Групата, която промени коренно представата ми за музика някога е една от всички и в същото време е единствена.
През времето, прекарано с музиката й, имах удоволствието да се докосвам дълго до смисъла на посланията, реещи се като вятър в пространството, изпълнено с всичко, което си заслужава да бъде споделено. За свое удоволствие (което така и не успях да сравня с никое друго…) преведох от английски език някои от текстовете на албумите, оставили най-ярък отпечатък в съзнанието ми. Днес представям на вниманието ти, читателю, един албум, създаден от Групата през далечната 1971-ва година. Плочата изразява най-характерно почерка на една силна музика, оставаща незабравими спомени и усещания.
Бъркотия
(“Пинк Флойд”-1971)
01. В един от онези дни
…В един от онези дни
аз ще дойда
и ще изрежа
твоята роля от пиесата…
02. Носейки се по вятъра (Въздушна възглавница)
Облаците от разкъсани сънища
отнасят някъде шума около мен;
спящото време, лишено от бъдеще
угасва в мечтания за обич без мен,
в който крия себе си.
И свещта угасва.
Нощта е паднала над теб и ти затваряш
бавно вратата след себе си,
за да усетиш с мъка лунната светлина
под процепа на отминалото време.
…
Когато тъмнината обладава всичко
и тайнствени шумове закръжават наоколо,
всички сезони от твоя безсмислен
живот те обсипват внезапно до болка
със своята вечна, променлива обич.
А вятърът, вятърът е толкова топъл…
…
Когато лебедът заспива,
събужда се бухалът,
взрят в съня, който си е отишъл –
сънят по зелени поля и студен дъжд,
обречени нежно, макар и диво,
изгарящи бързо, макар и глухо
в безбрежния залез на вярната смърт.
…
Дълбоко под растежа на деня
звучи без мелодия ранното утро.
Спящото време, в което без блян
просто ще падна, уморен и без лустро
в прегръдките крехки на тая любов,
в която съм птица, хвърчаща без цел,
ме води през своята шепнеща горест
към първата ръж в светата Неделя.
…
А спящото време е птица в небето.
Небето е спомен за цъфнала ръж.
Нощта на живота без време залезе.
А аз съм в омарата
на утрото първо.
03. Безстрашие
Ти казваш, че върхът е твърде труден за достигане.
Опитай!
Казваш, че би искал да ме видиш как пръв опитвам.
Постигни го!
Заемаш мястото, а аз избирам времето,
в което ще заема своето на пътя,
изчаквайки удобния момент.
И, изплувайки като малко бледо облаче
над хоризонта на своята напреднала младост,
ще сведа поглед,
вслушвайки се в отгласите
на нещата, които ти днес премълча.
И всеки момент би се оказал удобен.
Ти само никога не оставай сам на пътя.
…
А ти само изчакай истинския ден,
в който ще изгрея над короните на дърветата.
Ще погледна надолу, дочул звуците
от нещата, които си искал да кажеш.
…
Идиотът е в душата ти.
Идиотът в душата ти се усмихва с лицето ти.
Магистратът у теб се бунтува.
А кой е глупакът? И кой носи бремето
през дългия път на безстрашието?
…
Ако успееш все някога
да изгрееш на хоризонта
на собствения мъртъв страх,
помни, че ще трябва
да погледнеш надолу
към думите, с които ще страдаш
до края на дните си,
помнейки делото,
завинаги написано
на твоето и неговото чело:
Никога не върви сам!
Винаги върви, изпълнен с надежда
в сърцето!
Защото всеки път е за двама!
За теб и за него.
04. Сан Тропе
Увлечен от лека жена,
внезапно попадам в кола
зад шофьор на такси в Сан Тропе.
Пренебрегнал дъжда,
дъждобрана си хвърлям
през прозореца върху пясъка.
…
Увлечен от лека жена,
внезапно възсядам вълната.
Вече двама летим,
нависоко се реем.
…
Сам съм в трона на тъмното царство –
далеч от всички онези писъци.
