(…Или урокът, който не си позволявам да забравя…)
“Исках да кажа на хората една единствена дума.
Не успях. И станах писател…”
Станислав Лец
Спасовден, 1994, Хоремаг “При Кака Мара Оправната”
“…Това чувство не е ново за мен. Познавам го одавна. И много добре зная, че то никак не е само чувство. Може би е твърде близко до онова комплицирано състояние, което в края на краищата е порой от душевни реакции, който никога не предупреждава, когато те връхлита. Но, това са само думи, по дяволите. Не обичам дневниците именно затова – защото ги затварям в думи, думи…, повечето от които не изразяват дори една нищожна част от онова, което става в мен, когато се вгледам в себе си. Думите лъжат, а когато не успяват директно да излъжат, ревностно премълчават точно това, което е най-съществено. Думите трудно изразяват импулсите в техния екзистенциален смисъл. А е толкова трудно да не ги употребиш, когато…”
…Нечия сянка отне светлината от прозореца недвусмислено; нечия ръка почти грубо избута тетрадката вляво от мен и повдигна брадата ми с жест, който винаги има едно и също значение: “Ей, я ме погледни.”
Жена. Пред мен стои жена. От плът и кръв. Виждам очите й, чувам гласа й, надушвам мириса й, усещам пулса й. Тя е жива и е тук. Харесвам я. Привлича ме. Бих се държал твърде глупаво пред самия себе си, ако се опитвам да си обясня причината за това привличане. Не го правя. Би трябвало да съм го сторил одавна, до педантичност да съм анализирал всичко, свързано с това привличане, когато и защото вече съм го изпитвал, отглеждал съм го в сърцето си преди година, пет, десет…
Не правя нищо. Не мисля, не разсъждавам. Не я изучавам, не я гледам дори. Опитвам се да не я слушам. Притеснявам се от нея. Господи, наистина се притеснявам! Нещо ме спира да искам да чувствам как това същество ме привлича…
-…Ти изобщо не ме слушаш, Румене!... – Елена Цветанова някак отегчено се облегна във фотьойла на сепарето и аз чак сега осъзнах, че е млъкнала; не съм чул нито дума от това, което всъщност е казала, нито имам и бегла представа колко дълго е говорила. Понечих да си наложа, че трябва да наруша тая внезапна тишина по между ни. В крайна сметка причината бях и продължавам да съм аз. Аз помолих за срещата, аз получих честта да ми отдели от времето си, аз бях този, който имах нужда от тоя контакт… Аз бях този, който искаше да си изясни отношението. Законната съпруга на най-близкия ми приятел и мой първи братовчед продължаваше да ме гледа с огромните си синьо-зелени очи. С още по-огромни букви в тях пишеше: “Ти се влюбваш, но аз не бива да ти го позволя.”
Сетне осъзнах, че няма да си отворя устата, а ще имам търпението да преживея всичко, което тя щеше да стори от този миг нататък.
-…Нямам много време. Ръкописът, който си ми пратил… - тя извади тетрадката, която й бях пратил преди две седмици, (съдържаща моя първи роман, който така и никога не издадох никъде) – няколко пъти го прочетох. Опитах да ти обясня, че същинското ми мнение е някъде в онова, което съм ти написала на последната страница. Намерих я празна и се възползвах. Ти може би не ме слушаше…
Тя стана и излезе от сепарето.
-…Пиши. Не спирай. Но повече не ме моли да чета твои неща. Твоите неща ме нараняват…
След това рязко се наведе над мен и ме целуна:
-Не се влюбвай. Това би ме съсипало.
…
Няколко часа след като тя си беше отишла, събрах куража да отворя тетрадката на последната страница, където се поместваше най-значимият урок за писането, който съм получавал от жив човек някога:
“…Ако искаш да останеш верен на фабулата, разгърни идеята и я подчини на няколко отделни фабули с параболични посоки. Винаги цели един и същи финал. Така в общия финал идеята ще се избистри напълно и ще гарантира недвусмислието на реалния свършек. Героите ти трябва да умират във всяка страница и да се раждат в следващата като нови. Вкарвай нови герои изненадващо и неочаквано ги изоставяй, за да подсигуриш внезапното им появяване някъде около развръзката или малко преди финала. Успей да изградиш общата фабула така, че един единствен герой, (в никакъв случай не най-главният!) да съпреживее началото на края и да “изнесе” идеологията на самия финал. Неговите кулминационни духовни тласъци да бъдат в плетеница с идеята на финала. Смъртта му не е задължителна. Нито освобождаването от лабиринта, в който съзнателно си го вкарал. Имай милост!... Не спирай да пишеш, но не се влюбвай в читателя. Това ще го нарани незабравимо. Елена.”
…
Затворих тетрадката и си обещах да не я отварям на тази страница повече.
Излязох от хоремага и по пътя към къщи реших, че никога повече не бива да се изкушавам да каня Русото Ленче на среща.
