топлата вода с отвертката, осъзнах, че сигурно когато се върна в кухнята, Тя няма да е там. Щеше да си е излязла. В тъмното, с мокрия халат…
…Ръцете й обхванаха кръста ми и устните й докоснаха лявото ми ухо:
-Няма да имаш топла вода точно тая вечер, но може би ще имаш топло легло…
-То одавна не е топло, защото никой не го е посетил одавна…
-Двама е повече от никой… Зарежи тая отвертка и ела с мен.
Дойдох с нея. Тя ме отведе в спалнята и нахълта в леглото ми без да пали лампата. Усетих топлината й, която вече ме докосваше истински. Не се измъкнах. Защото вече не исках…
-Още ли си искаш стихчето, което съм ти посветил?
-После…
…После дойде късно, много късно. Нощта преваляше, а Тя дишаше учестено и топлината й беше превърнала симпатичното ручейче на изкушението в буйна река… Тогава моите устни докоснаха лявото й ухо и прошепнаха:
-Сърцето ми е буца пръст,
разяждана от корени и път,
а аз съм само туй сърце –
отхвърляно, презряно, ненавиждано…
Но днес те моля – ти подай ръце
на моите, омръзна ми да скитам
така нелепо сам сред всички,
когато ти си тук.
О, колко те обичам!
Както преди – подай ми свойта длан,
аз няма да измамя с притчи
очите ти, защото сам
сега съм тъй измамен…
-Благодаря, приятелю. – въздъхна тя. –Честит рожден ден…
Душът в банята изригна и шумът от стичащата се вода заглуши всичко, което щеше да последва… Парата от топлата вода бавно се промъкваше под вратата…
…Не следва продължение…
Р.Донкин-1993
Няма коментари:
Публикуване на коментар