А тишината ме люби бавно
и щастието бавно се лее на слитъци.
Обратните пътища към Оня дом –
подплашени гълъби, отвлечени от вятър,
приличат на малки загубени острови
в морето от славата,
че всичко е забравено.
…
У дома нямам сребърна лъжица.
Не съм роден, когато я е имало.
Шампанско от стъкло се лее в жилите
в чупливи глътки, умиващи силата
да бъдат събрани безбройните цикли
на всяко пиянство.
…
Приятелю,
ако отново си сам,
ще спра за миг, за да те изслушам.
Ще спра да те слушам и ще хвана такси,
за да се прибера при теб…
…който няма да обереш чувствата ми,
който би ме чакал, за да те утеша,
че всъщност моя край е по-близо от твоя.
Краят на дните е краят на думите.
Чувам мекия ти глас
като оферта за среща с Рита Павоун.
Би ли дошъл с мен при нея?
…И двамата сме толкова сами?!
05. Сеймъс
Бях в кухнята.
Сеймъс, кучето, остана отвън.
Докато аз бях в кухнята,
хрътката Сеймъс беше навън.
Когато познаеш слънцето
по бавния му здрач,
ще чуеш Сеймъс,
легнал пред портата ми
и виещ.
06. Отгласи
Албатроси крещят над главата ми,
с куража си цепят пространството.
А някъде дълбоко под мърдащите вълни
в лабиринтите от коралови дворци
ехото на отдалеченото време
се предава през бавните пясъци.
О, всичко е зелено, там всичко е зелено,
там всичко е погълнато от мрак.
И слънцето е погълнато от мрак.
И слънцето е пленник на мрака.
На плажа никой вече не ме чака.
Никой не знае къде съм и защо съм там.
Никой не ме безпокои, само нещо се размърдва и опитва
бавно и тежко да изкачи брега.
Странници минават по улицата и се усмихват.
Каналът към плажа е затворен, а аз чакам нещото да дойде
при мен сега…
“Пинк Флойд” – Юли-1971
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин
През времето, прекарано с музиката й, имах удоволствието да се докосвам дълго до смисъла на посланията, реещи се като вятър в пространството, изпълнено с всичко, което си заслужава да бъде споделено. За свое удоволствие (което така и не успях да сравня с никое друго…) преведох от английски език някои от текстовете на албумите, оставили най-ярък отпечатък в съзнанието ми. Днес представям на вниманието ти, читателю, един албум, създаден от Групата през далечната 1971-ва година. Плочата изразява най-характерно почерка на една силна музика, оставаща незабравими спомени и усещания.
Бъркотия
(“Пинк Флойд”-1971)
01. В един от онези дни
…В един от онези дни
аз ще дойда
и ще изрежа
твоята роля от пиесата…
02. Носейки се по вятъра (Въздушна възглавница)
Облаците от разкъсани сънища
отнасят някъде шума около мен;
спящото време, лишено от бъдеще
угасва в мечтания за обич без мен,
в който крия себе си.
И свещта угасва.
Нощта е паднала над теб и ти затваряш
бавно вратата след себе си,
за да усетиш с мъка лунната светлина
под процепа на отминалото време.
…
Когато тъмнината обладава всичко
и тайнствени шумове закръжават наоколо,
всички сезони от твоя безсмислен
живот те обсипват внезапно до болка
със своята вечна, променлива обич.
А вятърът, вятърът е толкова топъл…
…
Когато лебедът заспива,
събужда се бухалът,
взрят в съня, който си е отишъл –
сънят по зелени поля и студен дъжд,
обречени нежно, макар и диво,
изгарящи бързо, макар и глухо
в безбрежния залез на вярната смърт.
…
Дълбоко под растежа на деня
звучи без мелодия ранното утро.
Спящото време, в което без блян
просто ще падна, уморен и без лустро
в прегръдките крехки на тая любов,
в която съм птица, хвърчаща без цел,
ме води през своята шепнеща горест
към първата ръж в светата Неделя.