Р.Донкин-1994
“Исках да кажа на хората една единствена дума.
Не успях. И станах писател…”
Станислав Лец
Спасовден, 1994, Хоремаг “При Кака Мара Оправната”
“…Това чувство не е ново за мен. Познавам го одавна. И много добре зная, че то никак не е само чувство. Може би е твърде близко до онова комплицирано състояние, което в края на краищата е порой от душевни реакции, който никога не предупреждава, когато те връхлита. Но, това са само думи, по дяволите. Не обичам дневниците именно затова – защото ги затварям в думи, думи…, повечето от които не изразяват дори една нищожна част от онова, което става в мен, когато се вгледам в себе си. Думите лъжат, а когато не успяват директно да излъжат, ревностно премълчават точно това, което е най-съществено. Думите трудно изразяват импулсите в техния екзистенциален смисъл. А е толкова трудно да не ги употребиш, когато…”
…Нечия сянка отне светлината от прозореца недвусмислено; нечия ръка почти грубо избута тетрадката вляво от мен и повдигна брадата ми с жест, който винаги има едно и също значение: “Ей, я ме погледни.”
Жена. Пред мен стои жена. От плът и кръв. Виждам очите й, чувам гласа й, надушвам мириса й, усещам пулса й. Тя е жива и е тук. Харесвам я. Привлича ме. Бих се държал твърде глупаво пред самия себе си, ако се опитвам да си обясня причината за това привличане. Не го правя. Би трябвало да съм го сторил одавна, до педантичност да съм анализирал всичко, свързано с това привличане, когато и защото вече съм го изпитвал, отглеждал съм го в сърцето си преди година, пет, десет…
Не правя нищо. Не мисля, не разсъждавам. Не я изучавам, не я гледам дори. Опитвам се да не я слушам. Притеснявам се от нея. Господи, наистина се притеснявам! Нещо ме спира да искам да чувствам как това същество ме привлича…
-…Ти изобщо не ме слушаш, Румене!... – Елена Цветанова някак отегчено се облегна във фотьойла на сепарето и аз чак сега осъзнах, че е млъкнала; не съм чул нито дума от това, което всъщност е казала, нито имам и бегла представа колко дълго е говорила. Понечих да си наложа, че трябва да наруша тая внезапна тишина по между ни. В крайна сметка причината бях и продължавам да съм аз. Аз помолих за срещата, аз получих честта да ми отдели от времето си, аз бях този, който имах нужда от тоя контакт… Аз бях този, който искаше да си изясни отношението. Законната съпруга на най-близкия ми приятел и мой първи братовчед продължаваше да ме гледа с огромните си синьо-зелени очи. С още по-огромни букви в тях пишеше: “Ти се влюбваш, но аз не бива да ти го позволя.”
Сетне осъзнах, че няма да си отворя устата, а ще имам търпението да преживея всичко, което тя щеше да стори от този миг нататък.
-…Нямам много време. Ръкописът, който си ми пратил… - тя извади тетрадката, която й бях пратил преди две седмици, (съдържаща моя първи роман, който така и никога не издадох никъде) – няколко пъти го прочетох. Опитах да ти обясня, че същинското ми мнение е някъде в онова, което съм ти написала на последната страница. Намерих я празна и се възползвах. Ти може би не ме слушаше…
Тя стана и излезе от сепарето.
-…Пиши. Не спирай. Но повече не ме моли да чета твои неща. Твоите неща ме нараняват…
След това рязко се наведе над мен и ме целуна:
-Не се влюбвай. Това би ме съсипало.
…
Няколко часа след като тя си беше отишла, събрах куража да отворя тетрадката на последната страница, където се поместваше най-значимият урок за писането, който съм получавал от жив човек някога:
“…Ако искаш да останеш верен на фабулата, разгърни идеята и я подчини на няколко отделни фабули с параболични посоки. Винаги цели един и същи финал. Така в общия финал идеята ще се избистри напълно и ще гарантира недвусмислието на реалния свършек. Героите ти трябва да умират във всяка страница и да се раждат в следващата като нови. Вкарвай нови герои изненадващо и неочаквано ги изоставяй, за да подсигуриш внезапното им появяване някъде около развръзката или малко преди финала. Успей да изградиш общата фабула така, че един единствен герой, (в никакъв случай не най-главният!) да съпреживее началото на края и да “изнесе” идеологията на самия финал. Неговите кулминационни духовни тласъци да бъдат в плетеница с идеята на финала. Смъртта му не е задължителна. Нито освобождаването от лабиринта, в който съзнателно си го вкарал. Имай милост!... Не спирай да пишеш, но не се влюбвай в читателя. Това ще го нарани незабравимо. Елена.”
…
Затворих тетрадката и си обещах да не я отварям на тази страница повече.
Излязох от хоремага и по пътя към къщи реших, че никога повече не бива да се изкушавам да каня Русото Ленче на среща.
Р.Донкин-1994
Няма коментари:
Публикуване на коментар