…
А спящото време е птица в небето.
Небето е спомен за цъфнала ръж.
Нощта на живота без време залезе.
А аз съм в омарата
на утрото първо.
03. Безстрашие
Ти казваш, че върхът е твърде труден за достигане.
Опитай!
Казваш, че би искал да ме видиш как пръв опитвам.
Постигни го!
Заемаш мястото, а аз избирам времето,
в което ще заема своето на пътя,
изчаквайки удобния момент.
И, изплувайки като малко бледо облаче
над хоризонта на своята напреднала младост,
ще сведа поглед,
вслушвайки се в отгласите
на нещата, които ти днес премълча.
И всеки момент би се оказал удобен.
Ти само никога не оставай сам на пътя.
…
А ти само изчакай истинския ден,
в който ще изгрея над короните на дърветата.
Ще погледна надолу, дочул звуците
от нещата, които си искал да кажеш.
…
Идиотът е в душата ти.
Идиотът в душата ти се усмихва с лицето ти.
Магистратът у теб се бунтува.
А кой е глупакът? И кой носи бремето
през дългия път на безстрашието?
…
Ако успееш все някога
да изгрееш на хоризонта
на собствения мъртъв страх,
помни, че ще трябва
да погледнеш надолу
към думите, с които ще страдаш
до края на дните си,
помнейки делото,
завинаги написано
на твоето и неговото чело:
Никога не върви сам!
Винаги върви, изпълнен с надежда
в сърцето!
Защото всеки път е за двама!
За теб и за него.
04. Сан Тропе
Увлечен от лека жена,
внезапно попадам в кола
зад шофьор на такси в Сан Тропе.
Пренебрегнал дъжда,
дъждобрана си хвърлям
през прозореца върху пясъка.
…
Увлечен от лека жена,
внезапно възсядам вълната.
Вече двама летим,
нависоко се реем.
…
Сам съм в трона на тъмното царство –
далеч от всички онези писъци.
А тишината ме люби бавно
и щастието бавно се лее на слитъци.
Обратните пътища към Оня дом –
подплашени гълъби, отвлечени от вятър,
приличат на малки загубени острови
в морето от славата,
че всичко е забравено.
…
У дома нямам сребърна лъжица.
Не съм роден, когато я е имало.
Шампанско от стъкло се лее в жилите
в чупливи глътки, умиващи силата
да бъдат събрани безбройните цикли
на всяко пиянство.
…
Приятелю,
ако отново си сам,
ще спра за миг, за да те изслушам.
Ще спра да те слушам и ще хвана такси,
за да се прибера при теб…
…който няма да обереш чувствата ми,
който би ме чакал, за да те утеша,
че всъщност моя край е по-близо от твоя.
Краят на дните е краят на думите.
Чувам мекия ти глас
като оферта за среща с Рита Павоун.
Би ли дошъл с мен при нея?
…И двамата сме толкова сами?!
05. Сеймъс
Бях в кухнята.
Сеймъс, кучето, остана отвън.
Докато аз бях в кухнята,
хрътката Сеймъс беше навън.
Когато познаеш слънцето
по бавния му здрач,
ще чуеш Сеймъс,
легнал пред портата ми
и виещ.
06. Отгласи
Албатроси крещят над главата ми,
с куража си цепят пространството.
А някъде дълбоко под мърдащите вълни
в лабиринтите от коралови дворци
ехото на отдалеченото време
се предава през бавните пясъци.
О, всичко е зелено, там всичко е зелено,
там всичко е погълнато от мрак.
И слънцето е погълнато от мрак.
И слънцето е пленник на мрака.
На плажа никой вече не ме чака.
Никой не знае къде съм и защо съм там.
Никой не ме безпокои, само нещо се размърдва и опитва
бавно и тежко да изкачи брега.
Странници минават по улицата и се усмихват.
Каналът към плажа е затворен, а аз чакам нещото да дойде
при мен сега…
“Пинк Флойд” – Юли-1971
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин
Няма коментари:
Публикуване на коментар